Почина проф. Николай Евров
Категория: Имена
На 3 юни е починал проф. Николай Евров. Светъл да е пътят му в отвъдното!
Интервюто, което следва, е от книгата "Сливналии" (2018 г.)
Проф. Николай Евров е роден на 18 ноември 1936 г. в Сливен. През 1960 г. завършва пиано в Българската държавна консерватория при проф. Люба Енчева. След това специализира при проф. Генрих Нейгауз в Москва. От 1967 г. отново е в Консерваторията в София, вече преподавател, като от 1976 г. е доцент, а през 1986 г. е избран за професор. Изнася концерти в почти всички страни на Европа, в Куба, Мексико, Тунис, Австралия, Нова Зеландия, Япония, Близкия изток. Работи с диригентите Кирил Кондрашин, Пиетро Ардженто, Жорж Зипин, Теодор Кучар, Пиеро Гамба, Йосиф Конта, Дьорд Лехел, Владислав Словак, Лудовит Райтер, Николас Брайтуайт, Мануел Дучесне и др., както и с всички български диригенти. Свири на известни международни фестивали („Пражка пролет“, „Сервантино“ в Мексико, Биеналето на съвременна музика в Берлин, „Варненско лято“, „Мартенски музикални дни“ в Русе, Фестивалът на камерната музика в Пловдив и др.) и в известни концертни зали (Берлинската филхармония, зала „Гаво“ в Париж, „Чайковски“ в Москва, „Сметана“ в Прага, залата на Ленинградската филхармония, на операта в Сидни, и др.)
От 1986 г. Николай Евров е преподавател в клавирния отдел на Консерваторията в Сидни. Той е дългогодишен член на клавирното жури на Международния конкурс за пианисти и цигулари „Панчо Владигеров“ в Шумен, бил е и председател. Провежда майсторски класове в София, Токио и Сидни.
Проф. Николай Евров е носител на голямата награда за изкуство и култура „Добри Чинтулов“, почетен гражданин на Сливен. Отличен е с ордените „Кирил и Методий“ I степен (златен), „Народна република България“ III степен. През 2007 г. Съюзът на българските музикални и танцови дейци му връчва годишната си награда – купата „Кристална лира“. За изключителните му творчески постижения и родолюбива дейност Държавната агенция за българите в чужбина го удостоява с паметен медал „Иван Вазов“.
В алманаха „1000 причини да се гордеем, че сме българи“,издание на фондация „Българска гордост“ (2008 г.) под № 682, в компания с мнозина като д-р Никола Пиколо, Джон Атанасов, Николай Гяуров, виртуозът Минчо Минчев, световно известния физик проф. Минко Балкански, стоматолога акад. Николай Попов (също сливналия, впрочем) и още знаменитости, е вписан проф. Николай Евров. Определян някога като „детето чудо“, той сигурно е свикнал на суперлативи. „Необикновено надарен човек, виртуоз, изключително прецизен”, „един зрял майстор”, „музикант с място между изключителните майстори”, „нюансирано изпълнение с прокрадване на ирония и нежност”… са част от определенията на критиката за световноизвестния пианист. (в. „Трета възраст“, 27 Юли 2017 г.) А иначе той се оказва много достъпен събеседник, разговорлив, с прекрасна памет за случки и събития, някои от най-ранното му детство в Сливен. Разговаряме по Skype, преодолявайки деветчасовата разлика във времето между България и далечна Австралия, където Евров живее през последните десетилетия.
– Г-н Евров, казвали сте в интервю, че родната Ви къща е гледала към хълма „Свети Георги“ – къде беше тя?
– Да, аз, както се знае, съм роден в Сливен, родителите ми, бабите и дядовците ми – също. Но съм напуснал града твърде малък, едва тригодишен. После, по време на бомбардировките над София, се върнахме за известен период, но то беше пак по времето на ранното ми детство, така че не мога да се ориентирам в сливенските квартали. Но знам от разговорите по-сетне, че сме живели под наем в къщата на Любомир Стоянов. Там съм и роден. Брат ми Георги, който е с три години по-голям от мене, е роден в болница, но поради някакви родителски съображения, аз съм роден вкъщи. Кръстен съм на дядо си Никола, но вероятно от желание за осъвременяване на името, съм станал Николай. От рождението си, разбира се, нямам спомени, но имам поне два спомена, които са от този ми ранен сливенски период. Явно случките са ми направили шокиращо впечатление, за да ги запомня. И сега като че ли се виждам как падам, нещо се изкривих и си счупих крака. Бил съм на година и половина. Дойде някакъв човек, слага ми един картон и следващия момент от този спомен е, че съм в някакво голямо помещение с много легла, по които лежаха хора, а майка ми седеше на моето легло. Т.е. бил съм в болница. Другият ми спомен е от времето, когато бях на две и половина години. Бях на двора, играех си с някакви картинки и изведнъж пътната врата се отвори, навлязоха няколко човека, между които един свещеник, а двама младежи носеха казан. Дойдоха и други непознати хора... и както ми обясниха после, това е било моето кръщение. Това са по-скоро някакви моментни снимки, защото самото кръщение аз не си спомням, помня само, че като влязоха, се уплаших и се разплаках. И да, къщата явно е гледала към хълма „Свети Георги“, тъй като майка ми показваше един зелен баир и някъде в средата му малка къщичка, явно параклиса, който е там. Следващият ми спомен вече е пътуването с влак към София, което ми се стори безкрайно дълго и то сигурно е било такова.
– Преместването в София свързано с работата на родителите Ви ли беше?
– Баща ми, Константин Николов Евров, цял живот е бил банков чиновник – счетоводител. Преместването ни вероятно е било и поради желанието му да работи в столицата. Първата ни квартира беше в близост до Руски паметник, в пресечка на „Скобелев“. Помня някои картинки от стара София, например как сутрин по улицата минаваше зарзаватчия с количка. Случвало се е майка ни да излезе, заръчвайки ни да чакаме зарзаватчията, и щом чуехме виковете му, с брат ми от втория етаж спускахме с въже кошничка, в която имаше бележка и пари, оставени от майка ни. Човекът слагаше зеленчуците, връщаше рестото и ние ги изтегляхме нагоре. По улиците все още се спираха и откриваха импровизираните си работилнички калайджии, минаваха циганки с плетени кошове и панери.
– Имаше ли в детството Ви податки, които да са Ви насочили към музиката?
– След преместването ни в София брат ми Георги, кръстен на другия ми дядо, бащата на майка ми, започна да свири на цигулка. Негов учител стана Любомир Евров, първи братовчед на баща ми, който до пенсионирането си свиреше в оркестъра на Софийската народна опера. Той по принцип не даваше уроци, но се съгласи да учи брат ми и аз много често отивах с него – не за друго, а защото той обикновено ме викаше, за да му нося цигулката. После, когато по време на бомбардировките се върнахме в Сливен, Георги продължи да взема уроци при Мишо Тодоров. (По-късно, след завръщането ни в София, той изостави музиката и се насочи към рисуването, което стана негова професия.)
Т а така, посредством брат ми, станаха моите първите съприкосновения с музиката. Нещо друго особено не се е случило в ранния ми софийски период, тъй като и още не ходех на училище. Всъщност тръгнах на детска градина и там имаше една интересна подробност. Вече живеехме в друг квартал, на ул. „Фритьоф Нансен“, в района на училище „Неофит Рилски“, и в детската градина към него имаше един специален чин, отделен малко от другите, за който знаехме, че е чинът на Симеончо, който също беше записан в тази детска градина. Така всички наричаха престолонаследника – Симеончо, но това умалително име се произнасяше с любов. Разбира се, докато аз бях там, той не дойде нито веднъж в градината.
– Какви бяха детските Ви игри?
– Детството ми мина в условията на война и съответно игрите ни бяха военни. Играчки нямах, освен едно мече, с което спях и което занесох от Сливен в София. То просъществува чак докато се оженя. Е, не съм спал вече с него, но си го пазех като реликва. В тези години в София – от 1939 и първите години на войната, до 1943-та, не сме усещали недоимък. Но от тази година нататък почнаха да недостигат продукти, хлябът стана много лош – беше толкова лепкав, че като се реже, оставаше по ножа. Баща ми го правеше на филийки, които препичахме върху тенекия на едно котлонче с открити реотани. Когато през 1943 г. бомбардировките се засилиха, с майка ми и брат ми дойдохме в Сливен, а баща ми остана на работа в София. Подслонихме се при баба, майката на баща ми. Тя живееше сама, дядо ми Никола вече бе починал. Къщата беше на улица „Братя Миладинови“. Единствените играчки по него време бяха едни оловни войничета, които внасяха от Германия. Играехме и със стъклени топчета. Другите ни игри бяха с размахване на импровизирани пистолети, пушки, разбира се, и с прашки. Животът в Сливен беше белязан от същите трудности, както и в София – недостиг на храна, дрехи и на всичко необходимо за нормално преживяване. През лятото беше по-лесно – леки дрехи и "дърволетки" (дървени сандалки, в предната част с три нарязани напреко дръвчета, за да се прегъват при ходене). С тях тичахме и тракахме по калдъръмените улици. Поради липса на кожени обувки, за жените бяха измислени въжени – отгоре с плат, а отдолу с плетено въже. Вероятно са били удобни, леки, а и, доколкото си спомням, красиви. Но се използваха предимно за сухо време. Спомням си, че за студените месеци обувките ми имаха подметки от пресован картон, който наричахме фибър (може и да греша думата – така съм я запомнил). В сухо време беше приемливо, но при дъжд подметките се подуваха и разкапваха. Отивайки заедно на училище, брат ми ме пренасяше на гръб през локви и мокри участъци от пътя. Като по-голям, той имаше привилегията да носи солидни обувки, тъй като баща ни беше донесъл отнякъде парче от автомобилна гума и обущарят му направи от нея подметки.
Макар че имаше въздушни тревоги, бомби над Сливен не бяха пуснати – самолетите прелитаха и отиваха към Плоещ, където бяха петролните рафинерии. Все пак, когато през нощта сирените ни събуждаха с острия си вой, всички жители на града скачаха в уплаха и бързо се изнасяха към близките околности, предимно в гористите места. Едни наши съседи турци проявиха трогателно благородство и ни вземаха със себе си в малката си каручка. По него време под Хамам баир усилено копаеха тунели за скривалища. Работниците залагаха динамит, като използваха за взривовете един фитил – запомнил съм, че се казваше бикфордов – в който имаше барут, за да провежда искрата. И батковците, които обожаваха да си играят с експлозиви, крадяха топчета от този фитил, за да правят бомби и разни такива опасни играчки. Аз не съм го правил, защото бях малък и не можеше да ми се гласува доверие (бил съм седемгодишен), но пък задачата ми беше да стоя на пост и когато някое от момчетата излезе от тунела и се почеше по главата, което беше сигналът ни, че е успял да вземе парче фитил, аз почвах да го викам по име и да го призовавам да идва бързо, че майка му го търси. Защото, ако се затичаше веднага без причина, у работниците можеше да възникне съмнение.
По това време в Сливен разделението по махали беше голямо – децата от една махала не можеха да влизат безнаказано в друга.Разбира се, с родители или с други възрастни, това беше безпроблемно.
В Сливен тръгнах в първи клас в училище „Генерал Кесяков“ (настоящо „Васил Левски“ – б.а.). Някакви особени спомени оттам нямам, освен че много харесвах едно момиченце. То беше леко пълничко, идваше винаги с бяла блуза, тъмна пола и отгоре жилетка, плетена на ръка, с едни релефни цветни фигурки по нея. Много ми харесваше тази жилетка и да си кажа откровено, не съм сигурен дали момиченцето или жилетката ми харесваше повече.
Едновременно с това, както казах, брат ми продължи да ходи на уроци по цигулка, вече при Мишо Тодоров, и аз много често го придружавах. Добре си спомням къщата, в която прочутият музикант и композитор живееше и в която влизахме. Той беше много строг. Това, което ми е направило впечатление, е, че освен нотите за разучаване, които даваше на брат ми, за пет-десет минути след урока, през които го изчаквахме, той написваше някаква пиеска с цел (нещо, за което си дадох сметка по-късно) да разработи тези моменти, които са се оказали трудни за ученика и които да преобладават в пиеската, за да може той да се упражни точно върху тях.
– Т.е. в момента е съчинявал някаква музикална пиеска?
– Да. Това са моите първи спомени от Мишо Тодоров, с когото се срещнахме и по-късно. А и много съм слушал за него от родителите си, тъй като той беше емблемата на града. Майка ми, която се казваше Дафина, обичаше да пее и беше много музикална. Макар че не е учила музика, освен в училище, изпълняваше много добре мелодии от детските оперетки на този сливенски композитор, и главно от „Кибритопродавачката“. („Малката кибритопродавачка“, написана през 1920 г. – б.а.) Изобщо мелодиите от неговите оперетки са много изразителни, много характеристични. Аз ги помня и до днес и мога да ги запея. А майка ми по принцип беше поетична натура, тя и пишеше – имаше тетрадки с разказчета, стихове.
– Явно дарбата идва и по линия на майка Ви, но и в рода Еврови има хора, които сливналии помнят с музикалните им изяви, например чичо Ви Драгомир Евров – педагог, музикант и почетен гражданин на Сливен, концертмайстор на Сливенския симфоничен оркестър, споменахте за Любомир Евров...
– Да. Баща ми не се е занимавал с музика, но чичо Драго беше професионален музикант, както и братовчед им, за когото споменах. Бих споделил също, че дъщерята на чичо Любчо – Катя (Екатерина) Еврова, около 15 години по-млада от мен, също започна да учи пиано при Йовка Калова, а в Консерваторията беше вече моя ученичка. След дипломирането си замина на специализация в Париж и остана да преподава пиано и камерна музика в една консерватория във Франция, като имаше и чести концертни изяви. Когато се пенсионира, Катя се завърна в България и сега живее в София. Държа да отбележа също, че внучката на сестрата на баща ми Катя Козарова – Ася Топалова, е професионална флейтистка и след дипломирането си постъпва на работа в Сливенския симфоничен оркестър, където продължава да свири и днес.
Аз самият, вероятно също като брат ми, щях да започна да уча цигулка, но съдбата ми бе предопределила друго. Ето как стана това. Братът на споменатия чичо Любчо, цигуларят на Софийската опера, се казваше също Николай Евров и е доста известен художник. Той първо е бил женен за Васка Генадиева, и тя известна художничка, но са се разделили. И идвайки по време на бомбардировките в Сливен, той се ожени за Йовка от известния род Калови. Аз всъщност не зная дали той е дошъл заради нея или тук са се запознали, но в Сливен те станаха мъж и жена. А тя вече беше известна пианистка и клавирна педагожка в столицата, но по него време останаха в провинцията за година или две, като тя изнасяше и концерти. Бяха ни поканили на един концерт във Военния клуб, след който отидохме да я поздравим. Тя тогава полусериозно-полунашега ме попита искам ли и аз да свиря на пиано. Казах „да“, може би за да не я разочаровам. Но пък като съм слушал и гледал концерта, сигурно ми е и харесало. И тя каза „Добре, аз ще те уча“, и така започна. Ние нямахме пиано вкъщи, нямаше къде да се упражнявам и затова ходех у едно известно сливенско семейство – на Коста Димитриев, който ако не греша, беше комендант или както там се казва военният началник на града. Чух, че веднага след Девети септември той е бил разстрелян. Имаха две дъщери. Интересно съвпадение е, че едната от тях – д-р Соня Димитриева, в известен период от време бе наша участъкова лекарка в районната ни поликлиника в София и така имахме чести контакти с нея. Димитриеви бяха заможни, живееха в една хубава къща и имаха роял. Не знам дали майка ми е познавала тези хора, или връзката е станала чрез леля Йовка Калова, но ходех у тях всеки ден да се упражнявам поне по половин час. Това обаче продължи кратко време, защото настъпиха събитията около Девети септември. Влязоха съветските войски. Ден след това аз пак отидох у Димитриеви. Роялът всъщност беше в едно помещение, което бе с отделен вход – влизаше се направо в него. Аз почуках, отворих вратата и останах стъписан на прага, защото видях, че стаята е пълна с войници – може би десет-петнайсет души, налягали по земята да си почиват. Повечето бяха по долно облекло – явно бяха разквартирувани там. Попитаха ме какво има и аз някак си съм обяснил, че идвам да свиря на пианото. Казаха: Да, да, дава̀й... Седнах, посвирих десетина минути, но се почувствах неловко, давайки си сметка, че слушането на начални упражнения никак не е приятно, а и си представях колко те са изморени и имат нужда от почивка. Тръгнах си и с това всъщност приключи обучението ми по пиано в Сливен.
На следващата година се върнахме в София. Заварихме столицата в развалини. Кооперацията, в която живеехме, беше наполовина разрушена. Нашият апартамент беше запазен, но нямаше останало нито едно стъкло по прозорците. Тъй като живеехме на партера и всеки можеше да влезе оттам, баща ми беше заковал на прозорците дъски и дори и през деня трябваше да се спасяваме от тъмнината с по една мъждукаща крушка от 15 вата в стая. Навсякъде миришеше на влага и плесен. Започваше зима, а с нея и голямо мръзнене. Специални комисии посещаваха домовете и отпускаха по 250 кг нискокачествени въглища на силно нуждаещите се семейства. Срещу нас бяха казарми, а веднага след тях – товарна гара "Перловец", където пристигаха различни стоки. Всичко се товареше на конски каруци и така се разнасяше по места. Често ходех с кофа в ръка и събирах изпаднали от каруците поради неравностите на улиците бучки въглища. А също минаваха и много военни каруци, пълни с картофи, зеле, моркови, лук и даже захарно цвекло, което тогава наричахме с колоритното име чукундур. От тях също изпадваше по нещо и аз бързах да го прибера. Понякога даже войниците ми подхвърляха я картоф, я дори зелка... Изобщо първата година беше много тежко.
Недълго след нас се върна и Йовка Калова със съпруга си и аз продължих уроците при нея. Било е вероятно края на 1945 г., тъй като бях започнал второ отделение в Сливен, а в София ме записаха отново в училище „Неофит Рилски“.
– Доколкото разбирам, Йовка Калова е била от известните по него време музикални педагози, тя е и автор на нотен сборник с пиеси за пиано...
– Тя е учила във Виена, говореше перфектно френски, немски – нещо обичайно впрочем за хората от средите, от които тя произхождаше. В София беше много известна и търсена, даваше частни уроци от сутрин до вечер, нямаше възможност да приеме нов ученик. То тогава така се и учеше музика, защото нямаше още държавни школи, нямаше музикално училище, имаше само Музикална академия. (Така се наричаше Висшето музикално училище до 1954 г. Тогава бе преименовано и до 1995 г. официалното му име бе Българска държавна консерватория. От тази година върнаха първото име – Държавна музикална академия, която пък от 2006 г., не знам защо, стана Национална музикална академия.) Частните педагози, които подготвяха кандидатите за Музикалната академия, имаха профсъюз, организираха се общи продукции на учениците.
Когато завърших втори клас, ние се преместихме да живеем по̀ в центъра и ме записаха в близкото училище, което е едно от елитните училища в столицата, пак основно – „Иван Николаевич Денкоглу“, кръстено на името на известния дарител. Продължавах и с уроците при Йовка Калова. По него време тя получи в наследство стар роял и понеже имаше вкъщи два хубави нови рояла, ми го подари. Той беше в Сливен, откъдето го пренесоха вкъщи.
– За да Ви подари роял, учителката сигурно е видяла във Вас нещо повече, отколкото у другите си ученици?
– Да, сигурно е така. Истината е, че аз никога не съм дал и стотинка за тези уроци. Дори често след урока тя ме оставяше у тях, където по̀ се намираше нещо за похапване – за да ме гости за обяд, тъй като бяха гладни години. Дори едно лято, отивайки със съпруга си на кратка почивка в Калофер, тя покани мен, брат ми и майка ми, като пое абсолютно всички разноски. Прекарахме чудесно – цяла сутрин с леля Йовка и майка ми обикаляхме балкана, а чичо Николай и брат ми грабваха триножниците, нарамваха кутиите с бои и отиваха да рисуват сред природата. Все още концерти имаше рядко, но леля Йовка ги посещаваше редовно и ме водеше със себе си и съпруга си, като тя ми купуваше билета. Обикновено това бяха концерти на пианисти със симфоничен оркестър, които се изнасяха в Студио 1 на Българското радио. На първия концерт с оркестър, който чух в живота си, се представи блестящо френската пианистка Моник дьо ла Брюшолри с ефектно изпълнение на популярния Концерт №1 на Чайковски. Скоро след това любителите на музиката бяха възхитени и от майсторското изпълнение на Бетховеновия Концерт №4 от английския пианист Кендъл Тейлър. Малко по-късно започнаха да гостуват и съветски знаменити изпълнители като пианистите Рихтер, Гилелс, Лев Оборин, Яков Зак, като цигуларите Давид Ойстрах и Леонид Коган, като челистите Разтропович, Шафран и много други, както и артисти от другите източноевропейски страни.
Аз самият твърде рано започнах участия в концертите, организирани от частните педагози, за които споменах, и даже станах известен. Самата Йовка Калова, както и други музикални педагози, организираха по домовете си такива концерти-продукции. Освен учениците, имаше и други гости – любители на музиката. След концерта обикновено се поднасяшe студен чай – нещо, което се считаше за много шик по онова време, както и някакви сладки.
– Това явно са били последните отзвуци на буржоазните матинета, соарета и прочее културни сбирки...
– Така беше... Имайте пред вид, че самата Калова, както и всичките ѝ колеги произхождаха от заможни семейства, които са имали възможност да изучат децата си в чужбина.
А първият ми публичен самостоятелен концерт, обявен с афиши, с покани, билети и напечатана програма, се случи на 14 юни 1948 г. в залата на „Славянска беседа“. По него време това беше единствената концертна зала за солови изяви и в нея гостуваха и чуждестранни пианисти, и други изпълнители. Тогава, 11-годишен, бях дребничък и много слаб. Столът ми беше нисък за клавиатурата и аз си носех две възглавници. Но пък с тях се яви друг проблем – краката ми не стигаха педалите. Намерихме някакъв компромисен вариант – да седя на едната възглавница и при не най-удобното положение за ръцете, но някак си се справих.
Вече дванайсетгодишен, през октомври 1949 г. участвах в Първото общобългарско състезание за деца и юноши – пианисти и цигулари, което се проведе в току-що възстановената след войната зала „България“. Получих втора награда. Първа награда взе Дора Лазарова, която беше с две години по-голяма и естествено свиреше по-сложни пиеси. (По-късно Дора Лазарова е успешно концертиращ пианист, професор и ръководител на клавирната катедра в Българската държавна консерватория, настояща Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – б.а.) Трета награда взе едно изключително способно момче – Георги Азманов, който не е популярен в България, тъй като още след завършването на гимназия той замина за Виена и там остана. Не знам как се е проявявал като концертиращ пианист, но знам, че дълги години беше уважаван професор в едно от техните висши училища. Но не контактуваше с българи, може би се е страхувал. На същото това състезание, известната по-късно Милена Моллова (световноизвестна наша пианистка и професор в Националната музикална академия – б.а.), която беше най-малката, деветгодишна участничка, получи специална награда, извън трите, които бяха предварително регламентирани. А между класиралите се на финала бяха Антон Диков, Юлика Бехар, Светла Протич... все прекрасни пианисти.
– Явно е бил много силен конкурс, след като изброявате, общо взето, все имена на по-сетнешни професори от Консерваторията и концертиращи по света пианисти...
– Да, такъв беше.
Но да Ви кажа нещо и за началното си училище, тъй като в трето и четвърто отделение имахме учителка, която ни беше почти като майка, и искам да я спомена. Тя се казваше Христина Добрева – много внимателна, много грижовна и същевременно много компетентна. Беше една изключителна учителка. Да кажа тука, че в трето отделение вече си имахме някакви закачки. Едно момиченце, Мими Раева, беше моята симпатия – и пак беше пълничко, не знам защо такъв вкус съм проявявал. Флиртовете ни, разбира се, се изразяваха в подръпване на косата, щипване по ръката, да ѝ направя „марка“, ама все пак така, че само да се спъне, но не да падне. Веднъж тя и нейна приятелка ме гонеха по коридора и видяхме насреща си учителката. Разбира се, веднага се заковахме на място. „Ами той ни закача“, оправдаха се момиченцата, а учителката ме погледна много хитровато и вика: „Ама как – той да няма закачалки на гърба си?“ Изобщо – такива неща... Имам впечатлението, че сегашните деца са много по-зрели.
Чудесни учители имахме и в прогимназията. Тогава вече не се обръщахме към тях на „госпожа“, а казвахме „другарко“. Та класен ръководител ни беше „другарят“ Трифон Балев. Беше някъде от Плевенско и се хвалеше, че е бил партизанин (макар сетне някой да ми обясняваше, че е бил партизанин три дена и то след 9 септември). Но той беше изключително добър човек. Нямаше свое семейство и беше изцяло отдаден на нас, неговите ученици. Лично мен, заедно с още деца, ме е канил вкъщи, като получи нещо от село – я пържолки от прасенце, я друго, за да хапнем. Преподаваше ни алгебра и идваше за уроците с нагледни материали – ябълка, кифла или друго, и ни обясняваше дробите, като ги среже на две, на четири и т.н. Мисля, че на всички им ставаше ясно, а пък в междучасието по-досетливите деца го заобикаляха на катедрата и той раздаваше тези парченца храна.
Редно е да отбележа и други прекрасни учители, които имахме, но за да не претрупам разказа си, ще се огранича само да кажа, че всички те са оставили незаличими следи в съзнанието ми, изградили са у мен образа на истинския учител по призвание и затова спомените за тях ще нося с любов завинаги в сърцето си.
Сега ще излезе като хвалба, но да Ви кажа, че от първи клас до края на Консерваторията не съм имал друга бележка, освен шестица. Макар че в прогимназията шестицата ми по физкултура не беше заслужена. После, в музикалната гимназия, часовете ни по физкултура бяха съвсем формални, но в прогимназията трябваше да покриваме различни нормативи за скачане, бягане, което аз не можех да направя. Но ми пишеха шестици и по физкултура, вероятно за това, както тогава казваха, „да не му развалят успеха“. А и да си призная, често отсъствах от училище, но учителите знаеха, че се готвя примерно за конкурс, и не ме закачаха. И никой от моите съученици, които виждаха тази работа, не е протестирал – уважаваха ме и ме обичаха, мисля. Учителите и почти не ме изпитваха (освен срочните класни, които правехме), но винаги ми се обаждаха специално, когато идваше проверяващ инспектор, което тогава се случваше много често, и обикновено ме изпитваха пред неговърху целия материал от началото на срока, уверени, че ще ги представя достатъчно добре.
– Били сте отличник в училище и същевременно много сериозно сте се занимавали с музика. Сега, обръщайки се назад, струва ли Ви се, че сте пропуснали нещо от детството?
– Да, вярно е, че нямах много време за игри, защото трябваше да се упражнявам, а ми се искаше и да бъда навън, с другите деца. Но винаги съм бил много старателен както в училище, така и по отношение на пианото. Моите родители не са ме „натискали“ да свиря, тъй като аз бях толкова изпълнителен, че не можех да си представя да отида на урок неподготвен. Но макар и по-малко, все пак играех с децата, обикновено със стъклените топчета, които в Сливен наричахме гелнички, в някой двор. С топка по-рядко се играеше, защото още нямаше топки. Майките ни зашиваха парцали в стар чорап, мъчейки да му придадат сферична форма, и ритахме футбол в училищния двор или на улицата, където все още нямаше движение на автомобили.
– Т.е. упражнявали сте се с желание?
– По-скоро е било заради тази моя прекалена изпълнителност, но да, сигурно съм имал и желание... Желание да постигна нещо, което се очаква от мен. Всъщност, нека Ви призная, че работата вкъщи за никого не е приятна. Тези безкрайни упражнения, повторения, търсения... Но само така може да се върви към висок професионализъм и съвършенство.
– От думите Ви разбирам, че сте завършили Музикална гимназия?
– Да, по мое време тя вече беше открита и беше само гимназия, докато после вече стана музикално училище с прием от първи клас, в което и дъщеря ни беше ученичка до заминаването ни в Австралия. Но по мое внушение, тя започна да свири на цигулка.
– А имали ли сте като дете желание да се развивате в друга посока, извън музиката?
– Да, имал съм влечение към науката, особено към математиката. Но като почнах да участвам в конкурси, да печеля награди, да изнасям концерти... като влезеш в тези релси, не можеш да се отклониш.
Всъщност, преди концертната си дейност имах кратка кариера на рецитатор. В училище, а и извън него, имаше много тържества и други поводи да се изявяват рецитатори. Нека кажа, че в „Денкоглу“ учител по музика беше известният диригент и музикален педагог, създателят на детския хор „Бодра смяна“, Бончо Бочев. Музика се учеше сериозно, а и много пеехме. Бочев беше цигулар и когато някое дете пееше фалшиво, свиреше с цигулката заедно с него, за да му помогне да намери правилния тон. Та той беше и който обикновено организираше тържествата, прослушваше рецитаторите, даваше ни съвети. Продължих да рецитирам и в прогимназията и имах голям репертоар, най-вече стихотворения, които се търсеха в момента – преди всичко Ботев, от Вазов само „Епопея на забравените“, а от другите му стихотворения единствено „Новото гробище над Сливница“.
– Броял се е за буржоазен автор...
– Да, не беше достатъчно революционен. Освен тях двамата, естествено Смирненски, Вапцаров, Димитър Полянов. От Яворовата поезия вървяха само социалните стихотворения – „Заточеници“, „Градушка“, както и „Арменци“. Разбира се и някои модни, съвременни, бих казал „придворни“ поети като Младен Исаев, когото познавах лично. Той беше висок, красив мъж, но на поезията му не съм почитател, дори мисля, че стиховете на неговата съпруга, Людмила Исаева, ми харесваха повече. На мен емоционално най ми допадаше поезията на символистите – Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Яворов и Смирненски, който си е символист, макар официално да се третираше като пролетарски поет. Много силно впечатление ми е правил езикът – красотата му, самото опиянение от думите. Някой би казал, че съдържанието е по-важно, но за мен едно съдържание, за да бъде пълноценно разбрано и почувствано, трябва да бъде облечено в подходяща форма. Рецитирайки поезия, от собствения си опит бях стигнал до някои способи за усилване на въздействието над слушателите. Например, забелязал бях, че в най-драматичната част на стиховете има по-честа употреба на звука „р“ и аз съзнателно подчертавах този звук, което се оказа доста въздействащо.
Тук, вживявайки се в спомените си, събеседникът ми рецитира първите стихове от „Заточеници“ и сравнява картината, нарисувана от Яворов, с гениалното четиристишие на Ботев (настане вечер...) Съжалява, че тази красота не може да бъде запазена при превода. Това, според него, е трагедията на езика на „малкия“ народ – по света неговата поезия не се чете в оригинал, а при превод губи много от красотата си.
– Мисля, че хората, отдадени на изкуството, много по-лесно преминават от една негова област в друга. Но да се върнем, ако обичате, към изявите Ви на пианист, тъй като вече в младежката Ви възраст следват няколко много силни години, в които печелите редица международни конкурси...
През 1955 г. Николай Евров печели първа награда и златен медал от Световния младежки фестивал във Варшава;
През 1959 г. печели награда от Международния конкурс "Маргарита Лонг-Жак Тибо" в Париж;
През 1961 г. печели награда от Международния конкурс "Лист-Барток" в Будапеща. (Уикипедия)
И българската, и чуждестранната критика не пестят суперлативите за младия пианист: „Николай Евров е поетът на пианото.“ (в. „Отечествен фронт“, 30.07.1953 г.); „Николай Евров показва блестящи и пленителни качества като виртуоз и музикант“ (в. „Ла лантерн“, Брюксел, 17.05. 1956 г.)
– Международните ми изяви почнаха по две линии – едната е конкурсната, другата е концертната. Аз твърде рано започнах да концертирам и в чужбина. Помните, че по това време българите нямаха възможност свободно да пътуват, особено в западните страни. Само хората на изкуството, и то предимно музикантите, бяха допускани. Специално музиканти и спортисти пътувахме свободно, за да създаваме положителния имидж на България. Получавахме и хонорари и макар с големи удръжки, оставаше по нещо за нас. И аз многократно съм концертирал във всички държави на Европа с изключение на Испания и Португалия – не знам защо се е получило така, че съм ги прескочил.
За щастие, в България аз съм имал само двама учители по пиано. Казвам за щастие, тъй като смяната на учителите е доста объркващо нещо. Всеки учител си има своя метода, своя постановка на ръцете, свой начин на разбиране на музиката. Първата ми учителка Йовка Калова ме въведе в света на музиката. А по-късно отидох при Люба Енчева, която тогава още не беше професор. Как стана това? Йовка Калова не препоръчваше да ида в музикалната гимназия, тъй като тогава трябваше да сменя преподавателя по пиано. Тя не криеше недоверието си към учителите там. Но точно когато завърших прогимназия, в София беше открит Интернат за даровити деца. Не знам дали сте чували за него. Той се помещаваше в една красива сграда на улица „Оборище“ и в него живееха подбраните няколко пианисти, цигулари, челисти при много добри условия – всеки с отделна стая, хубава храна и пр. Директор на този интернат беше музикантът Трендафил Миланов. Беше цигулар, но повече теоретик на музиката. Той въведе ранното обучение в музиката – от 4-5-годишна възраст. Ако за него не сте чували, със сигурност знаете за дъщерите му, особено за едната, цигуларката-виртуозка Стойка Миланова, която направи голяма международна кариера. Другата му дъщеря, пианистката Дора Миланова, за съжаление почина млада. Питомците на този интернат трябваше да учат в музикалната гимназия. Т.е. и аз трябваше да отида в нея и по този случай станаха разговорите с Йовка Калова. По-късно тя се увери, че това не ми попречи, тъй като Люба Енчева е голям професионалист и пианистка от висока класа. Тя тогава преподаваше и в гимназията, и в Консерваторията. Нейни ученици бяха Антон Диков, Тодор Кювлиев от Пловдив, и Дянко Илиев, който беше най-добрият ученик. Може и да не сте чували за него, тъй като замина да учи в Будапеща, но по време на събитията през 1956 г. отиде във Виена, закъдето замина и Георги Азманов, тъй че те не са известни в България. Но за себе си мога да кажа, че под грижите на Люба Енчева наистина израснах като концертен пианист.
Та така постъпих в Музикалната гимназия, но в последния момент се отказах и не отидох в интерната. Моите родители решиха, че ще е по-добре да си остана вкъщи. Поради това колебаене какво точно да направя, отидох и малко по-късно в гимназията. И като споменавам това, се сещам за една случка. Там, в гимназията, имахме една чудесна учителка по литература – Виолета Богданова. Отивайки след началото на учебната година, сварих тъкмо когато тя даваше първото класно упражнение. Темата беше за Лермонтов и неговото произведение „Герой на нашето време“. Аз написах много страници, като вмъкнах и един дълъг цитат от изповед на княжна Мери. На следващия час учителката върна съчиненията с коментари към всеки ученик и ми каза: „Всичко е много хубаво, но не можах да разбера как, като стояхте на първия чин пред мен, успяхте да препишете този цитат от цяла страница.” Почнах да го цитирам, за да ѝ покажа, че просто го знам наизуст. По това време имах много добра памет. Даже имах налудничавата идея да уча „Илиада“-та наизуст и бях почнал, но навреме се отказах. По-късно станах любимец на тази учителка, тъй като имах отношение към литературата. Но това е нормално, както и Вие споменахте – за музикантите театърът, литературата, а също живописта и скулптората, са близки области. И по-късно, когато вече бях тук, в Австралия, и съм се връщал в България за ваканциите, съм ѝ се обаждал и сме се виждали.
– Това ме подсеща да Ви попитам доколко паметта е важна за концертиращия изпълнител. По време на концерти имали ли сте пред себе си ноти?
– Не, всичко се учи наизуст. Всеки пианист е длъжен да си знае репертоара. Вярно, случвало се е и на големи пианисти да им убегне нещо, но слава Богу, не съм изпадал в затруднено положение по време на концерт.
Освен с другите изкуства, музиката се родее и с архитектурата – едно произведение се изгражда като сграда, по законите на архитектурата, за да бъде стабилно.
– Няма да Ви питам за следването в Консерваторията, но може би е добре да споменете накратко за специализацията си в Москва, при проф. Генрих Нейгауз, когото знам, че величаят като един от корифеите музикални педагози...
– Да, така е. Когато аз отидох в Москва, в Консерваторията там работеше плеяда от невероятни музиканти. От цигуларите имаше много добри и в Петербург, тогава Ленинград. Но пианистите в Москва бяха на много високо ниво. И Нейгауз се смяташе за доайена, върха сред тях. Той е бил учител и на Рихтер, и на Гилелс, а и на много български пианисти като Константин и Джулия Ганеви, Дора Лазарова, Снежана Барова и още други. Аз завърших Консерваторията в България и отидох на специализация при него. Там няма уроци в познатия смисъл на думата. Посещението при професора бе открито и всеки можеше да влезе, даже човек от улицата. Учениците му идваха, независимо дали ще свирят този ден, за да слушат своите колеги. Те идваха с нотите и си записваха някои неща. Това е една изключително професионална система на обучение, много полезна. Пред професора се свиреше с абсолютно научена вече наизуст пиеса, изработена в темпо с неговите асистенти. Той имаше двама асистенти, единият от които синът му, Станислав Нейгауз – изключителен музикант и разкошен пианист, специално за някои автори като Шопен, Скрябин, Моцарт. Аз работех с него. Но той си имаше една руска слабост. Аз там видях това нещо – то се казва запой. Работят месец съвсем нормално, сериозно, от сутрин до вечер. След което качват в колата една каса с водка, отиват на вилата и два-три дни са в лежащо положение. После се връщат и продължават. Станислав Нейгауз имаше концерти много често, но някои от тях отменяше по тази именно причина. Чувал съм, че и възрастният Нейгауз си е попийвал. Но да се върна на уроците – те не само при Нейгауз се водеха по този начин, а и при колегите му. Аз съм ходил на уроците и на Яков Зак, Лев Оборин, и др. Главна отлика, както казах, беше професионалното ниво. Тук вече не се говореше за детайли, а за цялостното изграждане на пиесата, за цялостното музикално развитие и преживяване. Или най-точно – това бе едно разкриване на нови, широки хоризонти.
– Казаното от Вас ме кара да питам: колко важна е за концертиращия артист дисциплината, необходим ли е режим?
– Абсолютно важна е дисциплината и режим, разбира се, се спазва. Не можеш да си позволиш в деня, в който ще свириш, да пиеш алкохол. Освен това трябва да си отпочинал, защото, специално при пианото, има много физическо усилие. Изразходват се сили може би колкото при един боксов мач. Т.е. режимът е задължителен. Може би и затова Станислав не стана голямо име в изпълнителското изкуство, въпреки огромния си талант. Отделно пък, че не всеки от тогавашния Съветски съюз можеше да пътува по света. Даже Рихтер много малко е пътувал на Запад. Но така или иначе, в тези години Московската консерватория беше най-доброто място за обучение. За съжаление, след смъртта на споменатите големи имена, младите се пръснаха по света.
– Коя от Вашите изяви сега Ви се струва най-престижна, донесла Ви е слава повече от останалите?
– Не бих могъл да отделя някой от концертите си, но разбира се, бил съм особено удовлетворен, когато съм имал възможността да свиря с диригент от висока класа като Кирил Кондрашин, Жорж Зипин в Париж, Дьорд Лехел, прекрасните румънски диригенти Йон Бачу, Йосиф Конта, Емил Симон, с българските Константин Илиев, Васил Стефанов, Добрин Петков... И още много – не мога да отделя едно име.
– Британската преса Ви нарича „един от най-добрите в света интерпретатори на сонатите на Бетовен“... Имате ли любим композитор?
– Ако започна отзад напред да отговарям на въпроса Ви – не мога да кажа, а и мисля, че не е редно да се каже „този е най-любимият ми композитор“, защото отношението на един изпълнител се променя през годините. Когато е млад, човек харесва един стил, в по-зряла възраст – друг. Но да Ви отговоря все пак по заобиколен начин: ако ми кажат, че ме осъждат цял живот да слушам музиката само на един композитор, без да се замисля, ще кажа Бетовен. Но съм съгласен и с това, което казват някои колеги: „Любим композитор ми е този, когото изпълнявам в момента.” И това е така. Когато изпълнителят свири една творба на сцената, той е дотолкова вътре в музиката, дотолкова преживява всичко, което е вложил авторът, че в момента тя му е любима и авторът ѝ е любимият автор. То трае, докато я изпълнява.
А оценката, която са ми дали в Англия, разбира се, много ме радва и ласкае.
– Включили сте в репертоара си творби на сливенския композитор Мишо Тодоров – какво и защо?
– Както Ви казах, запознах се с музиката му най-напред от майка ми, която говореше за него с благоговение – както вероятно всеки сливналия. След детското си запознанство с Мишо Тодоров се видяхме на спектакъла на Сливенската работническа опера „Продадена невеста“, с който те се представиха при гостуването си в София, и Мишо Тодоров беше диригент. След този спектакъл имаше едно обсъждане. Изобщо, тогава беше времето на колективното обсъждане, на колективното мнение за всякакви художествени произведения. Това беше в малката зала „България“ и присъстваха видни столични музиканти, диригенти, а известният музиковед Венелин Кръстев направи основен анализ. Там подновихме познанството си с Мишо Тодоров и той дойде у нас на гости. Аз му посвирих, той остана много доволен, поговорихме си и тогава пожелах да свиря негово произведение. Той обеща да ми изпрати нотите на „Българска рапсодия“ и наистина ги изпрати – те бяха печатно издание, доколкото си спомням, на швейцарско издателство. На предната корица имаше шарж на композитора. Тази „Българска рапсодия” свирих на мои концерти в столицата и в много други градове, направил съм и запис в радио София. Свирих я и на един мой рецитал в Сливен, на който присъстваше авторът. Той беше много, много доволен и развълнуван и след това ми написа едно прекрасно писмо в оня хубав стил на неговото поколение. Имам две или три писма от Мишо Тодоров, но сега, като ги потърсих, не ги намерих, тъй като голямата част от архива ми е в София. Надявам се да ги намеря, за да мога да ги предам там, където им е мястото. Но нека подчертая, че тази рапсодия е написана много професионално, много музикантски, в стила на Листовите „Унгарски рапсодии“. Ако Мишо Тодоров беше живял в чужбина, например в Швейцария, където е учил, или поне в София, неговата кариера щеше да се развие по друг начин. Той обаче е избрал да работи в Сливен и за Сливен... Това му прави чест.
– Мисля, че сливенци си дават сметка за това и по тази причина много го обичат и уважават, а и го помнят, вече толкова години след смъртта му... (Мишо Тодоров почина през 1976 г.)
– Вярвам, че е така, но известност все пак се придобива и чрез работа в чужбина. България има много талантливи музиканти и композитори, които са останали неизвестни за света. Например един Панчо Владигеров. В Европа са го чували, но само хората от по-старото поколение. В Австралия сега го знаят затова, че аз го свиря и моите ученици – също. Но като цяло мястото му в света на музиката не отговаря на неговия талант, защото той е изключителен. Ако не беше се върнал в България, а беше отишъл примерно в Америка, нямаше да е по-малко популярен от един Хачатурян или Албенис.
– Но да се върнем към Вашата кариера... Имате световна кариера като концертиращ артист, стотици концерти по всички континенти. Има ли някой, който сте запомнили – с особена случка или инцидент?
– Нямам нещо кой знае колко интересно за разказване. Ние, изпълнителите, като актьорите, сме в неизгодната позиция да нямаме право да се разболеем. Длъжни сме по всяко време да излезем на сцената. Аз в живота си не съм отложил концерт поради болест.
– Наистина ли не Ви се е случвало да се разболеете?
– Случвало се е да съм болен, но концерт не съм отлагал. Спомням си веднъж баща ми беше болен от тежък грип, аз тръгнах за концерти в Чехословакия и още с пристигането вдигнах температура. Трябваше да имам рецитал на следващия ден. Дойдоха лекари, дадоха ми лекарства, не спах цяла нощ. Преди концерта бях с 39 градуса температура, но излязох и свирих. Не знам колко блестящо, но свирих. Запомнил съм го като един драматичен епизод. Но имам и някои по-смешни.
– Разкажете един такъв, ако обичате...
– Сещам се нещо, което ми се струва смешно сега, но когато е ставало, май не беше... По времето, когато аз бях в гимназията и после в Консерваторията, в България беше организирано движение, което се наричаше Младежка музикална лектория. Организатор беше небезизвестният Генко Генов, по-сетне директор на фестивала „Златния Орфей“. Той беше много интересен човек, по едно време бе набеден в шпионаж в полза на западни държави и беше в затвора, после бе освободен и реабилитиран политически и граждански. Беше пианист по професия. Не е концертирал, но пък беше страхотен организатор. Много съм пътувал с тази музикална лектория. Пътувахме, да кажем, веднъж в месеца за по четири дена, в които посещавахме четири града и във всеки от тях правехме по четири концерта – от два, четири, шест и осем часа, като кино. Ама защо – защото имаше публика. Тогава нямаше звуконосители като сега и хората се блъскаха да дойдат да ни чуят. А и участваха най-изтъкнатите наши изпълнители. Имаше пианист-солист, както и акомпанятор, цигулар-солист, най-малко трима певци, обикновено и някакъв духов инструмент. Концертите от два и четири часа бяха за ученици, от шест – за военнослужещи и от осем – за граждани. Всеки път преди концерта Генко имаше кратка лекция.
Една вечер след последния ни концерт в Хасково заваля сняг, а ние трябваше да пътуваме до Габрово. Генко ни бе взел спален вагон – все пак да отпочинем, защото разстоянието е кратко, но се пътуваше дълго. Имаше прекачвания в Стара Загора, оттам се пътуваше до Върбаново (понастоящем върнало старото си име – Царева ливада – б.а.), там отново прекачване – до Габрово. В Балкана снегът вече беше доста. Слязохме на Върбаново и зачакахме влака за Габрово. В групата бяха Петър Ступел като акомпанятор, известен повече като композитор, талантливият цигулар Георги Байнов, който после също замина за чужбина и пропусна да се върне. (Неговата сестра Лиляна Байнова беше чудесна акомпаняторка. А синът ѝ – Томислав Байнов, стана отличен пианист и дълги години работи като професор по пиано в Германия.) Та чакаме ние и по едно време казаха: Влакът не може да пътува, жп линията е засипана със сняг. А в чакалнята студено – треперим. Генко успя да се свърже по телефона с Габрово, обясни какво е положението, но и те не могат да помогнат. Той някъде изчезна, но не след дълго гледаме, пристига с две шейни, запрегнати с коне – ходил в селото и ги ангажирал да ни карат. Пак се обадихме в Габрово и там по високоговорителите в града обявили, че артистите пристигат, концертите ще станат... А беше вече към дванайсет часа на обяд. Тръгнахме, не знам колко пътувахме, но ми се стори безкрайно. Единият от певците, Димитър Димитров, постоянно подвикваше на конете: „Давай, Затопек, давай!” (По него време чешкият бегач на дълги разстояния Емил Затопек бе много популярен.) Междувременно бяхме се увили с кой каквото намери из багажа си – шалчета, дреха, втора шапка... премръзнахме. И по едно време се чу виене на вълци. Конете се уплашиха, но собственикът на шейната някак си можа да ги укроти. А вълците ни наближиха. Но пък стана някакво чудо – дали защото там имаше дълбоко дере и те останаха от другата страна, но не се срещнахме. Как да е, пристигнахме живи. А посрещането в Габрово беше грандиозно – хората излезли по улиците да видят как ще пристигнат артистите, махат с ръце, все едно посрещат освободителите. Влязохме в залата, вече два без десет, а на сцената имаше една огромна, човешки бой желязна печка, нажежена до червено. Две такива печки имаше и долу в залата. Взехме да се топлим, но дори не усещахме топлината, до такава степен бяхме измръзнали. Успяхме да свирим все пак и ето, този концерт и тази случка около него няма да забравя – колкото смешна, толкова и трагична, и даже опасна.
– Покрай казаното за Генко Генов се сещам да попитам: след като толкова сте пътували на Запад, Вие самият усещали ли сте да Ви следят, контролират по някакъв начин – нещо, което беше обичайно в онези години?
– Не. Не съм усещал и никога не са ми предлагали да правя някакви услуги или да са искали нещо от мен. Вероятно са знаели, че аз освен с музика, с друго не се занимавам.
То това е и очевидно, след като освен стотиците концерти, Николай Евров успява да направи и десетки записи за радиоразпространение с фирми като Monitor (САЩ), Phonic International (Белгия), Fidelio (Холандия), AVM Records (Великобритания),Harmonia mundi (Франция), Edigsa (Испания), Festival Records, Dino Music (Австралия), „Балкантон” (България) и др.
– Казвали сте в интервюта, че от Австралия кариерата се поддържа по-трудно. Защо все пак на 50-годишна възраст избирате тази държава континент?
– Вижте, аз никога не съм мислил, че ще остана на работа в чужбина. Ако съм искал това, щях да остана в европейска държава – можех да си избера която искам страна. Но случи се така, че наред с другите покани за концерти имах покана от Австралийското радио, което тук организира концертите. Приех я и това беше най-огромното турне в живота ми. За 45 дни имах около 25 концерта, предимно с различни оркестри. Само в Сидни бях солист на Сиднейския симфоничен оркестър седем пъти, а след това продължих в Канбера, Мелбърн, Аделаид, Хобърт, Пърт и др. Тъй като обикновено във всеки град свирих неведнъж, налагаше се да изпълнявам различна програма. Аз за първи път отивах на турне с толкова обширен репертоар. Всичко мина много добре, останах с много хубави впечатления от тази страна, която ме посрещна прекрасно и ми предложи необикновена природа.
– През коя година стана това?
– През 1983 г., месеците юни и юли, когато тук е разгарът на концертния сезон, защото е зима. Отзивите за концертите ми бяха много добри.
Две години по-късно получих телеграма от диригента Джон Хопкинс, който по време на турнето ми беше главен диригент в Мелбърн, в която ми известяваше, че е получил длъжността ректор на консерваторията в Сидни. Покани ме за преподавател в клавирната катедра с договор за 18 месеца. Аз бях професор в Консерваторията в България и не исках да оставям учениците си. Но след много размисли решихме да приема. Исках да покажа една интересна страна на семейството си. Дъщеря ми, която тогава беше на 13 години, щеше да научи английски, като продължи там обучението си по цигулка.
– Да, мислех да попитам дали дъщеря Ви продължи да се занимава с музика...
– Тя започна да свири цигулка при Петър Арнаудов, колега и мой близък приятел, а по-късно продължи при проф. Боян Лечев. Беше ученичка в музикалното училище до края на VII клас. Решихме аз да изкарам един семестър в Австралия, след което да дойдат жена ми и дъщеря ни и да бъдем заедно през оставащите няколко месеца. Така подписах договора, бях командирован от нашето Министерство на културата и заминах. Започнах от втория семестър – от 10 юли до ноември и след тамошната лятна ваканция се върнах в Австралия със семейството си. Дъщеря ни Весела продължи да учи в музикалното училище, което е към Консерваторията. Условията се оказаха много добри, училището ѝ осигури безплатни курсове по английски език и пр. Ние я доведохме с плач в Австралия, защото тя вече имаше своите приятели в България, но после на нея тук много ѝ хареса. Тя беше, която настоя да останем още една година.
– ... и така до днес.
– Да. После се оказа, че тя е в средата на гимназията и не е добре да се местим... Но впоследствие Весела изостави музиката и завърши философия, направи магистърска степен по международни връзки, после отиде в Амстердам, където взе втора магистратура по европейско право и най-важното – успя да доведе съпруга си холандец в Австралия. Сега живеят в Мелбърн.
– Да, виждам, че на профилната си снимка в Skype сте с внуче и изглеждате много доволен.
– Така е. А носи отчасти и моето име. Всъщност е кръстен с две имена, както сега е модно – Роуен Николай.
– Съпругата Ви Румяна Еврова е оперна певица – как съжителстват двама души, отдадени на едно и също изкуство?
– Как ли – не си пречим, помагаме си и се допълваме. Да, съпругата ми е певица, точното название е концертна певица. Тя също е завършила Българската консерватория със специалност „Виолончело и хорово дирижиране“. Работила е доста време като хоров диригент в Русе и София, но по-късно се отдава на пеенето и специализира във Виена. Тя има много богат репертоар с оркестър, с камерни състави и с пиано. Имаше много активна концертна дейност в България и в чужбина, а е направила и много записи. Концертирали сме съвместно в България, Европа и разбира се, в Австралия. Когато през 1987 г. дойдохме в Сидни, първите десетина години тя все още беше на работа към „Концертна дирекция“ и по шест месеца изкарваше в България, за да си изпълни ангажиментите.
Ние с нея се оженихме през 1971 г. На сватбата ни дойдоха много наши приятели – изпълнители и композитори, които бяха в София. Тогава от Сливен току-що беше дошъл Георги Йорданов и беше станал секретар на Софийския градски комитет на партията. Там, естествено, беше и чичо ми Драго, за когото споменахме (Драгомир Евров – б.а.) Той се обадил и поканил Георги Йорданов, без ние да знаем, и за наша изненада, той дойде със съпругата си Мария. Аз съм с много добри впечатления от неговия интерес и познания по класическа музика. Чувал съм, че и разполага с невероятно богата фонотека от грамофонни плочи, вероятно и с други носители на музика, но това, което аз лично знам, е, че той посещаваше всички по-важни концерти на класически музиканти. Когато заминавах за Австралия, той беше министърът на културата, който ми подписа командировъчната заповед. Смятам, че от всички хора, които са били по него време по върховете, той най-много заслужава уважение.
– Самият Вие имате вече стотици ученици – бихте ли споменали тези, с които се гордеете най-много?
– Не ми е удобно да споменавам отделни имена, но докато бях в България, имах наистина много ученици, повечето от които сега работят в други страни – например Борис Неделчев от дълги години е професор по пиано във Франция, Венера Божкова преподава пиано и концертира в Англия, Мина Иванова работи в Тайланд, но концертира в редица страни. В Холандия живее и се изявява като изпълнител Ани Аврамова. Особено активна концертна дейност поддържа Искра Манчева, която живее в Норвегия. Всички тези мои бивши ученици имат и многобройни записи на компактдискове... В България остана Антонина Бонева, която преподава вече дълги години и е чудесна пианистка с много изяви и в чужбина. (Нейни родители са известната пианистка Вера Бонева и виолончелистът Бончо Бонев.) Също предимно в България се изявява като пианист, педагог и композитор Борислава Танева, а в момента е професор и завеждаща клавирната катедра в Националната музикална академия. (Тя е дъщеря на известния наш композитор Александър Танев.) В България е и Марио Ангелов, който се специализира в българската и в по-модерната музика. Имам много ученици и от Австралия, които концертират по други континенти. Бих искал специално да упомена Дженифър Ким, която стана победител в Международния конкурс за пианисти „Панчо Владигеров“ през 2003 г.
– Според Вас, кои в момента са „големите“ при пианистите?
– По време на специализацията ми в Москва там се обучаваше и Раду Лупу, с когото имахме много близко приятелство. За мен той е най-големият пианист в момента. Той също е ученик на Нейгауз. Ако трябва да спомена примерно трима, другите двама са Мъри Перая и аржентинската пианистка Марта Аргерич. Но говоря за пианисти, които са се изявявали през последните 20-30 години. Сега вече излизат и много нови имена.
– Въпреки разстоянието, всяка година се връщате в България – защо?
– Да, всяка година се връщам в родината си и всяка година посещавам родния си град. Пропуснах да дойда в Сливен само през 2017 г., тъй като бях за кратко в България. Но идвам, виждам се с роднините си – това е необходимо за мен. Винаги когато се връщам, от летището още, ме обхваща едно вълнение. Но още по-голямо е то, когато наближа Сливен. Това е нещо, което не мога да обясня. Има някаква притегателна сила, която ме вълнува. Наречете го любов необяснима.Радвам се, че и дъщеря ни обича да идва в Сливен, а също неведнъж е водила и съпруга си. Дори веднага след сватбата си посетиха България и се спряха в София и Сливен. Говорейки за Сливен, бих искал да напомня, че много пъти съм свирил със Сливенския симфоничен оркестър под диригентството на Стефан Басмаджиев, Борис Хинчев и др. Дори за моята 70-годишнина бях поканен и изпълних Концерт №5 от Бетовен, като диригент беше Димитър Караминков. Радвам се, че мина много успешно. Това изпълнение стана заключителен акорд в моята изпълнителска кариера, тъй като бе последната ми публична изява с оркестър.
Сега, когато със съпругата ми сме прекратили активната си музикантска дейност, ако семейството на дъщеря ни някой ден реши да се върнат в Европа, ние също ще се върнем.
Сливенската връзка се е протегнала до другия край на света и има с какво да напомни за себе си в дома на семейство Еврови – например с една от колоритните картини върху коприна на Даниела Ненчева, с книгата на Николай Султанов, събрала смешни сливенски истории, която е върху нощното шкафче на пианиста. Казва, че когато не е в настроение или се чувства потиснат, препрочита някоя от тези историйки.
– Пътували сте много по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно?
– Когато дойдох в Австралия на турне, ми направи впечатление голямата дружелюбност на хората и това, че никой не си заключваше колата. Не си заключваха и къщите, особено когато излизаха за кратко. Това може би обяснява донякъде и решението ми да остана тук. Но трябва да Ви кажа, че само 10-15 години по-късно нещата се промениха и всички вече имат специални ключалки и алармени системи. А ако трябва все пак да посоча един град като място за живеене... да, с организацията си, с чистотата и реда, бих посочил Сингапур. Може да Ви изглежда невероятно, но е така. Всяка сграда там се поддържа тъй, че сякаш току-що е построена. Чистотата навсякъде е удивителна, невероятно е, че успяват да я постигнат. Когато първия път го посетих, ми обясниха, че само допреди десет години е било невероятно мръсно. Заслугата за постигнатото е на един министър-председател, който въвежда драконовски глоби за замърсителите. Хвърлиш едно билетче примерно – пет хиляди долара глоба. Сигурно са глобили не повече от десетина души, след което останалите са се научили. А в новите поколения това вече е навик.
– Ето този министър-председател трябва да дойде и в България... Но да Ви питам: кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Е, първо, разбира се – че съм роден там. Но се сещам веднага и за „Карандила“, Сините камъни и връх Българка, за общинската сграда с гнездата на лястовиците (които вече ги няма – б.а.), и за паметника на Хаджи Димитър, за Старият бряст... За съжаление, няма някои неща, с които Сливен се славеше, като голямата текстилна индустрия, кристала и други, от които винаги отнасях някакъв сувенир.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Как да Ви отговоря, като десетки имена мога да спомена на хора, които уважавам, обичам и почитам – започвайки още от Възрожденската епоха, от Добри Чинтулов и стигна до такива поети, които се родиха в Сливен, като Дамян Дамянов, Станка Пенчева, до многопластови творци като Сирак Скитник и още, и още...
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Много изводи имам да си правя, защото доста грешки съм допуснал през живота си, но съм си взел донякъде поука. Ако сега, теоретически само, мога да се върна назад, сигурно бих избегнал една голяма част от тях. За съжаление, нещата не се повтарят – това поне съм научил.
Март 2018 г.
Йорданка РАДАНЧЕВА