Неделен гост: Ники Комедвенска
Категория: Имена Посещения: 2537
Памет за сливенци
от в. "Словото днес" бр.39-40,2018 г.
Обикновено, когато чуем думата „култура”, в съзнанието ни изникват паметници, музеи, книги и картини... И нищо за хората, които са писали, строили и събирали цялото това знание, цялата вековна памет, наречена култура.
Днес цялата ни културата се събира в една дата – 24 май, когато всички се сещат за братята Кирил и Методий и изведнъж се припознават като истински българи и патриоти, дали нещо на света. Има разбира се и други спорадични прояви, които някак не предизвикват нито медиен, нито обществен интерес. Затова културата във всичките ѝ проявления днес си остава сирачето на българската демокрация, а творците, които я създават, се превърнаха в имагинерни, едва ли не несъществуващи. Но зад всички културни постижения стоят живи хора, личности, надскочили времето и съвременниците си, а може би и тези след тях. Хора, всеотдайни на делото, на историята, на изкуството...
В книгата „Сливналии” журналистката Йорданка Раданчева е събрала интервюта с двадесет наши съграждани, посветили живота си изцяло и всеотдайно на Сливен. Не всички са родени тук, не всички са останали да живеят в Сливен, но творческият им път е белязан дълбоко от града на Сините камъни.
За живота и делото си те разказват скромно и честно. Въпросите следват един своеобразен шаблон, който има за цел да проследи целия житейски път на своите герои – от детските години до зряла възраст. Така се създава усещането за житийност, за памет и история.
Тази богата културна палитра събира в себе си личности от всички сфери на обществения живот – архитекти, музиканти, писатели, земеделци, хора на спорта и науката... Всеки един от тях е допринесъл съществено за изграждане съвременния облик на Сливен.
Езикът, с който ни говори тази книга, е жив, колоритен и необременен от клишетата на съвремието. Чрез своите герои авторката пресъздава един свят, наситен с багрите и величието на оня български език, който днес мнозина са забравили. Забележително в това отношение е интервюто с Камен Васевски, което разкрива необятната красота на чистото българско слово – богата речева палитра с препратка към времената, в които българският език все още е бил осъзнаван като свещен.
Моделът, по който са построени интервютата, не е случаен. Той има за цел да обхване както миналото, така и настоящето, но най-вече с перспектива за това, което ни очаква – бъдещето на града през призмата на своите строители. И някак тъжно се очертава днешната мрачна картина на забвение, на разруха и безотговорност към миналите постижения.
„ – Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?” – този въпрос незименно присъства във всяко едно интервю. Той е натоварен както с очакване, така и с надеждата, че има някаква рецепта за съхранение и продължение на добрите традиции, създадени в миналото. В него ясно личи авторовото отношение към съдбата на родния град и споделената съпричастност към днешните му проблеми.
Нашите дни са пронизани с отрицание към всичко предишно, ние живеем разделени и егоцентрично затворени в себе си. Прочитайки тези събрани откровения, у читателя неизменно се събужда чувството за дълг към родното – дълг като необходимост да следва добрия пример. Това не е безпочвен патриотизъм, това е живият и неугасващ пример на реални постижения, на отдаденост в името на всеобщия успех. За града, за хората в него и за тези, които ще дойдат след нас. В този смисъл книгата поема и една друга отговорност, тя възпитава отношение в своите читатели, което неусетно, но закономерно превръща обикновената носталгия в гордост, а обезверяването – в надежда.
Историята на Сливен е вековна. През XII век арабският пътешественик Ал Идриси го е описал като „град, който някога е бил по-голям и по-красив”. Ние обаче нямаме памет за това време, нямало е кой да разкаже за хората, творили в Епикерниевия манастир например, станал своеобразен център на Книжовното средище Света гора сливенска.
Затова книгата на Йорданка Раданчева, събрала живите спомени на сливенски дейци на културата, е ценна не само за нас, но и за паметта на другите след нас. За да знаят и помнят кой е създавал града им, кой го изградил такъв, какъвто го познават, и какъв е бил, преди да ги има.
Когато през 1886-а година умира първият български поет Добри Чинтулов, Сливен забравя своя син. Песните му остават да се предават като фолклор от уста на уста. Трябва да минат над 30 години, докато Никола Табаков, друг сливенец, събере стиховете и писмата на своя виден съгражданин в една тънка книжица. Но благодарение на тази книга се възкресява образът на големия сливенски поет и учител Добри Чинтулов, с чието име днес всеки, роден в Сливен, свързва и себе си.
Ние нямаме право на такива грешки. Във времена на неспиращ информационен поток книгата „Сливналии” на Йорданка Раданчева събира в страниците си основи на едно истинско знание, сътворено и споделено от хората, които са го събирали през целия си живот. Да пренебрегнем подобен опит, би било безотговорност спрямо нас и тези, на които един ден ще завещаем Града на стоте войводи и Сините камъни. Защото и тази книга е памет за Сливен. И ни е нужна, за да се гордеем, че сме Сливналии.