Винаги, когато изгубим такъв човек, се питам къде отива огромното количество натрупани знания, защо така се губи това богатство от опит, ерудиция, родолюбие... Все пак, Стефан Лисицов остави материална следа, стига да има кой да тръгне по нея.

   Самолаская се да смятам, че бях една от неговите приятели в Сливен, и въпреки това, с повече от година закъснение научих за кончината му на 30 април 2022-а. Чудех се защо не се е обаждал от толкова време, а като човек, който рядко посещава черкви и още по-рядко чете некролози, не съм видяла възпоминателния лист, който синът му Димитър е поставил пред храма "Свети Димитър". Не са го видяли явно и от никоя от културните институции в града, към които той има много заслуги.

   Публикувам тук пространното интервю с него от книгата "Сливналии-II" (2021 г.).

   Стефан Лисицов се ражда на 10 юли 1941 г. в Сливен. Завършва гимназия „Добри Чинтулов" в родния си град и „История"с профил „Археология" в СУ „Св. Климент Охридски" в София. От 1971 до 1984 година работи в Националния политехнически музей в столицата. Проучва и документира стотици фондови единици, голяма част от които са от Сливенския край и са свързани със старите текстилни занаяти, обработката на дърво, метали, стъкло и други материали. Организира и ръководи три научни експедиции: „Коджабалкан-1973", „Коджабалкан-1979" и „Лахъ̀ма-1981". През следващите години работи в Националния институт за паметници на културата. Участва активно в създаването на Археологическата карта на България. Изследва хидротехнически,култови, пътни, военностратегически, металургични, металообработващи, рудни и други обекти от праисторията до Възраждането, 11 години ръководи разкопки в археологическия резерват „Велики Преслав", край град Николаево, Казанлъшко, при с. Войвода, Шуменско и др. Особено внимание отделя за проучване на укрепителните системи, пътища, пътни съоръжения и проходи от древността в Сливенския, Котленския и Върбишкия балкан.

   Докторската дисертация на Стефан Лисицов, защитена през 1995 г., е на тема „Ранновизантийската и българската средновековна укрепителна система в Източна Стара планина (V-XIV век)". С неговите усилия е свързано създаването на Националния музей на текстилната индустрия в Сливен.

   За приноса му в изучаването, опазването и популяризирането на историческото наследство на Сливенския край, през 2008 г. д.и.н.Стефан Лисицов е удостоен с наградата на Община Сливен „Д-р Иван Селимински".

   Той е един от сливналиите в София, които най-често се връщат в родния град. И не просто за да поседи в Сливен, а за да притури още към неговата материална история – да пообиколи старите крепости и градища, които познава на пръсти, с надеждата, че току-виж се показало нещо, скрито досега сред камънаците на балканските чукари – малко вероятно, тъй като е кръстосал по няколко пъти всеки връх и долчинка в Сливенско, Котленско и Върбишката планина, но не и невъзможно. На среща с приятели, археологът Стефан Лисицов е твърде словоохотлив събеседник и с часове може да обсъжда някоя отбранителна преградна стена с причудлива форма, древни пътища, крепост на необичайно място или прецизно изградено водохранилище. Отделно от това, вълнуват го много от неосветените въпроси на по-новата ни история, перипетиите в развитието на града ни и какво ли още не, но поне за това интервю, вкарваме разговора в някакво хронологическо русло, започвайки от началото.

   – Г-н Лисицов, разкажете, ако обичате, за семейството си: за родителите, за по-далечните Ви предци, за детските години в квартала, в който сте родени ...

   – Баща ми, Георги Лисицов, е потомствен сливналия, но по времето когато аз се раждам, семейството ни живее на квартира в т.н. „Чакърови къщи“ на ул. „Великокняжевска“. Понеже той беше военен, с чин полковник, малко по-късно живяхме в Русе и Кърджали, където беше командир последователно на 5-ти Дунавски и 10-ти Родопски полк. През 1947 г. се пенсионира по болест, върнахме се в Сливен и заживяхме в неговата родна къща на ул. „Христо Коджейков“ №7. Той започна да се занимава с лозята, наследени от родителите му. Майка ми, Цонка Лисицова, е от котленска фамилия. Тя завърши счетоводни курсове и до пенсионирането си през 1975 г. работѝ в БНБ. Имам сестра, Мария Калоянова, както бе по-сетнешната ѝ фамилия, която завърши локомотивно инженерство в София и бе главен асистент в ХТИ-Бургас.