„Мой дълг е да се изстъпя в центъра на всяко селище и да думкам, да информирам обществото за опасната зараза. Да давам кураж на тези, които истеризират, да подкрепям държавните институции, които са в криза“ – долу-горе това си мисли един почтен барабан. В промеждутъка от „думба“ до „лумба“ обаче, в празнотата между двете опънати кожи се промъкват и не толкова правилни мисли. „Добре де, те институциите перманентно са в криза. Ето, върнали се масово циганите от Италия, а областният управител на Варна най-отговорно казва: „Дали има болни? Те нямат навика да ходят по лекари. Дано са си попълнили декларациите и не са излъгали на границата от къде влизат“...

  Това, че някои хора най-редовно от десетилетия си лъжат държавата, е проблем на държавните институции и на т.н. „електронно правителство“ (за което, впрочем, сме платили два милиарда лева). Преди години, без да имаме електронно управление, се знаеше кой къде е ходил, колко време е стоял там, че и какво е правил... Сега, както научавам, е доста масова практика някой да е на печалбарство в чужбина и същевременно да си получава обезщетението за безработица, защото брат му се подписва от негово име в „Бюрото по труда“. Определено масова практика е „неизвестният“ баща да лежи на единственото легло в коптора, единствената стаичка или пък на дивана в масивната къща с перистил, построена със спечелените на гурбет пари, а „самотната“ майка на децата му да харчи социалните помощи за цигари. Покрай сегашната криза не е ли време да си решим и перманентните кризи? Т.е. извънредното положение да продължи, докато държавата си влезе в ролята по всички направления и фронтове?