Неделно: Преди 143 години в Бояджик
Категория: България Посещения: 2356
Село Бояджик е създадено след 15-и век. По това време в близките села Каторжен и Тюркмен върлувала чума и жителите им потърсили по-сигурно място. Като изсекли част от гората, те положили основите на новото селище Бояджик. Основното му население винаги е било българско.
През 1829 г. селото е освободено от турско робство, но съгласно сключения в Одрин договор, руските войски се изтеглят. Българите, които участват при похода на генерал Дибич, тръгват с войската му. От 105-те български семейства 36 потеглят към Бесарабия и се установяват там. По-късно една част от тях се връщат, но земите са им отнети от турците.
От 1830 г. селото става център на подоколия Нахия в Сливенската кааза и се нарича Новай. То е богато, хората му са трудолюбиви, силно е развито скотовъдството.
Едно от най-големите събития, станали по времето на Априлското въстание, е избиването на българското население от село Бояджик, известно всред населението от нашия край под името Бояджишкото клане или Бояджишката яма.
Бояджишкото клане е определено от историците като второто по размери след клането в Батак. Всъщност то е третото по броя на жертвите, след Старозагорското клане, при което турците избиват 14 500 души.
Непосредствено преди Априлското въстание в селото е имало и малка турска махала и един чифлик, собственост на хаджи Емин. Жителите на селото, трудолюбиви и пестеливи български селяни, притежавали значителни количества движими богатства – стада, волове, крави, биволи, коне и особено много овце. Всред жителите на съседните на Бояджик села, то е минавало за най-богатото в този район.
В началото на май 1876 година, когато на много места в страната Априлското въстание било в своя разгар, а в Сливенския Балкан се движела четата на Стоил войвода, вестта за която се разпространила навсякъде, живеещите в околните села турци, черкези и татари решили да се облагодетелстват за сметка на селяните от Бояджик и започнали често да отсядат в селото. Първоначално те вземали насилствено волове, коне, овце, дрехи, а после започнали да посягат на честта на жените и дъщерите на селяните, като говорели, че уж правили предложение за женитба, а след това започнали и с насилие. Селяните се оплаквали на няколко пъти на каймаканина в Ямбол, но той не им обърнал внимание. По това време време в административно отношение селото спадало към Сливенска околия.
На 11 май 1876 година, когато селяните се подготвяли тържествено да честват Деня на Кирил и Методий, в селото дошъл султанът („султани“ се наричали потомците на Гераите, живеещи из чифлиците си в ямболските села) от село Калфакьой ( днешното село Миладиновци) Едем ага, придружаван от многобройна свита турци и черкези, които той пуснал в селото да грабят и изнасилват. Това продължило през целия ден, а на тръгване Едем ага заявил на първенците, че ако се оплачат от него за извършеното, ще ги избие и ще изгори селото. Като видели, че нямат никаква защита от страна на правителствените органи, селяните решили да се самоотбраняват. Въоръжили се с наличното оръжие и селскостопански оръдия – брадви, вили, сопи и поставили стража около селото. На стражата било наредено да не допуска никакви външни хора в селището, особено башибозуци, които идвали да пакостят на селяните.
На следващия ден 12 май, в селото се опитали да влязат трима черкези, но единият бил убит, а останалите двама избягали. За това убийство било донесено на каймаканина в Ямбол. Защищаващите се от башибозуците селяни били обявени за въстаници-комити, вдигнали се на борба против властта. Каймаканинът на Ямбол – Хашим ефенди, отишъл в Бояджик, придружаван от десетина гавази (телохранители). Към тях по пътя се присъединили стотина души башибозуци. Край селото те били спряни от стражата и първенците поканили каймаканина с придружаващите го лица да влезе в селото, но му заявили, че ще предадат оръжието си на властите от Сливенската околия. Това засегнало каймаканина, който след завръщането си в Ямбол съобщил в Сливен искането на селяните. По това време, 13 май 1876г., в Сливен се намирал изпратеният от централното турско правителство военен отряд начело с Шевкет паша. Отрядът се състоял от един табор ( батальон) пехота, един ескадрон кавалерия и две малки оръдия, теглени от катъри. Отрядът бил предназначен за борба с излезлите в Балкана въстаници, които по това време вече били разбити. Като научил за отговора на селяните от Бояджик, Шевкет паша потеглил с отряда си към селото. По пътя към него се присъединила една огромна тълпа от башибозуци: турци, черкези, татари, цигани, жадни за грабеж. Общият брой на редовната и нередовната войска достигнали около 2000 души. В една местна народна песен броят на войската е отразен много картинно:
Фесове им се аленеят,
като кадънки в нивята,
ножовете им се лъщят,
като на мома менците. (кадънка – мак)
Когато Шевкет паша пристигнал край селото, при него дошли селските първенци и му обяснили, че нямат намерение да се сражават с редовната турска войска и че са се въоръжили, за да защитават от нападенията на башибозуците честта на своите семейства и имуществото си.. Пашата им заповядал да се върнат в селото и да накарат селяните да струпат накуп оръжието си, като същевременно дал указание на войската да запази турската махала и чифлика. После наредил войската и артилерията да обградят селото и артилерията му започнала да стреля по една от най-масивните постройки на селото – църквата, където имало събрани жени, деца, старци. След това топовете загърмели по къщите. Настанала паника. Войската започнала да пали къщите, да граби и убива. Предварително жителите на село Бояджик като усетили наближаващата опасност събрали всички млади моми и девойки и ги затрупани със слама в коритото река Калница. Нахлувайки в Бояджик обаче, турците узнали за тях и подпалили сламата, с която били покрити. Девойките се опитали да избягат от огъня, но на нито една от тях не е било позволено да излезе и така всички изгорели живи.
Младежите, укрили се в село Гълъбинци, били издадени. Пашата им устроил надбягване, с обещанието, че който стигне пръв, ще остане жив. Но всички са избити още докато тичали. Настъпила неописуема драма. Много къщи пламнали и обезумелите от страх жители наизскачали на улиците и дворовете. Същевременно бременните, болните, старците и децата са опитали за избягат в посока местността "Калето", където по онова време е имало църква, в която е можело да се скрият. Уви, турска потеря е успяла да ги открие като ги е изклала до крак. Из селото все още се носят легенди, че бебетата са били изтръгвани от утробите на бременните и забивани на кол пред очите на умиращите им майки. . Цели семейства били унищожени. Черкезите избирали млади и хубави жени, момичета и момчета, за да ги продават като роби и робини на богати черкезки главатари."Кървавото голо хоро" е кулминацията на зверствата.
В близкото село Имерлий ( Болярско) имало укрити петдесет младежи, които са издадени. Всичките биват отведени в местността Рачерски мост. Пашата обявява, че ако му изиграят хубаво българско хоро, ще ги пощади. Младежите заиграват, под звуците на музика, сватбено хоро. (А това всъщност е отмъщението за побоя,който нанесъл на него и приятелите му преди години Кольо Попов с другарите си. Те всяка вечер вземали обратно това, което Шевкет и приятелите му са отвлекли и откраднали от българите през деня). Шевкет паша наблюдавал самодоволно, но яростта у него надделяла, той дал знак и започнало свистенето на ятаганите, непозволяващи никой да се пусне от хорото. Така на последните съсечени се налагало да играят върху мъртвите тела на свои близки роднини и съселяни. Гърчовете на агонизиращите младежи били съпроводени с гърмежи на пищови от турците, които от упор доубивали своите жертви.
Кървавото хоро е кулминацията на Бояджишката буна, всичко е опожарено, разрушено, разграбено. Тогава са излезли думите „Бояджишката яма никъде я няма." Според исторически анализи на чужди дипломати „никой, който не е видял лично последствията от изгореното село, не може да си представи колко страшно бедствие го е сполетяло."
Цялото имущество на бояджичени станало плячка на башибозуците. В официалният списък на загиналите са вписани 170 души, мъже жени и деца, и 2-ма свещеника – Желязко Колев и Господин Иванов.( Поп Желязко Колев е бил вдъхновител и организатор на неравната борба и сам се бил храбро срещу озверелите пълчища.) По всяка вероятност броят на жертвите е бил около 200 и 300 души. Сред убитите е и дядото на великия българин, изобретил компютъра – Джон Атанасов. Неговият баща Иван, който по онова време е бил бебе, по чудо оцелява в прегръдките на убития си баща.
17.05.2018 г.