Васил Дечев – първият носител на наградата „Д-р Симеон Табаков“

baraban.bg

Васил Дечев – първият носител на наградата „Д-р Симеон Табаков“

   Първият носител на новоучредената награда „Д-р Симеон Табаков“ е известният сливенски историк Васил Дечев, съобщават от  Регионалния исторически музей. Наградата се дава за изключителен принос в проучването на културноисторическото наследство и развитието на музейното дело в Сливен и Сливенско. Тя представлява плакет с образа на д-р Симеон Табаков и грамота. Връчването ще стане на 18 май в 17.00 часа, пред сградата на музея.

   По този повод публикуваме интервюто със заслужилия наш съгражданин от книгата „Сливналии“ (изд. „Фабер“, 2018 г.) 

 

   Васил Дечев, по общоприето мнение, е човекът, най-добре запознат с историята на Сливен и Сливенско. В годините, откакто го познавам, не съм чула някой да се усъмни в това, освен самият той – но няма как да е иначе, като се има предвид, че другото му общопризнато качество е скромността. Как е придобил обширните си познания – дали освен упоритост, любознателност и много труд през много години има и нещо друго? В родословието му като че ли нищо не е подсказвало, че ще се насочи точно към историята... 

   Роден в Сливен на 25 ноември 1929 г. в семейството на предприемчив занаятчия, Васил Дечев завършва гимназия „Добри Чинтулов“, първоначално тръгва в различна посока, но за щастие, в крайна сметка завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Сравнително бързо се ориентира и в друго – че учителствуването не е неговото призвание, и започва работа в Историческия музей. По него време фактически се поставя началото на научния подход към музейната дейност. Освен събирателството на експонати, Дечев започва тяхната инвентаризация и научна обработка, създава научно-спомагателен фонд и научен архив към тогавашния отдел „Възраждане и националноосвободителни борби“. Темите, по които работи, са хайдушкото движение, старият план на Сливен, отделните негови махали и сливенските села в тяхното историческо развитие (за което  изработва стотици карти), четата на Хаджи Димитър, революционния комитет и Априлското въстание в Сливенско, текстилното производство, оръжепроизводството, Освобождението на региона, интересува се от топонимика, родословни дървета и всичко, свързано с историята на Сливен, Сливенския край и оставилите диря в някаква област сливналии. След 30 години работа в музея не е прекъснал заниманието си нито за ден и продължава проучванията си. Автор е на книги, на над 150 статии, повечето с приносен характер, на тематико-експозиционни планове за редица музейни обекти. 

   Васил Дечев е носител на орден „Кирил и Методий“ І, ІІ и ІІІ степен, на златен медал от националното честване „Прослава на хайдутството“ през 1968 г., а през 1993 г. е удостоен с наградата „Д-р Иван Селимински“ на Сливенската община за принос в историческото изследване, краеведческата дейност и опазване на културно-историческото наследство на Сливен и Сливенския край. Почетен гражданин на Сливен е от 2003 г.

  

   – Г-н Дечев, да тръгнем от началото... Според официалното Ви родословие, по бащина и майчина линия произхождате от стари сливенски родове, но баща Ви всъщност е роден в с. Блатец и осиновен в Сливен – как се стига до това?

    – Историята е дълга... Официалния си дядо, който е осиновил баща ми и който е потомък на сливенския род, аз не помня, тъй като е починал, когато съм бил на една година, а баба ми, неговата съпруга – още по-рано. Смътно си спомням и бащата на майка ми, поминал се, когато съм бил три-четири годишен. 

   Истинските родители на баща ми са от Блатец. Дядо ми, Киро Дечев, беше повече земеделец и имаше един брат, Минко, който пък се занимавал повече с овчарлък. (Този дядо Минко, впрочем, е далечен предшественик на футболиста и по-сетне сливенски кмет Йордан Лечков.)

 

    – Дядо Ви Киро Дечев не е неизвестна личност, записан е в историята на селото... 

    – Той е обикновен, средна ръка земеделец, участник в Балканската и Междусъюзническата война. Когато почва Първата световна война, е бил вече по-възрастен, не са го взели в армията. И понеже повечето мъже били мобилизирани, временно е изпълнявал длъжността кмет. Той има трима синове и три дъщери. Впоследствие единият от синовете му беше първият председател на ТКЗС-то в Блатец.

 

   – Друг от синовете му е Вашият баща – той как се установява в Сливен?

   – Като малък са го пращали по овчарлък, ала не му допаднало това занятие. През 1918 г. го взели във войската, но преди да стигне до фронта, войната свършила. Та като не харесвал той селския живот и овчарския занаят, дошъл в Сливен. Малко тайно дошъл, както разбирам... От днешна гледна точка преценявам, че ще да е бил доста инициативен човек. Познавали са се с дядо Иван Станчев, който по-сетне станал сливенския ми дядо. Той бил един от известните дърводелци-колари в града. По-сетне намерих документ, че е бил и представител на коларското съсловие. Бил е човек традиционалист. Докато е бил жив, не дал в двора му да се докара вода от водопровода, нито пък да се прекара електричество. В семейно отношение Иван Станчев не сполучил – първата му жена, която, доколкото разбирам, е била сродница на аптекаря Спас Кебеджиев, умряла при раждане. (Пазя едно бакърче, останало от сватбата им през 1884 г.) Жени се втори път, но нямат деца. Осиновява едно момче – Кондьо – но то пък починало, затиснато от пръст, докато копаело на Дамара. Та баща ми, като идва в Сливен, става чирак при него. Няколко години работи занаята. Към работилницата имаше една малка стаичка, в която живеел. Като грамотен, почва да му води и сметките. Дядо Иван бил много доволен, че го отменя в нещо, което той трябвало всяка вечер да върши наум, харесал го, че е старателен и през 1923 г. го осиновява. Тогава дядо Иван е бил към 70-годишен, а баща ми също вече е пълнолетен – той е раждан през 1900 г.

 

    – Като казвате „имаше малка стаичка“, значи помните тази работилница и къщата на дядо си – къде беше тя?

   – Тук, близо до пазара, почти на същото място, на което е и блокът, в който по-сетне ни включиха. Било е между края на пазара и някогашната Хаджи Махмудова махала, на настоящата ул. „Славянска“ № 7.

   Та по тази линия родът ми е Станчеви. Иван Станчев умира през 1930 г. и моята първа снимка, на която баща ми ме държи на ръце, е от погребението на дядо Иван.

   Втората жена на дядо Иван също е от доста голям сливенски род. По нейна линия, след осиновяването баща ми става първи братовчед със Спас Георгиев (профсъюзен и комунистически лидер, убит през 1941 г. в местността „Кованлъка“ – б.а.) и той също е на снимката от погребението на дядо. В кръщелното си свидетелство съм записан Васил Дечев Иванов, но през първите години на живота ми се представях като Васил Дечев Станчев. Ние сме две деца, брат ми е с две години по-голям от мене. Като мина отделенията и отиде в прогимназията, му направили проблем – защо третото име не е на дядо му, а е Станчев. Та тогава и аз станах Васил Дечев Иванов. После, когато даваха паспортите, милиционерът гледаше кръщелното свидетелство – син на Дечо Иванов и така и бях записан – Иванов. Обаче Ивановци много и започнах да се представям с второто си име – сега и синът ми е Дечев, и внукът ми е Дечев, така че това стана фамилното ни име.

   Но да продължа за баща си... Когато бях малък, времето си прекарвах в двора, в който бяха и къщата, и работилницата. Помня непрестанните преобразования, които правеше татко. Веднага след смъртта на дядо продава коня, прекарва вода и ток. Брат ми помни времето, когато сме били на свещи, но аз израснах вече с електричество. С електричеството, една след друга, в работилницата дойдоха дърводелски машини – отначало банциг, после плания, машина, оформяща дебелината на дъските, дърводелска фреза... През 1942-43 г. разшири работилницата, като изкопа изба за трансмисиите на машините, а през 1943 г. купи от Пловдивския панаир и една още по-модерна, комбинирана машина. Непрекъснато модернизираше работилницата и помощните постройки в двора – събори навеса за материал, построи втори етаж. Дюкянът с едно разширение стана машинно отделение, а ръчната работа отдели в друга постройка. Изкара си три майсторски свидетелства – едното за коларо-дърводелец, другото за стругар и третото за дограмаджия. Скоро му гледах архива – развивал е доста широка дейност. Явявал се е на търгове, печелил ги е – например за направа мебелите за учителската станция на Карандила (сградата на сегашния хотел – б.а.), за старото здание на пощата. Когато макаронената фабрика се преустройва в затвор, той печели търга за дървенията (става дума за т.н. политически затвор в южната част на Сливен – б.а.). Виждам, че има фактури за копринените фабрики – на Иван Минков, на Спасов, на Цвета Бончева, също и за фабриката на Стефанови. Изглежда е работел шпули за тях и сега си обяснявам, че затова му е било необходимо майсторското свидетелство за стругарство. Тези свидетелства се издаваха от Бургаската търговско-индустриална камара. Баща ми пътуваше много, обикаляше района – най-вече за дървен материал. И аз понякога съм ходил с него. Изобщо, дворът ни постоянно беше пълен с дървен материал, който се сушеше. Освен инициатива, баща ми имаше и много връзки... и въпреки това, когато поиска да сложи плоча и да надстрои къщата – вече след 1944 г., понеже не беше излязъл новият градоустройствен план, не му разрешиха.

 

   – Къщата от типа на сливенските възрожденски къщи ли беше?

   – Не, тя бе един по-смесен тип, тъй като е строена по-късно, през 1908-1909 г., на мястото на по-стара къща. Беше с много високи тавани. Но като спомен от старата архитектура, имаше една приземна, вкопана в земята стая, която наричахме „ер одая“ – стая в пръстта, с малки прозорчета, с юклюци (долапи – б.а.) и баджа. В нея спяхме зимно време, на по-топло и закътано. Помня голямата зима през 1936 г. – още не ходех на училище. Имаше страшна буря, макар и за кратко, но бяха загинали хора. След бурята улиците бяха покрити с керемиди и стъкла. Баща ми беше отишъл в Балкана за дървен материал и закъсал някъде в дефилето, до някоя от фабриките – разказваше, че изгорили столовете, за да се топлят. От измръзването, после известно време ходеше с бастун. Нека кажа, че сливенските улици тогава не бяха павирани, нямаше и канализация, а при един по-силен вятър градът се увиваше в прахоляци и в пушилки от комините. Зимно време не бяха редки „дървените ваканции“ поради замръзналите улици.

 

   – Доколкото разбирам, докъм средата на 40-те години баща Ви е успял да докара работилницата до нивото на един дърводелски цех – не го ли засегна национализацията?

   – Изглежда е бил на ръба. Зимно време държеше трима-четирима работници – чираци, калфи и един майстор. Лятно време стигаше петнайсетина души персонал. Беше един от няколкото по-едри дърводелци-дограмаджии, заедно със Стойко Влахов, Караманов, Иван Пенев... След 9 септември 1944 г. ходи и на конгрес на занаятчиите, а преди това, през 30-те години, беше в ръководството на дърводелската занаятчийска организация. След Девети беше поограничил работата си. Не искаше да влиза в дърводелската кооперация, но дойдоха от София, натиснаха го да продаде машините на държавата. По него време тъкмо двамата с брат ми се гласяхме да следваме. Продаде ги на държавното дърводелско предприятие „Стоян Костадинов-Цочо“. Направиха го ръководител на бъчварския цех в предприятието, защото разбираше и от бъчварство. А парите, които получи за машините, раздели на две и внесе на брат ми и на мене, с което ни осигури следването. Притесненията покрай всичко това доведоха до ранната му смърт на 49-годишна възраст.

   Колкото до майка ми Донка – тя е от рода Куванджиеви. Те си пишат фамилията с „у“, макар че името идва от „кован“, което значи пчелин. Били са едни от най-видните пчелари в Сливен, в местността Кованлъка са имали кошери. Нейната майка, баба ми, пък е от рода Скубареви. Този род има доста разклонения в цяла България. Единият от вуйчовците ми е убит като четник в Македония. Братов син на баба ми е композиторът Филип Кутев, чиито баща отишъл в Айтос и бъдещият композитор е роден там. Изобщо родът от майкина ми страна е много голям. Само първите ми братовчеди от бащина и майчина ми страна са трийсет... Майка ми беше религиозна жена със сравнително по-добро образование. Тя учела в девическата гимназия, но баща ѝ казал, че няма да може да я издържа, за да следва, а пък ако завърши гимназия, ще стане учителка по селата. Затова се отказала в последния клас – и естествено, се омъжила. Имаше хубав, обработен почерк. По характер беше много тиха, скромна, добродетелна. Може би до голяма степен в характера си съм се повлиял от нея. Докато брат ми с инициативност и импулсивност, каквито аз нямам, повече приличаше на баща ни.

 

   – Кажете няколко думи за брат си, ако обичате...

   – Брат ми Иван завърши гимназия през 1946-та, през която година завършиха два випуска едновременно.

  

   – По какви причини стана това?

   – Заради промени в гимназиалното образование – петгодишният срок на обучение беше намален на четиригодишен. И се получи един много голям наплив на кандидат-студенти, тъй като и университетите тогава бяха малко. Но Иван стана студент – започна да следва физика. Той от малък се увличаше по техниката, беше и радиолюбител, поддържаше връзка с хора от цял свят. Покрай корейските събития по-късно обаче се прехвърли и завърши Военноморското училище, пак като радист, и се пенсионира като капитан трети ранг, т.е. подполковник. (Под „корейски събития“ събеседникът ми има предвид събитията, започнали след разделението на Северна и Южна Корея, според съветската и американската окупационни зони след Втората световна война и започналата малко по-късно, през 1950 г., война между двете корейски държави.)

 

   – Да се върнем още малко към родителите и детството Ви...

   – Баща ми и майка ми се оженили през 1925 г. – годината е запомнена с това, че през нея морето замръзнало. Вкъщи се спазваха традициите.  Например каденето ставаше три пъти срещу зимните празници по предишния календар – на 6, 13 и 18 януари (срещу Коледа, Нова Година и Йордановден), с присъствието на всички работници. Майка ми правеше този ритуал до смъртта си през 1990 г., когато почина на 89-годишна възраст.

   Детството ми мина като на всички сливенски деца – с вълненията по гроздобер около шарапаните, каците и бъчвите, вълненията около панаирите и празниците. В традицията влизаха посещения на Тодоровата аязма, параклиса „Св. Георги“, Кръстьовото аязмо на съответния празник, на „Карандила“ през лятото. На Васильовден с брат ми посещавахме и суровакахме всички роднини, а на Спасовден децата продаваха специална „спасовска“ захар. Стара традиция беше на Великденските заговезни да събираме съчки и да палим големи огньове. Тогава хората, не само малките, се маскираха. За децата се продаваха картонени, най-вече животински маски, а вечерта сядахме около приготвените кадаиф и гръцмули (домашен сладкиш, подобен на руло) и разнообразната халва. Знак на уважение беше на имени дни да се посетят поне няколко къщи. Гергьовското агне и особено курбана на Голяма Богородица ставаха на специална дълга маса – софра с много гости. Гроздоберът беше своеобразен празник на града. Учениците се пускаха в няколкодневна ваканция. Неизгладим спомен остава возенето в шарпаната до лозето, пълненето на гроздето в същата шарпана, приготвянето на каша от пресечената с бяла пръст и преварена шира. Много ни привличаше правенето на мъстеници – нанизани орехи, потапяни няколко пъти в тази каша. Традицията повеляваше, особено в неделен и празничен ден, да не се сяда на масата за хранене, ако не е дошъл баща ни – главата на семейството. Само ако той закъснееше много – повече от час и половина – на децата се позволяваше да се хранят отделно.

   Като живеехме до чаршията, времето си прекарвах основно из нея. В пазарен ден на площадчето до нас спираха много каруци и особено есенно време не можехме да се разминем в двора от чували с вълна – от селата идваха на дарак и понеже родът ни е голям, а и баща ми имаше много познати, използваха да си оставят багажа. Особено много народ се събираше по време на панаирите – люлки, циркове – всичко беше струпано до нас и ме влечеше навън. Често пъти в пазарен ден се спирахме и наблюдавахме как художникът Добри Добрев рисува от натура сцени от бита на сливенци. Надвечер, след като дюкянджиите затвореха работилниците, шумът от чаршията се сменяше от квакането на жабите в Коруча. Майсторите обикновено посещаваха някоя от многобройните кръчми (такива само покрай нас имаше седем) или кафенета. Това ставаше преди пазвантите (нощните пазачи) да започнат своите обиколки в чаршията. Трябва да отбележа, че моралът, общо взето, беше висок. Въпреки че избата беше пълна с бъчви с вино и ракия, докато бяхме ученици, останахме въздържатели.

 

   – Разходките из чаршията, значи, бяха основното Ви момчешко забавление...

   – Това беше... Разбира се и да газим Коруча, и да ходим на Хамам баир. Но не само... Бяхме активни участници в детските игри на ламади, бири, а при вятър пускахме джурми и хвърчила. Тогава все още се водеха прословутите битки между момчурляците по махали. Разделението по мое време беше между тези от Чобан махлеси (клуцохорци) и гаралийци.

 

   – Вие се падате от страната на гаралийци – прашка имахте ли?

   – Да, тука в центъра се падахме към гаралийци. Не съм имал прашки (казвахме им бримки), а само ластики и не съм участвал в битките – като по-малки, като почнеше битката, бягахме насам, че беше страшно. Камъните чак до улицата отвъд реката идваха... Може би много се разпростирам да разказвам за детството си, но знае се, че преживяното през ранните години остава за цял живот и в голяма степен формира човека. 

   Онова, което пазя като спомен, също е, когато дядо ми Киро от Блатец идваше в Сливен и посещаваше свои близки. Разговорите се въртяха все около участието им в Балканската и Междусъюзническата война. А ако става въпрос за семейните разговори, които са ме връщали най-назад в историята на Сливен, то бяха разказите на леля ми Донка от майчиния ми род, която била вече големичка по време на Освободителната война и пазеше спомени за Бозгуна – разсипването на града, и как са бягали из Балкана.  

   Баща ми и майка ми пък, като се съберяха с родственици, говореха предимно за т.н. събития от 1924-1925 г. В тях години баща ми често е бил викан запас, а братът на майка ми, който е бил четен командир в организираната съпротива, е бил арестуван още преди Септемврийското въстание и двете с баба – нейната майка – са ходели при тогавашния началник на полицията Баладински да молят да не го разстрелят. Спасил ги е тогава – него и другарите му – Владимир Заимов. Това Заимов успява да направи в качеството си на командир на артилерийския дивизион в Сливен, където са били арестуваните. 

   Изобщо, в младенческия си живот помня три периода: довоенния, в който животът вървеше все още по старите традиции и в който селяните идваха в пазарен ден в града да продадат или да купят нещо и да ядат хляб и симит. (Техният хляб като домашен беше по-груб и по-черен, а фурните в града изкарваха хубав бял хляб.) Вторият период е военното време, което беше и купонно време. Купоните бяха въведени още 1941-ва и траяха до 1952 г. Най-лошият хляб беше към 1942-1943-та. Слагаха вътре царевица, смляна с кочаните, и какви ли не щеш примеси. Мухлясваше на втория ден. Но баща ми, с многото връзки покрай работата и пътуванията си, успяваше да намери и донесе я толум сирене, я месо от прасе или брашно и някак по-леко от други прекарвахме този период. Но за всичко имахме купони – през 1943 г. се наложи да ми извадят три сливици в Бургас. В него период не можех да преглъщам нищо и ми отпуснаха купони да получавам мляко само две седмици. Режимът особено се затегна към 1944 г., през която година в един ден от седмицата ни беше забранено да ядем хляб – можеше да ядем картофи. Полицаи минаваха на проверки по обяд, за да видят дали не ядем хляб. Всичко се изнасяше за фронта, за германците. За да не се слуша радио Лондон и другите нелегални или чуждестранни предавания, радиоапаратите бяха запечатани и можехме да слушаме само правителствените комюникета чрез радио Стара Загора. Чести бяха блокадите и претърсванията за дирене на нелегални и шумкари – така наричаха партизаните. Забранено беше да излизаме извън града – до лозята отивахме с открити листове. А на евреите, освен наложените им за носене жълти звезди, имаше счупени прозорци на магазини, както и стъклата на синагогата. На голяма част от тях беше забранено да работят. Баща ми беше уговорил с евреин-шивач да ми ушие панталон и затова ходех на проба в къщата му, а майсторът се оглеждаше да не ни види някой.

   А 1942-1943 г. почнаха и бомбардировките, почнаха да се копаят скривалища...

 

   – Но в Сливен не е имало бомбардировки?

   – Да, нямаше тук въздушни нападения, но засвирят ли сирените, трябваше да се крием – в скривалищата под Хамам баир или в някоя от сградите из града. А вече след големите бомбардировки в София през 1944 г. престанахме да ходим и на училище за почти една година или ходехме от дъжд на вятър. Признаха ни годината, но беше за сметка на материала – математиката ни предадоха накратко, от историята цели периоди прескочихме. 

   Особено тягостно върху жителите се отрази излагането телата на убитите ятаци на партизани, на два пъти. Между тях имаше непълнолетни – Стефко Крайчев, Марийка Мъглова. Ние, като ученици в гимназията, трябваше да минаваме край тях! Затова промяната на 9 септември 1944 г. се посрещна с голяма надежда. 

   И така, дойдоха руснаците и трябваше да им осигуряваме квартири. До 1947-а едната стая в къщата ни постоянно беше заета – първо настаниха конферансието на военен ансамбъл, един, който пееше частушки, после други войници, имаше и една санитарна сестра. По принцип тази стая ние държахме като гостна – и преди руснаците си беше почти постоянно заета от роднини от селата, дошли по работа или от хора, с които баща ми работеше. А и не само стаята – колко пъти се е случвало баща ми, като види някои войници, свити отвън на студа, да ги повика да спят в талаша в работилницата, на топло. 

   Първите месеци след 9 септември 1944 г. съм запомнил с непрестанните митинги, включително такива, на които се искаха смъртни присъди на съдените от Народния съд. И сега всичко отиваше за фронта, т.е. недоимъкът продължи и след войната. За този период до голяма степен важеше ширещия се виц: „Два дена хладно, два дена тъмно, два дена гладно, а в неделя на бригада.“  

   Въобще, прекарах един живот, изпълнен с противоречия между това, което казват държавните ръководители, и реалната действителност. 

 

   – А към историята кога проявихте по-голям интерес?

   – Сравнително рано проявих интерес към историята и географията. Не знам откъде е дошъл – дали защото още в трето отделение учителката ни в основното училище „Генерал Кесяков“ (днешното „Васил Левски“ – б.а.) Карагьозова-Лъскова ни развеждаше по всички квартали, посещавахме всички училища, където ни запознаваха с историята на училището, дали защото още тогава ни запозна с мащабите и почнахме да правим скици – на класната стая, на училището, на училището заедно със съседните улици? А в четвърти клас вече правехме релефна карта на Сливен от пластелин – с околните баири, с реките, с улиците, също и карти на България. Аз много се увлякох по тия работи. Гледах вкъщи от по-големия ми брат негови карти и бях направил например Стара планина не просто като един хребет, а с нейните разклонения. Като я занесох в училище, другите ученици, като видяха, и те почнаха да си преправят картите. Та смятам това е изиграло голяма роля за по-нататъшния ми интерес към историята и картографирането. Другото, което ме е подтикнало в тая посока, смятам, е пътеводителят за Сливен, издаден от Георги Гюлмязов, макар името му да не фигурира като автор. Към 1940 г. баща ми беше купил книгата (отпечатана през 1926 г.) и от многото препрочитане и разлистване на скиците и картите в нея, тя стана на парцал.

  

   „Пътеводител на град Сливен и околността“ с много карти на различни участъци от града, и сега е подръчна книга в библиотеката на Васил Дечев, вече с друг екземпляр. Картите в книгата той е почнал да допълва още като момче, събирайки впечатления за отделни обекти по времето, когато ги карали да обикалят и да събират железни отпадъци за индустрията на държавите от германската ос. Заедно с книжката е прикътан и един атлас, излязъл като приложение на в. „Илюстрована политика“ през 1943 г., чиито карти са оцветявани, подчертавани и явно подробно изучавани от 14-годишния тогава Васил.

 

   – За интереса ми към историята и географията принос има и тогавашната политическа обстановка – външна и вътрешна. Още от малък, покрай възрастните, заживях с важните международни събития. Итало-абисинската война от 1936 г. е първото, което добре помня. След това ни вълнуваха завземането на Чехия от германците през 1937-38 г., Съветско-финландската война, неуспелите преговори за Данциг и свързания с него коридор. Втората световна война разшири неимоверно географските ми познания. В спомените ми са останали битките и сраженията при укрепените линии „Зигфрид“ и „Мажино“, сраженията при Виборг, Скапа флоу, Бенгази, Марса-Матрух, Хонконг, Одеса, Сталинград и др. По излизащите като приложения на вестници и списания карти живо следяхме изменението на фронтовете, чак до превземането на Берлин през 1945 г.

    За формиране възгледите на подрастващите младежи играеха роля и вътрешнополитическите събития. Освен вече споменатите, между тях са връщането на Южна Добруджа през 1940 г., „новите земи“ в Беломорието и Македония, смъртта на цар Борис ІІІ. В училищата се ширеха детски и младежки организации с определено политическо влияние – легионери и Отецпаисиевци в отделенията, орлета в прогимназията, „Бранник“ преди 9 септември 1944-та, КДМ, ЕМОС, РМС и ЗМС след това, за по-големите. Членувал съм в много от тях, но не и в политически партии по-късно. 

   Като виждаха интереса ми към историята, родителите ми, които бяха прочели в един вестник, че за да се следва история, е нужно човек да е завършил класическия отдел на гимназията, ме насочиха към този профил и през 1943 г. се записах „класик“. По него време в реалната гимназия все още се учеше латински език в пети и шести клас, а в класическата почвахме още от първата година да учим латински, а втората година – и старогръцки. Обаче дойде 9 септември и модерно стана всичко, което е „реално“. На класическото образование взе да се гледа като на малко нещо „буржоазно“. Имаше в класа ни двама-трима, на които, особено гръцкия, който е малко по-труден, не им се учеше и покрай тях всички казахме: „Не щем да учим гръцки“, вдигнахме бунт и общо взето, прекратихме обучението по класическите предмети. Останаха двама-трима само да ги учат в девическата гимназия, но на следващата година бяха ликвидирани и там. После, вече в университета, учихме малко латински и малко гръцки. Преподаваше ни Александър Милев, човек от старата школа. А в София взех и десетина урока при османиста Гълъб Гълъбов по старотурски, т.е. запознах се с арабските писмени знаци.

 

   – Доколкото знам, арабската писменост е доста сложна, пък и варира в почерка на всеки писар – усвоява ли се с десетина урока?

   – С тези уроци и по-сетне самостоятелно усвоих азбуката, мога да разчитам личните имена, както и някои по-често срещани в обичайните документи думи. Не владея турски език, но зная доста думи, така че тези три езика са ми помагали в работата като музеен работник – можех да инвентирам книгите, написани на гръцки, турски документи и пр. Но да приключа с гимназиалния период...

   Купонната система продължи чак до 1952 г. Когато завърших гимназия през 1947 г., отпуснаха някакви парчета плат за абитуриентите, но теглихме жребий за тях и на мен се падна тънък плат, като за спортна дреха. Пак с връзки, от фабрикантите Калови мисля, баща ми взе по-плътен плат и си направих костюм, а един шинел прекроихме на полушуба... С обувките беше още по-трудно. Е, не беше толкова тежко, но – какво да кажа... Например, като изчезнаха бисквитите през 40-те години, видяхме отново бисквита някъде в средата на 50-те. 

   Аз и докато учех в прогимназията и особено в гимназията, се занимавах повече с картите, както и да събирам материали по различни теми, отколкото да уча по всички предмети. Не бях отличен ученик. Тогава ученикът се освобождаваше от матура, ако по съответния предмет има от всичките години на учението си в гимназията оценка над много добър 5 и на мен ми се събраха повечко изпити. Така първата година не можах да кандидатствам в университет. И първото ми занятие е дърводелски чирак при баща ми. После отидох бригадир за три месеца като повечето тогавашни младежи – в тези бригади, които изграждаха различни обекти. Участвах в строежа на пътя Бяла – Новачево и към гара Чумерна.

 

   – Значи имате участие във възхода на социализма...

   – Да, „за активно участие в изграждането на социализма“ съм награден с книгата на Островски „Как се каляваше стоманата“. После няколко месеца работих в дърводелската работилница на завод „Победа“ и като инкасатор в дървопреработвателното предприятие „Цочо“, където работеше и баща ми. Междувременно имах още едно залитане по социалистическата „мода“ – най-напред кандидатствах индустриална химия. Всички се бяха юрнали към тая специалност. Тя беше една за цялата страна, не ме приеха, естествено. На следващата година, 1949-та, ме приеха специалност „История“ в тогавашния Историко-филологически факултет.

   По време на моето следване, 1949 – 1954 г., университетът не беше все още окомплектован с достатъчно ерудирани преподаватели, тъй като някои от старите бяха прогонени, някои от новите бяха на недостатъчно добро ниво. Почти липсваха асистенти. Спомням си примерно случая с асистента Борислав Примов, голям ерудит в средновековната история, който бе прогонен по наше време, заради това, че в обяснението на историческите процеси отдавал голямо значение на религията. Даже проф. Александър Бурмов ни е казвал колко трудно е на някои от колегите му, като професорите Христо Данов, Христо Гандев, да се приспособят към новите изисквания. 

   През 1950 година баща ми почина... С брат ми останахме само на парите, които той ни беше внесъл, и трябваше да свиваме коланите. Както вече казах – едно заради корейските събития, заради които започнаха да набират повече кадри за военните училища, но друго и заради пълната държавна издръжка във Военноморското училище, брат ми се премести да учи във Варна. А пък аз, макар и да получих стипендия, като почнах да свивам – свивам, свивам и ме хвана туберкулозата... Къде се хранех по студентски столове, къде не, а квартирата ми беше не само студена, но и с нисък таван, та се налагаше все да съм наведен и май оттогава ми е останал навика да ходя с приведена глава. Наложи се да мина операция, прекъснах следването за една година и завърших през 1954 г. Може би заради този тежък живот в София не ми хареса перспективата да остана там, да се захващам с научна работа. Реших да се върна в Сливен. Тъкмо тогава беше се отворило място в Текстилния техникум и станах учител.

 

   – Текстилният техникум тогава е бил престижно учебно заведение...

   – Така беше. Тогава училището имаше и юбилей, за който издадоха сборник с материали за историята му и до голяма степен този сборник беше мое дело. В него писах основната статия и тя фактически е първата ми публикация. Но след като учителствах пет и половина години, се убедих, че учителството не е за мене. Човек трябва да преценя какво може и какво не може. Междувременно пък и сборникът беше направил впечатление на тогавашната директорка на музея Мария Червендинева и тя ме покани да работя там. Така от 1960 г. до пенсионирането си работих в Историческия музей – трийсет години.

 

   Тук събеседникът ми прави отклонение, за да отбележи професионалните достойнства на Мария Червендинева, бивша партизанка, заради който факт от биографията ѝ мнозина биха сметнали, че е назначена като директор само по „заслуги“.(По-късно Мария Червендинева дълги години е уредник на музея на Георги Димитров в София – б.а.)  „Мария Червендинева имаше поглед върху музейната работа, тя ни поощряваше да обикаляме и да извършваме събирателска дейност, казваше, че музейният работник не е само кабинетен учен – спомня си Васил Дечев.– По-сетне тази дейност се позанемари, тъй като всяка година трябваше да откриваме нови музейни обекти. Вече след идването на Владимир Демирев за уредник в музея експедициите на терен получиха нов тласък.“

 

   – Когато започнах, музеят тъкмо беше настанен в сегашната си сграда. Преди това бе в едно помещение на общината – това, в което сега е Областният информационен център. Да не говорим, че той беше почти разграбен – говоря за уредения от Атанас Николов и Захари Измирев към читалище „Зора“ музей. След 9 септември 1944 г. там са били настанени руски войници и много от експонатите са попилени. Имаше и нещо запазено, но намерих протоколни книги, според които е имало стотина старопечатни книги, а аз заварих двайсет-трийсет. Не можеше да се разбере къде са отишли, особено и след като всички сътрудници на музея са имали ключове от хранилището. Така фактически постъпих в музея във времето, когато той започна да се изгражда наново, на нови принципи, с научен подход. Направих инвентарни книги с описание на всеки предмет за отдела, който ръководех, тогава „Възраждане и националноосвободителни борби“. Вече работехме в настоящата централна сграда на музея – къщата на Иван Желязков, която Червендинева беше издействала за музейна сграда и тя е поверена на музея от 1956 г. (Преди това за известно време музеят е бил настанен и в къщата на Панайот Попович, до гимназията, която къща след това беше Клуб на литератора и Инвестиционна банка.) 

   Трудно се навлиза в музейната работа – първите няколко години не знаеш за какво седиш там, а като навлезеш по-навътре, не знаеш откъде да започнеш, след като разбереш колко много неща има за вършене. Та това правехме в началото – инвентаризацията на основния фонд, създаване на спомагателни фондове, събирателска работа и естествено дежурства и изнасяне на беседи. Тогава у семействата все още имаше запазени предмети от отминалия вече бит, стари книги и особено когато започна с пълна сила новото строителство и събарянето на къщи, хората носеха в музея разни неща – например инж. Тодор Цонев, известна на времето личност, който живееше в София, донесе двайсет-трийсет старопечатни книги, а наследниците на също много известния в Сливен поп Шиша (Георги Генов) докараха почти една кола такива книги. От наследниците на Васил Газибарата получихме няколко десетки книги на гръцки език и то стари издания, на класиците Херодот, Пиндар, Езоповите басни и др. От там дойде и най-старата книга, която има музеят – едно евангелие паралелно на гръцки и латински, с ръкописни бележки по него, печатано в Гота, Германия, през 1707 г. Дори от Атинския научен институт са се интересували от някои от тези книги, които те нямат. Когато аз вече напуснах музея като пенсионер, в отдела бяха събрани няколко стотици старопечатни книги.

   Задължението на уредника, което отнема най-много време, е обработката на фондовете. И сега, ако се прегледат те, се вижда, че колкото по̀ навлязъл е в работата музейният работник, толкова по-подробни и съществени стават описанията на артефактите. И другата ни основна задача бе да се подготвят експозиции. В началото имаше виждане, че две стаи от новата сграда ще стигнат да покажем Възраждането. Направих тематичен план, оказа се, че до никъде няма да стигнат – няма място. И за трийсет години, докато бях там, за експозиция на Възрожденския период, с който всъщност Сливен е най-известен, не можа да се намери база.

 

   – Е, поне сега има надежда, че ще се намери такова място, след като Регионалният исторически музей разполага със сградата на фабриката, строена от Добри Желязков...

   – Да, може би в близките години ще стане... В замяна на това съм правил експозиции за музейните обекти, посветени на Хаджи Димитър, на Добри Чинтулов (по няколко пъти, тъй като в годините тези експозиции се обновяваха), на Панайот Хитов, на Взаимното училище в квартал Ново село, на Захари Стоянов в Медвен, помагал съм за музейни експозиции в други градове. Особено в първите години се налагаше да правя много доклади на различни исторически теми, по различни поводи. Писал съм доста статии, около 150 от тях може би са видели бял свят – ако мога да кажа, че имам някакъв принос, то е по историята на освобождението на Сливен, отделни детайли от живота на Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Сава Доброплодни и други възрожденски дейци, около историята на Априлското въстание в Сливенско... Тези неща са излизали в „Известия на музеите в Югоизточна България“, в списание „Исторически преглед“, в научно-популярни издания. В тези години сме подготвили и няколко сборника със статии по повод на различни годишнини, не всички от които можаха да излязат – отпечатването ставаше трудно, откъде ли не следваше да се одобряват и да се издават разрешения. Така че не всичко, до което сме стигнали като изследователи, сме видели отпечатано като краен продукт на положения труд. Сега отпечатването става по-лесно.

   Изобщо, работата на музейния работник е доста разностранна и всеки я върши  дотам, докъдето му стигат знанията, умението и желанието за работа. Ако реши, може и да си клати краката зад бюрото...

 

   – Т.е. според човека – който иска, си намира работа, който не иска, минава между капките...

– Така е, до голяма степен зависи от съвестта на човека. Поне при мен е така.

 

   Не е случайност, че няколкото по-крупни издания, които има историкът  Васил Дечев, са в „съучастие“ с други изследователи – той сам признава, че няма амбицията да издава, има амбицията да установява истината за отминалото време с убеждението, че всичко, което е установил, ще послужи на други – и на Сливен. 

   Книгите, в които Дечев е съавтор и в които приносът му е съществен (или са станали възможни благодарение на дългогодишното негово „ровене“ в миналото), са няколко: „Другият град. (Културноисторическата памет и  старите сливенски гробища)“ (изд.2003, в съавторство с Владимир Демирев); „Фолклорната история на Твърдишко“ (2011 г.) и „Топонимията на Сливенска околия“ (2012),също в съавторство с Демирев, а за твърдишкия фолклор и със съдействието на Надежда Тодорова.

 

   – Казвате, че сега е по-лесно с отпечатването, но като че ли нямате амбицията да издавате многото изследвания, които сте оставили в музея или държите в личния си архив?

   – Важното е, че тези неща ще останат. А другото... в живота си съм възприел като принцип думите на френския крал Луи-Филип: „Нито грош за слава“. Любима ми е и една мисъл на персийския поет от ХІІІ век Мушриф-ад-дин Саади Ширази, от книгата му „Гюлестан“: „Истинският мускус е този, който благоухае, а не онзи, който е прехвален от своя продавач. Мъдрият човек мълчаливо показва достойнството си чрез написаното. Посредственият прилича на походен барабан – гърми и трещи, а вътре е кух и празен.

 

   – С подобни принципи не подхранвате ли несправедливостта в обществото – някой може да е открил или написал нещо много ценно, но го знаят само неколцината тесни специалисти. Докато друг – ако говорим за историци – съчинява и навързва небивалици, но ги огласява така шумно, че хората познават него като капацитет...

   – Времето отсява ценните неща – рано или късно там, където има принос, той ще бъде видян. 

 

   – Проблемът е, че неговият автор няма да получи заслуженото признание от съвременниците си. Още по-малко – материална облага, каквато повечето хора днес търсят.

   – Аз съм от по̀ другото поколение и не съм държал нито на титли, нито на други „облагодетелствания“, а признание съм получавал. А има и нещо друго, което прави излишно издаването на по-крупни съчинения за периода, в който работя. Така или иначе, има издаден крупен труд – историята на д-р Симеон Табаков. Към нея могат да се правят допълнения, уточнения, корекции, но едва ли някой би написал нов цялостен труд за този период от историята на Сливен. 

 

   – Все пак нека отчетем, че имате изключителен принос за „осъвременяването“ на това съчинение, донаждайки към него пояснения за имена и местности, които съвременниците ни са забравили, и допълвайки го с новите открития на историческата наука. В продължение на няколко години работите по бележките към наистина фундаменталния труд на д-р Симеон Табаков „Опит за история на град Сливен“, по времето, когато той се подготвя за преиздаване. Остава ли това една от съществените професионални задачи, с които сте се преборили?

   – Да, когато се повдигна въпросът за преиздаване на това обемисто съчинение, със съдействието на проф. Тончо Жечев започнахме работа по първия том заедно с Петър Ангелов (сега професор) – той по по-ранната история на Сливен, а аз коментирах турския период. Едновременно готвехме и втория том, който обаче се забави и бе издаден двайсетина години по-късно. (Първият том – „Сливен и Сливенско до началото на ХІХ век“ – излиза през 1986 г. – б.а.) Коментарите по втория том („Обществено-политически живот в Сливен и Сливенско“, 2009 г. – б.а.) са изцяло мои. Направих и историческите коментари по том трети („Икономическо развитие и народен бит в Сливен и Сливенско“ – б.а.), за който бе необходимо да има бележки и от икономист и фолклорист. Това щеше да е проф. Мария Велева, която обаче почина и томът остана недовършен.

 

   – Симеон Табаков ли е примерът, който следвате?

   – Не, не съм последовател на Табаков. Той пише обща история и си позволява един по-общ, по-философски поглед. А и времето, в което живее, е такова, по-близо до енциклопедистите. Като юрист (докторатът, който Симеон Табаков защитава в Брюксел, е по международно право – б.а.) и несъмнено много ерудиран човек с широки познания, освен почерпаните от живи свидетели данни, е ползвал много и различни чуждестранни източници. Но архивите за нашия регион са малко. Той например смята, че Сливен през османския период е войнуганско (войнишко) селище, а то е вакъфско селище. Аз по-скоро съм последовател на Атанас Николов.

 

   – Той е по-малко известен на широката публика...

   – Да, той е учител, читалищен деятел и изследовател на историята на Сливен. Написал е юбилейните книги на храмовете „Св. Димитър“ (за която е използвал материали, които вече ги няма) и на „Свети Никола“. Има непубликуван материал за историята на просветното дело. За 50-годишнината от освобождението на Сливен е написал една малка книжка, която обаче съдържа много статистически данни. Бил е и секретар на Дружеството на индустриалците в България и е събирал много материали за икономическия живот на града. Понеже те били в архива на това дружество, след 1944 г. ги вземат в Стара Загора и след време, като ги потърсил, му казали, че са ги унищожили като капиталистически. Така че написаното от него в различни издания остава и като извор на данни. Има материали за ранните сливенски училища. Той например установява, че манастирът Дохиар (един от Атонските манастири – б.а.) е имал метох в Сливен и посочва къде е, посочва къде са били другите метоси и т.н. На негово име има наречена улица в кв. Речица.

 

   – Доколкото разбирам, харесвате у него придържането към точния факт, към детайлите в историята?

   – Да. Някои от нещата му имат приносен характер, но наследството му е ценно именно с големия труд по търсенето и намирането на достоверни източници за историята. Запознах се с него покрай работата си по една от първите ми задачи в музея и издирването на стария план на Сливен. Попитах тогава Теодора Хаджидимитрова (художничка, редакторка на женски издания и авторка на учебници, учителка в гимназия „Добри Чинтулов“ – б.а.) кой може да ми помогне и тя ме насочи към Атанас Николов. Беше вече над 90-годишен, но все още активен. В резултат на срещата с него, архивът му е в Регионалния исторически музей.

 

   – Направили сте карти на сливенските махали през Възраждането и първите години след Освобождението. Остават ли картите голямата Ви страст – от детските години до сега?

   – Аз съм човек от миналото, тъй да се каже – от времето, когато компютрите още ги нямаше. Основният ми източник на знания бяха (и си остават) книгите и архивите. Напълно съм възприел латинската поговорка „Libri amici, libri magistri“ („Книгите са ми приятели, книгите са ми учители“). Но от днешна гледна точка  преценявам, че като млад съм хвърлил прекалено много сили и време да събирам и да подреждам неща, които преди мен някой вече е събрал и подредил, а поради липса на информация, аз не съм знаел. Още в гимназията бях решил да си направя исторически атлас – изгубих сума ти време да рисувам карти. Когато по-нататък започнах да получавам различни книги, руски учебници и атласи, видях, че такива карти има.

 

   – Е, това все пак е едно упражнение...

   – Упражнение, което изисква много усилия и време и което хора преди мен са извършили. Или пък от 1943 г., след като от училище ни поставиха задача да направим списък на българските царе, започнах да правя списък на ръководителите на всички държави в света. През 1945 г. си изписах една енциклопедия, взех от там списък на римските императори и много други данни, започнах да разширявам тези списъци – не само за ръководителите на държавите, но за правителства и още много дребни работи – и така се събраха 25 тетрадки. Сега, с интернета, всички тези данни стават излишни. Държа ги тези тетрадки още, но може би повечето от тях ще махна, няма смисъл вече да се събират подобни данни. Много време са ми отнели тези дейности, постепенно съм се отказал от повечето от тях. Те ми дадоха обаче много познания, с които впечатлявам хората. Но от картите не съм се отказал. Винаги съм ги правел. Паралелно с работата в музея, вечер вкъщи правех карти. В последните години съм се съсредоточил върху Сливенския регион. 

   Бях направил карта на района, после разширих работата за цялата област – отделни карти за землището на всички села в Сливенско, Котленско и почти всички в Новозагорско. Ползвам мащабно сравнително точна географска карта и върху нея, въз основа на други проучвания (документи, разкази на хора, стари карти и пр.), нанасям местните наименования – на местности, останки от стари селища, калета и пр. Затова разработените ръчно отделни места са по-скоро специфични топонимични карти. Някои от тях – за Твърдишката община – съм публикувал. Това е динамичен процес, затова правя два екземпляра – ето, например, Есирлийския гьол, е отбелязан на едната карта, а на другата, след като блатото е пресушено, на мястото се явяват нови шосета и черни пътища. (Става въпрос за пресушеното блато до дн. село Блатец – б.а.) Източниците, както казах, са най-различни. Специално за Новозагорско съм преглеждал владалата (нотариални актове – б.а.) от румелийско време – от издадени около 20 000 през годините от 1880 до 1885-а, в Сливенския архив са запазени около 19 000. Оттам излязоха стари наименования, които вече ги няма, не се помнят от хората. Сега, с интернет, ползвам и Гугъл мап, който дава точна карта на местността, но без старите наименования. Важното е да имаш точните координати – другото може да си го намериш сам. (В старите руски карти има наименования, но не са точни.) Освен това първите варианти на картите ми бяха на една нетрайна хартия и понеже са работни и непрекъснато се допълват, се износиха. Това, което виждате сега, са втори и трети варианти на бяла, гланцирана хартия, която е по-трайна. 

   А конкретно за Сливен... През 60-те години, макар че копирната техника все още не беше усъвършенствана, успях да си копирам на паус първите кадастрални планове на кварталите – те са около 360. Въз основа на тях и на други карти, започнах да работя по своите карти-планове. Първоначално смятах да направя карти само на старите сливенски махали. Но те се променят непрекъснато и за да бъда по-точен, ги определях към съответните години – от турско време насам. Работя по карти за състоянието на града през 1877, 1900, 1927, 1944, 1965, 1985 г. и в наши дни. Т.е. поставил съм си за цел Сливен да има карти за 7 времеви периода.

 

   – Защо и в наши дни, след като го имаме плана?

   – Аз не го правя за сега. Ако след 30 години някой иска да види днешното състояние на улиците, ще му бъде трудно. Сателитът тогава друго ще показва... Освен това издаваните карти-планове са по-скоро ориентировачни, а моите, макар и ръкописни, са реални. Донякъде съм бил и подтикван от други хора да правя това. Например, когато през 60-те години арх. Рашел Ангелова правѝ книгата си за Сливен и неговата архитектура („Сливен и неговата архитектура през Възраждането“ 1969 г. – б.а.) поиска стария план на града. А го нямаше никъде. Предоставих ѝ още незавършения тогава от мен план.

 

   Ако върху сателитната карта в Интернет може да видите съвременните  селища, имената на някои реки и по известни местности, то в топонимичните карти на Дечев има всичко – стари поселища, имената на местности, на върхове, на кории, на чешми и лозя. Само в архивите на Васил Дечев може да видите как е изглеждал преди сто години центърът на Сливен – не само с улиците и къщите, но и с техните стопани. Защото изследователят съчетава двете си увлечения – топонимия и картография, добавяйки и третото – родословните дървета.

 

   – Специално в работата си върху сливенските махали съм се сблъсквал с много предизвикателства. Както казах, още като отидох в музея, се запознах с направеното от Атанас Николов – той има изследване за имената на сливенските улици и откъде идват, като имаше и отделни скици. Но например за честване на Сава Доброплодни трябваше да изясним къде точно се е намирала къщата му. Симеон Табаков може и да е писал къде е била, а във филма на Васил Гендов от 1928 г. за Сливен тя е заснета, така че имаме снимка на къщата, но с времето никой вече не си спомняше точното място. Успях да го уточня от написаното от Атанас Николов и от други източници. Установих също мястото на родната къща на хаджи Мина Пашов и на почти всички видни сливенци, за които пише Табаков.

 

   – Да Ви питам обаче друго – какво следва от това, че сте открили мястото. Трябва ли сливенската община, сливенската общественост, да поставят там паметна плоча или друг знак?

   – Да, местата, свързани с по-видните сливенски дейци, сред които е и Сава Доброплодни, следва да бъдат отбелязвани. Сега до Хамам баир, където е била къщата, има една гамула. А там следва да почитаме три светини в едно: родната къща на Доброплодни, ранновъзрожденското училище на баща му, както и първото в Сливен девическо училище на майка му. Парцелът в момента е на читалище „Зора“.

 

   – Доста сме разговаряли с Вас по темата за опазване на културно-историческото наследство... И Вие, и други хора са правили опити да ангажират обществеността и главно общинските ръководства с по-отговорно отношение към нашето наследство, но като че ли няма особен резултат?

   – Сливен е град с многовековна история и ако ние искаме да се гордеем с това, да сме различни от други градове, то трябва да съхраним онова, което е останало, да напомним за миналото на града било чрез неговите дейци, било чрез неговите сгради. Преди години по инициатива на скулптора Светослав Милев направихме предложение за цялостно обозначение на местата, където са живели видните сливенци, но това не се осъществи. Работи се на парче. Доколкото е зависело от мен (а то е съвсем малко), съм се старал да опазя това културно-историческо наследство. Например, когато през 60-те години искаха да съборят църквата „Св. Димитър“, поискаха от музея да даде сведения, че тя не представлява ценност. Естествено, отказах.

 

   – Знае се и за интереса Ви към родословните дървета... Кой сливенски род може да проследи най-много свои поколения назад?

   – Доколкото съм наблюдавал и изучавал родословни дървета в Сливен, повечето стигат до седмо-осмо, рядко девето поколение, т.е. до началото на ХІХ век. Но ако някой род е почнал да се интересува от себе си от по-рано – както родът Козарови има издадена родословна книга през 30-те години на миналия век, то при тях се стига по-назад – в случая до ХVІІ век. Докато на Запад, където традицията е отколешна и силна, често родовете могат да се проследят до ІХ-Х век. Изключение в генеалогията, свързана с българи, може да има за някои родове, които са дали клонове в чужбина. Родът на българските царе Сакскобургготски например, намира разклонение до цар Самуил, като разклонението минава през византийския императорски двор и оттам към Италия и Франция. 

   В момента правя родословното дърво на Димитър Добрович, за книга, която ще бъде издаден в чест на 200-годишнината от рождението му тази година (2016 – б.а.).

 

   Васил Дечев обяснява, че в годините преди големите социални промени и демографски движения хората са живеели в по-затворени общества. И като се погледнат родословните дървета, се разбират много неща – примерно, че ранните фабриканти, а и всички по-заможни семейства в Сливен, са били свързани роднински.

 

   – Вашето родословно дърво (което обаче е направено от внука Ви) показва, че родът има руска връзка, привнесена от снаха Ви... А съпругата Ви Мария Дечева затвърждава линията на историците. По тази линия ли стана запознанството Ви? Случва ли се вкъщи да говорите за история и да разисквате въпроси, свързани с историческото минало?

   – Ние работим в различни периоди на историята (Мария Дечева е дългогодишен музеен работник и архивист, специалист по най-нова история – б.а.), така че много не се засичаме, но често се случва да говорим на исторически теми или да коментираме различни тези. Мария е от Елхово и също е завършила в София, но се запознахме тук, когато дойде на работа в Сливен.

 

   Освен историк, Мария Дечева е жена, която очевидно подкрепя съпруга си в неговата вдаденост в историческите дирения години наред. Обяснява, че той с часове седи зад бюрото си вдълбочен в своите неща и никога не се уморява, дори на тази вече почтена възраст. Разказва също, че той бил човекът, който ѝ подал ръка като на млад специалист, когато трябвало да прави експозиционен план за къщата-музей „Съби Димитров“, за политическите затворници. Та оттам се тръгнало... Оженили се през 1962 г., през 1963 г. се родил синът им. Той тръгнал по пътя, по който не тръгнал баща му завършил химия в Москва, станал доктор на химическите науки, но се върнал в Сливен да работи в „Елпром“ тъкмо като взеха да изчезват предприятията... Сега се занимава с компютърен дизайн. Успява да задържи в Сливен и снахата-рускиня. Но за сметка на това, и семейство Дечеви не е подминато от участта да поддържа връзка с наследника си най-вече по Интернет. Внукът им е в Англия, където работи като финансист.

 

   – Разбирам, че събирателството – на данни, на информация, заема основната част от деня Ви и сега...

   – Да, но както казах, в момента това ми занимание е свързано само със сливенската тематика. Изоставих неща, които обхващат по-широк регион от България.

 

   – Останал ли е непроучен период, бяло петно в историята на Сливен?

   – Като цяло – не. Но вижте, историята е безбрежна. Зависи доколко си навлязъл в нея, доколко можеш да ползваш съответните източници, доколкото тези източници са запазени – това е проблем на античната и средновековната история. За новата история проблемът е, че източниците се увеличават лавинообразно и става почти невъзможно да се обобщят – затова е минало и времето на историците енциклопедисти.

 

   – Т.е. да не очакваме новата история на Сливен, написана от нов Симеон Табаков?

   – Новата история може да бъде събрана и издадена само като колективна работа, като се съберат отделни изследвания. А за най-новата история ни трябва още време, за да бъде обективен погледът върху събитията. Но има какво да се работи и върху по-старата история. Специално за Сливен, ние малко сме ползвали османските източници. Трудно е, защото се изисква първо много добър специалист с добро владеене на езика, да бъде командирован за дълго време, защото османските архиви са море, в което може да се изгуби всеки. Данните, които Табаков дава например за сливенските мютесарифи (управители на санджак в Османската империя – б.а.), допълнихме с някои неща от новоизлезли документи, но самите им назначения, заповеди, техните доклади и пр. ние ги нямаме. Така че има още много какво да се проучва и интерпретира, за да се достигне до написването на цялостна, многообразна и автентична история на Сливен.

 

   – Мислили ли сте да издадете картите, плод на многогодишния Ви труд, в един атлас или албум, придружени и със снимки, примерно?

   – Не може да се издаде, защото то е много обемно – по принци съм го замислил като по-голям труд, с едно общо название, може би „Сливенският тезаурус“ (Тезаурус от гръцки – „съкровище“. В миналото с термина „тезаурус“ са означавали предимно речници, представящи лексиката на езика с максимална пълнота и с примери за нейната употреба в писмената реч. – б.а.) – нещо като енциклопедичен сборник за Сливен. Към картите със старите махали, маази, воденици и пр., в различните периоди се явяват и адресите, които се променят през годините. (Отначало адресите се водят по махали, след това по градски участъци, а от 1915 г. има и имена на улици. В турско време също има названия на сокаците, но най-често на името на някой от по-известните обитатели.) През 30-те години вече се явяват и номерата на имотите. Обаче няколкото главни улици са били с номера, различни от настоящите. Повечето някогашни номера съм установил къде са. Към същия тезаурус се включват и имената на стопаните на къщите, които във времето също се сменят. Имам отделен списък на дюкяните, магазините, водениците и пр., а в отделни тетрадки съм събрал родословните дървета, които да се включат пак към този сборник. Ще има и кратки биографични данни, също библиография, статистика, плюс още различни списъци – на административни ръководители от всякакво естество, видни чужденци и военни командири посетили града, паметници на културата, включително отпадналите от регисъра и съборените, епонимите на улици и много други. През годините съм събрал много данни, които не следва да се разпилеят. От тях любознателният търсач на истината ще може да получи обща представа за града през отделен период от дадена епоха. Тук ще могат да се намерят много отделни детайли, допълнения, уточнения, които ще направят познанието за предците ни, за нашите корени, по-пълно.

 

   – Така наистина би станало голямо и сложно издание...

   – Действително е така. За ориентация, тезаурусът ще е придружен от упътвания за видовете чертежи, условни знаци и др. Материалът съдържа и много препратки и указания за съответните раздели и отрасли. Въпреки старанието ми, ползвателят ще срещне някои затруднения от това, че материалът е ръкопис, а аз не ползвам технически шрифт, нямам достатъчно пълни познания по картография, градоустройство и пр. Целта ми е да се доближа максимално до реалната действителност през определен период. 

   Напълно съм наясно, че годините вече ме притискат (те са 86) и не ще мога изцяло да го завърша. Но смятам, че дори и незавършено, такова изследване за дадено селище у нас няма, а и едва ли ще са много по света. Този труд, отнел ми много усилия, свободно време, пък и средства, в края на краищата е моята признателност към мястото, където съм се родил, израснал, работил, получил признание. Той най-добре ще отговори какво е за мен Сливен – всичко! Но не го подготвям за издаване – това са няколко хиляди страници. Поне аз нямам сили за това.

 

   – Да разбирам, че идеята Ви е да остане за бъдещите изследователи?

   – Да, оставям ги за специалистите в музея. И от още две гледни точки правя тези изследвания. Първо, получил съм достатъчно награди – и ордени, и званието Почетен гражданин на Сливен, и наградата „Д-р Иван Селимински“... т.е. градът ми е дал нещо и аз се чувствам задължен да му го върна. Да оставя онова, което знам, още повече, че няма много специалисти в насоката, в която работя. Другото, че много пъти ми се случва да помогна на хора да открият някой от предшествениците си – било от интерес, било във връзка с възникнала необходимост от доказване на родство. Малцина все още имат изследване за произхода си. Например фамилията Саръиванови има три клона – на Стефан Саръиванов, на Димитър Саръиванов (депутат във Великото народно събрание след 10 ноември 1989 г.) и третата линия е в Сливен, но съм сигурен, че от потомците никой не знае името на предшественика си Драгни – бащата на Саръ Иван.

   Трябват ми още няколко години, за да завърша този си труд.

 

   Васил Дечев знае подробности от живота не само за всеки от известните нам сливенци, но и за стотици неизвестни – къде са живели дядо им и прадядо им, с какво са се занимавали, къде е била къщата им... Истината е, че е стигнал до тях с цената на неимоверно упорство, изчегъртвайки информация от най-бегли споменавания на имената, дошли след прелистването на стотици документи. Допълвайки с познанията си изгубеното, защото също така истина е, че неграмотността и незнанието са допринеси за унищожаването на много извори за историята – архиви, данъчни регистри, избирателни списъци, семейни албуми, писма, ръкописи и какво ли не (а някъде това е ставало и умишлено). Разказва как преди години сварил клисаря на църквата „Света София“ да подпалва огъня с кръщелни свидетелства на хора от енорията... Истина е също, че десетки автори са ползвали неговите изследвания, без да отбележат в книгите си това. За някои от по-известните обаче, се знае, а и те са се отнесли с благодарност за неговата помощ.

 

   – С Цончо Родев, например, контактите Ви са продължили близо двайсет години. Имате ли "свои"неща, които разпознавате в неговата трилогия за Сливен („Тътени“, 1980 г., „Бурята“,1886 г., „И стана ден“, 1998 г.)? А като рецензент на трилогията имахте ли много поправки и препоръки?

   – Цончо Родев ми даваше ръкописа на всеки том и аз съм писал по петнайсетина страници бележки към него. Той казваше „Искам да съм кале“ – в смисъл, достоверността в написаното да е като крепост и никой да не може да го оборва. Но Родев пише роман и това позволява известна свобода в интерпретацията на фактите. Той стъпва на някои исторически доказани случки, другите неща около тях са плод на писателската му фантазия. В книгите му почти няма грубо излизане от характера на епохата, макар че някои неща, върху които съм му обръщал внимание, той не се съгласи да поправи. (Например, изправил се героят на Крайчова канара и гледал към Сливен, но от този камък Сливен не се вижда, скрит е зад баири. Това, разбира се, е позволено в литературата.)

   По този начин работих и със сливенския краевед Андон Бояджиев. А преди това и с много други, доколкото преди 10 ноември 1989 г. всяка книга, която предстоеше да излезе, следваше да има резолюция за пригодността ѝ от партийна гледна точка, а ако в нея са засегнати исторически събития – и от историк. Излиза примерно стихосбирката на Дамян Дамянов „Ще има връщане“, обаче в нея се споменават Хаджи Димитър, Чинтулов и възлагат на Васил Дечев да напише резолюция. Така и със Стефан Чирпанлиев, и с други автори...

 

   – Роман със сюжет от историята на Сливенско, под заглавие “Султански лов”, подготвя и Емилиян Станев. За съжаление, той не го извежда докрай. Според негови изследователи (например Радка Пенчева, „Библиотеката на Емилиян Станев“), попречила му е вероятно автоцензурата, заради невъзможността в онзи период – 60-те-70-те години на миналия век – да каже истината за Руско-турските войни и масовото изселване на българите от този регион. Вие как мислите?

   – С Емилиян Станев имах една само среща в музея – беше дошъл да пита някои работи и се договорихме в писмо да го запозная с подробности от епохата на султан Мехмед ІV Авджи, което и направих, като му изпратих  и една малка скица на старите пътища. За другото не мога да кажа. Ако беше продължил да работи темата, сигурно връзките щяха да продължат.

 

   – Кой е урокът, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?

   – Че е добре да се придържаме към българската поговорка „Всяка жаба да си знае гьола“.

 

   – Кое е мястото – в България или в чужбина – което Ви е впечатлило най-много?

   – Не съм пътувал много по света. Пообиколил съм Русия, Цариград... Синът ми е обикалял доста и ми разказва – Италия, Франция, Белгия, Хърватска и колко още държави имат много повече от нас запазени паметници от миналото си. Ние, българите, сме малък народ, който в миналото е играл малко по-определяща за Европа роля и затова сега се поизхвърляме и смятаме, че едва ли не сме солта на земята. Група псевдоисторици искат да се пренапише историята, като положим началото на българската държава едва ли не преди новата ера. Така или иначе, началото на всички държави е под булото на полуфантастиката. И в Именника на българските ханове пише, че Авитохол живял 300 години, но от това не следва да го приемаме за чиста монета. Митологичните елементи не би следвало да влизат в историята. 

 

   – Кажете името на сливенеца, когото почитате най-много... 

   – Всеки период си има човека, който изпъква над другите, бил е ръководител. Но ние познаваме ръководителите от ХІХ век насам. Преди това кого познаваме? А от ХІХ век хората, които познаваме, са основно от две групи – борци за национално освобождение и хора на перото. И можеш ли да кажеш дали Добри Чинтулов е по-важен или Хаджи Димитър, който стои най-горе от сливенския пантеон, каквато роля играе паметникът в центъра на града? А има и десетки неизвестни за нас, днешните хора, имена, които са изиграли важна роля за израстването на Сливен. Съвременниците им високо са оценявали техните заслуги. Ето пример за уважение в документа, с който избират граждани за членове на училищното настоятелство в Клуцохор и ги канят с думите: „да поемете тази свята длъжност“.

 

   – Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?

   – Всеки си цени родното място. Тук съм израснал, тук съм живял, тук съм творил. Все ми се ще да го асоциирам с някогашния Сливен, който е бил сред първите градове в държавата. Сега всичко е съсредоточено в столицата. Сливен, с който днес се гордеем, е Сливен от ХІХ век – с над 1000 дюкяна, 70 тепавици, над 60 воденици, долапи, с чаршия, каквато малко градове са имали. Макар че точно през ХІХ век Сливен преживява двете си големи разсипии – голямото преселение след войната 1828-1829 и втората – опожаряването на чаршията и част от града с изтеглянето на турците през Освободителната война. След които обаче пак се въззема и то доста бързо. Дали това може да се случи днес?

                                                                                           Йорданка Раданчева

                                                                              Декември 2015 г.

baraban.bg ©

Top Desktop version