Разказвали са ми подробно колко голямо внимание отделили в Испания на човекът-индало – едно схематично изображение от неолита на човешка фигура, която държи над главата си дъга, открито в пещера в провинция Алмерия. На това прекопирано от там изображение, не по-високо от 20-30 см, отделили цяла зала. Специална зала, впрочем, дарител направи в Панагюрище, но все пак за комплект артефакти – Панагюрското съкровище, което рядко се явява в нея. Ето че имаме още по-добър пример – тази година на 24 май в Казанлък откриха музей на една картина: „Ахинора“. Заслугата е на директора на Художествената галерия в Казанлък Пламен Петров.

   Сливен изгуби още един от хората, които носят паметта за близкото му минало. Камен Васевски беше човекът, който знаеше много за много отминали хора и събития, и го знаеше и пресъздаваше в подробности.

   Светъл да е пътят му нагоре – сигурна съм, че и по него ще тръгне като изследовател, с любопитство. Отделно, че ще липсва не само на семейството си. Беше човек, който имаше много приятели и неприятели, но ще липсва и на едните, и на другите. Поклон!

   Публикувам тук пространното интервю с него, на което може да се нарече пълноправен съавтор, тъй като в съвместната ни работа успя да наложи своя разпознаваем стил. То е публикувано в първата книга „Сливналии“ (2018 г.), на която, както и на останалите ми книги, беше подбудител.

                                                                                                                                     Йорданка Раданчева

   Неговото име е озвучено. Той е знаен писател, журналист, литературен изследовател и колекционер на картини; учи и завършва икономически науки във Варна, а след това – журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.  Там следва и четири семестъра в Юридическия факултет.

   През 1976 г. бъдещият автор на стихосбирката „Нехристова възраст“ защитава дисертация върху журналистическото и публицистическото наследство  на начинателя и редактора на списанията „Везни“ и „Пламък“. След време издава няколко изследователски трудове и прави много публикации в нашата  и чуждестранната периодика, посветени на живота и зримото дело наГео Милев. С обнародваното в тази област Васевски успява да се домогне до ценни приноси и да заеме предно място сред геоведите в България.

   Камен Васевски е сътворил и предложил на читателите близо 60 книги, жанрово разнолики: поезия, проза, документалистика, научни проучвания и мемоари за внушително количество писатели и художници. Навярно той е единственият извънстоличен автор, на когото „Български писател“ издаде 10 тома избрани съчинения.  В тях, наред с произведенията му, се съдържат изключително ценни свидетелства за хора и събития: писма, снимки, ръкописи, автографи... Голяма част от творчеството му е включено в библиотечните фондове на Конгресната библиотека във Вашингтон, Руската държавна библиотека в Москва, Националната библиотека на Франция – колекция „Франсоа  Митеран“, Париж, и в библиотеката на Чикаго.

   Камен Васевски посвещава немалко години от живота си да издирва и събира произведения на изобразителното изкуство, в резултат на което се радва на стойностна сбирка от картини, от която дари над 40 творби на Художествената гимназия „Димитър Добрович“ в Сливен, като прибави свои книги, посветени на колекционери и художници. Днес училището е единственото сред сродните средни училища у нас, което притежава колекция от маслени картини и рисунки, дело на именити майстори.

   Тясно свързани с пътя на твореца са книгите му за множество наши живописци, ваятели и техни ценители, сред които изпъква изследването „Колекционери на картини: 7 (9) имена“, появило се през 2000 г. Претърпяло три издания до днес, то продължава да е единственият сериозен опит да се осветли колекционирането на картини в България.

   Творческият живот на Камен Васевски начева от радио „Стара Загора“ и преминава през в. „Сливенско дело“, през отдел „Изкуство и култура“ (Окръжен съвет за култура) на Окръжния народен съвет в града под Сините камъни и през издателската къща „Земя прес“. Най-голяма е частта от биографията му в редакцията на „Сливенско дело“ – с недълго прекъсване, близо 30 години, от които две десетилетия той е главен редактор на регионалната печатна трибуна – време, през което тя показва забележителен напредък.

   Камен Васевски членува в Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти – организации, които са оценили високо неговата творческа и административна дейност. В края на 80-те години на миналия век, Съюзът на българските журналисти го предлага на комисия при Министерския съвет на България, която му дава трета квалификационна степен – най-високата сред степените, присъдена единствено нему като ръководител на извънстоличен вестник, излизащ три пъти седмично с месечно издание за литература и изкуство „Макове“.  А през 2016 г. Съюзът на българските писатели го отличава за приноса му в нашата съвременна литература, изразен чрез цялостното му творчество.

   „И в миналото, и днес рядко срещаме такава ненаситна жажда за творчество, такава Вазовска всеотдайност на българското слово, толкова разностранни духовни интереси, които могат да бъдат наречени енциклопедични. И най-важното, удивляват ни волята и постоянството, с които той осъществява всяка своя замислена идея, осъществява я в най-хубавата ѝ завършена и оригинална форма.“ (проф. Иван Цветков, 2005 г.)     Тези, които познават Камен Васевски, струва ми се, няма как да не се съгласят с мастития професор, а и да добавят: той е извънмерно целеустремен, абсолютен работохолик, човек освен с голяма обща култура, но и с прекрасна памет за детайлите на отминали събития, автор със свой почерк и в журналистиката, и в литературата. Своят индивидуален езиков израз той налага във всичко, включително в това интервю.

   – Г-н Васевски, роден сте на 13 февруари 1935 г. на 15 км от Сливен, но сте от хората с най-голямо основание да се нарекат сливналии – знаете за града (и за миналото, и за настоящето му) толкова, колкото надали знаят повечето от произхождащите от него. Този факт е плод само на любознателност ли?

   – Силно съм обласкан, г-жо Раданчева, задето сте забелязали важна черта от моето лице. Разрешете ми за нея да отворя реч подир малко. По-напред си позволявам да отстраня една непълнота във въпроса, който току-що ми зададохте. Каква е тя? Немалка. Защото е свързана с моето люлчино място – Крушаре, което отстои наистина на 15 км от Сливен. Инак казано, село, дето е било безчет години все в административния пръстен на града със Синята планина. Аз се гордея непресторено, че произлизам оттам. Това си чувство съм документирал пространно в моето творчество. Като го забелязвам за кой ли път по повод, съм далеч от помисъла да припомням страници или глави от литературните си съчинения, които непоколебимо сочат това. И все пак, в часа на нашия разговор, отлаган дълго време по моя вина, не мога да прокудя изкушението си да се спра на моя творба, възпяваща родното ми място. Ето, чуйте я. Тя не е дълга и не ще Ви отегчи:

           НЕПРЕХОДНА ГОРДОСТ

           Високи къщи светят в равнината

и Тунджа някъде трепти наблизо.

Крушаре мое, в тебе аз навлизам

да ме пречисти светия ти вятър.

От круша иде твойто име светло,

но круши тук отдавна вече няма.

А всяка беше трепкащ пламък

по клоните на щедрите дървета.

С ръце немирни клоните разгръщах

и бързах плодове да си откъсна.

В градините стоях до вечер късна

и със светулките се връщах вкъщи.

Сестра ми ме посрещаше на прага

с очи като светулки засияли...

По селските си дни аз често жаля,

защото ме изпълваха със благост.

Изтля там мойта крушова жарава,

а още свети простото ти име.

Лета догарят и залязват зими,

но ти оставаш, село, в мен оставаш

с високи къщи, спящи в равнината,

с река, която там искри и пее.

Човек се ражда, за да преживее

дори и крушата под небесата.

   И тука спирам с привидно непотребното си лирическо отклонение, за да кажа онова, за което ме питате и което смятате за съществено – моята любознателност. Т.е. Вие ме считате за любознателен човек. Сиреч за човек, дето се старае да придобие знание. Благодаря още веднъж! Но дваж повече благодаря за своеобразната похвала, че тя, моята любознателност, ми е позволила да натрупам осведоменост за града Сливен, някогашен и сегашен, която превъзхожда осведомеността на родени от него чеда. Приемам съзряното от Вас. Защото то е в пълно съзвучие с известното: всеки от нас поглъща с апетит дитирамбите, с които го обсипват, ала критиката – не.