Сайтът на гражданското общество

baraban.bg

Мнения

Утре на Карандила ще е Националният събор на каракачаните в България

   Утре, 26 август, в местността Карандила край Сливен се провежда трийсетия по ред събор на каракачаните в България. Проявите ще са на поляната пред хижа „Миролио“, до увеселителния кът „Кълвача“, където е изграден постоянен каракачански стан – атракция за туристите през цялата година. Там посетителите ще могат да се запознаят отблизо с живота на каракачаните.

 

   Програмата и тази година ще е богата, с много местни участници, както и известни гости от Гърция. Началото е от 10,30 ч. с водосвет и приветствено слово. Ще има изпълнения на танцови ансамбли от България и Гърция.

   Съборът е една от традиционните прояви, организирани от Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България.

Посещения: 481

Гьонсуратлъкът не е от днес

   Отношението на спортните федерации към повечето спортисти е едно и също – обикновено се прилепят към успешните, за да ги използват. (Не знам коя от петте – или повече? – български шахматни федерации ще претендира за Нургюл.) Отделно, че отношението на държава, на медии и пр. към шахмата не е като към футбола (примерно!) – говоря за представянето на състезателите пред широката общественост, не толкова за обгрижването.

   А успехи в шаха България има немалко и досега. Антоанета Стефанова (през 1988 г.) е световната шампионка за деца до 10 години, Васил Спасов – за младежи до 20 години (1989 г.). Малко по-известен е световният шампион Веселин Топалов (2005 – 2006 г.). Но колцина знаят за тях?

   В книгата-анкета с покойния Димитър Карапчански, най-успешния сливенски шахматист, той отделя доста място именно на отношението на отговорните институции към талантите – млади и не толкова, за това, че ако е имал треньор или поне придружител по състезанията, е можел да се представи доста по-добре, че не се ползва натрупания опит от досегашните поколения шахматни майстори. Самият Карапчански е олимпийски вицешампион по кореспондентен шах с отбора на България (1976). Пускам тук извадки от книгата („Път през голямата игра“, издателство „Фабер“, 2022 г.):

                                             ...

   – Споменахте, че сте преглеждали шахматните си партии, играни преди 50 години. Нека поясним за незапознатите как това е възможно, тъй като едва ли човек може да разчита единствено на паметта си...

   – По правилата, всеки играч записва партията си. Друг е въпросът, че в онзи начален период просто нямаше кой да ми каже да го правя. Сега се оказва, че доста свои партии съм запазил, но много и не съм. Отчитам като мал шанс това, че не съм имал треньор. В Сливен по мое време нямаше нито щатен, нито хонорован шахматен треньор. Нямало е кой да ми обясни, че тези партии трябва да съхранявам, да ги разглеждам, да ги анализирам. Тези неща почнах да откривам сам и постепенно най-вече в книжките по шахмат, които от втората половина на 1957 г. почнаха да идват в руската книжарница в Сливен. В шахмата аз съм един самораслек – единак, израсъл за големия шах по линия на самообразованието.

Посещения: 512

In memoriam: Георги Величков

   Днес, 10 август, е починал писателят Георги Величков.

   Поклон пред светлата му памет!

       (Интервюто с него е от "Сливналии", книга I, 2018 г.)

 

 

   Писателят Георги Величков е роден на 7 април 1938 г. в Сливен. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски". Работил е като адвокат и журналист, бил е драматург в Сливенския театър (1966 – 1968).По-късно е редактор в списанията „Родна реч", „Септември", „Пламък", в издателство „Български писател" и киностудия "София" при Българската кинематография. Учредител (3 ноември 1988 г.) и съпредседател на Дискусионния клуб за гласност и преустройство. Депутат в VII Велико народно събрание (1990 – 1991).

   Георги Величков е автор на 23 книги с разкази, новели, публицистика. Носител е на наградата за литература и изкуство на Община Сливен „Добри Чинтулов“.

 

   Когато уговаряхме срещата с Георги Величков, сестра му Петя, при която живее напоследък, за да си помагат взаимно, ми обясни подробно по телефона как да стигна до улица „Кестенова гора“. Записах си, но когато тръгнах на следващия ден, слязох от тролея и самонадеяно забих, както се оказа, в противоположната посока. Обикалях повече от половин час, звъних няколко пъти на писателя и всеки път той търпеливо ми обясняваше как точно да стигна до блока им. Докато накрая погледнах записката в тефтера си и видях, че е трябвало да съм от другата страна на големия булевард. Там вече се оказа лесно. Георги Величков ме чакаше пред входа от доста време – слаб, какъвто съм го виждала на снимки, подпрян на бастун, с чиято помощ очевидно напоследък се придвижва, и явно уморен от стоенето прав, така че нямаше как да не се почувствам неудобно. Това ми чувство донякъде се разсея от любезността на домакините. Поканиха ме в кухнята – стаята, в която пушат, тъй като и двамата не са се отказали от този си навик, и докато пиехме кафе, някак си успях да убедя писателя, че е по-добре да разговаряме сега, вместо да отговаря на въпросите ми писмено.

   После, когато вече спокойно слушам записа, установявам, че разказваческото майсторство си проличава и в този наш диалог  – почти всеки отговор на Величков всъщност е една малка историйка, около която може да се завърти разказ.

 

   – Г-н Величков, Ерих Кестнер някъде е написал, че само възрастният, който помни своето детство, е истински човек. Вярно, че той е детски писател, но си мисля, че детството – съзнателно или подсъзнателно – определя за какво ще пише бъдещият писател. Вашето детство какво беше?

   – Какво ли... Да си кажа, никога не съм бил особено здрав. От малък съм болнав, не особено общителен и рядко участвах в игрите на децата от махалата.

 

   – В кой квартал сте роден?

   – Роден съм в района около „Двата аслана“, малко на север от площадчето, към квартал Ново село. Знаете сигурно откъде идва името на махалата – от двата изографисани лъва, които са стояли на една от сградите в тази част на улица „Раковска" от турско време и през първите години след Освобождението.

 

   – Имате ли родословно дърво?

   – За съжаление не можахме да докажем благородния си произход и не сме правили родословно дърво. По бащина линия съм – не точно софиянец, но баща ми е дошъл в столицата от Алдомировци, село на километър от Сливница, като много млад. Той имаше в рода един интересен дядо, който живя 96 години. Този мой прадядо Сандо си беше наумил, че Алдомировци е създадено от френски рицар – по време на един от кръстоносните походи се отделил там някой си конт Алтомир. Труди се той доста да докаже тази работа, ходи и по Франция, но за съжаление, в историята никъде не се откри конт Алтомир. И последният аргумент на дядо Сандо, като ни видеше с чичо ми Михо Величков (Михаил Величков, писател и драматург, първи братовчед на бащата на Георги Величков  – б.а.), който също беше висок, бе: Вие печенеги ли сте? (Наричаше шопите печенеги.) Погледнете се – вие сте европейци, французи. Та така и остана недоказан френският ни корен, но трябва да Ви кажа, че аз от ранно детство имах афинитет към тази страна – към френския език, към учителките си по френски, ходих във Франция ...

 

   – А баща Ви как е стигнал до Сливен?

   – Не знам точно как се е случило, но баща ми, Васил Костов Величков, е работил като началник на лозовия разсадник до Сливенските минерални бани. Беше агроном. В Сливен се е запознал с майка ми и се оженили. Майка ми Русанка е сливналийката.

 

   – Кой е нейният род?

   – И те не са имали родословно дърво, знаеше се само, че прадядо ми е дошъл някъде от Балкана. А изпреварвайки въпроса, който виждам написан, ще кажа, че дядо ми Георги, бащата на мама, беше важната личност в моя живот. Аз съм кръстен на него. И като казвам, че  е бил значима личност в живота ми, нека поясня, че той беше темерут – не обичаше да приказва. Цедеше думите по малко по малко, но за сметка на това ме водеше на коситба, на черешобер, на гроздобер – май бях все с него, с кончето Арап и с каруцата, и той ми показа природата. Не ме поучаваше, не ми разказваше, но самото това ходене ми вдъхна любов към българската природа, към природата въобще. Благодарен съм му за това. Вероятно неговото влияние ме направи и турист. Сега може и да ме гледате така, с бастуна, но съм обиколил всички планини на България. И в Сливен, и после тука, в София, в събота и неделя винаги обикаляхме.

 

   – Да се върнем, ако обичате, към детството Ви...

   – Споменах вече, че бях болнаво и – как да кажа – неуютно дете. В игрите, доколкото съм участвал, бях все на последно място. И разбира се, че намирах утеха в книгите. Доста рано се научих да чета, преди още да тръгна на училище. Спомням си, че първата книга, която прочетох, беше „Стас и Нели“ на Сенкевич.

 

   – Доста дебела книга...

   – Да. И оттогава, почти до ден днешен, от книгите не съм се отделял. Без да се хваля, имам една от най-големите частни библиотеки в София. Имаше периоди в живота ми, когато всеки ден ходех по книжарниците и купувах нещо. То беше като  болест. И сега се чудя какво да ги правя тези книги. Някои от тях не съм и разтварял.

   Но понеже говорехме за детството – никой в нашия род не беше от приказливите – да ми разказва приказки или разни истории, да пее песни... Нямаше такова нещо.

 

   – Какъв беше Сливен във Вашето детство – има ли нещо, за което съжалявате, че си е отишло?

   – Най съжалявам за онези хубави отношения между хората, които изчезнаха. Когато с дядо ми Георги обикаляхме, където срещнем хора по полето, все се поздравяваха. Сега това го няма.

 

   – Разкажете малко за ученическите си години... Запомнили ли сте някои от учителите или съучениците си?

   – Имаше една седморка момчета, всички отличници, от които бях единият. После се разделихме в двете гимназии, но си останахме приятели. Дотогава имаше мъжка и девическа гимназия. По наше време ги смесиха. Т.е. гимназиите пак бяха две, но част от момчетата отидоха в другата гимназия. Аз бях от тези, които се оказаха в дотогавашната девическа гимназия – там, където сега е V училище „Пейо  Яворов". Имаше интересни случки, да. Например учителката ни по литература, чието име не си спомням, но беше по произход от малцинството, покрай съпруга си, който пък беше режисьор в театъра, при завършването ни вече, реши да поставим пиеса. Тя на всичкото отгоре беше от моя чичо Михаил Величков – „Катерина идва при нас". Изпратиха ни един актьор, който да ни режисира и наставлява, но нашата съученичка Таня, много красиво момиче, започна връзка с него. Ние, естествено, не можехме да му простим тая работа. На 24 май трябва да е било, подпийнали на бала си, решихме да го набием. Стана скандал, покрай който си навлякохме големи неприятности. Всеки ден ни викаха на разпити. А тогава държахме т.н. „руска" матура – колкото и да имаш през годината, държиш изпит накрая. Бяха седем-осем изпита. Имаше една учителка по математика – Карапчанска, много проклето женище – дойде, докато пишех съчинение на изпита по литература, и ми пошепна на ухото „Пиши по-бързо, че те викат на разпит в милицията". Може да си представите как се пише при това положение. Тогава всъщност ни спаси един велик човек – директорът на гимназия „Добри Чинтулов" Иван Апостолов. Нашата директорка беше решила да ни намалят поведението, което означаваше, че не можем да кандидатстваме. Бай Иван обаче каза: Моите хора няма да ги закачам. И покрай тях, и ние се отървахме.

Та така – от ученическите години си спомням с добро Бай Иван, както го наричахме (или по-точно бай Иван Касапина – б.а.) и учителката си по френски Парпулова.

Посещения: 606

Подкатегории

baraban.bg ©

Top Desktop version