Неделен гост

baraban.bg

Неделен гост

www.dnevnik.bg/analizi/2016/01/23/2686618_ako_garite_mojeha_da_govoriat

Ако гарите можеха да говорят

 

 

 

 

 

 

 

 

 

   Директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров се срещна неотдавна с министъра на транспорта Ивайло Московски. Целта - строителен материал от стари гари да се използва за "реставрацията" на Голямата базилика в Плиска. Както обяснява Божидар Димитров пред медии двама жп работници  му казали, че е имало заповед на Митхат паша от 1866 г., от която се разбирало, че жп гари са строени с материал от базиликата в Плиска.

   Малката гара беше видяла и по-добри времена. На покрива й стърчаха само няколко греди като смешна останка от снощна прическа, а през празните й прозорци със счупени стъкла и увиснали капаци нощем прелитаха прилепи. Между потъмнелите стени свиреше зимният вятър и ехото връщаше редкия вик на совата, която беше направила дома си в един по-закътан ъгъл на втория етаж. Денем беше дори още по-тихо и се чуваха само капките на топящия се сняг. Гарата чакаше с нетърпение пролетта, когато щурците щяха поне малко да разсеят тишината.

   Неочаквано този ден дочу шум от автомобили. По изронения асфалт се зададоха черен автомобил и камион. От автомобила слязоха двама мъже, млад и стар, и се приближиха към нея. От камиона се изсипаха работници с оранжеви гащиризони, които се скупчиха на разстояние.

   Младият мъж й каза:

   - Аз съм твоят Министър, а това тук е Главният историк на републиката.

   Гарата се впечатли. Откакто влаковете престанаха да спират на нея, беше срещала само зайци и мишки. Ако не броим онези хора, които й взеха керемидите от покрива и дъските на дюшемето, но тях се опитваше да забрави. Тези изглеждаха обаче по-цивилизовани. Може би водеха работници да я ремонтират?

   - Хайде, ти си тук шефът, ти й кажи. - обърна се Главният историк към Министъра.

   Министърът пристъпи нервно от крак на крак и започна:

   - Тук сме, защото ти си с отпаднала необходимост, а ние, ъ, аз де, взех решение, че е най-добре и е от полза и за Железопътната компания, и за, ъ, обществото, както и за, ъ...

   Главният историк се изнерви и се намеси:

   - Остави на мен! Тук сме, защото си грозна, безполезна и тъпа! Ти си фабрична архитектура! За нищо не ставаш. Ти и твоите съучастнички, другите безполезни гари, освен това сте и крадли, защото сте откраднали камъните от великите дворци и великите църкви на великите царе на великите българи. Не само това, ами си била и сътрудник на турските поробители, които са клали великите българи, разрушили са великите църкви и са преследвали националната ни памет. Ти си грешка на историята и изобщо не е трябвало да съществуваш! Зачената си в грях и слава Богу, че нямаш пътници и няма кой да се оплаква, та можем днес да поправим нещата и да те заличим от лицето на земята. Жалко, че не можем да махнем и релсите, та да забравим, че изобщо нещо се е случвало през турското робство. Но ти ще можеш да свършиш и нещо полезно все пак – с твоите камъни ще въздигнем една нова велика църква, ще възстановим националната памет, ще сложим вътре портретите на великите царе и българите пак ще станат велики, велики...

   Гаричката се стресна и запелтечи объркано:

   - Ама чакайте, тук има някакво недоразумение. Чуйте само да ви кажа как стоят нещата...

   - Няма какво да те слушаме, работа ни чака, надниците вече текат, зидарите чакат камъни на обекта. Министре, дай да почваме!

   - Ама ние, все пак, сме демократична държава, така де, нека каже, каквото има да казва, че после ще ни обвиняват, че не сме изслушали всички страни. – смутено се обади Министърът.

   - Хубаво, айде казвай бързо, че замръзнахме тук! – нацупено се съгласи Главният историк, запали цигара и се обърна на другата страна.

   И малката гара им разказа.

   Беше се родила през лятото на 1866 година, когато първият трен потегли по първата железопътна линия в страната. Денят беше празничен и цялото село се беше струпало на перона, за да посрещне чудото на цивилизацията. Мъжете се бяха нагласили с чисти ризи, с празничните си елеци и си бяха обули цървулите, а жените извадиха от раклите най-гиздавите си бродирани носии. Когато в далечината видяха, че се издига димът на парния локомотив, бащите вдигнаха децата на раменете си, за да могат още отдалеч да видят това странно животно. Отпред стоеше началникът на гарата, надут като пуяк с новата си униформа и фуражка, а зад него новородената гаричка се пъчеше с бялата си каменна фасада. Беше суетна и изпитваше особена гордост, че е най-хубавата сграда в селото, единствената каменна къща сред схлупените кирпичени колиби на селяните, умело изградена със здрави гладки зидове и елегантни засводени врати и прозорци от най-добрите местни зидари под ръководството на чуждоземни инженери.

   Влакът наду свирката си преди гарата и децата се разпищяха. След това спря със скърцане и сред парата и пушека от него слезе важен паша, дошъл чак от Русе, и извади султански ферман. После целуна печата върху него и го прочете на множеството, а даскалът превеждаше на български. Никой не разбра нищо, нито от турския текст, нито от превода, но всички усетиха, че в селото им идва нова епоха.

  През гарата се заредиха влак след влак. Влаковете от Русе возеха европейски промишлени стоки, които идваха с параходи по Дунав, и ги откарваха във Варна, където ги натоварваха на други параходи или на гемии и заминаваха за Ориента. От Варна към Русе пък пътуваха всякакви екзотични стоки от Азия към пазарите на Централна Европа.

   В началото местните жители нямаха вяра на влака и не смееха да пътуват с него, но постепенно, един по един, се престрашиха и лека-полека гарата се превърна в единствената врата на селото към останалия свят, защото пътуването с волските каруци по калните пътища беше трудно, дълго и дори по-скъпо. От гарата идваше всичко необходимо – сол, газ, въглища, платове и поща, от там селяните товареха и своята стока за пазара на големия град.

   Към края на столетието гарата видя и ново чудо. Един ден се зададе различен влак, с по-голям и по-мощен локомотив, с повече и по-лъскави вагони. Той не спря на гарата, а само изсвири, за да предупреди за идването си, но се разнесе слухът, че това е прочутият "Ориент експрес", който свързвал Европата със Стамбул. От тогава гарата започна да чака с нетърпение този бляскав влак и всеки път се взираше в бягащите му прозорци, в които, като на кадри от филмова лента, просветваха сцени от един различен свят.

   От гарата в началото на пролетта мъже от селото тръгваха за Русе, за да се качат на параходите и да отидат по гурбет в други земи. Там се сбогуваха с младите си жени, там невестите им идваха и да ги посрещнат, когато се връщаха наесен от чужбина, кой с повече, кой с по-малко пари, за да видят порасналите си междувременно деца.

   Един ден на гарата се струпа голямо множество. Беше започнала войната и младежите от селото заминаваха на фронта. Бащите им бяха останали по домовете си, за да не се излагат със сълзливи сбогувания, но майките, сестрите и любимите на войниците плакаха достатъчно за всички. Пак на гарата войниците се завърнаха след края на войната. Поне някои от тях.

   Годините минаваха, гарата вече не беше най-новата, а най-старата постройка в селото. Но тя оставаше най-красивата и здрава сграда. Селяните я обичаха и се гордееха с нея, радваха се, че пътниците във вагоните на преминаващите влакове не виждаха бедните им къщички и калните им дворчета, че селото им ги приветства с модерното си, солидно и приветливо лице. В мизерията си селяните бяха твърде горди или твърде суетни, за да им е все едно.

   Минаха и още войни, смениха се цели епохи. Все по-често младите хора от селото заминаваха от гарата не на пазар или на гости при роднини, а завинаги – да учат или да работят в градовете. Родителите ги изпращаха на гарата с тежки куфари и вързопи и дълго махаха след влака. После майките често-често наминаваха да изпращат колети с домашни продукти и ръчно плетени пуловери и чорапи, за да не гладуват и студуват децата им в града. Понякога, особено лятото, заминалите се връщаха за малко да видят старите си родители. Все по-рядко и по-рядко. Само селянките с колетите упорито изпращаха суджуци, шише ракия и плетени терлици.

    По-късно там бабите чакаха внуците за лятната ваканция. Събираха се на пейката пред гарата още от зори, плетяха и си говореха, докато чакаха влака, който идваше чак след пладне. Бяха очаквали този ден с месеци и отиваха на гарата с часове по-рано, да не би да се отплеснат и да закъснеят за влака. В края на ваканцията натоварваха внучетата на влака и им махаха, а после с нежелание поемаха, вече без да бързат, към дворчетата си и към следващите десет месеца самота.

   Постепенно и внуците пораснаха, бабите остаряха, повечето измряха. Автомобилите взеха много от останалите пътници, а същевременно влаковете станаха по-малко, по-неподдържани, по-неудобни. Рядко на пустата гара слизаше или се качваше някой. Отдавна нямаше началник гара, нямаше я и продавачката на билети. Самотата на гарата доведе и крадците, които свалиха керемидите от покрива й, дъждът свободно течеше в някогашната чакалня, а влагата и мухълът превръщаха малкото останало обзавеждане в купчина отпадъци. За малцината останали пътници, които вече не можеха да намерят подслон в старата гара, поставиха малко по-надолу по линията един стар ръждясал навес от автобусна спирка, та да не чакат на дъжда. Гарата престана да бъде истинска гара.

   Вече ги нямаше и крадците, защото не беше останало нищо за крадене. Гарата живееше в спомените си – спомените на много поколения хора, които бяха минали през нея. За мнозина от тях тя беше първото, което срещаха, когато идваха в селото. За някои тя беше последното, което бяха зърнали от родното си място. Много първи срещи и още повече последни.

   Гарата свърши разказа си и попита:

   - Как точно ще възстановите националната памет, като ме разрушите? Как ще възстановите паметта на народа, като разрушите паметта на хората и паметта за хората?

   Министърът не помръдна, защото се беше загледал в гарата, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Някакъв образ от детството му се опитваше да се върне, но се изплъзваше всеки път, когато се опитваше да го задържи. Но Главният историк рязко се извърна, хвърли фаса си на земята и ядосано извика:

   - Ти ли бе? Ти ли ще ме учиш мене как се възстановява национална памет? Жалка непотребна рушевина, обрасла с ниска растителност. Шибан народ с шибани гари и шибани спомени. Хайде почвайте вече и гледайте нищо да не остане, че да не дойдат шибаните археолози някой ден да ровят тук да търсят турски гари и бабини терлици.

   Министърът се сепна, кимна на работниците с оранжевите гащиризони и тръгна бавно към колата си.

baraban.bg ©

Top Desktop version