А някога кооперациите са строели кораби
Категория: България Посещения: 316
Не можели българските производители да се сдружават, та да намаляват себестойността на производството си и пр. извинения... А някога са можeли… не само да изнесат няколко тона праскови примерно, а да построят кораб и то в градче като Царево, с 1605 души население според преброяването от 1934 г. и 1960 – през 1946 г. (до 1950 г. градчето пак се е казвало Царево, след нея, до 1991-а е Мичурин).
На 20 декември 1941 г. кооперативна комисия на Странджанския районен горски кооперативен съюз (СРГКС) в гр. Царево приема построената вече кооперативна корабостроителница. Още преди това, странджанци са подписали договор с родения в Сливен инж. Карл Трънка за проектирането на три дървени моторни ветрохода. (Карл Трънка е син на чеха със същото име и също инженер, който през 1878 г. влязъл в града под Сините камъни като освободител, оженил се за учителката Мария Панова, която посрещала руските войски с хляб и сол и останал да живее в Сливен.) Причина за смелото начинание била започналата война и липсата на достатъчно плавателни съдове, с които царевци да изнасят в Турция произвежданите от тях дървени въглища.
Дъбовите трупи за строителството са доставени от странджанските гори. Свличането на трупите ставало с волски впрягове до корабостроителницата, където били разбичвани под надзора на местни майстори, с високи изисквания за качеството. Специално били избирани и криви дъбови дървета за изработване на ребрата. Поради военновременните и следвоенните трудности в снабдяването с материали, строителството на кораба с името „Горянин“ продължава повече от четири години. Спуснат е на вода чак през август 1947 г., вече по времето на Георги Димитров. Плава като кооперативна собственост около година.
На 22 март 1948 г. корабът е вписан в Книгата за големите кораби на бургаското пристанище под регистрационен № 55. Разходите за неговото построяване са възлезли на 4 565 000 лв. „Горянин“ е най-големият дървен кораб строен у нас и още при построяването му е бил оценен като най-голямото постижение, върхът на българското традиционно дървено корабостроене и най-голямата гордост на кооперативната корабостроителница в Царево.
В тогавашния си вид корабът е представлявал тримачтов товарен моторен ветроход с една непрекъсната палуба, носещ стъкмяване на тримачтова гафелна шхуна с дървен рангоут, с три гафелни и три носови ветрила с обща площ 313 m2. Има водоизместване 370 т, дължина 39,11 м, ширина 8,50 м, газене 2,81 м, ветрилна площ 313 кв.м и двигател 240 к.с. Само под ветрила „Горянин“ е достигал скорост от 6-7 възела. Екипажът е бил около 15 души. (https://pan.bg/view_article-9-57-Istoriqta-na-Gorqnin-korab-na-2-veka.html)
В края на 1947 г. корабостроителницата е национализирана и впоследствие закрита.
И почват превъплъщенията на „Горянин“. Първо става собственост на Параходство „Български морски флот“ – клон Бургас (октомври 1949 г.) През 1951 г. е зачислен за учебен кораб на Военноморското училище и като такъв е преименуван на „Н. Й. Вапцаров“. (Причината предполагам е и компрометиращото име „Горянин“, след като годините 1950 – 1952 са върхът в съпротивителното на властта горянско движение.) „Н. Й. Вапцаров“ претърпява някои промени, тъй като общият личен състав вече възлиза на около 60 човека. Извършва редовни учебни плавания по нашето черноморско крайбрежие с курсанти от Военноморското училище и на него получават морска подготовка цели поколения флотски кадри. През 1958-1959 г. „Н. Й. Вапцаров“ е основно преустроен в чисто моторен учебен кораб и като такъв плава до 1981 г. Междувременно, през 1978 г. край Варна играе ролята на руския кораб „Владимир“, при снимането на серийния телевизионен филм „Капитан Петко войвода“.
През 1982 г. корабът е предаден на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) и вече под името „Патриот“ подготвя донаборници по различни морски специалности. От 1985 г., заедно с още 706 съществуващи тогава кораба от 43 страни, фигурира в Международния регистър на историческите кораби под закрилата на ЮНЕСКО.
И така, корабът „навърта“ 46 години на вода и 12 години – на дъното край буна №1 на варненския плаж. Подводното му пребиваване започва след като през 1990 г. ОСО го отдава под наем като плаващ (вързан за брега) ресторант. По време на щорм ресторантът потъва на 4 срещу 5 октомври 1993 г. Изваден е с доста усилия през 2005 г. (не толкова заради историческата му стойност, колкото да се разчистят буната и плажа). Части от него попадат на различни места, голямата част стига в Царево и през 2008 г. е изградена постоянна експозиция в центъра на града. Докато съществуваше, там можеха да се видят детайли от кърмата на кораба, котвата му, както и негов макет. Сега останките са пренесени под навес в градината на морския бряг, но голямата част, както и макетът, явно са изгубени по пътя.
Това е само малка част от българската история, която всеки ден изчезва край нас и заради нас.
На тези снимки отпреди не много години се виждат доста повече корабни детайли...
Йорданка Раданчева