Неделен гост: Ники Комедвенска

baraban.bg

Неделен гост: Ники Комедвенска

Време за нови традиции

   Светът пощуря по старото. Старото е модерно. Чрез старото търсим изгубената си идентичност в страшния водовъртеж на световния глобализъм. Колкото по-стара е всяка изровена традиция, толкова по-сериозно е доказателството за нашата устойчивост и неотменното ни право на светло бъдеще.

   Да, традициите са хубаво нещо. Те са отличителният белег на всяка една нация, осъзнаваща себе си като такава. Затова е похвално старанието, с което се предават от поколение на поколение – като жива и неугасваща памет на един народ.

   Само че увлечени да разравяме миналото, възкресявайки древни ритуали и доказателствата за тяхната автентичност, забравяме нещо много важно: тези ритуали имат свое начало, все някога са се случили за първи път като жизненоважна необходимост. После са се повтаряли и потретвали, докато се превърнат в традиция.

   И друго забравяме: да попитаме защо. Защо са възникнали тези ритуали? Защо се е появило хорото като като групов танц, обвързал в здрава връзка хора, които до този момент може би не са подозирали за съществуването на другия. И изведнъж този непознат ти става близък. Нещо повече даже, ближен, докато го държиш за ръката и той стиска твоята тъй, сякаш животът му зависи от тази връзка.

   Нека етнографите обясняват този групов феномен! Нека психолозите търсят в дълбините на съзнанието необходимостта от подобна физическа връзка. Аз не съм нито едното, нито другото и нямам намерение да изследвам нещо, което съм се научила да приемам като част от човешката си същност. Но искам да подчертая, че не е задължително един ритуал да има вековни корени, за да бъде непременно истински. Той може да възникне по всяко време, ако времето настоява за това. И нито едно отричане не е в състояние да му попречи да се повтаря и потретва, докато впие тънките си коренчета в пролуките на човешката душа и се превърне в традиция.

   Точно такъв ритуал е и мъжкото хоро на Йордановден, което все повече набира сила, обвързва хората в ледената си прегръдка, за да ги събере, да им даде топлина и сила, да им даде усещането за заедност – и на тези, които са в реката, и на другите, застинали в нямо възхищение пред мощта на човешкия дух.

   Затова не бързайте да заклеймявате мъжкото хоро в ледени води като лъжепатриотизъм и псевдофолклор. В него няма нищо фалшиво, всичко е истинско – и вярата, и силата, и единението, за което толкова много жалим, но не можем да го видим, когато се появи. На фона на тази набираща инерция мощ обвиненията, че това е обикновена селска простотия, че играчите, видите ли, яли и пили цяла нощ, а на сутринта скокнали в реката за единия бабаитлък, че това си е чист комерсиализъм, звучат като ситни заядлици с млечни зъби.

   Най-правилният въпрос е защо. Защо се появи този ритуал, защо не угасва в ледената вода, а все по-силно и огненоярко се разгаря? Защо хора от цялата тази все по-тъжна страна се събират, за да станат част от нещо, което не могат да си обяснят, а явно и не искат?

   А отговорът е тъй ясен и няма нужда от никакви обяснения. Дошло е време за нови традиции.

От Фейсбук

baraban.bg ©

Top Desktop version