IN MEMORIAM
Категория: Имена Посещения: 2378
Тази сутрин във Виена, в социалния дом, в който пребиваваше от година и половина, на 98-годишна възраст е починал нашият съгражданин Гарбис Папазян. „Почтеност, почтеност и пак почтеност“, казваше приживе бай Гарбис. Той беше човек на няколко нации, но преди всичко сливналия. Вечна му памет!
Интервюто по-долу е от книгата „Сливналии“ (2014 г.)
„Гарбис Папазян е на България, на Армения и на Австрия“ – казва друг наш съгражданин, Георги Йорданов. Вярно е, и за трите държави Гарбис Папазян е направил достатъчно, за да го смятат за свой гражданин. Но Гарбис Папазян е преди всичко на Сливен, защото той самият явно се чувства сливналия...
Роден на 14 август 1920 г. в семейството на търговец, чийто баща се е преселил в града под Сините камъни от Одрин, Гарбис Папазян учи в арменско училище в Пловдив. През 1940 година завършва Сливенската мъжка гимназия и заминава за Виена да следва във Виенския университет. Завършва индустриална химия и като втора специалност – търговия. От 1948 година започва успешната си търговска и предприемаческа дейност, базирана в австрийската столица. Регистрира фирма „Рила“, сдобива се с фабрика за килими, търгува с различни стоки, като за електроника стига чак до Япония. Винаги е работил, сътрудничейки си с България и подпомагайки икономиката ѝ – дотолкова, че социалистическите ръководители няма как да подминат неговите заслуги. А за огромната му дарителска дейност – към България, към родния Сливен, към Армения, Република Нагорни Карабах, към арменски и български организации в Австрия, следва да се говори и пише отделно.
През годините Гарбис Папазян е получавал признание. През 1987 г. е обявен за почетен гражданин на град Сливен. По времето на социализма става и носител на златен „Орден на труда“. През 1989 г. е награден с орден „Народна Република България”, първа степен. Носител е на трите степени на орден „Кирил и Методий“, на почетната награда „Сребърен ритон“ на българското министерство на културата, на десетки почетни знаци, грамоти и благодарствени адреси от организации в няколко държави. През 2004 г. сливенският общински съвет учредява награда – почетен знак "За граждански принос", и нейният първи носител е Гарбис Папазян.
Срещата ми с Гарбис Папазян стана на 30 април – според българи-виенчани, с които обменихме по някоя дума, първият истински пролетен ден тук. Срещаме се след дълги уговорки в разговори по телефона от Сливен и после от Виена, в които г-н Папазян се опитва да отклони желанието ми за среща, като ми задава един и същ въпрос: Вие знаете ли на колко съм години? Отговарям му, че знам – предстои да навърши деветдесет и шест. И точно затова искам да направим това интервю – защото животът му е дълъг и интересен.
В крайна сметка позвънявам на входа на старата, с благородно изражение сграда, само на пресечка срещу входа на виенската опера и чувам гласа му в домофона. След минутка сме в кафенето. Гарбис Папазян изглежда удивително добре, дори елегантно за възрастта си. Чете без очила и чува без затруднение. Опитвам се да карам по въпросите, които съм му изпратила предварително. Тук-там се получава, но като повечето възрастни хора и той държи преди всичко да сподели изводите, до които е стигнал след преживяното. Прекъсва ме често с думите: „Чуйте какво ще Ви кажа: най-важно е здравето, след това фамилията, след това – майната му“.
Пита ме как е в България. Отговарям му, че не е много добре. Г-н Папазян има своето обяснение: „Защото народът няма сигурност в утрешния ден и всеки гледа да краде.“ После пита как е Сливен. Отговорът ми е долу-горе същият. „Някога имаше голяма текстилна промишленост“, казва. Обяснявам му, че и сега има, ама не каквато е била. „Имаше и военен клуб“, спомня си събеседникът ми. После ми пояснява, че неща, с които не живееш всеки ден и не си споменавал от десетки години, се забравят.
– Г-н Папазян, доста е писано за Вас, но повече за Вашите благодеяния, по-малко за Вас самия. А подтика за правене на добрини сигурно има своето основание назад във времето. Нека се върнем, доколкото е възможно, към Вашите корени – докъде стига родовата Ви памет?
– Забравям вече... Помня майка си, баща си, помня баба и дядо.
– Известно е, че дядо Ви се преселва в Сливен от Одрин по време на Балканските войни, по препоръка на генерал Мархолев, който е бил настанен в къщата му...
– Да, генерал Мархолев. (Тук не успяваме да уточним кой точно Мархолев, защото България има двама генерали с това име – Генко и Гурко, вторият от които доведен син на съратника на Левски Иван Мархолев. И двамата са участници в събитията около Одрин през 1912–1913 г. – б.а.)
– Дядо Ви и баба Ви как се казваха? С какво сте ги запомнили?
– Дядо ми е Гарабед. На него съм кръстен – малко по-галено. А галеното име на български ми е Габчо. Гарбис, Гарабед, това е все едно Йохан или Иван по български. Баба се казваше Манник. Дядо беше търговец, а и всичките ми предци са били търговци...
– Какво сте чували за преселението?
– Изнесли са се от Одрин с българските войски.
– Има ли други хора от рода Ви, изселени в България около балканските катаклизми?
– Имах роднини в Сливен и в София, но повечето от тези, които познавах, вече не са между живите.
– Какво пазите като спомен от детството си?
– Живеехме на площада. Зад нашата къща бяха арменската църква и арменското училище. От балкона ни се виждаше училището... Имах приятелчета, играехме там... Там беше и арменското кафене. Къщата, разбира се, е съборена.
В том І на „Будна памет за Сливен” Андон Бояджиев описва къщата и магазина на Хаик Папазян, бащата на Гарбис, която е била в южната част на площад „Хаджи Димитър“, до тогавашното арменско кафене – двуетажна къща с малък балкон:
„Магазинът му за мъжка мода, наречен „Папагал“, се намираше в приземния етаж на сградата. Метална табела с изящно нарисуваната птица привличаше вниманието на любопитните купувачи. Те се впечатляваха и от елегантните експонати, изложени на витрината. Сред тях усмихнат, елегантно облечен китаец с разперени ръце и учтиви поклони приканваше за покупки демонстриращите специален вкус абитуриенти, млади женихи, контета и бонвивани. Там можеха да се намерят галантно облекло, ризи с колосани яки и маншети, колани, мъжки шапки, вратовръзки, ръкавици, гамаши, тиранти, за да се стигне до връзки за обувки, четчици за боядисване на мустаци и други мъжки аксесоари.
От магазина, оборудван по европейски тип с огледала и витрини, се влизаше в подреден офис. Там бай Хаик на кафе и лафмоабет приемаше търговци-дистрибутори за оформяне на сделки, както и близките си приятели. Между тях бяха д-р Куюмджиян, часовникарят Панайот Бакърджиев, учителят общественик Атанас Николов, актьорът Стефан Киров и други известни сливналии и млади приятели на търговеца.
На втория етаж на постройката живееше търговецът със съпругата си Вержин и сина си Гаро. За даренията, които Гарбис Папазян прави на своя роден град, и за самия него заслужава да се каже с адмирация нещо повече...“
– Магазинът „Папагал“ на баща Ви, доколкото разбирам, е давал тон на мъжката мода в града. Откъде се снабдяваше със стока?
– Може би оттука някъде, от Виена. Ние имахме връзки, шапки, чорапи, костюми – всичко... За тогавашното време беше най-доброто и интересно за гражданите на Сливен. Продавахме италианските шапки „Борсалино“, „Бардизио“...
– А какъв беше този китаец?
– Това беше един манекен-автомат, който стоеше във витрината и си клатеше главата.
В книгата си „Край Стария бряст преживяно“, авторът Атанас Илиев дава и снимката, и словесния портрет на търговеца Хаик Папазян:
„Бай Хаик беше човек на средна възраст със широки рамене, рано оголена обла лъскава глава и рогови очила, зад които с игриви пламъчета шетаха две живи очи. Трябва да прибавим и вечната папионка на снежнобялата риза, и лекия парфюм, на който ухаеше целият магазин. Изключителен добряк! Никакво скъперничество! Когато парите на някой купувач не достигаха, бай Хаик отстъпваше „стратегически“, даваше желания предмет и възкликваше с мекия си топъл глас: „Какво да ви правя!? Пък когато почнете да печелите по-добре, няма да ме чупите в цената.“
– До нови срещи, бай Хаик! – сбогуваха се обикновено младите клиенти.
– Чакам ви тука – неизменно отговаряше той. – Мърда ли главата на китаеца, заповядайте!“
– Доколкото разбирам, сте единствено дете – това е рядкост за онези години?
– Да, нямам братя и сестри, нямам и деца...
– А майка Ви каква жена беше?
– Домакиня, стопанка... Запомнил съм нейните тюрлю гювечи. Сега аз си ги готвя.
– Какво беше детството Ви – на какво играехте, с кого другарувахте, какви спомени пазите от онзи Сливен, който вече не съществува...
– Имаше арменска скаутска организация и съм членувал в нея, ходил съм на лагери. Беше нещо като курорт за децата, ама пак се и учехме – да палим огън и прочее. Пеехме покрай огъня – ето, сега ми припомняте тези неща... Имаше и политически организации, но в тях не съм членувал. Но съм играл футбол... В Пловдив, в Бургас, в София, имаше арменски футболни клубове. Играл съм, но не като професионалист.
– На съвсем ранна възраст са Ви изпратили в пансион в Пловдив, където сте учил в арменско училище. На каква възраст бяхте и какво беше това училище?
– Пансионът и училището бяха на арменския католически манастир „Мехитарист“ – казва се така по името на основателя си Мехитар. Като дете ме изпратиха в техния пансион в Пловдив. Този Мехитар е нещо като вашия отец Паисий.
– Имали са клон в Пловдив? Това някакво духовно училище ли е било?
– Не, не. Само учителите бяха от манастира. Имаше сред тях монаси, основно по арменски и немски език, но имаше и български учители, които преподаваха по български език, математика и други предмети. Пансионът беше на Сахат тепе. (Става въпрос за известния Арменски колеж на мъхитаристите в Пловдив, който са завършили мнозина видни представители на арменската интелигенция в България. – б.а.)
– На колко години отидохте в Пловдив?
– На осем години. Там започнах първо отделение и завърших основното си образование.
– Били сте много малък, не Ви ли беше мъчно за родителите?
– Е, на Великден, на Коледа ни изпращаха вкъщи...
– Продължили сте в Сливенската мъжка гимназия – запомнили ли сте някого от съучениците или учителите си?
– Имам някъде голяма снимка от абитуриентския ни бал с учителите, с имената на всички съученици, но не бих могъл да я намеря сега. Герасков се казваше учителят ни по математика.
– Реалния или класическия отдел на гимназията завършихте?
– Полукласически. Т.е. само латински учехме, без старогръцки.
– Избрали сте да следвате индустриална химия... Имам впечатления, че за периода, за който говорим, тази специалност е била на мода.
– Така беше.
– А защо Виена избрахте за следването си?
– Ами, неслучайно ме бяха пратили при мехитаристите в Пловдив да уча немски. Те тука, във Виена, в 7-и район, имат манастир (точно в центъра на Виена – б.а.). Те са католици, както казах, централата им е във Венеция. Дойдох пак при тях – помагали са ми, но вече не бях в пансион.
Справка в Уикипедия сочи, че Мехитар (името се среща още като Мхитар или Мъхитар – б.а.) е един от стълбовете на арменското Възраждане, което, както и християнството, и всички други цивилизационни дейности, сред арменците започва много по-рано, отколкото сред българите. „През 1701 г. в Истанбул един учен монах от Севастия – Мъхитар Себастаци, основава монашеско братство с цел да служи на духовните и културните потребности на народа си. Събира петнадесетина ученика и започва тайно да проповядва католицизъм. Подгонен от официалната арменска църква, след редица перипетии, през 1715 г. братството получава разрешение от римския папа да се засели във Венеция. След две години те закупуват остров Сен Лазар в лагуната на Венеция.“
В изградения там манастир (а по-късно и в училищата, открити в Падуа, Венеция, Париж) монасите развиват широка просветителска и възпитателна дейност. Още една група мхитаристи се обособява през 1811 година във Виена. Двете общини се занимават с научна дейност, разпространявайки знания в Европа и Близкия изток. Арменците са силно повлияни и обогатени в културно отношение от мъхитаристите. Самият Мъхитар Себастаци с творчеството си поставя началото на класицизма в арменската литература, а манастирът в Сен Лазар се развива и утвърждава като главен център на арменския културен и религиозен живот. Там монасите събират и изследват старинни арменски манускрипти (понастоящем притежават около 4000 броя), подготвят научни трудове по лингвистика, история, философия, литературознание. Основават колеж, изграждат печатници, музей, картинна галерия и т.н. Там превеждат на арменски език европейска литературна класика и арменска класика – на европейски езици. Мъхитаристите са привличали вниманието на редица просветени умове като Стендал, Байрон, Патерман и други, които са работили при тях.
– Т.е. да разбирам, че баща Ви още с началното образование Ви е дал някаква насока, нищо не е било случайно... Какво Ви казваше той, какъв трябва да станете?
– Какъв ли? Честен и почтен. Той самият беше такъв. Най-важното е да бъдеш честен и почтен. Аз всичко съм получавал на доверие.
– Сигурно като повечето тогавашни търговци е работел на честна дума?
– Да, да. А ако някой нещо крадеше, баща ми, като извади например чорапите от джоба му, викаше: Недей да се шегуваш.
– По време на Втората световна война Вие сте във Виена. Разказвали сте няколкократно пред други хора как сте се спасили с приятел при една от бомбардировките и живеете втори живот – благодарение на дисциплинирания германец, който не ви допуснал в скривалище под постройка, която след минути била разрушена...
– Да, оцелял съм благодарение на реда... Всяко скривалище си имаше капацитет. Имаше въздушна тревога и ние с един приятел състудент искахме да влезем, но пазачът казва: капацитетът е за 95 души, а вече 98 влязоха… не мога да ви приема. Побягнахме на стотина метра до друга сграда, а в това време бомбата падна точно върху скривалището, в което не ни приеха. Зданието се изравни със земята и всички там загинаха.
Аз винаги повтарям едно и също: Не съм бил нито фашист, нито комунист, но при онези режими имаше ред. Казваха: дотук и по-нататък – не. Сега викат – всичко можеш да правиш...
– Само войната ли беляза студентските Ви години, или имаше и забавления? Балове правеха ли се?
– През войната – не, но после имаше.
– Прочетох, че няколко години сте живели във Венеция – кога?
– Не мога да си спомня точно... Мисля, че когато руснаците вече дойдоха тука. Бях завършил студентството. Мехитаристите, за които вече Ви казах, имаха два клона. Другият клон е във Венеция. Аз станах причина да се съединят. Казах им: навремето добре сте направили, че сте се разделили, обаче сега се съединете. И така стана. Но войната като свърши, аз бях в Италия. Там, в Милано, на пиаца „Лорето“, видях как бяха закачили Мусолини – провесен с краката нагоре. И това направиха същите, които преди това викаха „хайл, хайл“. Но такива са хората... Както се казва, интересът клати феса.
– След като сте имали преподаватели-монаси и сте били близо до манастирските среди, изповядвате ли някаква религия – католическата, арменската апостолическа или друга?
– Не, не съм религиозен. Всичко, което те разправят, не е вярно. Мижи да те лажем. Не съм религиозен, но съм благодарен, че съм бил в тяхното училище. При тях научих немски, при тях дойдох във Виена. Те, между другото, произвеждат и известен ликьор – мехитарин. Билков ликьор. Аз на тях им доставях алкохол, тогава нямаше алкохол.
– Освен немски, арменски, български, говорите и други езици – за италианския вече разбрах, турския как научихте?
– Него научих някак неусетно, покрай възрастните вкъщи. Нали са от Одрин... и обикновено на трапезата, след като се нахранят, започваха да клюкарстват, да обсъждат роднини и познати. И за да не разбираме ние, децата, говореха на турски. Така всички деца около тях научихме турски – защото ако бяха ни карали, нямаше да го научим... После научих и френски.
– С толкова много езици вероятно сте контактували лично с търговските си партньори – личните контакти задължително условие ли са за успешна търговия?
– Да, да. Къде ли не съм бил. Стигал съм чак до Анкоридж, в американския щат Аляска....
– Освен с плодове, зеленчуци, килими, с какво друго търгувахте?
– С електроника. Всичко.
– Колко човека работеха във фирма „Рила“?
– Четири-пет човека.
– Вие сте от търговска фамилия, но разширявате бизнеса си и с производство – разкажете накратко за тази си дейност...
– Имах фабрика за килими – ама то, петдесет години са минали оттогава. Не знам на кого я подарих...
– Какви килими произвеждахте?
– Машинни килими, тип персийски. Тогава бяха единствените килими, които нямат нужда от нафталин. Слагахме метин в боята за вълната и молците бягат... Бях докарал от Белгия двама майстори. Те организираха производството. Белгийци бяха.
– В коя година я направихте?
– Не си спомням, но имам документи... Имам каталог. Навремето хората купуваха килими – като капитал, инвестиция. А сега купуват скъсани джинси...
– Във Виена ли беше фабриката?
– В едно село тук, до Виена – Пайербах.
– Колко работници имаше?
– Имаше двайсет-трийсет работници, тъй като всичко беше автоматизирано. Аз купих белгийските машини при условие, че с тях ще дойдат и белгийците.
През дългите години работа по целия свят Гарбис Папазян не прекъсва връзките с България и винаги и всячески се е стремил да подпомага нейната икономика. Отначало снабдява окупационните войски в Австрия с български продукти и така в изолираното от Западните държави българско стопанство влиза валута. Неговата фирма „Рила“ се превръща в канал за реализация на стоките на леката и хранително-вкусовата ни промишленост не само в Австрия, а и в цяла Европа. Именно Гарбис Папазян е човекът, спомогнал за развитието на българските външнотърговски структури. Той има големи заслуги за връзките на България с различни държави – например за икономическото сближение с Иран. То продължава десетилетия и осигурява на нашата страна огромен приток на валута и петрол. Всеки ден за Иран заминавали по няколко самолета с агнета и шилета, оттам пристигали коли, петрол и други продукти, а в БНБ постъпвала валута. Папазян подпомага български делегации, подпомага вноса на машини от капиталистическите държави, които по принцип не изнасят за социалистическия свят.
– Неслучайно Ви определят като „валутна касичка“ на социалистическа България в годините на Студената война – защо го правехте? Едва ли като потомък на търговска фамилия сте одобрявали стопанския път, следван от тогавашните държавни ръководства...
– Аз съм за ред! При диктатурите имаше дисциплина, сега навсякъде е безредие. Можеше да се търгува с тях. Цигарите навремето бяха валута. Внасях тук цигари от България.
– Пише някъде, че сте един вид създател на фирма „Булгарплод“...
– Не съм създател, ами започнахме с внос на череши, грозде и т.н. Продавахме ги на австрийците. Голяма фирма имаше Ангел Златев, търговец на плодове и зеленчуци, също такава фирма имаше Върбан Върбев. Внасяхме плодовете с камиони. Тогава се създаде тази фирма за външнотърговски превози. Ама повече от петдесет години са минали оттогава, забравил съм ги тия неща... Стоките получавах на доверие – идваха на консигнация, аз правех цените... Имах един българин при мен да работи, Иван Илиев, той беше специалист по плодове и зеленчуци. Той викаше: Абе, защо да не вземем комисионна... Когато пазарът беше лош, не вземах комисионна. Казвам му: По-добре да не вземем комисионна от един-два вагона, но след тях да дойдат петнайсет вагона. Разбра, че имам право.
– Казват, че от Вас на бизнес са се учили много от някогашните стопански ръководители в България. Вие самият в интервюта сте хвалили Христо Христов, министър на външната търговия...
– Кадърен човек беше... С него бяхме на „ти“. Той беше пълничък така...
– А с Тодор Живков?
– С Тодор Живков също се познавахме, но не бях на „ти“. Познавах се и с Людмила Живкова. При комунистите имаше ред – защото имаше сигурност за бъдещето... А като няма, всички крадат.
– Били сте близък и с шахиншахът на Иран Мохамед Реза Пахлави...
– Срещали сме се с него...
– Какъв човек беше, как говорехте с него?
– Като със шах... Имахме дружество „Иран Булгар“. В него бяха министърът на войната генерал Аяди, министърът на търговията Хосров Егбал... Ако не се лъжа, и синът на шаха също. Българите бяха галеното дете на Персия.
– По каква линия?
– Абе, българите са работливи.
– Казаха ми, че сте почетен гражданин на ирански град – на кой?
– Ох, минал е повече от половин век. Тези неща, като не съм говорил за тях, съм ги забравил. Като си тръгнете, може би ще се сетя, защото умът работи, прелиства годините, ама трябва да стигна до там... Казвал съм ги, някъде са записани тези работи... Шахът искаше връзки със Съюза да създаде (тогавашния Съветски съюз – б.а.). И знаеше, че българите са обичани от съветските комунисти. Вероятно и по тая линия е разчитал на контакти. (След малко, когато го питам защо си е върнал българското гражданство, събеседникът ми си спомня, че наистина е имал и персийско гражданство.)
– Знам, че агнета сме изнасяли за Иран. А сте ходили и в Япония...
– Ходил съм няколко пъти. Сега, като ме питате, си спомням неща, за които и аз не вярвам, че са се случили. Срещал съм се с техни търговци. От Япония внесох машини за производство на дискети. Чудя се какви работи съм вършил. От Аляска, от Анкоридж, със самолета съм пътувал за Япония. В Хонконг ходих също.
– На какъв език си говорехте с японците?
– На немски. Имаше от тях да говорят немски.
– Освен фирмата Ви, също и ресторантът, който сте поддържали в австрийската столица, е с името „Рила“ – казват, че той бил средище на българската емиграция. Къде беше, какви хора се събираха там?
– Беше тук, в девети район (в центъра на Виена – б.а.) Менюто в него беше българско... кебапчета повече правехме. Шеф на ресторанта беше бай Иван, жена му беше готвачка. Събирахме се там българи, арменци... Аз българите ги имам като братя. Трябва да сте горда, че сте българка. Българите – не го казвам, понеже сте българка – са работливи, честни, почтени.
– Май едно време е било така...
– И сега е така. Ама като няма сигурност, всеки краде.
– Сега къде се събирате?
– Във Витгенщайн се събират те, ама аз не ходя. Годините ми вече са много. Българите са от малкото чужденци, които тук, във Виена, направиха нещо за България. Малка страна, а големи имоти придоби... Витгенщайн, знаете, е прочута сграда (Българският културен институт във Виена, разположен в уникалния с архитектурата си дом Витгенщайн – б.а.). После купиха цял блок в престижен район за дипломатическия корпус, а отделно и резиденцията на посланика. Когато дойдох тука, българите имаха едно консулство, друго нищо нямаха.
– Сигурно много са Ви „дърпали“ навремето – освен българските, сте посещавали и арменските сбирки...
– Да, във Виена имаме арменска църква, училище, направихме един паметник, металически, за арменските кланета. Той е в трети район.
– Откъде идва подтика да дарявате, да помагате на другите? Баща Ви, дядо Ви, били ли са дарители?
– Арменците са благодарен народ. Благодарни са, че са намерили убежище след кланетата. Още тогава, в Сливен, имахме благотворително дружество – „Парекордзаган“. И сега имаме. Централата е в САЩ. На тях съм дал парите и съм казал да раздават лихвите на бедните.
– Последното Ви дарение за детската градина в Сливен е от миналата година...
– Толкова дарения съм правил, че не знам кога и на кого. Защото нищо не можем да вземем от този свят и да си тръгнем с него. Аз, да Ви кажа, съм си платил и погребението...
Понякога, като си спомня какво съм правил, аз самият не вярвам... Дошъл съм от Сливен, от махалата, дето се казва, а имах връзки с толкова много фирми.
– Имате фондация „Гарбис Папазян“, подпомогнала много чужди граждани и доста български студенти – споделете нечия история, която Ви е впечатлила...
– Помагал съм на честни и почтени хора. Давал съм стока на вересия. На всекиго животът е история.
Само изброяването на даренията, направени от Гарбис Папазян за отделни държави, техни организации или хора, би отнело страници: играчки за детски домове в България; качествен инструмент – стара цигулка (произведена през 1850 г.) за сливенския квартет „Вълчев“(понастоящем „София квартет“ – б.а.); ретранслатор за приемането на втора програма на националната телевизия, като помага и за изграждане на телевизионната кула над град Сливен; средства за завършването на Драматичния театър в Сливен и на Дома за стари хора; със собствени средства изгражда и обзавежда, а в последствие прави многократни дарения в полза на детска градина „Вержин и Хаик Папазян“ в Сливен; подпомага създаването на българската църква „Св. Иван Рилски“ във Виена. Без него и неговото съдействие едва ли щяха да съществуват и църквата, и Българският културен институт „Дом Витгенщайн“, резиденцията на посланика, сградата на посолството и сградите на българския комплекс в елитиния 4-ти район. Без неговата продкрепа може би нямаше да съществуват културно-просветната организация „Кирил и Методий“, училището и много други български организации в Австрия. Подпомага строителството на Софийската арменска апостолическа църква „Света Богородица“, фестивали и спортни организации в Армения и Нагорни Карабах, пострадалите в голямото земетресение от 1988 г. в Армения. Той осигурява обзавеждането на символични цени на Националния дворец на културата и пр. и пр.
От първо лице за огромната благотворителност на Гарбис Папазян в сайта „Арменците в Сливен“ (www.armenci-sliven.com) разказва Георги Йорданов, дълги години заемал висши държавни постове, включително министър на културата, науката и просветата. Ето част от разказаното:
„Папазян е една уникална личност. Неговият живот е като приказка. Тя съдържа и трагични моменти, и моменти, които го сродяват със съотечествениците му в Армения и България, а и факти, свързани с една предприемчивост, довела до значителни резултати...Веднага след приключването на войната започва по същество като първи търговец от България да осигурява валута за държавата, снабдявайки окупационните войски с продукти, които никой не търси – главно цигари, мас и други хранителни продукти, тъй като оскъдицата е била невероятна. И това продължава в течение на много години. Фактически до началото на 1950 г. той е един от главните източници за реализация на некачествени и всякакви други български стоки, които иначе няма къде да се реализират, срещу валута, която е била крайно необходима... Край него са се учили на търговия много от хората, които са били далече от бизнеса, защото идват от затвори, от партизанска среда, необучени и т.н. и той ги въвежда, обучава ги, осигурява ги, създава им връзки и т.н. Това продължава в течение на половин век – през всичките етапи... Понякога получаваше поръчки, дори безвъзмездни, за изпълнението им имаше рекордни срокове. Само един пример, който не е дори за писане: тръгват нашите – делагация за Япония в средата на осемдесетте години, води я Живков, и към десет се разбира, че ще им трябва официално облекло, защото ще ги приеме императорът. И му се обаждат: Гаро, с последния вечерен самолет изпрати еди колко си фрака, чифта обувки, цилиндри…Той му вика: Добре бе, но ми кажи мерките. Не мога да ти кажа мерките. Тогава ми кажи хората, долу-горе да се съобразя. Ами: Тодор Живков, Христо Христов, Начо Папазов, Ангел Балевски… И той за няколко часа тича от едно място на друго със свои пари, намира нещата. Пристигат вечерта, на другата сутрин излита самолетът. Дори имало куриозен случай: отиват да се обличат, бързат за срещата с императора – Христов навлича фрака, но не може да го закопчее. Копчетата му пращят. На Начо Папазов пък му била широка дрехата, но въпреки всичко аудиенцията минава. Нашите, разбира се, не се сещат да платят целия този фест и той нито им иска нещо – за България да бъде полезен. Всички големи обекти, когато се нуждаят от някакво обзавеждане, най-напред се обръщаха към него. Ако не успее да помогне, след това се търсят други. Като почнахме да строим Бояна, осигури на символични цени маса неща – кристали, мокети и килими, мебели. Същото за НДК. Защото ние все за рекордно време ги правим, разбирате какво му е коствало това, но никога, за разлика от други реномирани фирми, той не е просрочвал, защото знае, че в определения срок работата трябва да се свърши. Едновременно с това той много помогна да се модернизира българската лека промишленост – главно трикотажната, в няколко предприятия, технологически и така нататък. Един от най-ярките примери в това отношение е мощното предприятие „Декотекс“, едно от най-големите в Европа за килими, което се разви благодарение на неговите консултации и съвети. От едно цехче за малки килимчета до голям комбинат, който сега е и пример за успешна приватизация, тъй като 90 процента от продукцията му се изнася в САЩ. Освен това не е минавала седмица без той да посрещне представители на българската култура, българския бизнес, на арменската култура и бизнес, по различни поводи. Идва този, не познава Виена, виж там, какво може да се направи. Той ги устройва по хотели, развежда ги и всичко това е безвъзмездно. През това време подпомогна да се обучават със стипендии много българи и десетина пъти повече – арменци. Години подред той събираше по Нова година стотици арменци, които се учат със стипендии, предоставени от подобни на него благотворители, от редица европейски страни. Даваше им подаръци, дрехи... Да не говоря за онова, което правеше за всяка изложба, за всеки концерт. Появи ли се нещо талантливо, тръгващо за Виена, ние го свързвахме с него. Обогатихме нашите архиви, благодарение на голямото съдействие, което той оказа. И не само за по-ранен период, ами и за Бачковския манастир, българо-арменски връзки и от по-ново време. Той финансира и едно голямо изследване на арменската архитектура в България и други страни от света. То бе представено у нас преди пет-шест години в София. Направено е с участие на български архитекти. Могат да се приведат десетки примери, но главното е, че всичко това бе направено без шум, без някой да разбере, без да се афишира. Дори му ставаше неудобно и забраняваше да се говори. Някои примери свързани със Сливен: нямаме роял, някой дори през главата ми, може би и злоупотребяват: Бай Гаро, имаме много хубави хорове, имаме оркестър, но нямаме роял… След известно време получава се съобщение: за Сливен пътува роял, получете го. Идва квартета Вълчев, чува че някъде наблизо тук има търг за една от най-скъпите цигулки, макар че имат цигулки: Бай Гаро, хайде да отидем на търга. Стигат до някаква фантастична сума, но той за честта българска: как ще загубим търга. Те започват да го възпират. Но той не отстъпва и спечелва търга. Като се върнаха им направих забележка: това е нахално, как тъй. Той ви посреща, устройва ви… Ами, какво да направим... В началото на седемдесетте години той пожела в памет на майка му, която аз приех в София, бях първи секретар на градския комитет – тя дойде като специален гост след дълго отсъствие от страната – да остави нещо за спомен. Пожела да внесе 300-400 000 долара за построяване на една целодневна детска градина. Но у нас тогава: как може такова нещо, възразяват разни идеолози, как може да приема социализма такова нещо, когато той сам може да построи всичко – звучеше като ерес. Полагах усилия в продължение на месеци да се узакони това дарение. Тогава председател на Окръжния съвет беше Георги Данчев, инициативен човек, който има големи заслуги за Сливен, извършиха строителството и той плати всичко – обзавеждането и прочие. И сега тя е една от най-хубавите градини не само в Сливен. На всеки международен мострен панаир идваше тука и не само участва активно в търговския обмен, но води и много авторитетни бизнесмени, които свързва с българи, с българското министерство на търговията, поради което той многократно е награждаван с най-високите български държавни отличия за заслуги към България... Папазян е на България, на Армения и на Австрия... Огромна дейност той разви за 1300-годишнината на Българската държава. Много българи като него искаха по нещо да направят по този повод, но по идеологически причини им бе отказвано, дори и да искаха да направят нещо за родния си край. Тогава, за да остане паметта за нашия юбилей по-трайна, създадохме държавно-обществената организация „Тринайсет века България“ през която постъпиха милиони ценности, някои от тях още не са известни.“
По́ друга история около дарението на Гарбис Папазян за детска градина разказва Светлозара Курдова. Тя може и да не е стигнала до ушите на началници като Георги Йорданов, но ми звучи достоверно, доколкото познавам практиката на местната власт. Парите от дарението всъщност отишли някъде другаде. Когато в Сливен пристигнало известие, че дарителят ще дойде заедно с майка си, за да посетят построената детска градина, от общинското ръководство се разтичали, свалили табелата от най-голямата по него време (1977 г.) детска градина „Детелина“ и на нейно място окачили „Вержин и Хаик Папазян“.
– Доколкото разбирам, имало е през годините жени около Вас – разкажете, ако обичате, за оная от тях, която е оставила най-незаличим спомен...
– Навремето бях млад и хубав. Тогава жените нас ни гонеха. По време на войната мъжете бяха мобилизирани, а ние бяхме студенти... Жени колкото искаш.
– Виждам на снимката, че сте хубав – затова Ви питам...
– Какво да кажа... Аз никога не съм лъгал жените, че ще се женя за тях.
– Не сте имали желание?
– Не. Аз исках родителите ми да дойдат тука, при мене.
– Те се преселват при Вас във Виена през 1954 г. – имаше ли затруднения от страна на социалистическия режим в България или в Сливен?
– Не. Те знаеха, че аз не съм противник на властта. Други хора, като избягат на Запад, започват да работят против България. Тях са преследвали... Има хора, които ползват добрините на държавата и стават неприятели след това. Аз не съм от тях. Аз съм благодарен.
– Родителите Ви свикнаха ли с живота във Виена?
– Свикнаха, защото имаше арменска общност. И сега има много арменци, ама не ги познавам.
През 2010 г. Гарбис Папазян си връща българското гражданство – носталгия или що? „Направих го, защото обичам България – казва. – И от мен запомнете: няма ли приемственост на ценностите, няма развитие.“ Пита колко жители има Сливен, отговарям, че към деветдесет хиляди. „Аз го помня като беше трийсет-четирийсет хиляди души.“ (Толкова е бил в 40-те години на ХХ век – б.а.) Обяснявам му, че много се е разраснала циганската част, а другите етноси раждат малко деца. „Те бяха добри текстилни работници“, спомня си г-н Папазян. Не ми се ще да го разочаровам, предъвквам, че сега ситуацията е малко по-друга.
– А Виена как се промени с наплива на мюсюлмани?
– Мюсюлманите са работливи...
– Може, ама и много терористи се навъдиха сред тях...
– Всичко това е организирано, разберете го! Както ние си седим тука с Вас, другаде седят някои, пият уиски, пушат пури и определят какво да се случва по света. Както знаете, имаме диктатура на банките и на масмедиите. А знаете кой етнос стои в тях.
– Накъде върви светът, според Вас?
– Разваляй и владей!
– Не разделяй, а разваляй?
– Да.
– Какво си представяте, като чуете „Сливен“?
– Родината си представям. Спомням си Сините камъни, Халката.
– Как прекарвате деня си сега?
– Всеки ден излизам на разходка. Ходя до пазара. Готвя си и сам се грижа за домакинството. Немците имат една поговорка „Каквото почива, то ръждясва.” Трябва да се движим.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Почтеност, почтеност и пак почтеност. Да не лъжеш.
На изпроводяк не забравя да ми напомни:
– И запомнете от мен: Най-важното е здравето, след това фамилията, след това – майната му...
Април 2016 г.