Сайтът на гражданското общество

baraban.bg

Мнения

In memoriam: Камен Чанев

   Почина Камен Чанев – съгражданинът ни, който утвърждаваше българската певческа слава по света. Преди да ни го отнеме коварният вирус, той успя да изпълни една от мечтите си – да изпее „Отело“. Трудно произведение, изискващо певци с високо майсторство. Само преди двайсет дни Старозагорската опера представи с голям успех операта, с Камен Чанев в ролята на Отело и неговата спътница Таня Иванова, в ролята на Дездемона. Поредният бисер в огърлицата на изпълненията на Камен, предизвикващи аплаузи по световните сцени. Поклон!

   Публикувам тук интервюто, направено с Камен Чанев през месец април тази година, за подготвяната втора книга „Сливналии“.

 

   Камен Чанев е роден на 27 август 1964 г. в Сливен. Завършва гимназията с преподаване на западни езици „Захари Стоянов“ в родния си град, а през 1991 г. – и Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. През 1992 г. постъпва в Музикалната академия „Борис Христов“ в Рим. Две години по-късно, през 1994 г., печели Международния конкурс „Юси Бьорлинг“ в Швеция. 

   Оперният дебют на Камен Чанев е на сцената на Софийската опера и балет като Херцогът на Мантуа в „Риголето“. Оттам насетне следват изявите му в  основния теноров репертоар в България и на големите оперни сцени в Европа, Азия и САЩ. Пътят му минава през Пражката опера в Чехия, Националната опера на Унгария в Будапеща, Виенската Щатсопера, „Арена ди Верона“, „Театро Ла Фениче“ във Венеция, Берлинската Дойче опера, „Театро Лицео“ в Барселона, Римската опера, Вашингтонската опера и още световни оперни театри. 

   Камен Чанев е носител на международни награди, както и на наградата на Бургаските музикални празници „Емил Чакъров“ за 2018 г. Той е почетен гражданин на Сливен. 

 

   Неприятната ситуация с всеобщата, почти световна карантина през пролетта на 2020 г., наложена във връзка с вирусно заболяване, може би пък благоприятства успешната ми връзка – индиректна, разбира се, с помощта на съвременните комуникационни средства – с Камен Чанев. Тази принудителна уседналост, която го заварва не в жилището му във Виена, а в старозагорския апартамент на неговата спътница в живота, оперната прима Таня Иванова, му дава и малко повече време за дълги разговори. Ако не бяха възбраните, Камен Чанев трябваше да е в Рига, за постановка на „Турандот”, след което да отлети за Япония, за голям концерт с Александрина Пендачанска. 

   „Най-успешният български тенор с международна кариера” – така го определят специалисти и журналисти, които отблизо следят неговия път. Почти всяка седмица той лети към различна точка от земното кълбо, стъпва на различни оперни сцени, изпълнява повечето от най-известните тенорови партии. И може да се каже непоколебимо, че след Стефан Македонски, Сливен не е излъчвал толкова известен оперен изпълнител, при това Чанев със сигурност е доста по известен по света от именития си предшественик. Но като повечето успели хора, е лесен събеседник – вероятно заради чувството му за хумор и дори самоирония към определени моменти от неговото професионално израстване. 

  

   – Г-н Чанев, няма как да не сте наследили дарбата си от някого – разкажете, ако обичате, за хората в рода Ви, които са пеели или все още пеят добре, които владеят този особен вид инструмент – човешкият глас. 

   – Не, нямам в рода си певци и музиканти. Случайно станах певец. 

 

    – Може би предшествениците Ви просто не са имали възможност да развият тази си даденост? 

   – Не знам, не мога да говоря за някаква наследственост. 

 

   – Но как тогава започнахте да се занимавате с пеене? 

   – Майка ми, Димка Чанева, беше литераторка, учителка по литература, даже като ученик в Първо основно училище, ми беше директорка. Беше интелигентна жена и тя основно ме е подбутвала да се занимавам с различни дейности. Например като съвсем малък, едва проходил, започнах да плувам, а малко след това тръгнах и да пея в хора на Методий Григоров.

Посещения: 464

„Цвете“ – като цвят, като театър или като приказка

   Тя се казва Цвете. Не Цветелина или Цветанка, а просто Цвете. Родителите ѝ я кръстили така, а после, как им е хрумнало (вероятно увлечени от лозунга „Българската нация – нация техническа!“), поискали да я направят инженер. И я направили, де. Цвете станала инженер, но очите ѝ били все в многоцветието на света, на сцената, на цирка. И не просто гледала натам, а и действала. Като ученичка в сериозния Техникум по електроника (нали от такова училище обикновено се тръгва към инженерството) решила, че тя пък иска да е укротителка на тигри. И се потрудила да се свърже с хора от Софийския цирк, които явно са я приели много сериозно, щом обещали да ѝ изпишат тигри от странство, но след като си направела програмата с тях, трябвало да подпише договор за пет години. (Тогава хищниците все още бяха основна атракция в цирковете, но и тогава, и сега, са скъпа работа. И да не помислите, че бъдещата звероукротителка е смятала да респектира животните с бой? Не – имала си програма „со кротце и со благо“, с която да постигне световен успех.) От тази работа я възвърнал Янко. Този Янко е настоящият ѝ съпруг Янко Янев, с когото са заедно от първи курс на техникума, вече петдесет години. Не можала да се откаже от него и да тръгне по света. Макар че си мислела и за журналистика, продължили заедно към инженерството, като отказала и възможността да следва електроника в Полша. Междувременно им се родили три деца.

   Също междувременно, Цвете била непрестанно заета с културно-масова работа, както ѝ казвахме тогава. За един студентски фестивал в Москва студентите от МЕИ (Техническия университет, ако някой не се сеща) решили да се представят с куклена постановка и по тази причина Цвете се сближила пък с хора от тогавашния ВИТИЗ (НАТФИЗ), които им помогнали. А нашата инженерка най-сетне си намерила мястото в многоцветния свят на театъра.

   Днес Цвете Янева е председател на Управителния съвет на сдружение с нестопанска цел, чиято основна задача е да прави театър – „Театър Цвете“.

   – Името дойде спонтанно – разказва тя. – Когато започнах да уча режисура за куклен театър във ВИТИЗ, бях доста по-голяма от колегите си и някак си на мен се падна да ги организирам. Изнасяхме представления тук и там, печелехме пари, после им разпределях печалбата... Една колежка актриса трябваше да кандидатства по проект за работа в САЩ и в документите се изискваше да попълни къде е работила дотогава. И тя – къде-къде – в театър „Цвете“. И така остана. 

Посещения: 257

Неделен гост: Манастирът „Свети Пантелеймон“ до Смолян

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

   Право да си кажа, този манастир не ми хареса. И разбирам защо гърците идват у нас на поклоннически туризъм – повечето от техните манастири са точно такива – новички, чисти, изписани, подредени... Но няма я атмосферата на възрожденските манастири, оная мистика и обаяние, които се усещат дори от невярващите.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

   Та така – манастирът „Свети Пантелеймон“ на пътя между Пампорово и Смолян, е може би най-новият български манастир. (Ако има по-нов, обадете се.) Но е доста популярен и посещаван, от българи и чужденци, т.е. почти всички, които отсядат в близкото Пампорово, но и не само. Мнозина идват тук с мъката си, понеже се е разнесла мълва, че основателката на манастира и настояща игумения Анастасия има лечителски умения. Макар че самата тя казва: „Нищо не умея аз, а Господ“, съдбата ѝ я прави достатъчно интересна жена. Родена като мюсюлманката Асие, родила четири деца в два брака, работила като електроженистка и бригадирка в строително-монтажен комбинат, след мистично изживяване (или сън) тя приема християнството. Станала Христина, два пъти посетила Божи гроб и там получила просветление, а може би заръка, да съгради манастир. Земята в красивото място край пътя дарил Георги Палагачев от Смолян (брат Георги, както го познават местните). След многобройни обиколки в България и чужбина, за събиране на средства, послушницата сестра Христина успява да построи манастира, който вече е с три църкви – „Св. вмчк Пантелеймон“, „Св. св.Козма и Дамян“ и „Св. Ксения Петербургска“. Има аязмо, крило за гости, кухня с трапезария. Всичко това Христина постига за двайсетина години, и всичко е дарено на Пловдивската митрополия. Ответната реакция е, че послужницата е призната за достойна да приеме монашеството и ръководството на манастира, вече като Анастасия. 

Посещения: 221

Подкатегории

baraban.bg ©

Top Desktop version