In memoriam: д-р Иванка Панайотова
Категория: Имена Посещения: 2643
Почина д-р Иванка Панайотова – прекрасен човек и лекар. Светла ѝ памет!
(Интервюто с нея е от втората книга "Сливналии")
Иванка Николова Панайотова се ражда в Сливен на 27 юли 1934 г. Завършва гимназия в родния си град през 1952 г., а през 1958 г. – Медицинския институт в град Пловдив. Разпределена е за участъков лекар в село Сборище, Сливенско. През 1961 г. я назначават за ординатор в хирургичното отделение на Окръжната болница в Сливен. Оттам започва нейният път, наредил я сред най-достойните лекари, упражняващи тази трудна, отговорна и уважавана професия. Д-р Панайотова завършва курс по анестезиология и реанимация, през 1965 г. взема и специалност по хирургия.
До 1980 г. д-р Иванка Панайотова работи в хирургичното отделение на Окръжната болница, а до 1989 г. – в хирургическата клиника на Военната болница в Сливен. След пенсионирането си работи като хирург в частна болница отново в родния си град.
Д-р Панайотова не е единственият лекар-хирург в семейството, със същата специалност е и съпругът ѝ, д-р Петко Катевски.
Докато седим с приятели на сянка пред „Мустан“, възрастна дама от съседната масичка възкликва: „Вижте, минава д-р Панайотова. Много добра жена и изключителен професионалист.“ И тази реплика отваря приказка за сливенски хирурзи, оставили след себе си благодарни хора. Макар че дотогава не съм я познавала, очевидно д-р Иванка Панайотова е една от тях, още повече че тя е първата в Сливен жена хирург.
Мина време, преди да седнем на по-дълъг разговор с нея, поради това, че самата тя е вече пациент на лечебните заведения. И докато говорим, все се връщам към една мисъл, казана от някой си умен човек, останала в паметта ми: „Добрият лекар е обикновен като природата.“
– Г-жо Панайотова, разкажете, ако обичате, за детските си години, за семейството, в което израснахте...
– Произхождам от скромно, патриархално семейство. В него обаче основната фигура – нея поне съм запомнила от дете – беше моята баба Иванка. Кръстена съм на нея. Тя бе стълбът на семейството. Като повечето едновремешни жени тя чужда работа не е работила, занимаваше се с домакинството. Отгледала е две деца, а после и нас – мен и брат ми. Почина на 96 години. Беше усетила, че ѝ е дошло времето. Каза: „Аз до тука бях“, легна и след три дена почина.
Другата ми баба, майката на моята майка, е починала много млада. Мама е сираче, като баща ѝ е починал още по-рано, през войната в 1912 г. Тя е от Жеравна и носеше хубавото име Санда. Трудила се е от малка, но имала късмета все пак да попадне у добри хора, които се грижели за нея. (Мамината къща в Жеравна беше на хубаво място, точно до къщата на Йовков, но то ни бе отнето по несправедлив начин и къщата съборена, вероятно за да си построи някой вила. Да е жив и здрав.)
Къщата на дядо, татковия баща, в която съм родена и израснах, беше в квартал „Комлука“ – беден работнически квартал. Но пък хората бяха почтени, с чувство за взаимопомощ. Улицата ни тогава се казваше „Чаталджа“, после стана „Петър Андонов“, а сега върна старото си име. Вратите не се заключваха, а дворовете бяха много красиви – потънали в зеленина и цветя.
Дядо ми Панайот почина рано, бях десетинагодишна и по него време семейството ни живееше в Ямбол. Причината за това е, че баща ми, Никола Панайотов Янев, като много добър стругар бе командирован в предприятие в съседния град. Беше обявен за един от най-добрите в професията си в трите съседни окръга – Сливенски, Ямболски и Старозагорски, и го изпратиха да предава опита си. Живяхме там около година и нещо, но се случи и баща ми, и аз да се разболеем от малария. Междувременно се роди брат ми. Аз всекидневно и доста силно се друсах от това заболяване, а хининът, с който то се лекува, по него време трудно се намираше. Родителите ми взеха решение да се върнем в Сливен, при баба.
Фамилията ни беше скромна, бедна, работлива. Ние сме две деца. (За съжаление брат ми, който, както споменах, е с десет години по-малък от мен, от 1982 г. е покойник. Имаше сериозно заболяване.) Казах вече, че баба бе основният фактор в семейството – беше поела абсолютно всички грижи за бита, тъй като майка ми работеше на три смени в плетачно предприятие. Но ние не сме били лишавани от нищо – баба ни поемаше сутрин, приготвяше ни закуска, обяд, вечеря, изпращаше ни и ни посрещаше от училище. До такава степен се грижеше за нас, че когато вече станах лекар и ме изпратиха на работа в Сборище, тя дойде с мен, за да осигурява битовите ми потребности. Нашите я изпратиха, защото, като едно обгрижвано и недорасло по тази причина дете, знаеха, че няма да се оправя сама.
– Били сте бабино детенце...
– Да. Тя дойде в Сборище и стоя два-три месеца, докато видя, че лека-полека почвам да се справям.
– С какво сте запомнили Сливен от Вашето детство, с какво той е различен от днешния град? С какво децата тогава бяха по-различни?
– Както казах, повечето хора в квартала ни бяха работници и децата им не са се занимавали много с науки – двама-трима бяхме, дето залягахме повече над учебниците. Единият беше Марин Калинков, който стана професор по астрономия. (Проф. д.ф.н. Марин Калинков р. 07.06.1935 в Сливен, поч. 02.11.2005 г. в София, спечелва световна известност с изследванията си в областта на извънгалактичната астрономия и космология: откривател е на „свръхкупове“ от галактики и съавтор на един от най-големите каталози на свръхкупове с повече от 900 обекта. –www.zarata.info , рубриката „Българска гордост“) Другата беше Янка, която завърши агрономство и по-сетне по мъж прие фамилията Пецанска.
Аз бях затворено дете. И тъй като дворът ни беше огромен – с много цветя, с много дървета, в топлите сезони времето си прекарвах горе на една голяма смокиня. На дървото си учех уроците. Не съм контактувала с много деца, освен с Маринчо и Янка, с които бяхме съседи. Повечето време прекарвах вкъщи, като отивах само до библиотеката на кварталното читалище „Христо Ботев“ за книги, а като поотраснах, почнах да слизам и до центъра, до библиотеката на читалище „Зора“.
Учих в началното училище, което се казваше „Петър Андонов“ (Училището е съществувало до 1975 г., а понастоящем там е детска градина „Калина“ – б.а.) Оттам продължих в Първа прогимназия „Хаджи Мина Пашов“. Но като изкарах една година в това училище, решиха да строят нова сграда – разрушиха старата и всички, които бяхме там, ни прехвърлиха във Второ основно училище „Христо Ботев“.
– Спомняте ли си някои от учителите или съучениците си?
– Във Второ училище особено ме впечатляваше с артистичните си участия в училищните празници съученикът ни Николай Бинев, по сетнешният изявен актьор. Беше и голям певец. Година по-късно обаче той замина с родителите си за София.
Средното си образование завърших в девическата гимназия „Георги Кирков“. По мое време все още имаше две гимназии, мъжка и девическа. Бяхме доста разнороден клас. По едно време например дойдоха две момичета, които се открояваха от другите – високоинтелигентни, с изискани маниери, владееха чужди езици. Идваха от колеж. Но бяха изключително смирени, може би потиснати. Бяха деца на бивши сливенски фабриканти. Едната беше Лина Калова, другата беше от фамилията Комитови, които също имаха предприятие – на мястото на по-сетнешното военно окръжие, където пък сега е частна поликлиника. Комитова завърши медицина, вече е покойница, за Лина Калова не зная нищо.
От преподавателите винаги съм отличавала трима – математикът Герасков, който имаше академични знания, но беше академик и по възпитание и държание. Сериозен човек, но с чар. Другата беше водевилната, артистичната Вяра Еврова. Освен литераторката ни, тя ни беше и класна ръководителка – пееше, танцуваше, рецитираше и ми е оставила неизличими спомени. Третият беше Шопов. Преподаваше ни дескриптивна геометрия. Той също беше чаровник.
– Излиза, че повечето от любимите Ви учители са били математици... Но пък и медицината е точна наука.
– Така е. Към края на гимназията вече у мен се оформи желанието да следвам медицина или фармация. Как се оформи ли? Доста наивно като че ли тръгнах към тази професия. Четейки много книги, доста се впечатлявах от тях, особено от руската литература, и така прочетох романа на Антонина Коптяева „Иван Иванович“. В него се говори за една жена хирург, която пътува из Съветския съюз и оказва помощ на всички нуждаещи се. Знам, че е наивно, но тогава, в юношеството си, съм живяла с тези книги, съпреживявала съм ги и съм се поставяла на мястото на героите в тях. И оттам тръгна това ми желание, все още мечта – да бъда като тази лекарка.
Моите гимназиални години, като на повечето тогавашни гимназисти, бяха бедни. Готвех се да следвам, моите родители нямаха нищо против (но пък смятаха, че няма да ме приемат). Условието беше, че за да има някакви пари за кандидатстването, следва да се откажа от харчове по абитуриентски бал. Не съм ходила на бал, но това за мен не беше проблем. Учех за кандидатстудентските изпити, които за тези специалности, освен химия и биология, включваха и български език.
Приеха ме и майка ми беше, която застана твърдо зад мен. Беше много прогресивна жена и макар че баща ми беше скептично настроен, тя каза, че ще поеме издръжката ми. Впоследствие, разбира се, и баща ми е помагал, но нека пак кажа, че годините бяха много скромни, харчове за излишни неща нямаше.
– Т.е. това са хората, на които дължите благодарност... Но освен скромни, какви още бяха студентските Ви години? Следвате в Пловдив, който е един доста по-аристократичен град, запазил велелепието си дори в годините на ранния социализъм.
– Да, да. Усещаше се това. Там бяхме двама-трима сливналии. Иначе медицина от моя гимназиален випуск завършиха трима-четирима човека – Маргарита Савова и Блага Ненчева. По него време на мода бяха агрономството, математиката, химията.
А студентските ми години все пак бяха хубави, групата ни в университета беше много задружна, макар че в нея имаше по-възрастни хора, в смисъл – доста по-възрастни от нас, току-що завършилите. Бяха стабилни, семейни хора, по-смирени. Доколкото се разбра, системата ги е спирала в първите години след Девети септември да следват. От нашата група доста станаха професори, като например по-сетнешния ендокринолог Боян Лозанов, мой много добър приятел, който все още продължава да работи.
Имали сме интересни моменти, като например първото ни влизане в дисекционна зала. Беше голяма травма за всички, една от колежките ни дори напусна.
– А на Вас как Ви се отрази?
– Винаги е неприятно отначало, стресира се човек. Но постепенно се свиква с това състояние на човешкото тяло, нормално е. Пък и асистентът ни беше много добър, въведе ни в нещата.
– Очевидно сте приели геройски посещенията си в дисекционната зала, след като после ставате хирург... Защо тази специалност си избрахте?
– Както знаете, лекарите завършваме обща медицина, а след три-четири години се явяваме на изпити за специалност. А по мое време, като завършим, всички минавахме през селата...
– Добре, нека кажем най-напред за това. Знам, че първата Ви работа е като участъков лекар в село Сборище. Какви трудности като млад специалист срещахте? А как през днешния Ви поглед и на фона на липсващото днес селско здравеопазване изглежда онази организация на работа, доколко ефективна беше тя?
– Да, ще Ви кажа за организацията. Всичко беше канализирано. Лекарката, която е работила в селото преди мен, е била от София. Вършила си е работата добре и хората много съжаляваха за нея. Когато поех участъка, ме приеха с недоверие. Аз бях едно 50-килограмово човече и както вече Ви казах, отидох там с моята баба.
Две години и шест месеца работих в Сборище. Селото имаше две хиляди жители, а към мен беше и съседното село Оризаре, което също трябваше да обслужвам. В здравната служба освен мен имаше акушерка и санитарка. Отделно в селото имаше санитарен инспектор, бай Мартинов – човек без специално образование, но много съвестно си вършеше работата. Неговата задача беше да следи за чистотата в селото. Минавали сме с него и с кмета бай Неделчо, един амбициозен човек, който много ми помагаше – проверяваха се тоалетните, оборите, даваха се указания за по-добра хигиена, на по-добре уредените дворове раздавахме табелки „Образцов дом“ (които още стоят по някои врати – б.а.), даваха се указания в стола на ТКЗС-то и другаде как да се съхраняват продуктите. Така беше – освен с лечебна дейност, лекарите трябваше да се занимаваме и с хигиената в селото. Сега тази дейност я няма, а особено в ромските квартали има голяма нужда от хигиенен надзор.
Здравната служба в началото беше в една невзрачна стая, но много скоро се направи хубава нова сграда, с родилен дом на втория етаж. Да се намали детската смъртност, тогава беше въпрос номер едно. Имала съм инфарктни случаи с едно умиращо дете, което в последния момент изпратих в Сливен. Работата наистина беше много и се вършеше с усърдие. Сега просто се чудя как съм се справяла.
Както казах, в началото ме посрещнаха с недоверие. Преди да отида, селото е било известно време без лекар. Имаше местен фелдшер, до когото прибягваха, гледаха го с упование, вярваха му. Той работеше към болницата в Твърдица, но живееше в селото и всички ходеха при него. При мен идваха по необходимост – да напиша бележка-талон за консултация в Сливен или София, за болнични листи. Отчайваща работа. Взех да си викам, от мен доктор няма да стане. Като започнах, беше месец септември. А през януари на 1959 г. започна един страхотен грип. Бях се превърнала в летящия холандец да обикалям домовете по две села. Амбицирах се да не допусна в тези села да има някой починал от грип. Всичко това ми костваше много, още повече че условията бяха трудни. Осветление в селото нямаше. Идваха посреднощ хора, закачулени с ямурлуци, събуждаха ме и ме водеха някъде. Аз все още не ги познавах. Грипът тогава лекувахме с хинин, аспирин, пирамидон... Към антибиотици рядко прибягвахме. Но нямаше смъртен случай. Преглеждах, изпращах в Сливен по-тежките случаи, а с транспорта да не Ви казвам какви ядове имах. Линейка, разбира се, нямаше. При много спешни случаи използвахме един човек, който имаше „Волга“. Но тъй като в селото имаше гара и влакът спираше там, беше някакво решение. Обикновено придружавах болните. Когато не мога, изпращах за придружител санитарката кака Недялка, но понеже пък от циганския квартал в селото бяха свикнали да пътуват без билети, плащах и билетите. След това нещата някак се прекършиха, хората погледнаха на мен с други очи, почнаха да ми имат доверие, да ми съдействат. Направихме кръжоци, в които изнасяхме беседи и аз, и учителите (по него време в училището имаше единайсет учители, все сериозни хора) – събирахме жените и ги образовахме по отношение на хигиената, здравословното готвене, отглеждането на децата и пр. Помагаше ми и кинооператорът в селото, който правеше прожекции на здравни филми и беседи. И след две години обявиха здравната служба за първенец в окръга, а мен ме обявиха за Отличник на Министерството на народното здраве. Наградата за службата беше 2600 лева, с които купихме перални и други неща за родилния дом.
– Виждаме сега по селата останки от болници, от здравни и родилни домове. Вярно, че в миналото нашите села са били по-многолюдни, но нещата са и свързани – липсата на здравеопазване, училище и различни социални услуги води до отлива на население. Разкажете обаче как от село Сборище се озовахте в Окръжната болница в Сливен.
– Награждаването ми и една проверка на Здравната служба, която потвърди добрите резултати, явно определиха пътя ми по-нататък. Групите, които извършваха тези проверки, включваха интернист, хирург, инфекционист, представител на Здравния отдел на Окръжния народен съвет. Сред проверяващите бяха началникът на вътрешното отделение на болницата в Нова Загора, шефът на хирургията в Сливен д-р Рохов, д-р Павлов от отдела „Народно здраве“. Да не се хваля, но установиха, че документацията ми е изрядна. Тогава новозагорският лекар каза: „Аз ще взема това момиче при мен, защото виждам, че ще ми върши работа.“ А д-р Рохов му отвърна: „Ти, Саръиванов, може да си правиш сметките, но първо я попитай тя какво желание има.“ А моето желание беше да работя хирургия. Д-р Любозар Рохов знаеше това много добре, понеже повечето от стажовете си бях карала в хирургията. И тъй като имаше място в това отделение на Сливенската болница, ми дадоха възможност да кандидатстам за него и ме взеха.
Със селото аз се разделих със смесени чувства – бях свикнала там, но така или иначе предстоеше да се върна в града, а още повече щом отивах на желано място. Беше 1961 г., когато започнах работа в хирургията като ординатор.
– Кои бяха лекарите, които заварихте в хирургичното отделение на Сливенската болница? Кой от тях припознавате като свой учител?
– Когато постъпих на новата си работа, заварих единайсет солидни мъже, все високи към един и осемдесет, утвърдени хирурзи. По него време освен д-р Рохов, който беше началникът на отделението, работеха д-р Стефан Камбосев, д-р Михаил Попов, д-р Петър Хадживасилев, д-р Стефан Гавазов, д-р Михаил Михайлов. Особено се впечатлявах от д-р Камбосев – от ерудицията му, от начина на провеждане на визитациите. Вероятно сте чували тази фамилия – те са имали частна клиника, а той беше немски възпитаник, учил е при Бьолер (Лоренц Бьолер, известен австрийски хирург, един от създателите на съвременните хирургични методи, ползвани при аварии и нещастни случаи – б.а.). Д-р Камбосев беше ненадминат хирург и само като го гледа, човек можеше да научи много неща. Съжалявам, че само една година работих с него, след това той се пенсионира, а и заболя много тежко.
– Доколкото разбирам от автобиографията Ви (Д-р Мария Тодорова, „Нашето медицинско поколение“, алманах, 2019 г., с. 280-281), за нуждите на хирургичното отделение сте изпратена на курс по анестезиология и реанимация. Това означава, че първо сте работили като анестезиолог и реаниматор?
– Да. Когато постъпих в хирургията, за нуждите на отделението следваше да се подготви един анестезиолог. Тогава специалността беше все още нова, анестезиолозите в цялата страна бяха 26-ма, много дефицитни. В отделението, разбира се, че се ползваха упойки, но „упойкаджии“, грубо казано, бяха двамата санитари Иван и Коста. Те поставяха на лицето на болния една специална маска и наливаха етер. През 1961 г. изкарах шестмесечен курс в ИСУЛ (Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите – б.а.) с ръководител проф. Стоян Саев, след което положих изпит, за да получа правото да работя като анестезиолог. Така станах първият анестезиолог на територията на Сливен. Въведената съвременна реанимация и ендотрахеалната анестезия позволяваха да се извършват разширени оперативни интервенции, понякога на няколко органа едновременно.
Обаче, защо ли, желанието ми беше да работя хирургия. И казах на д-р Рохов: „Упойки ще давам винаги, но искам да съм хирург.“
А тогава нашето отделение беше като един малък „Пирогов“ – всичко идваше там, работеше се денонощно. И по това време вече всички свикнаха да оперират с обща анестезия. Работех това, но от време на време извършвах и операции.
– Предполагам, че упойките тогава са били различни от сегашните...
– Съществена разлика няма. Медикаментите са абсолютно същите, техниката на въвеждане е същата. Но да, съвременната анестезиология е много напреднала, има някои различия. Аз много уважавам тази професия и прекланям глава пред анестезиолозите, защото, ако има „богове“ в нашата професия, това са те – те могат да върнат човек, за който някой смята, че е „заминал“, към живота. Но това са истинските анестезиолози, които са много малко.
– За нас, дилетантите, също е ясно, че в една операция са важни колкото хирургът, толкова и анестезиологът...
– Изключително важен е анестезиологът.
По него време, когато работех като анестезиолог, нямаха такъв специалист във Военната болница и са ме викали и там да давам упойки. И не знам кой дявол ме накара да не се явя за специалност анестезиология, а да си настоявам за хирургията.
– Така е трябвало да бъде, а и сте изпълнили детската си мечта. Предполагам, че не съжалявате сега?
– Не съжалявам, но това ми е коствало много.
– Сигурно уменията Ви и като анестезиолог, и като хирург, се съчетават по добър начин и това Ви е помагало в професията...
– Да, така е. А и обучих една сестра, Маргарита Славова, която беше много добра в работата си и когато трябваше да правя някаква интервенция с обща упойка, първо въвеждах болния в интубация, след което сестрата поемаше обслужването на системата, като по време на операцията ѝ давах указания.
Работих двете неща около две години, но реших, че повече така не може, и през 1965 г. се явих на изпит за специалност по хирургия. След което на мястото ми дойде д-р Симонов, който нямаше специалност, но беше обучен да дава упойки. После анестезиолог стана д-р Алова, която стана и началник на разкритото вече анестезиологично-реанимационно отделение.
– Споменахте, че още преди да вземете специалност, са Ви поверявали да извършвате оперативна дейност. Помните ли първата си самостоятелна операция?
– Е, винаги се започва от малкото. Много съм наблюдавала моите колеги, които наистина бяха вещи в професията си – кой как гипсира, как шие, как реже. От всеки съм си купувала по нещо.
– Т.е. идваме на думата на старите майстори, които казвали, че занаят се краде...
– Точно така е. Първите ми операции бяха различни инцизии, т.е. цепвания на абцеси и пр., после преминах към апендектомии, което беше голямо щастие за мен, после хернии и други по-големи операции.
Междувременно в болницата станаха много реорганизации, случиха се и неприятни неща – например най-добрият хирург д-р Попов напусна и отиде в ТЕЛК-а. Но в една работа винаги има и приятни, и неприятни неща.
– А имаше ли конкуренция между хирурзите? Поне във филми са ни показвали такава – ако не завист, то едно съревнование между хирурзите от една болница „Кой е по-по-най“...
– Не, не – завист нямаше. Поне в колектива, в който работех, не съм забелязала такова нещо. Всеки си вършеше работата. Както Ви казах, тогава хирургията беше обща – гипсиране, операции и ортопедични, и урологични, и всякакви. Като дойде сутрин д-р Рохов, правеше петминутно събиране и казваше: „Ти си за гипсовъчната, ти отиваш в Първа поликлиника, ти – във Втора и т.н. Тогава имаше четири поликлиники, в които обслужвахме кабинети. И отделението водеше добър колективен живот. Д-р Рохов умееше да ни организира. Случвало се е, излекуван болен е донесъл едно агне за благодарност. Д-р Рохов казва: „Всички отиваме на „Изворите“ в Котел, където ще изядем агнето. Обаче някой трябва да остане в отделението. Кой, кой – Панайотова, тя нито пие, нито пуши. Добре. И по някое време пристигат едновременно двама с кървящи язви. Тогава те се оперираха по консервативен път и имаше много усложнения от това заболяване. Все още ги помня по имена. Започнахме с кръвопреливане, с реанимация, но в един момент стана ясно, че трябва да се оперират. Имах на разположение само един хирург, д-р Светиев, който беше на повикване. А в болницата бяхме на полеви условия, тъй като малко преди това беше станал пожар – сигурно сте чували. Той започна от покрива и понеже операционните са на последния етаж, точно над тях всичко изгоря, не бяха използваеми. За нуждите на отделението бяхме приспособили две стаи – реанимационна и операционна. Всъщност операциите извършвахме в днешната манипулационна стая на хирургията. Светиев дойде, оперирахме двамата един след друг и слава богу, успешно. Моите колеги на сутринта доста се чудиха, че съм успяла да се справя. Разказвам Ви това като пример колко драматизъм има на моменти в нашата работа.
Но все пак дойде едно време, когато се породиха началнически настроения – всеки искаше да се създаде отделение, на което да бъде началник. И може би беше правилно – знаете, сега работата е профилирана. Най-напред се отдели ортопедията, с началник д-р Михаил Попов. После се отделиха неврохирургията, урологията и хирургията остана със септичен и асептичен сектор.
– Явно по времето, когато започвате работа, хирурзите са имали не съвсем тясна специализация, а по-широкообхватна. Все пак, Вие в коя част от човешкото тяло се чувствахте най-сигурна?
– Най-сигурна съм се чувствала в „меката“ хирургия – стомах, черен дроб, жлъчка, щитовидна жлеза. И друго съм оперирала, но силата ми беше в операциите на тези органи. Пък и изкарах два курса в ИСУЛ точно в тази област на хирургията – по жлъчно-чернодробна хирургия (при доц. Станчев, който е специализирал във Франция, а иначе е родом от Сливен и баща му е бил добър лекар терапевт) и по стомашно-чревна хирургия (с ръководител проф. Дереджян).
– Много хора от по-старото поколение сливенци Ви припознават като един от най-добрите хирурзи, които е имал нашият град. Как смятате, кои Ваши качества са Ви позволили да се изградите като специалист?
– Ръководила съм се преди всичко от това – да бъде възможно най-добре на пациентите ми. Всеотдайност, ако искате, го наречете.
Случи се да разговарям с две жени, оперирани от д-р Панайотова, и това, което ме впечатли най-много, е, че и двете се просълзиха, докато си спомняха премеждието, преминато благодарение на събеседницата ми.
Денка Терзиева от Самуилово споделя, че два пъти – през 1983 и през 1996 г., животът ѝ е зависел от д-р Панайотова; и двата пъти тя се е преборила за нея. Първия път я оперирала сполучливо, а втория път, когато вече не работела в Окръжната болница, направила всичко, за да я оперират навреме.
Николина Брънкова била оперирана през май 1989 г., когато д-р Панайотова вече работела във Военната болница. Разказва, че доста време чувствала коремни болки, без да знае какво да прави, докато медицинска сестра я насочила към известната по това време хируржка. Все още си пази десетина големшки камъка, които тя извадила от жлъчката ѝ, и се чуди на твърдостта им. „Хванала съм явно последния момент, преди жлъчката да се спука. И си мислех, че кой знае колко ще лежа след операцията, а то на втория-третия ден още бях добре. Толкова сполучлива беше операцията и си казвам, че ако майка ми ме е родила, то д-р Панайотова ми даде втори път живота. Така съм възхитена от нея – не само като лекар, а като човек, който те предразполага, чувстваш го близък, не се притесняваш от него. Тя е хем образована, хем културна, има у нея доброта и съчувствие към пациента.“
– Със сигурност работата на хирурга е напрегната, изискваща пълно отдаване...
– Много напрегната. Дежурствата бяха умопомрачителни. Тогава нямаше частни болници, всичко идваше в Окръжната.
– И сега, въпреки многото болници, по-тежките случаи и заболяванията по слабоплатени клинични пътеки отиват пак в МБАЛ „Д-р Иван Селимински“...
– Така е и все пак има някакво преразпределение на пациентите. А в единственото тогава хирургично отделение се оперираше денонощно. Особено тежко е било положението при някоя авария в мините, каквито ставаха често. Водеха по пет-шест души на куп, обгазени, изпочупени, изгорени, омазани и очернени тъй, че не се различава човек ли е. Това беше най-тежката патология.
– Нашите мини бяха известни с наличието на газ гризу...
– Миньори ни водеха на конвейер. Тогава модерни апарати за обдишване нямаше. А повечето от тези пострадали идваха с дихателна недостатъчност – закрепяли сме ги директно за кислородна бутилка, за да ги обдишваме с дни наред. Дори не мога да допусна, че в съвременната медицина такова нещо може да стане.
Но все пак смея да кажа, че нещата тогава бяха добре. Те се влошиха, когато почна разделението на лекарите по различни болници, като мнозина отидоха в чужбина...
– Разказахте за Вашите учители, но и Вие сте имали добри ученици. Д-р Михаил Жечков (1942 – 2020 г.) споделя в интервюта, че като млад лекар в Сливенската болница е имал шанса да работи с отлични хирурзи, сред които споменава Вашето име...Него самия сливенци ще запомнят като отличен хирург. Имали сте възможност да проследите лекарския му път – с какво сте го запомнили?
– Много добър хирург, а беше и много фин човек. Дойде в отделението съвсем млад – едно много възпитано, много уважително момче. Изгради се като отличен специалист. За него мога да кажа само хубави неща, а и много добре се разбирахме. След като стана началник на отделението, много пъти се е случвало да водим задушевни разговори – споделял е неща, които му тежат, които не може да реши. Добър човек беше и разговорите с него сега ми липсват. Много ми е мъчно, че несправедливо беше обвиняван от някои, че взема пари от пациентите. Говореше се това, но никога не беше доказано. Да, появиха се търговци между лекарите, но доколкото при нас е имало такива, те минаха между капките, а Мишо обра негативната енергия. За него аз такова нещо не мога да допусна. Той беше и религиозен човек. Само добро мога да кажа за него. Отделно че беше всестранно развита личност и много се интересуваше от съдбата на Сливен.
– Мисля, че хората в крайна сметка са го оценили и са запомнили от него само добрините, които им е сторвал. Това пролича и от поклонението, когато той почина. Такова струпване на хора Сливен е виждал само при погребението на Мишо Тодоров и на Георги Данчев... Но нека се върнем към Вашето житие-битие. Предполагам, че сте имали възможност да напуснете Сливен и успешно да се развивате другаде, но не го правите – защо?
– Когато завърших курса по анестезиология, методичната ми ръководителка Маринова казваше: „Ти си най-голямата глупачка, ако се върнеш в Сливен.“ Тогава имаше вакантно място за анестезиолог в ортопедичната клиника на проф. Чоканов в ИСУЛ. (Кръстьо Чоканов, р. 1906 г. във Велико Търново, завършва специалност „Живопис“ в Художествената академия в София, а по-късно и Медицинския факултет на Софийския университет. Специализира ортопедия, хирургия и травматология. Той е доцент в ИСУЛ и дългогодишен преподавател, професор по пластична анатомия в Художествената академия в София – б.а.). Маринова много ме агитираше за това място. Даваше ми пример със себе си – как от Котел е отишла на специализация в ИСУЛ и останала. Е, аз не можех да направя това. Знам, че в Сливен ме чакаха да се върна, че бях необходима за операциите. Може би съм била глупава – вероятно животът ми щеше да протече по друг начин, може би щях да съм с някакви академични титли. Но чувствах тази привързаност – освен към болницата, също и към града и другото ми се струваше като предателство. Не съм желала никъде другаде да ида да работя.
– Предполагам, че има у Вас чувство на удовлетвореност...
– Да. Аз съм благодарна на професията си, въпреки трудностите и напрежението, които тя носи. Имало е много моменти, когато животът на пациента зависи от следващата минута, когато сърцето ти прескача и си мислиш, „До тука беше“. Или когато сме в операция, и дойдат и съобщят, че болният, който сме извели преди малко, не диша... Как мислите, се отразява това? Отиваш и правиш всички реанимационни процедури и никой не гледа какво е твоето състояние.
Но колегите ми бяха и много духовити. И в най-напрегнатия момент ще намерят нещо, с което да те разсмеят и окуражат. Помня как цяла нощ сме оперирали, утрепани сме от работа и вече на разсъмване колега отваря прозореца и вика към зората: „Съмна се, бульо, съмна се“ – и почва да пее. В такива моменти човек забравя умората.
Наблюдавам сега младото поколение лекари, вече и като пациент, и си мисля, че намесят ли се парите, става лошо.
– Има ли куриозни случаи във Вашата практика? Намирали ли сте например нещо необичайно в корема на пациент?
– Имаше един толкова куриозен случай, че всички в болницата бяхме учудени как е възможно. От затвора докараха младо момиче – дребно, около 45-килограмово, на което цял час сме вадили от стомаха метални предмети – болтове, гайки, цели вилици и лъжици... Гълтала ги е в продължение на дълго време с цел да влезе в болница, да ѝ дадат отпуск. Беше много зле, когато дойде при нас.
– Съпругът Ви, д-р Петко Катевски, също е хирург. За какво си говорят вкъщи двама хирурзи?
– Разговорите ни са като на всяко семейство – по-малко за работата, повече за битови проблеми.
– Но как се събрахте двама души с една специалност?
– Запознахме се покрай работата. Петко най-напред беше лекар в Танковата бригада, но имаше аспирации към хирургията и идваше на обучение в Окръжната болница. Идваше, участваше в операции, оперираше – това беше лично негово желание.
Оженихме се през 1963 г.
А аз през 1980 г. се прехвърлих във Военна болница. Направих го, за да се облекча малко – работата ми в Окръжната болница беше изключително много, изключително натоварваща. Това беше причината. Военната болница беше като един оазис на спокойствието за мен. Отидох като волнонаемен служител, не съм имала чин, като някои колеги. Но не предвидих, че може би няма да се погледне с добро око на това, че и съпругът ми работи там.
Във Военната болница по него време също имаше осем-девет хирурзи – и те все едри мъже. Началник на клиниката беше доцент Милков. Когато отидох, бях вече утвърден хирург, познаваха ме, още повече че и съм ходила там да давам упойки. Но останах с впечатлението, че не бях добре приета. Усещах скованост, отчужденост в отношенията. Нямаха ми доверие като че ли. Началникът ми разпределяше все хернии, апендицити, кисти... като на начинаещ хирург. Постепенно, постепенно можах да мина към по-сложни неща.
– Да не би да са се страхували от конкуренция?
– Може би го имаше това. Още повече, като ни виждат двама души от едно семейство, може да са смятали, че ще завземем болницата. Но мина и това. Постепенно се наложих, започнах нормална оперативна дейност. Но и там беше тежка работата.
– След повече от петдесет години лекарски стаж как смятате – в кои години българското (и сливенското) здравеопазване отговаря най-добре на потребностите на населението? Сега Сливен е градът с най-много частни болници на глава от населението – това хубаво или лошо е?
– Да, набират ми се повече от петдесет години, защото аз се пенсионирах през 1989 г., след което работих още двайсет и две години. Първо завеждах хирургичния кабинет в Трета поликлиника, а след няколко месеца се разкри място за хирург в ТЕЛК-комисията. Неин председател тогава беше д-р Пенков. Доста години работих като член на тази комисия. Още нямаше частни болници, но д-р Пенков ми казваше: „Направи си така сметката, че като направя един ден частна болница, да дойдеш за хирург в нея.“ И всички се смеехме на тези му думи – ние ги приемахме несериозно, но той явно е бил много сериозен. И ето че това стана. Спомням си, че тъкмо се бяхме върнали от почивка през лятото – имаме една вила в Габровския балкан (от него край е родът на съпруга ми) – и още докато разтоварваме багажа, Пенков пристигна вкъщи и вика: „От утре си на работа в частната болница.“
Когато почнах там, болницата още се устройваше – базата ѝ беше в подножието на Сините камъни, във високата сграда, в която се помещаваха тогавашното радио „Бимако“ и още други офиси. Там отидохме двама-трима хирурзи – д-р Кършев (възрастният) беше, от гинеколозите д-р Денчева, педиатърът беше д-р Пенкова, както и Пенков работеше като невролог. В една от стаите се устрои лаборатория. По едно време се разкри и операционна, дойде и д-р Режев от Военна болница, стана анестезиолог. Бяха устроени стаи за болните и почнахме да правим операции. От тази сграда се прехвърлихме в бившето военно окръжие в центъра на Сливен, където условията бяха много по-добри. Но болничната и поликлиничната дейност се разшириха. В стария битов комбинат (зад детската стоматология) беше разкрито отделение за лежащо болни, направиха се и операционни. Работата беше доста, правехме много операции, оперираше включително покойният д-р Начев, Бог да го прости. В това време се строеше новата сграда, в която и понастоящем е болницата, и когато тя стана готова, всички вкупом се преместихме там и работих чак до 2011 г.
А относно Вашия въпрос... Сливен сега е с шест болници, но това не е добре. То е едно голямо консумиране на пари от здравната каса, но не подобрява здравеопазването. Пациентите се лутат от една в друга болница... Това не може да продължава.
– Имам наблюдението, че пациенти, приети в частна болница, ако развият усложнение, веднага биват препращани към държавната болница... Там, където обикновено е основната работа на повечето добри специалисти.
– Така е. Но има и друго – всеки се пази от тежки случаи, да не говорим от смъртни случаи. Да вземеш пътеката – прекрасно. Но тежката патология? Напълно ясна ми е психологията на частните болници да искат да се отърват от тежките случаи. За тях пак остава Областната болница.
И сме свидетели на много грешки в ръководството на здравеопазването, включително в Сливен, като сриването на тринайсететажния корпус на започнатата болница, който щеше да побере всички дейности.
– Оптимистка ли сте за българското здравеопазване? Кое е най-доброто и най-лошото в него?
– Трябва да признаем, че здравеопазването дръпна много напред по отношение на технологии, прилагане на нови методи – присаждат се сърца, слагат се стендове, правят се магнитни резонанси. Разви се ендоскопската хирургия – ние и не сме допускали, че през четири дупки ще оперират органи. Но това се случва в големите добре оборудвани болници. А нека си го кажем, има частни болници, които са само „про форма“.
– Т.е. да разбирам ли, че е по-добре усилията да се концентрират на едно място – да се развива Областната болница, а останалите болнични заведения да се специализират в долекуване и различни помощни дейности?
– Да, мисля, че е добре основните ресурси – специалисти, апаратура – да се концентрират на едно място, а пък частните болници да решат какво да правят – да станат хосписи или да се съсредоточат върху определени клонове на медицината.
– А какво ще кажете за онези Ваши колеги, които работят на няколко места и ако работят навсякъде пълноценно, би следвало да им се набира 24-часов работен ден...
– Не мога нищо да кажа. Това е някаква магическа работа. Не мога да приема, че се грижиш за болния, тичайки от болница в болница и оттам в частния кабинет. Ние, старите лекари, имаме друго мислене... И като пациентка усещам на гърба си недостатъците на здравната система, при това сигурно съм привилегирована като здравен работник, пък и дълги години съм преподавала в Медицинския институт, така че половината град ме познава.
– Споменавате за преподавателската си работа в Института за медицински сестри, както преди години наричахме това учебно заведение в Сливен...
– Почти всички от по-възрастните медицински сестри ме познават от там. Имам хубави спомени от този институт. Момичетата, които идваха, бяха много земни, много старателни, част от тях бяха и по-улегнали – семейни, с деца. Въобще сериозни жени и до днес тези от тях, които все още работят, макар и вече като пенсионерки, могат да служат за пример. Младите се обучават при по-хубави условия, образоват ги хора от висши институти и би трябвало да са по-образовани, по-обучени, но не е така.
– Имате син и внук, пое ли някой от наследниците Ви професията?
– Не. Синът ми има някакъв допир, той е зъботехник, а внукът ми учи в Техническия университет в София. Не са пожелали да се насочат към медицината, вероятно след като са видели какво е дереджето в нашето семейство на двама хирурзи – единият се връща, другият излиза, единият спи, другият е на дежурство. Наситени и преситени са от лекари. И аз никого не съм агитирала за тази професия. За да се насочиш към нея, желанието трябва да е много силно, да си готов за несгодите в живота, които тя ти носи. Липсата на истинска почивка изтощава човека. Ние например с Мишо Жечков, след като сме оперирали някого, непременно след обяд отивахме „на поклонение“, както си му викахме, т.е. да го видим, да проследим състоянието му. И бяхме единствените, които го правеха.
Разговорите ми с някогашни пациенти на д-р Панайотова допълват споменатото от нея – тя не просто се интересува от състоянието на оперирания, но често поема и част от сестринските задържения.
Стамен Демерджиев например разказва с подробности за запознаването им, станало в резултат на неприятен здравен проблем, но пък довело до спасяването на живота му и до дългогодишно приятелство. През 1973 г. му предстояло пътуване за Москва, но часове преди полета получил кръвоизлив от язвата. В реанимацията лекарка му казала: „Ако искаш да живееш, настоявай да те оперира д-р Панайотова. В момента тя е най-добрият коремен хирург.“ Не само го оперирала, а десет дни поред лично сменяла превръзките му. „Единият ден беше празник, Първи май може би – спомня си възрастният човек. – Иванка Панайотова дойде преди манифестацията, направи ми превръзката, отиде да манифестира и после пак се върна да ме види как съм. Всеотаен лекар! Цял живот съм ѝ благодарен“.
За чудесната лекарка и чудесен човек разказва при всеки удобен случай и Пенка Георгиева. Д-р Панайотова не просто оперирала щитовидната ѝ жлеза, но била съпричастна на всички последващи нейни здравни проблеми, насочвала я към подходящи лекари в София, напътствала я как да постъпи.
Дори и сега, когато нейното собствено здраве не е добро, телефонът на д-р Панайотова често звъни, търсят я за съвет – и не само свързан със здравето.
– Д-р Панайотова, как, според Вас, Сливен би могъл да се развива по-добре в бъдеще, но и да остане със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Няма я промишлеността, която крепеше Сливен в челото на българските градове, няма ги и военните. Къде отидоха тези хубави предприятия и защо сега не може да има промишленост в такъв мащаб? Аз чета доста за историята на Сливен и знам, че той винаги е бил работнически град. Макар че е имал и много силна интелигенция. А сега всеки, който напредне в някоя сфера, изчезва от града. При това изтичане на младите хора няма на какво да разчитаме. Аз не виждам изход, докато не се появи стабилно производство, осигуряващо трудова ангажираност на всички. Хората са важни и докато не намерим начин да ги задържим тук, едва ли ще има напредък за града.
– Сигурно сте пътували по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много и с какво?
– Има наистина знаменити градове – Петроград, Будапеща... Много хубави места има по света. За съжаление, не мога да пътувам вече. Малко внимание съм обръщала на собственото си здраве и сега си плащам.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Моят град.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Добри Чинтулов, Хаджи Димитър – това са личностите, пред които се прекланям.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Научила съм, че човек трябва много добре да премисли най-напред какво иска да прави, и второ, да го прави само ако е убеден, че ще постигне резултат. В противен случай уроците са много горчиви.
Йорданка Раданчева
Септември, 2020 г.