Норайр Нурикян на 72 години
Категория: Имена Посещения: 1478
Норайр Арам Нурикян е бивш състезател по вдигане на тежести, треньор, двукратен олимпийски шампион. Роден е на 26 юли 1948 г. в Сливен. Учи в Техникума по текстил в родния си град и първоначално тренира баскетбол. За щангите е открит от Иван Абаджиев (1965). Студент във ВИФ (1967) и състезател на ДФС „Академик“ (София) в категория до 60 кг.
Нурикян печели първия олимпийски медал за българските щанги на летните олимпийски игри в Мюнхен (1972), когато става шампион. От 1975 г. се състезава в категория до 56 кг и печели втора олимпийска титла на летните олимпийски игри в Монреал (1976). Той е единственият български щангист с две олимпийски титли. В същите години и градове (Мюнхен и Монреал) става световен шампион, а в Берлин през 1976-а – и европейски шампион. Притежател е на 27 златни, 14 сребърни и 14 бронзови медала, на четири световни рекорда за мъже, както и на стотици други в отделните движения и възрастови групи.
След прекратяването на спортната си кариера е помощник-треньор (1976) и старши треньор на националния отбор на България (1989-1993). Като треньор Нурикян има 4 медала (1 златен, 2 сребърни и 1 бронзов) от олимпиадата в Барселона през 1992-ра. Генерален секретар на Българската федерация по вдигане на тежести (1995-2004). Вицепрезидент на Международната федерация по вдигане на тежести (2001-2005).
Норайр Нурикян е носител на званието „Герой на социалистическия труд“ и на ордените „Георги Димитров“ и „Стара планина“ I степен (2008) за изключителния му принос за развитието на физическото възпитание и спорта. Заслужил майстор на спорта и заслужил треньор, той е и почетен гражданин на Сливен. През 1994 година е приет в Залата на славата на Международната федерация по вдигане на тежести.
Прочутият ни съгражданин-спортист се оказва човек, с когото се говори леко и приятно. При него няма следи от звездомания, напротив, има голяма доза самоирония и чувство за хумор, насочен най-често пак към него самия. Все още е такъв жив и нетърпелив, какъвто го описват съотборниците му от времето на активна състезателна дейност. Обиколил света, Норайр Нурикян е останал и сливналия повече, отколкото мнозина от живеещите днес в града.
– Г-н Нурикян, определят Ви като „железен“ човек. Доколкото съм чела, в рода Ви има и други силни хора – баща Ви например...
– Какво значи силен човек – баща ми беше дребен на ръст като мен, беше хлебар, работеше цял ден, не е спортувал... Но беше силен, да, защото си спомням, че като правехме къщата в Сливен, аз, който вече бях спортист, като носех тухли с количката, се изморявах след втория-третия курс, а той си работеше равномерно, без да спира. Беше свикнал на физически труд.
– В кой квартал беше къщата Ви?
– Близо до центъра, към улица „Раковска“.
– Арменците са известни с това, че са по „тънките“ занаяти – занимават се с култура, изкуство, часовникарство, златарство – Вие май сте изключение...
– Ха-ха – има още един герой на труда, миньор от Перник... Въпреки вица, че арменец миньор няма... Запознахме се с него навремето на една сбирка по арменска линия... А иначе спортисти в България има и други от арменския етнос.
– Разказваха ли се в семейството Ви интересни истории за Вашите предци? Кои от тях са най-интересните личности? Кога и как са дошли в България?
– Не знам много за рода си назад във времето. Знам, че около 1920 г. баща ми е пристигнал в България като много малък с потока бежанци, в резултат на насилствената депортация от Османската империя по време и малко след Първата световна война. Бил е най-малкият от още четирима братя и три сестри. Първоначално отсядат в Хасково. Двама от братята му остават в този град, а той с двама от братята и сестра идва в Сливен. Първата му работа е била като помощник хлебар и оттам хваща занаята. По-късно сестра му се изселва в Русе, а един от братята – в Армения.
С внушителния бежански поток в България идва и майка ми. Нейната фамилия е Джингосян. Майрам Джингосян. Тя е родена в Бандърма (град в Северозападна Турция, на брега на Мраморно море – б.а.). Не съм запомнил родителите на баща си, докато баба ми по майчина линия живя доста години с нас.
По мое време все още съществуваше арменското училище в Сливен и съм ходил в него до четвърти клас. Естествено, там учехме с програмата на всички останали училища, плюс няколко часа арменски език. До училището, в центъра на града, беше и арменската църква, доста по-стара от настоящата църква „Свети Димитър“, което показва, че арменска общност в Сливен е имало от много по-отдавна.
– Разкажете, ако обичате, за детството си... Вярно ли е впечатлението ми, че по него време децата спортуваха повече? Тренирали сте и баскетбол?
– Естествено, че е вярно. Ние бяхме повече на улицата и тъй като времената бяха други, животът беше по-спокоен, това не беше проблем. Никой не ни пречеше по цял ден да ритаме футбол. А като ученик бях малко и гимнастик. Тренирах, защото много исках да порасна и после затова се хванах за баскетбола. Сега ми е ясно, че след като родителите ми са с нисък ръст, едва ли аз мога да израстна до един и деветдесет. Тогава обаче съм разсъждавал по друг начин. Баскетбол започнах да тренирам в Трето основно училище, при учителя Калайджиев. После, в техникума вече, влязох в юношеския отбор на Сливен. Любен Савов, ако не се лъжа, се казваше треньорът ми.
– Значи сте били добър...
– Не знам дали съм бил добър, но меракът ми беше голям. Тренирахме на игрището в двора на Пето училище. И да се похваля, играл съм срещу една някогашна легенда в баскетбола – Бойчо Брънзов, който тогава беше в юношеския отбор на Бургас. Баскетбола си го обичам и досега.
– Разбирам, че поддържате връзките си с баскетболните среди – гостували сте в Хасково заедно със световноизвестния баскетболен съдия Артеник Арабаджиян...
– Да, с него сме големи приятели, той е в Америка в момента... Запознахме се случайно – след като станах първия път олимпийски шампион в Мюнхен, той там беше съдия и стана много известен с това, че свири мача между Съветския съюз и Щатите. (Арабаджиян е избран сред петимата най-влиятелни съдии в историята на баскетбола. През 2009 г. е увековечен и в Залата на славата в Мадрид – б.а.)
– Свирили сте на цигулка – по Ваше желание или...
– Беше на мода... Всички в арменската общност сме цигулари – и Кеворк Кеворкян, и другите приятели свиреха. Една колоритна личност – Мишо Тодоров, ми беше учител. Виждаше, че не ставам за цигулар и все ми викаше: Момче, от тебе боксьор ще стане, ама цигулар няма да стане. E, общо взето, позна...
– Е, все пак сте свирили...
– Свирех, да. И в оркестъра на арменското училище свирех, а после в оркестъра на Текстилния техникум – на цугтромбон.
– Учили сте в Текстилния техникум – много престижно все още в онези години училище. Кои са хората, за които сте запазили добри спомени или продължавате приятелството си с тях?
– С всичките си приятели от детските и юношеските години поддържам добри връзки и пазя приятни спомени за тях. И колчем дойда в Сливен, им се обаждам. Обичам си приятелите, обичам си града. Да, Текстилният техникум в онези години беше актуален, защото и градът беше текстилен. И аз като повечето си приятели отидох в него. Беше наистина хубав техникум.
– Ако Иван Абаджиев по него време не е бил в Сливен, щяхте ли да стигнете до щангите? Разбирам, че дълго и безрезултатно Ви е увещавал, но накрая сам сте отишли в залата...
– Не, без неговата намеса нямаше да съм щангист. В техникума аз взех да се включвам в различни спортни прояви – футбол и други спортове, по които тогава имаше много състезания между училищата. Имах един приятел, пак от техникума – Мишо Карамаслинков, който ме покани на едно междуучилищно състезание по щанги. Бях в първи курс, навих се веднага да участвам. И станах първи, ама то защото и нямаше втори човек в моята категория. А преди това пък бяхме на един мач с мои приятели и там имаше щанги. И се хванахме на бас кой ще вдигне най-много. Бих ги, разбира се. После, когато сме говорили с Абаджиев, ми е казвал, че именно тогава бил видял нещо в мене. И няма да забравя, един ден в час – не си спомням по кой предмет е било – викат ме при директора Колев. Постреснах се, защото не бях от най-кротките, но пък и нямах някоя беля към момента. Влязох в кабинета и там беше Абаджиев с още един човек – Тенчо Щилиянов, който беше председател на дружеството в Сливен. А между другото, дъщерята на директора, Кети Колева, беше световна шампионка по акробатика и той самият много обичаше спорта.
– Да, акробатиката беше другият сливенски спорт...
– Така е, Колева беше шампионка малко преди Калинка Лечева и Стефка Спасова. Та не знам какво са говорили, преди да вляза, но директорът ми заявява, че трябва да тренирам щанги. Добре. Тръгнах, ходих един-два дена при Абаджиев, но като всяко несвикнало с голямо натоварване момче, хвана ме мускулна треска. Почна да ме боли всичко и си викам – стига, няма да тренирам. След дни Абаджиев дойде у дома, но аз продължих да се дърпам, още повече, че щангите тогава не бяха спорт за мене – нито в Сливен, нито в България имаше известни щангисти, нямаше ги като спорт наистина... Ние признавахме футбола, баскетбола. Но продължихме да говорим с Иван Абаджиев и някак си ме нави, тръгнах редовно на тренировки и един ден не съм отсъствал. Това беше през 1965 година, бил съм 17-годишен, което е много късно за щангите.
– Наистина, сега в сливенското спортно училище деца тръгват към този спорт в много по-ранна възраст – но голямото натоварване с тежести не е ли вредно за подрастващия организъм?
– Да, сега започват обикновено на десет години. В началото и аз, и всички са си мислели, че тежестите вредят на детския организъм, но е доказано обратното – че тези тренировки даже подпомагат растежа. Звучи антилогично, но е изследвано и доказано от учените.
– Разкажете малко за Иван Абаджиев – толкова възхваляван и толкова оплюван – какъв човек е във Вашите очи?
– Той идва в Сливен след като, може да се каже, е изгонен от Шумен. Там е направил отбор по щанги, който е втори-трети в България. По принцип тогава всичките ни треньорски школи се придържаха към методологията на руснаците. Абаджиев искал да прави тренировки с по-голямо натоварване. По него време обаче много се е говорело за претренираност. Имали са разногласия. Когато той тръгва за Сливен, им казва: След една година ще се върна и ще ви бия. Идва именно в Сливен, покрай сестра си, която живее в този град. На него и семейството му отначало им е много трудно – живеят в някаква къщичка в лозята. После живяха при сестра му, близо до залата по щанги. Точно след година, тъй като един от щангистите беше ЗИЛ-аджия – караше камион, сложихме пейки в каросерията на камиона, качи се целият отбор, отидохме в Шумен и ги бихме. Но тренировките наистина бяха жестоки – аз съм един от първите, който тръгна по неговата система. Той ми е казвал, че много се е лутал, докато стигне до нея – тренирахме по осем-девет часа на ден и вдигахме по шейсет-седемдесет тона. Аз изкарах двайсет години в залата и по мое време наистина правехме по шейсет-седемдесет тона дневно и се изморявахме. През годините това се редуцира. След това правеха по двайсет тона и се изморяваха три пъти повече от нас. Т.е. системата е усъвършенствана, ние явно сме правили повече ненужни движения. Така че за мен Абаджиев е един голям човек.
Треньор № 1 на България за ХХ век, „папата на щангите“ Иван Абаджиев, също е разказвал за срещата си с бъдещия шампион: „Интересна е срещата ми с Норайр Нурикян. В Сливен нямахме никакви специални условия, нямахме зала, използвахме съблекалнята на футболистите. И един ден, имаше някакво футболно първенство, на стадиона додоха три момченца. Веднага забелязах бързината на единия от тях, данните, които притежаваше. И му казах: Момче, аз съм бивш втори в света! И смятам, че съм добър специалист в този спорт. Ако дойдеш при мен, за една година ще те направя майстор на спорта. – Не, отговаря, аз искам да стана баскетболист. – Ама ти никога няма да станеш добър баскетболист. В този спорт, за да си добър, трябва да си висок! – Ами и аз ще порасна, тези как са пораснали?! – Баща ти, майка ти високи ли са, питам го. – Не са. – Е, те защо не са станали високи? И му обяснявам, че в него е заложено да бъде нисък като майка си и баща си. На закачалката да те разтягат, да те теглят, ти ще си останеш нисък. Е, не ще. Отиде си. На стадиона често идваха Бъндитата, така им казваха на едни момчета, които играеха в цирка. Разбрах, че Норайр е приятел с тях, и ги помолих: Абе говорете с това момче да дойде при мен, да стане човек! Мина почти година, карах този-онзи да му говорят, да го убеждават, че неговото място е в тежката атлетика.“ (www.glasove.com 27 май 2016 г.)
– Имало ли е моменти, в които сте искали да се откажете или като напреднахте вече, нямаше такива?
– Един път само и то баш преди олимпиадата в Монреал. Бях много силен в него момент. А Абаджиев винаги ни е казвал: Внимавайте със звездната болест. Аз наистина си мислех, че съм най-силен. Отидох на световно първенство и се провалих... След това в Сливен имаше едно състезание и аз реших, че на него ще правя световен рекорд. Дни преди това, на тренировка в Дианабад, нещо се ядосвах, че не става както съм си наумил, ударих стената с ръка и си счупих така наречената метакарпална костица – беше на дясната ръка. С помощта на Абаджиев компенсирах тази контузия, но оттогава почнах да си мисля, че всяко състезание може и да ми е последно.
– Прочетох, че като начинаещ състезател сте написали на колана си три цифри – килограмите, които да достигнете в трибоя, но за Иван Абаджиев са били малко...
– Не беше точно така... Бях написал на колана си числото, което според мен е достатъчно за световен рекорд – 402 – и бях го бинтовал да не се вижда, защото то си беше мечта. И когато на първата олимпиада в Мюнхен вдигнах тези килограми, свалих бинта.
На летните олимпийски игри в Мюнхен през 1972 г. изгрява силата на българските щанги. Норайр Нурикян е първият, който става олимпийски шампион в този спорт. Шампиони в своите категории стават Йордан Биков и Андон Николов. Вицешампиони са Младен Кучев, Атанас Шопов и другият сливенец – Александър Крайчев.
Първият спечелен за българските щанги златен медал е истинско чудо. Фаворит в категорията на Нурикян е грузинецът Дито Шанидзе. Никой не се съмнява, че представителят на Съветския съюз ще си тръгне с титлата... С втория си опит в изтласкването Норайр си осигурява сребърен медал в трибоя – нещо, което се отчита като голям успех в българската група. Грузинецът обаче прави два неуспешни опита и пред Нурикян се отваря шанс. Но за да стане шампион, той трябва да подобри с 2,5 кг световния рекорд в изтласкването. На щангата са 157,5 кг – тежест, която не е вдигал на тренировки... За този опит съотборникът му Андон Николов си спомня: „Късметлия излязох, че точно по същото време бях на лека загрявка в залата, та го видях. Иначе все щеше да ми се струва, че е станало грешка, че съдиите нещо не са довидели, защото почти невъзможно е да вдигаш на тренировка най-много 150 кг, а в състезание, при това олимпийско, да скочиш със седем кила и половина над тавана си. Застанал бях вдясно, съвсем близо до подиума и най-лекото потрепване на Нораевите мускулчета ми въздействаше рефлекторно, така се вживях в движенията му, сякаш заедно с него и аз бях под двата купа желязо, готови да го смажат при миг невнимание или отпускане. Имаше подобно нещо, май че в „Ян Бибиян“ – настанил се срещу оркестъра, главният герой от книгата яде лимон и прави кисели гримаси, а като го гледат, музикантите също захващат да гримасничат и объркват свирнята си. Та и аз като тях. Само че вътрешно, с усещанията, а не с движенията си, действах като двойник на Норайр и когато той най-сетне уравновеси над главата си щангата, извадих кърпичка и изтрих потта от челото и от врата си. Страшен опит, казвам ви, не зная така да съм се обръщал наопаки за няколко секунди, както на Нурикяновите 157,5 кг.“ (Надежда Богданова, Норайр Нурикян“, С. 1981 г., с. 80) В същата книга самият Норайр споделя: „Искам специално и хубавичко да подчертая, че ако първата титла беше моя, втората – на Данчо Биков, третата – на Андон Николов, то четвъртата – отборната, си е на Иван Абаджиев. Много ругатни, много „благословии“ е изял задочно, че ни налагаше страшен тренировъчен режим, но изведнъж всичко му простихме, всички магарии ни прости и той.“ (с. 37)
Окръжният вестник „Сливенско дело“ от 31 август 1972 г. излиза с дописка на първа страница под заглавие „Радостна вест от Мюнхен“: „Долетя първата радостна вест от олимпийските игри в Мюнхен. Възпитаникът на АФД „Сливен“ щангистът Норайр Нурикян спечели първия златен медал за България. С постижението си в трибоя – 402,500 кг той стана олимпийски шампион в категорията си...“
– Вие сте първият български състезател, покорил върха във вдигането на тежести. Как се прие това в ония години – от Вас, от другите състезатели, от ръководството на федерацията и от хората в България?
– Нормално се прие, с радост. Все пак бях първият олимпийски шампион в щангите... А в Сливен ме посрещнаха като Господ. Спомням си, че от Окръжния съвет на БСФС изпратиха една „Волга“ да ни вземе със Сашо Крайчев, и ни посрещнаха на площада, имаше даже трибуна. Бяха организирали все едно първомайска манифестация – червени килими, цветя, фойерверки.
– Завист имаше ли?
– Не, мисля, че не. Струва ми се, че в спорта постиженията се уважават, завистта е по-малко. Всички ни се радваха.
– Сега е много силна комерсиализацията, особено в някои видове спорт. Вие какво получихте за труда си?
– По една „Волга“ и 500 долара на шампионите от олимпиадата – това беше.
– Вие сте дълголетник в спорта, а и отделно, че минавате от по-висока в по-ниска категория – много ли бяха лишенията?
– Не знам да има друг такъв случай, обикновено се прави обратното – от по-ниска в по-висока категория. През 1974 г. бях на едно световно във Филипините, килограмите ми бяха 61-62. Състезавах се в категория до 60 кг, а по-долната категория е до 56. В един разговор Абаджиев ми предложи да пробваме и аз се навих. Навих се веднага, въпреки че 6 килограма да свалиш, не е много лесно. Успях да го направя – с глад, разбира се. Пробвах първо на едно състезание в Москва, на което се провалих, после в Берлин, където станах европейски шампион и вече бях убеден, че на олимпиадата в Монреал ще бъда в тази категория. Но гладът наистина беше много – аз бях вече 28-годишен и рядко си позволявах да се отпусна в яденето. Но спомням си един лагер на Белмекен, където имаше някакво тържество. Изядох едно кебапче и изпих една бира. Оказа се, че съм вдигнал 3 кг. Как се свалят! В Монреал отидохме месец предварително. Влизам веднъж в сауната, стоях около 40 минути, излязох и не бях свалил нито грам. Казах си – е, така няма да стане. Хайде на глад. Двайсет дена преди състезанието дневната ми дажба беше сто грама месо и половинка вода. Но след състезанието всичко се забравя.
За тези лишения Норайр Нурикян споделя и в цитираната вече книга: „По-трудното във втората ми олимпиада беше в подготовката и особено при поддържането на определено тегло. Никога не съм се наял. Прибавете и скъсания палец... Наистина, тогава не му обърнах особено внимание, но това не прави от тежкото по-леко, със скъсан палец не можеш да хванеш добре щангата, пък аз поначало бях затруднен в хвата, пръстите ми не са дълги. Бреме бе и първата ми олимпийска титла, задължението да я защитя, пренапрежението...“ (Надежда Богданова, Норайр Нурикян“, с. 65)
– Работи ли някой днес като Иван Абаджиев?
– Не би могло... Сега по принцип спортът стана по-различен. Първо, няма мераклии, особено за нашия спорт. Ние навремето имахме и друг подтик – радвахме на всичко, което получавахме от федерацията. Аз имах леля във Франция, която ми беше изпратила един потник оттам, който си пазех само за състезания. Беше лукс. Сега им осигуряваш обувки, екипи – но, хора няма... Навремето и да влезеш в спортно училище беше нещо страшно трудно, трябваше да си се доказал като спортист. Сега няма кандидати, събират ги от кол и въже... Но времената наистина са други, виждам го и по моите внуци. Никой от тях няма желание да се занимава сериозно със спорт.
– Българският национален отбор по вдигане на тежести бе лишен от участие в предстоящата олимпиадата в Рио де Жанейро (5-21 август 2016 – б.а.) заради нарушение на антидопинговите правила. И това е само поредният подобен скандал с български щангисти. Имаше ли по ваше време анаболи, стероиди или каквото там се казва...
– Нашите щангисти отново бяха наказани, без да са виновни. Истината е такава: определена фирма произвежда един стимулиращ препарат и в един от периодите, когато нашата федерация го купува от тях, го замърсява – което веднага се отразява при антидопинг пробите. Говоря за последния случай. А по принцип – какво значи анабол? Хората си представят, че като го вземеш, стоиш си някъде, после отиваш в залата и постигаш рекорд. А истината е, че във всеки спорт, каквото и да вземеш, ако не тренираш както е редно, нищо няма да постигнеш. Ние сме вземали препарати, които подпомагат възстановяването на организма. Естествено, има списък със забранени такива. Кое е лошото, което се получава при нас: не можем да сме в крак с политиката на големите фармацевтични компании. Те произвеждат едно лекарство, което подпомага възстановяването и към един момент се употребява масово от спортистите. Но след няколко месеца техните лаборатории измислят друго, което рекламират като по-ефективно и е десет пъти по-скъпо. Старото се обявява за забранено и богатите спортисти минават на новото. Ние, като почнем едно, караме го двайсет години и естествено, че ни го минават като забранено.
– По тази линия удариха и Иван Абаджиев...
– Първия път като го удариха, чувал съм от него пак, е било по политическа линия. Предстоеше да бием руснаците и преди състезанието го отстраниха. Той беше твърдо убеден, че това е била причината. През 1972 г. някак си минахме, през 1976 г. беше първият удар, който получихме с отстраняването на Валентин Христов и Благой Благоев. На олимпиадата в Москва всичко мина нормално, но в Сеул ни удариха най-жестоко. Пак от Абаджиев знам, че предварително са му казали колко медала да вземе и като не се съгласил... примерно да вземе два златни. А ние бяхме готови за пет-шест.
Предполагам, че е било точно така, защото го видях и по-после, през 1988 г., когато вече аз бях треньор на Ангел Генчев. Уличиха го с непозволени стимуланти, а аз бях този, който му дава всички добавки, и съм сто на сто сигурен, че нямаше фуросемид – това, в което го уличиха. Преди олимпиадата ние бяхме на лагер в Токио и оттам пътувахме за Сеул. Аз пътувах с Ангел и давам гаранция едно към един милион, че нямаше в него това, в което го обвиняват. Обаче казаха – и така...
– А кого в този спорт уважавате най-много?
– Уважавам всички, които са направили нещо. Ние имаме големи имена в щангите и ако почна да ги изброявам, те са 50-60 души най-малко. И уважавам не само тези, които носят медали, а и тези, които са положили усилия, но не са имали шанса да се изявят, да ги вземат. За да се развива един спорт, трябва да има конкурентна среда.
– Като състезател или като треньор Ви беше по-трудно?
– Естествено, че като треньор. Като треньор винаги е по-трудно, защото като състезател мислиш само за себе си, разчиташ на треньора си. А аз имах щастието много години да бъда покрай треньор като Иван Абаджиев. Едва като станах старши треньор, разбрах колко е трудно. Всеки треньор изпада в прединфарктно състояние, когато състезателят му излезе на подиума. Оставете това – ами предварителните надежди, когато се готвиш за нещо, а то стане съвсем друго. Някой в последния момент се контузи или нещо друго... С всеки съпреживяваш – трудничко е.
– От какво покрай спортната кариера сте лишили семейството си?
– От себе си – не са ме виждали често. Вярно, получавах облаги някакви, можех да се грижа за тях, но с месеци не съм виждал жена си и детето си. Примерно отивам на лагер в Белмекен и съм там два месеца. Синът ми, може да се каже, израсна без мен. Да не говорим, че почивни дни не съм имал – събота, неделя, особено като старши треньор, трябва да си за пример. Ти ако не си в залата, как ще накараш другите.
– Покрай заболяването, което Ви е застигнало, отсяхте ли още веднъж приятелите си?
– Напротив, всички приятели ме подкрепиха. Благодарен съм им. Но не съм човек, който да говори за болести. Да чукна на дърво, добре съм.
– Получавали сте много медали, покрай тях и други награди и отличия – коя от всичките си награди цените най-много?
– Всички са ми ценни. Всички медали, каквито и да са, са ми скъпи, защото ми припомнят различни етапи от живота. Даже и това звание – „Герой на социалистическия труд“, което вече го няма, е повод за спомени и шеги. Много пъти се смеем с приятели, викат ми – какъв герой си, няма вече герои. Но то беше едно признание. Иначе какво – дават ти еднократно 1 500 лева и ползваш облаги като правото да купиш сто долара от банката и да ги изнесеш в чужбина – може да звучи сега смешно, но си беше придобивка. Така ме питат и за почетното ми гражданство – нали съм почетен гражданин на Сливен. Питат какво ми е предимството. Викам, мога да ходя безплатно на баня – стига да е останала някоя в града...
– Казвали сте в интервю, че все още има надежда Вашият спорт да стигне миналата си слава – вярвате ли го?
– Вярвам го, разбира се... Основата я имаме. Вярно е, че времената сега са други, че се работи при много по-тежки условия, но деца има, има и прекрасни треньори. Да се надяваме, че нещата ще тръгнат...
– Продължавате да се връщате в Сливен – какво Ви свързва с града?
– Винаги, когато мога, идвам в Сливен. Често идвам, включително на срещите с випуска ми от Текстилния техникум. Напоследък ги правим на язовир Жребчево, тъй като наш съвипускник има база там. Да, нямам вече къща в Сливен, но имам много приятели, у които да отседна.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Като чуя думата Сливен, веднага се връщам в годините и си представям един прекрасен град.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Не разбирам много от икономика, но би трябвало да има начин. Това, което знам със сигурност, е, че много зависи от ръководството на града, от кмета.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Не съм се замислял за това... За мен всички сливналии са за уважение.
– Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?
– Винаги съм казвал, че като природа по-хубаво място от България няма. Обиколил съм доста места, може би целия свят. Но нашата природа си е наша и аз най-добре се чувствам в Сливен. Аз бях се изселил в Щатите – през 1994 г., след като се отказах от спорта, взех зелена карта – дадоха ми я като на двукратен олимпийски шампион. Отидохме в Ню Йорк. Синът ми почна да следва, жена ми остана с него и започна да работи. Те останаха там петнайсет години, а аз на петия-шестия месец си взех дърмите – и обратно... Станах секретар на Федерацията по щанги в БСФС. Наистина животът в САЩ е по-спокоен и както казват повечето българи – хладилникът ти е пълен. За мен обаче може хладилникът тук да е наполовина празен, но се живее сто пъти по-добре. И в Америка имам много приятели, повечето вече са пенсионери – и всички през лятото си идват тук.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Човек никога не трябва да се отчайва. Трябва да е с нагласата, че каквото си е намислил, ще стане.
Юни 2016 г.
Интервю на Йорданка Раданчева от книгата "Сливналии", част I