Неделен гост: Квартал "Надежда"

baraban.bg

Неделен гост: Квартал "Надежда"

Добрият, Лошият и Злият

или сюита за гето и град Сливен

 © Actualno.com   01.02.19

 

   Едва ли има човек, който няма какво да разкаже за ромите в Сливен. Статистиката през последните три десетилетия показва трайна тенденция към увеличаване на броя на ромите в града, за сметка на застаряващото и напускащо население от българския етнос. Дали своеобразната етническа миграция на „мнозинството” е плод единствено на икономически причини, или сме в подстъпите на други геополитически тенденции, е въпрос с повишена трудност. Но демографската метаморфоза видимо променя облика, манталитета и дори тена и антропологията на Сливен. Всъщност, ромите отдавна са неотменима част от историята и живота на града. 

   Привлечени от хубавия климат и възможностите на първата текстилна фабрика на Балканите, те се преселват в околностите още в началото на XIX век и стават първите работници на Добри Желязков – Фабрикаджията. Намерили добра среда за живот и социален комфорт (по това време в Сливен мирно съжителстват десетина народности), ромите трайно се заселват под Сините камъни. Мощното икономическо развитие на града след Освобождението позволява на ромските фамилии да разгърнат своята предприемчивост, дава им ново самочувствие. Появява се и силна ромска интелигенция, пълноценно интегрирана в живота на Сливен…

   Докато през 60-те години на XX век не започва инвазията на приходящи роми, намиращи препитание в новооткритите социалистически фабрики. Новите заселници усядат в района около сливенската жп гара и постепенно се обособяват в етнически анклав. Така се формира квартал „Надежда” - един от най-големите ромски квартали у нас. И от най-проблемните. С течение на времето той се превръща в неподвластна на регулация и правила територия, в инкубатор на безпросветно, криминализиращо се население. В генератор на бедност, болести, зарази и престъпност, развихрили се бурно след падането на комунизма. Дълбоките дебри на квартала днес са гето, в което е опасно да се наднича без местен придружител. Клоака на човешкото отчаяние. На обезчовечаването.

   Отворената през ноември 1989 година кутия на Пандора (наричана у нас кой знае защо демокрация), развихри демоните на анархията, продажността и порока, свали задръжките, взриви ценностния модел. В появилия се обществен вакуум скоро изплуваха заченките на новата държава, с одиозните наместници на чуждоземни политически интереси и мафии и техните креатури - зависими от агентурното си минало държавници и политици, партийно назначени и "силови" бизнесмени, корумпирани магистрати и държавни чиновници, страховити мутри и рекетьори, новопроизведени ВИП-ове (иначе казано сводници и наркотрафиканти). Всички те - доминиращи и контролиращи мекушавото, овчедушно и уплашено народонаселение, зомбирано от платените медии, отъпяло от ежедневен страх и стрес, вкопчено в битовото си оцеляване. Мълчаливо примирено с новия обществен договор на безочлива демагогия, лишена от елементарна икономическа подплата. Всички тези процеси най-компресирано и отчетливо се проявиха в ромската общност. Причината - ниският образователен и социален статус на малцинството, изкарвало прехраната си предимно като работна ръка в набързо ликвидираните, пардон - приватизирани, фабрики и кооперации в Сливен.

   На практика цялото ромско малцинство беше лишено от препитание и принудено да търси други алтернативи за оцеляване. Част от бившите ромски спортисти и още здрави момчета край тях, бързо се включиха в рекетьорските бригади, други навлязоха успешно в бизнесите с крадени коли, незаконни пунктове за цветни метали, контрабанден внос на турски стоки. Трети се внедриха в първите канали за трафик на проститутки и наркотици. Крещящата социална диференциация в ромската общност блесна още в първите години на прехода. В квартал „Надежда” изневиделица изникнаха първите къщи-палати с луксозни возила отпред, на фона на ескалиращата мизерия наоколо. Съпътствана с разрастваща се престъпност – от кражбите на ток и обирите на хранителни магазини, през разбиването и разграбването на необитаеми имоти по селата, разфасоването на електропроводи, през грабежите, сводничеството, пласирането на дрога и изнасилването на малолетни момичета и момчета (маскирани като „сватби” и „ хомосексуална мода”), до продажбата на бебета и убийствата. Особено възлова роля в тази зловеща верига от ескалираща престъпност се пада на лихварите – робовладелците на ромската общност, предоставящи на закъсалите ромски семейства заеми с 200, 300 и повече процента лихва, и така на практика контролиращи изцяло живота им.

   При спорадичните акции на местната полиция срещу лихварството в квартала бяха откривани дълги списъци с имена на длъжници, заедно с техните лични и банкови карти, подготвени в комплект за източване на социалните помощи. Така най-бедните ромски семейства бяха превърнати в безропотни придатъци на лихварските барони. Тези малограмотни, безработни, ограбени и унизени хорица често биваха принуждавани и приучвани да участват в престъпни схеми. Що се отнася до босовете - те винаги успяваха да се измъкнат от правосъдието. Нещо повече – бяха мазно ухажвани от всички политически партии в Сливен. Особено преди избори. Заради контрола им върху масивите от длъжници, разбирай - гласоподаватели.

   Докато всичко това се случваше поетапно в квартал „Надежда” (и не само), държавата беше заета с „демонтаж” на тоталитаризма и създаването на нови политическите субекти, с договарянето на коалиции, квоти и правителства, с нескончаеми реформи на пенсионната, здравната, социалната и образователната системи, с „нахранване” и развращаване на медиите. И с преточване на националните ресурси към джобовете на неслучайни избраници - чрез целенасочено и цинично жонглиране със законотворчеството и методично корумпиране на съдебната власт. В този дирижиран хаос, ромите изведнъж заеха двойнствената роля на главен виновник и жертва, в зависимост от политическите (и финансови) интереси и интерпретации.

   Обезличената и постъпателно маргинализираща се ромска общност се оказа обект на специално ухажване от страна на редица международни хуманитарни и псевдохумантарни организации и техните ромски емисари. Под Сините камъни се появиха първите ромски неправителствени организации, призвани да подпомагат интеграцията на ромите, да защитават човешките им и социални права и да представляват интересите на събратята си пред държавата и в местната власт. Така в Сливен дойдоха и първите ромски проекти - за създаването на ромска земеделска кооперация, за ромска трудова борса, за хуманитарно подпомагане на бедстващи роми и за защита на ромските социални права. Усетили вкуса на лесните пари, скоро ромските фондации се размножиха в обръчи, и нараснаха до над 30. И макар „спечелените” проекти да имаха твърде спорни и съмнителни резултати, бяха последвани от нови и нови…

   Така, веднъж завъртяно, колелото на щедрото (заради уязвимостта на целевата група) проектно финансиране се превърна в доходоносен семеен бизнес за няколко сливенски ромски фамилии. Скоро те се заявиха като местен политически фактор, пуснаха корени в местния парламент, валидираха се като силни НПО-играчи и… придобиха висок публичен статут и завиден имотен статус. (Последният демонстриран само там, където трябва…). Макар и недолюбвани и нежелани от своите, видните ромски НПО дейци се издигнаха бързо и високо в държавната йерархия като експерти и консултанти по ромските въпроси и започнаха да чертаят стратегиите за интеграция на ромите в българското общество. Срещу добро възнаграждение, разбира се. А през това време населението на квартал „Надежда” стремглаво набъбваше, образователното равнище главоломно се сриваше, хората обедняваха и оскотяваха, лишени от смислена държавна подкрепа. Употребявани от свои и чужди като „обосновка” и „бенефициенти” за поредния доходоносен проект…

   Но докато при първите опити с проектното финансиране медиите бяха добре дошли, следващите големи ромски проекти (за много пари), се случваха на тъмно. Медиите не бяха сред поканените при тяхното стартиране, още по-малко при тяхното отчитане, вероятно за да не надничат как точно са изпълнени заявените в отчетите резултати. Дали са били покрити обичайните изисквания за публичност и прозрачност, можем само да гадаем. Към днешна дата в Сливен никой не знае със сигурност колко пари са налети в прословутата ромска интеграция. Опитът за журналистическо разследване не успя да стигне до обективна цифра, тъй като НПО-тата на ромските барони и баронеси са в затворена схема, недостъпна за външни очи. Неизвестно къде потънаха и прокурорските проверки по въпроса. Предполага се, че „усвоените” от тези НПО-та пари са от порядъка на поне десетина милиона лева. Ако тези пари бяха реално инвестирани в подобряване на образованието и живота на ромите от квартал „Надежда”, вероятно днес Сливен щеше да е един различен град. А кварталът нямаше да бъде наричан „гето”. И в дълбините на града нямаше да тлее етническата неприязън…

   Впрочем, поетапното решаване на ромските проблеми би пресушило обилните финансови потоци към богопомазаните фондации, респективно към техните лидери. Случайни очевидци твърдят, че на международни форуми тези „алтруисти” не се свенели безогледно да лъжат и спекулират с тежненията на събратята си от квартал „Надежда”, за да „спечелят” поредната апетитна порция проектно финансиране. Не за квартала, а за себе си, разбира се. Изчислявайки, че толкова надалече никой не може да ги уличи в лъжа, те пламенно обяснявали, че на Балканите, в България, има един град, в който властите забраняват на ромите да излизат от гетото, а на децата да ходят на училище, и този град се нарича Сливен. Интересно е съвпадението, но точно по това време ромчетата от квартал „Надежда” биваха извозвани със специални автобуси до сливенските училища и получаваха закуска в класната стая. За разлика от всички останали деца…

   Но и до днес остава открит въпросът - защо тези така самоотвержени блюстители за човешките права не проявяваха същата загриженост за живота и здравето на невръстните ромски девойчета, принудени да раждат деца на 11, 12 и 13 години? Нещо повече - през цялото време ни обясняваха, че тази зле прикрита форма на педофилия и сводничество е „културна особеност”. Наред с демонстративното погазване на обществения ред и общоприетите норми. И на законите.

   Иначе, ромските фондационери на драго сърце показваха на чуждите посланици и филмови екипи мизерията и крещящите нужди на квартал „Надежда”. Разбира се, за да мотивират поредните си финансови домогвания към големите световни хуманитарни ресурси. И така, въвличайки хората от квартал „Надежда” в собствения си сценарий, им отредиха ролята на вечните окаяници, просещи с протегната ръка чуждоземската милостиня. Направиха от събратята си инертна тълпа, годна единствено да получава - привилегии и подаяния. Само че привилегиите и подаянията се оказаха нож с две остриета за ромите в Сливен. Натрапваната политика на толерантност и компромиси спрямо малцинството, фокусирането на социалните помощи единствено върху ромските фамилии, толерирането на етнически привилегии - като неплащането на ток и вода, ползването на безплатни здравни услуги и т.н., започнаха да дразнят и скандализират града. Да нагнетяват тиха вражда и неприязън. И понеже Сливен вече беше в икономически руини, а двойният социален аршин беше навсякъде, хората тихомълком започнаха да напускат кораба и да търсят своето бъдеще в столицата или в чужбина… Обезкървиха града. А останалите в Сливен пенсионери, безработни и работещи бедни, днес презрително и гневно се обръщат след върволиците от шумни роми, тътрещи пашмаги към банкоматите за „социала”, и под сурдинка роптаят срещу маанетата, разнасящи се на талази откъм ромската махала. Други продават жилищата си в близкия квартал „Заимов” и се страхуват да замръкнат по кварталните улици... докато пишат иронични коментари във Facebook за разхождащите се безметежно по сливенските булеварди цигански коне.

   На другата крайност са нахъсаните „патриоти”, които злостно клеймят братята роми, вменявайки им всички неудачи, падения и престъпления на „прехода” – от финансовата катастрофа на държавата, през изборните измами, до необуздано ширещата се престъпност. Безконтролно изливаният в социалните мрежи език на омразата (компенсиращ беззъбото угодничество пред силните на деня), пред очите ни се превръща в начин на мислене. Във фашизоидна параноя, насочена най-вече срещу ромите. Тенденциозно и умишлено толерирана чрез медиите, плод на политически инженеринг, целящ раздухването на етническа колизия. У нас, както навсякъде на Балканите…

   Всъщност, прехвърлянето на всички пороци на деформираната ни държавност върху гърба на уязвимата ромска общност, е циничен и йезуитски акт. Защото идеолозите на теорията, че „ромите са виновни за всичко” на практика са част от естаблишмънта на властта. Което означава, че разполагат с всички лостове да се справят с проблемите, създавани или свързани с ромското малцинство. Само че за политиците и управниците ни това уязвимо и манипулируемо малцинство е жизнено необходимо. И далеч не само заради изкупуването на едро на изборни гласове. А най-вече, за да стоварват върху гърба му всеобщото негодувание. И така, без особени рискове, да изпуснат парата на врящото социално гърне.

   Създавайки, с любезното съдействие на медиите и правосъдието, несекващи драми и скандали с участието на роми/цигани. Разбира се, нагнетяването на етническа омраза е индикатор за престъпно политическо късогледство. И е опасно! Защото от там до неофашизма крачката е твърде къса. Именно затова цялата теория за правата на човека е изградена върху аксиомата, че те не могат да бъдат групови, етнически или общностни. Човешките права, тяхната защита или тяхното погазване са винаги и само индивидуални. Но… това явно никак не впечатлява нито овластилите се „правозащитници” от ромските фондации, нито окупиралите се във властта и кръвно настървени „патриоти”.

   За щастие, има и други хора и други тенденции. При тях етническата принадлежност не е нито дамга, нито проблем, нито оправдание. В този свят на разума, нормалността и трезвостта, хората си дават шанс. Приучват се взаимно към разбиране и подкрепа… Не само защото живеят от поколения заедно под Сините камъни, и ще продължават така. Но и просто защото са Хора. Сред светлите примери за искрена и благотворна интеграция е проектът на цигуларя Георги Калайджиев „Музиката вместо улицата”.

   Целта на този проект е чрез досега с музиката, бедни, но даровити ромски деца от квартал „Надежда” да получат нов хоризонт за личностно развитие. Парите за обучение на децата по класически музикални инструменти се набират от благотворителни концерти, организирани от Георги Калайджиев в Германия. (Задължително с присъствие на български композитори в концертната програма.) Съпричастността на тамошните интелектуалци и бизнесмени към проекта е впечатляваща. А дарените средства до стотинка се инвестират в музикалното образование на децата, в творчески работилници, в летни лагери и гостувания във Федералната република, организирани специално за възпитаниците на Георги Калайджиев и сливенските симфоници. За десетте години от началото на този вдъхновяващ проект, до високата европейска музика и култура са се докоснали няколкостотин ромски деца от „гетото”.

   И резултатите са впечатляващи! Към проекта „Музиката вместо улицата" вече е създаден детски камерен оркестър, а седем от възпитаниците му в момента продължават образованието си в родните музикални училища. Отскоро проектът разполага и със собствена репетиционна зала, изградена също с благотворителни средства. Но може би най-забележителният резултат е в промененото излъчване на даровитите ромски деца, в пробудената одухотвореност, в благородната увереност… И една ромска фондация в Сливен бавно и упорито чертае алтернативния път за интеграция.

  Създадена от лекари с ромско потекло, фондация „Здравето на ромите” работи от години на терен в квартал „Надежда”. Лекува, просвещава, подкрепя. И вдъхновява. През последните десет годни фондацията създаде отбор от млади ромски здравни медиатори и лидери, подкрепи финансово първите ромски студенти – сега успяващи и усмихнати млади хора, поели живота си в ръце. Съвсем скоро в квартала отвори врати и първата детска градина - красива, гостоприемна и модерна нова сграда, построена по проект на Община Сливен…

   И ето така, с много търпение, упорство и личен пример, постепенно падат стигмите и предразсъдъците на и за ромите от най-многолюдния сливенски квартал - „Надежда”. Процесът ще бъде неравен и дълъг. Като в приказка за шарена каруца и неотъпкан път… В нея сили ще премерят Добрият, Лошият и Злият. И дано мъдрите победят!  

Автор: Мариана Иванова

 

 

 

 

 

baraban.bg ©

Top Desktop version