От държавите, които съм посетила, като че ли най ми харесва Словения. Малка спретната държавица, безкрайно чиста и крайно зелена. Не е много популярна у нас като туристическа дестинация, въпреки че поне в столицата Любляна туристите се тълпят. Засега не са успели да я развалят, сигурно няма и да успеят, защото тук хората (и управниците) явно знаят какво правят. Вероятно се дължи и на немско-австрийското влияние, но пък липсата на дългогодишен държавнически опит очевидно не се отразява на умението на местните да си подредят държавата (от първото държавно образувание на словенците през VII век до 1991 г., когато излизат от състава на Югославия, повече от 1200 години, те нямат самостоятелна държава). На мен лично най ми хареса политиката им по отношение на безработните (когато ги е имало) – социални помощи не се дават. Парите отиват при работодателите, които осигуряват работни места.

    Днес Словения е най-богата от страните, които през 1990-те преминават от планова към пазарна икономика. Почти се е изравнила по брутен вътрешен продукт със старите икономики в Европейския съюз и казват, че много българи вече работят там. Предимство вероятно е и това, че езикът на словенците, надписите по улиците (макар и на латиница), са си съвсем разбираеми за нас.

   Има хора, на които не издигаме паметници, но които са вложили такава част във фундамента на нашата история, стопанство или култура, че ако извадим тази част, цялото здание ще се срути. Просто – без тях, някои неща нямаше да са същите.

   Казвам това във връзка с поувяхналата сега у нас, но запечатана в чуждестранните научни издания слава на новозагорското равно поле като „дворец на праисторията“. Казват, че така го кръстил известният археолог Николай Яковлевич Мерперт. По-важното е кой е изкарал този дворец от руините. Е, няколко са заслужилите в тази дейност, но основната фигура за мен си остава Митьо Кънчев.