Мнозина мислят, че в прозвището му ЩАСТЛИВЕЦ има някаква ирония. Ирония над нерадостната му съдба.

   Аз не мисля така. Аз мисля, че той действително е щастливец. Какво по-голямо щастие от това: да имаш едно толкова голямо, любяще сърце! Това самочувствие го прави истински щастливец. Неговото игриво-иронично въображение и сладостно кършен смях са дар на това голямо сърдечно съкровище: любов към всички, към всичко.

   И да умре пронизан в сърцето. Безпричинно, ненадейно! Обичан от всички, оплакван, непрежален и до днес...

   Такива мисли бродеха в паметта ми, когато, вперил погледа в бялата лента на шосето Пазарджик – Пещера, отивах да се поклоня на самотния му паметник в зеленото безлюдно поле.

   „Пътниче, предай на гредущето поколение, че тук падна убит от наемни убийци поета-писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г.“

   Тия зловещи думи винаги са фучели в съвестта ми като бич. Но когато спрях пред оглозгания като от кучешка злост паметник и едвам прочетох тия като че ли непознати думи, в сърцето ме лъхна злост, която ме отрови... Жестокостта на Алековите убийци бледнее пред кощунството, вършено над неговия паметник!... 

Четиресет и трета национална изложба "Карикатура"