In memoriam: Неделчо Домусчиев
Категория: Имена Посещения: 1354
Каква беше тая година, колко приятели отнесе... Благодарна съм, че съм се докоснала по някакъв начин до всекиго от тях и дано това, което са споделили в тези пространни интервюта, да докосне и други хора...
(Интервюто е от втората книга "Сливналии", изд. 2021 г.)
Неделчо Домусчиев се ражда на 20 април през 1930 г. в странджанското село Зидарово (днес в Община Созопол). Завършва гимназия в Бургас. През 1950 г. семейството се преселва в Сливен, който е родният град на майка му и където Неделчо завършва и текстилен техникум. Започва работа като текстилен техник – става секционен майстор в тогавашния ВТК „Георги Димитров“, но скоро приема предложението да стане учител. Учи задочно и над 30 години преподава предачество и текстилно материалознание в Текстилния техникум. Пенсионира се през 1990 година като старши учител с първи клас квалификация.
През всичките си години на учене и работа Неделчо Домусчиев активно се занимава с музика. Най-много сили и желание отдава за сформирането и концертната дейност на „Червено и черно” – естраден оркестър, един от първите в страната ни през 60-те години на миналия век. Домусчиев е негов ръководител от 1963 до 1973 г., през което време оркестърът печели „Златната тракийска лира“ и други награди.
Неделчо Домусчиев е носител на орден „Кирил и Методий“ трета степен и на Почетната значка на Сливен. Той е автор на четири книги – разкази със сюжет, почерпан от житието-битието на автора, както и книга за историята на оркестъра „Червено и Черно“.
Неделчо Домусчиев помня от детските си години – като човека, който пее и свири на китара на всяка сбирка на възрастните (тогава такива ми се виждаха, а те са били много млади). Дечо, както го наричаха родителите ми и приятелите му, може би беше най-младият от тях, а и дълго запази младежкия си вид. Младежкия си дух още пази.
Когато прочетох готовия текст на интервюто, видях, че отговорите на част от въпросите са по-емоционално обагрени – това са тези, на които той ми отговори писмено и в тях по-ясно личи неговата природа на музикант и чувствителен човек. В други личи журналистическия ми стремеж към изчистеност и деловитост. Предполагам, че и читателят ще долови тази разлика.
– Г-н Домусчиев, сливналия сте по майчина линия, а сте роден близо до морето. Разкажете, ако обичате, повече за Вашето родно място.
– Родно място! Тези свещени думички карат сърцето на всеки човек да трепва и зазвънява като камбана. Няма значение, че животът ни не е бил лек и сме скитали като бездомни чергари. На всяко място сме оставяли частица от себе си, а в паметта си сме скътали скъпи образи на незабравими личности, съхранили сме вълнуващи преживявания, късчета от природата и незаглъхващи гласове. Всичко и сега е готово да изплува в представите ми, обгърнато от неугасваща обич и любов.
От родното си място в Зидарово съм отнесъл ценното познание за България и българите от средата на тридесетте години на миналия век. Селяните все още не бързаха да се разделят с бита си, утвърден от стотици години, не бързаха да сменят потурите и сукманите с „алафранги“, нито цървулите с модерни обуща. Произвеждаха си домоткани аби и конопено платно, но това не означава, че липсваше красота и изящество в облеклото им. Никога вече няма да се върне онова преклонение и опазване на християнските добродетели, ревностното спазване на традиции, празници и обичаи: коледуване, сурвакане, заговезни и кукеровден, лазаруване, красивата Цветница и пр. Всяка неделя на хорището се виеха кръшни хора под звуците на гайди, кавали и тъпани. Домовете бяха двукатни, с външни стълби, като долните помещения служеха за добитъка. Вода се носеше с кобилици и менци от два кладенеца. За ток, радио и автомобили бе рано да се говори.
Малко по-късно, когато се преместихме в Приморско, почувствахме, че животът е съвсем друг. Този затънтен тогава край на подбив наричаха „тъмна Индия”. Това бе голяма грешка! Тук живееха грамотни хора с поглед в бъдещето. С годините това пролича… Селото е било основано в края на 19 век, след Освобождението, от странджанци, бягащи от турците. (Приморско е обявено за град през 1981 г. по повод 1300-годишнината от основаването на българската държава – б.а.) В исторически план тук е имало други селища със звучните имена Зонарита, Селихлер, Кюприя (Наименованието Кюприя днешното Приморско е носело до август 1934 г., когато е преименувано – б.а.) Освен странджанци го населяваха изселници от Одринска Тракия, гърци и малко руски емигранти-белогвардейци, вече претопени. Морето правеше тези хора свободолюбиви, предприемчиви и дружелюбни. Макар че селото бе отдалечено от големите градове, тук измененията и модернизацията на бита по-осезателно се чувстваха.
Бързо привикнахме с тукашните условия на живот. Къщата, в която се настанихме, бе на крачки от високия морски бряг. Приморско не измести Зидарово от паметта ни, но надделя заради морето, дюните, златните пясъци, близките гори и най-вече заради новите приятелства, които съхранихме до конец.
Точно заради това преместването ни през 1950 година в Сливен, наложено по-много причини, с брат ми Иван приехме много драматично, съкрушени от раздялата с морето. В Сливен вече бяхме гостували през ваканциите при дядо и баба. Това беше родният град на майка ни, за който тя непрекъснато мечтаеше. Малка къщичка, цветна градинка, роднини, близки и вечните Сини камъни. Когато дойдохме тук, за нас безгрижните детски години бяха безвъзвратно отминали като пролетен дъждец. Трябваше да се работи, за да се оцелее. Голямото приключение на живота бе навлязло в решителната си фаза: работа, професионално израстване, собствен дом и семейство. Сливен се оказа подходящо място за разгръщане на творческите ни възможности…
– Обяснете, ако обичате по-подробно, кое налагаше тези промени в местожителството на семейството Ви. И като допълнение: фамилията Домусчиеви е доста разпространена в България, установили ли сте роднински връзки с еднофамилници от други градове?
– Нашата фамилия не се среща толкова често. В Сливен доскоро имах колега Николай Домусчиев и често ни бъркаха, защото и той бе учител, и също пишеше книги. Когато почина, по телефона доста познати ми поднесоха съболезнования за собствената ми кончина. В България най-известен е Кирил Домусчиев, но с него не сме род.
Баща ми Стефан произхожда от стара карнобатска фамилия – Драгунчеви. Всеки от петтях братя Драгунчеви, един от които дядо ми Неделчо, приема ново фамилно име според професията си. Дядо Неделчо е бил скотовъдец с много овце и свине, затова го наричали Домусчия. Моят баща имаше четирима братя и две сестри. Живееха в стара къща, купена от турчин, избягал по време на Освободителната война. Семейството е било с добро материално състояние и всички братя и сестри имаха някакво образование. Настъпва обаче чума по животните и дядо губи цялата си жива стока. От притеснение получава тежко заболяване и умира. Задружната фамилия се разпада, всеки тръгва по своя път. При новото строителство в Карнобат през шейсетте години, при разкопаването на старата турска къща, под прага на пътната порта багерът изкопава гърне с жълтици. Те са можели да спасят дядо ми от стопански банкрут, но пък и турчинът сигурно се е надявал един ден да се върне и сам да си ги изкопай.
Братята на баща ми – Атанас, Йордан, Димитър и Тодор – също Домусчиеви, бяха пръснати в различни градове из страната, но те вече не са живи, даже и братовчедите ми останаха малцина, а със следващото поколение почти не се знаем. Обикновено така става в живота. А и връзките ни с бащината ми фамилия бяха по-слаби. Дядо Неделчо и баба Недка бяха вече починали, когато посещавахме Карнобат .
Баща ми учителства в близките до Карнобат села. Братята били твърде различни по идеологическите си убеждения. Моят баща от младите си години е бил убеден социалист. Активно се включва в подготовката и избухването на септемврийското въстание през 1923 г. То завършва печално и трагично, а в карнобатски район – съвсем безуспешно. Арестуват групата им и ги влачат из участъците. Някои от другарите му след разпитите не се завръщат. Останалите разбират, че ще дойде и техният ред. Един от братовчедите на баща ми – Алекси Зингинов, собственик на големите хотели в Бургас до гарата, успява с влиянието си да спаси баща ми и няколко негови другари. За това участие баща ми получава присъда – като рушител на царство България и изменник да не заема държавна длъжност до края на живота си. Зингинов му намира работа далеч от очите на властта – в Зидарово. Ето това е причината аз да се родя там. Едва през 1938 г. от полицията го откриват случайно, но само го местят като опасен за обществото в още по затънтен район – в село Приморско, за което вече Ви разказах. Баща ми никога не измени на идеите си. Всичко, което се случи след септември 1944 г. дълбоко го разочарова. В малкото тогава село Приморско нямаше богати хора, но обявиха няколко замогнали се фамилии от трудолюбиви и находчиви личности за богаташи и даже фашисти. Провежданата насилствена колективизация, отнемането на имущество, придобито с честен труд, бе свързано с насилия и жертви, а закриването на останалите политически партии отблъсна хората и унищожи демократичния характер на статуквото. Отмяната на присъдата, медалите и признанието на баща ми за участник в антифашистката борба доста изненадаха хората, с които работеше, но той не прие поканата от Карнобат да заеме някаква отговорна длъжност. Баща ми винаги е бил скромен и безкрайно честен човек.
Татко и мама бяха общителни хора, бързо се сближаваха с различни семейства и отделни личности и без да се натрапват, ставаха притегателен център. През детските ми години по различни празници вкъщи се събираха много гости. Родителите ми бяха млади и отворени към живота. Майка ми можеше да шие модерни женски тоалети – шевната машина „Сингер” беше голяма придобивка. Това тя правеше без пари и у нас често се сформираха модни сбирки. За ония години имаха богата библиотека, абонирани бяхме за списания и за „Златни зърна“ – поредица от книги с художествена литература. Вкъщи се четеше много, непрекъснато звучеше музика – имахме грамофон (единствен в село), но по-важното бе, че родителите ми знаеха модерните за времето песни и двамата свиреха на китара. И най-бедният човек от Приморско бе по-богат от нас, защото имаше имоти, добитъци, а нас, безимотното чиновническо семейство, кой знае защо, ни считаха за богати. Вероятно защото имахме мебели – съвсем скромни, но все пак ги имаше. Имахме легла, а в Зидарово през трийсетте години бе общоприето да се спи на земята върху козяци и възглавници, пълни с царевична шума. Хората нямаха и нощници, а за баня да не говорим. Килими, мека мебел, перални и хладилници – това бяха неща от близкото бъдеще…
През зимните ваканции на гости от Сливен идваше малката сестра на майка ми – леля Сийка. Тя все още бе ученичка в гимназията. Винаги ни носеше най-интересните книги и вечер на газената лампа ни четеше незабравимите истории на „Робинзон Крузо“, „Чичо Томовата колиба“, „Винету“ и много, много други.
За мен рано свърши този семеен уют, трябваше да уча прогимназия и после гимназия далеч от топлото домашно огнище.
– Какви бяха детските Ви игри, пазите ли приятелства от детските години?
– Игрите от детството са вълшебство, което не допуска неуспехи и загуби и носи само радост. Големият ни двор, потънал в цветя и зелени треви, и морето на две крачки създаваха идеални условия за приключения, повтарящи епизоди от живота на героите от прочетените книги. Имахме колиба и тя бе „Чичо Томовата“, имахме куче и то се казваше „Тарзан“, някой от нас наричахме Петкан, други Винету. Край морето под високия бряг пускахме нашите кораби с книжни платна и те никога не се завръщаха в пристанището ни, макар че то имаше и фар. Скитахме по пустите пясъци и дюни и ловяхме риба с простите си въдички. Полуостровът, наричан с красивото име Зонарита, тръпнеше от предчувствия за стотици гости чужденци, високи красиви сгради и коли, много коли…. Но най-напред се случи друго – и земя, и хора ги притисна войната. Игрите секнаха, дойде гладът, а с него и болестите – малария и скоротечна туберколоза. И двете болести поваляха главно децата. Край Приморско бе пуснало пипалата си Дяволското блато – 12 000 дка развъдник на комари. То вече не съществува. Някогашните строителни войски освен пристанището, което построиха през 1938 г., пресушиха и затрупаха този извор на болести. Там по-късно бе разположен Международният младежки център.
Въпросът Ви пазим ли приятелствата си от детските години е извор на болка. Не се забравихме никога и поддържахме сърдечни връзки. Макар и не много често, си устройвахме срещи, изпълнени с историите и песните от нашата младост. Да, но вече няма с кого! Господ ми е определил съдбата да надживея приятелите си. Не се оплаквам, трябва да благодаря Богу, но повярвайте, никак не е лесно.
Но Вие ме насочвате и към най-щастливите мигове от биографията ми, тясно свързани със Сливен. Ежегодните ни ваканции и предстоящото пътуване даваха тон на дните ни много преди това. Подготовката, самото пътуване и посрещането представляваха един низ от случки и преживявания, запомнящи се завинаги. Те обогатяваха детския ни опит с нови познания – пътуване с влак, ходене на кино, електрическо осветление и пр. Самият град Сливен ни омайваше със своите изненади. Сините камъни завинаги заседнаха в представите ни като неделима и неповторима част от града. Калдъръмените улици и сокаци, циганските музики и екзотични танци, общината с часовниковата кула и най-вече паметникът на Хаджи Димитър завинаги ни заплениха. Градът от днешна преценка беше беден и регулиран само в центъра. Без тротоари, с по една-две чешми на квартал. Трите реки, пресичащи града, се разливаха често извън коритата си, а през трийсетте години вадите от Аблановската река все още минаваха през целия град. До Дамарския мост имаше запазена стара воденица, но вече не работеше. Силно впечатление остави в паметта ни затворът. Той бе препълнен и от всяко прозорче се мяркаха силуетите на затворниците.
Заради нас дядо бе накупил рогозки, на които се разполагахме под старата круша. С каруцата ни качи на Карандила и там преспахме в току-що построената учителска станция. Него строителите го познаваха, защото бе носил най-хубавия камък за строежа.
Баба готвеше страхотни гювечи и вечеряхме и спяхме вън на рогозките, а една ниска софра ни събираше понякога десет души. В горещото лято цяла нощ се чуваха циганските музики или щурчетата. Имаше светулки, а от Коруча се носеше жабешки концерт. Градът свършваше до реката, от другия ѝ бряг започваше Орешака. Това бе вилна зона с чудесни градини, а нагоре по Гаговец земята се обработваше и лозята с техните тераси, огради и пътища и след залесяването дълги години си личаха...
– Доколкото разбирам, семейството се мести в Сливен по желание на майка Ви...
– Връзките с майчината ми рода съществуваха по-неразривни и изпълнени с привързаност и гореща обич благодарение на милата ми майка. През целия си живот тя непрекъснато се стремеше към връщането си в Сливен.
Историята на нейния род е възможно да се проследи само две поколения назад – както това е въобще възможно у нас, с много редки изключения.
Дядо ми Иван Белича идва от Чирпан. От дете останал пълен сирак и отгледан от роднини, за да не им бъде в тежест, тръгва по-света да си търси късмета. Попада в Сливен и намира работа като пазач на имотите на богат скотовъдец. От запазена фотография личи, че е бил напет мъжага – с тънки мустачки и калпак, с палто, но запасан с пояс, в който се мъдрят пищов барабанлия и кама. Завъртял ума на баба ми Иванка и бай Петър Кендъла – баща ѝ – го вземал за зет. Дал му място в двора и дядо си построил къща (около 1900 г.). От тази къща все още има запазена една стаичка. Иначе в нея живяхме подред и леля ми със свако Георги, и малките още Богдан и Светла, и родителите ми, и известно време и моето семейство със съпругата ми Валентина и дъщеря ни Екатерина. Къщата имаше и изба.
Никак не са били леки животът и детството на майка ми и двете ѝ сестри. Дядо беше много трудолюбив и жилав човек. Разработил собствена кариера за строителен камък. В тях години сградите са се строили в основите само с камък. В двора имаше обор за коне и голяма талига, с която сваляше камъка от Гаговец. Каменарството е тежка професия, но е можело човек с много труд да се замогне. Народили се много деца, дядо гледал и три лозя, а надвечер ходел в кафенето в центъра. Там се срещал с клиенти, с които сключвал сделките си за доставка на строителен камък. Там се срещнал и с художника Добри Добрев, който го харесал като модел за картините си. Сега в галерията „Димитър Добрович“ се намира картина, на която дядо и колегата му бият с тежките чукове. Възходът и замогването на дядо секват не по негова вина. От 1912 до 1918 година той е призован за участие във войните, които страната ни води. Гладът и мизерията притискат семействата на воюващите мъже. Помощ от никъде. Болестите повалят много хора, започват бунтове на жените. Семейството на майка ми оредява, умират три от децата, а едва оцеляват майка ми и двете ѝ сестри – Сийка и Димка. През тези шест години Белича участва в боевете на всички фронтове. При Одрин се разболява от холера и което рядко се случва – оцелява. Най-накрая, за награда, се завръща болен и полуоблечен – заради бунта във Владая. Все пак се завръща, защото хиляди не се завръщат. Той не е обявяван за герой, медалите му бяха от най-скромните, но на въпроса Ви кой от предците ме е вдъхновявал и предизвиква преклонение пред мъжеството му – това е дядо ми Иван Белича. Връщайки се от армията след шест години, намира сили и отново се отдава на тежкия си труд. Дава образование и на трите си дъщери и през 1942 г. почина на кариерата от силикоза.
Вие ме интервюирате като сливналия, а аз, както казах, съм роден и живял и на други места. Но вярвайте ми, не правите грешка, защото от дете се чувствам сливенски потомък. Това се дължеше главно на майка ни. Нейната обич и привързаност към Сливен бяха пословични и те неусетно се предадоха и на нас с брат ми. Баща ми желаеше да останем в Приморско. Даже капарира къщата, в която живеехме. Внезапно му направиха ревизия на касата и не му излязоха сто хиляди лева. Очакваха го уволнение и затвор. Имаше хора, които потриваха ръце за хубавата длъжност. Баща ни се поболя, той знаеше, че е чист и има чужда намеса в дефицита на касата. Една нощ, внезапно сетил се за нещо, той стана и отиде в общината, извикал дежурния полицай и кмета. Посреднощ претърсили канцелариите и открили скрит документ за сто хиляди, с които пари е закупена радиоуредба за озвучаване на селото (тогава ги имаше навсякъде, даже и в Сливен). Получи служебно извинение, но беше жестоко огорчен от обидата. Трудно бе да се установи кой от колегите му бе извършил тая низост със скрития документ. Чувствителен и горд човек, баща ми съобщи на шефовете си, че напуска. Така каузата на милата ми майка получи „зелена улица“ и започна отново едно трудно прехвърляне на не особено богатата ни покъщнина, но най-сетне в Сливен. Очакваха ни жилищни проблеми и търсене на работа, и то в годините, когато все още вилнееше недоимъкът, предизвикан от войната. Но най-после станахме жители на любимия ни град под Сините камъни.
– Какви са училищните Ви спомени?
– След тридесет и две години работа като учител обяснимо е да ме хващат ядове при спомена за ученическата ми биография. Не бях прилежен ученик и винаги попадах в разни забъркани ситуации, от които излизах със съответното наказание. Няколко важни причини донякъде ме оневиняваха поне пред собствената ми съвест. Беше война, след войната – гладно и напрегнато време. От 11-годишен трябваше сам да се оправям с бита си, с избора на квартири, на приятели, на отопление и какво ли още не. Родителите ми пращаха достатъчно средства, но аз не умеех да ги харча целесъобразно и те не стигаха. Учехме през ден, защото училищата бяха превърнати в болници и препълнени с ранени съветски войници. През 1945 година българите трябваше да заживеят при съвсем нови обществени взаимоотношения. Това се отрази и на подрастващите. В училище се деляхме на зелени, червени и какви ли не. Имаше бивши богаташи и властници, но и излезли от нелегалност партизани и политзатворници. Имаше и побоища, и арести, а за някои – и лагери, и затвори. Изчезваха хора, беззаконното възмездие не бе избегнато. Еуфорията от първите дни на победата над фашизма угасна постепенно.
Добрите ученици успяваха и при тези тежки условия да бъдат на ниво. Затова днес не мога да се оправдавам, че ми липсваше топлата майчина грижа и родителският контрол, поради което не ми се учеше. Колкото неща пропуснах като ученик, се наложи като учител да ги наваксвам непрекъснато. Така се случи, че учих в три различни гимназии – в Сливен, Бургас и Царево. Толкова учители смених и за един не бих казал лоша думичка. След толкова години, когато вече тях отдавна ги няма, скъпите им образи все още стоят пред очите ми, чувам гласовете им и техните сенки ме карат да разбирам, че учителската професия е свещено призвание.
– Как виждахте бъдещето си в онези ранни години?
– В никакъв случай като текстилец – майстор-техник или учител по текстилни дисциплини. От малък музиката бе покорила сърцето и душата ми. Все още си пазя тефтерите с песни, които вече никой не знае. Обяснимо е, понеже до тях са съхранени и тетрадките с песни на майка и татко, писани преди почти сто години. Скъпи реликви, които след мене вече ще бъдат отпадъчна стара хартия. Такъв е животът, уви! В гимназиална възраст попаднах в образована музикална среда, свирех и цигулка освен китара и непрекъснато пеех. Всички харесваха пеенето ми, взимах и уроци от вокални педагози. На млади години в мен се оформи идеята за музикална кариера и то в класическото оперно пеене. Много сили отдадох, през много перипетии преминах, но безуспешно. Днес, след дълги години работа с музиката, преценявам трезво, без суетни чувства, че гласът ми е бил голяма рядкост, но не ми е достигала моралната издържливост и дисциплина да отстоявам своята кауза, своята мечта. Като допълнение за неуспеха ми е липсата на една подадена ръка от родители и обществени институции за малко помощ и съпричастие. Не се сбъдна мечтата ми за голямата сцена, но аз завладях още по-голяма аудитория – през целия си живот непрекъснато пях на близки, приятели, колеги и на самодейната сцена. Това все пак е компенсация…
– Как и защо станахте учител?
– До учителската професия стигнах по доста трънлив път. Щом завърших текстилния техникум, а и семейството ни се установи стабилно в Сливен, тръгнах да си търся работа. Народът бе оголял през войната и текстилът през петдесетте години работеше на пълни обороти – само да ти се работи… Вместо на вълшебната мечтана оперна сцена се оказах сред невъобразимия шум и трясък на предачните цехове. Сбогом Верди, адио Пучини! Стресът бе голям, но попаднах между добри и благородни трудови хора, които нито за момент не ме оставиха отчаян и безпомощен да се лутам из машините. Някои от колегите ми майстори бяха неграмотни практици, останали от „чорбаджийско“ време. Те дълги години бяха усвоявали тайните на текстилната техника и технология и отделни личности между тях се бяха превърнали в легенди на текстилния бранш. Имената им се изговаряха от работниците с уважение и страхопочитание. Имаха заслуги и участие в работническите борби и стачки. Моят пряк началник бе Кирил Николов – Буржоата. Непрекъснато вървях с него и му помагах при отстраняване на аварии по машините (както се казваше тогава – носех му чантата с инструментите). Винаги ме караше да си казвам мнението предварително – какво трябва да се направи, след това под негово наблюдение започнах да отстранявам все по-сложни повреди. Предачните машини-селфактори бяха с много сложна механика и поради ниската си производителност вече не се използват, на тяхно място днес са ринговете. Един прекрасен ден шефът на предачницата ме извика (Георги Демирев – текстилец с образование и също един от големите специалисти). Каза ми: „Мислех, че ще се предадеш и пропаднеш между тия железарии, но ти изтърпя трудностите на началото. Явно си попрочел малко от учебниците на Серафимов и бързо влезе в работата. Давам ти първа младежка секция, ти добре се разбираш с тези вагабонти. От днес си секционен майстор. Честито! Не се плаши, всички ще бъдем край тебе.“ Тези негови думи, казани искрено, съвсем по бащински, бяха моето първо признание като личност и човек. Някъде далеко все още звучеше в мен прощалната ария на Каварадоси „Там звездите блестяха“, но заглушена и пренебрегната, затихваше неусетно.
Годините 1952 – 1954 бяха тежки и трудни за сливенския текстил. Започна и се проведе така наречената Реконструкция. Национализираните предприятия, построени от собствениците, извършваха самостоятелно целия технологичен цикъл – от суровина (вълна) до готов продукт (плат), а сега трябваше да се превърнат в цехове за отделни операции: подготвителни, предене, тъкане, апретиране. С други думи – разместване на доста остарелия машинен парк и обособяване на самостоятелни цехове от технологията. По-късно се отчете, че очакваният резултат не се получил заради непрекъснатия кръстосан транспорт. Така обаче се работи до 1989 г. В нашата страна, в Сливен, се произвеждаха повече от 50 процента от вълнените платове. Откри се нова камгарна предачница с модерни машини, нова голяма тъкачница, тъфтингово, мокетно и килимно производство, тъкане на одеяла и фини платове. Текстилът бе най-мощният отрасъл в България и търгувахме с целия свят. В сливенския район работеха повече от десет хиляди текстилци. Бяхме обявени за българския Манчестер. Всичко това щеше да пропадне след 1989 г., ако италианецът Миролио не спаси огромния текстилен комбинат ВТК „Г. Димитров“ от разграбване и разруха. Нямаше ги вече старите сливенски индустриалци. Фамилиите Андонов-Михайлови, Калови, Стефанови, братя Недеви, Бояджиеви при социализма не видяха нищо хубаво. Обявена за грабители и експлоататори, тази най-предприемчива групичка от инженери и техници завинаги бе изгубена за обществото ни. Наследниците им нямат нагласата и уменията отново да подхванат делото на предците си...
Текстилният сменен труд не е лек (признат е за втора категория). Въпреки трите смени, на които работех, намирах време да участвам в Народния хор „Добри Чинтулов“ при читалище „Зора“ с дириригент Илия Цеков и в профсъюзния ансамбъл, ръководен от Динко Карагьозов. Изявявах се като солист и това до някъде ме утешаваше и радваше... Какъв парадокс – точно на музиката и пеенето дължах неочакваното си насочване към учителската професия. Една сутрин първа смяна, рано-рано в 5 часа, както винаги, през цеха преминаваше директорът на комбината, всеизвестният Йордан Друмев. Впрочем, всяка сутрин той минаваше през всички цехове и тогава викаше на съвещание началниците им. Тази сутрин той се спря при мене и няколко минути ме наблюдава каквото правех. Повика ме: „Може ли за минутка – и помислих, че ще ям калая за чистотата, но излезе съвсем друго. – Довечера ела в Културния дом, спрели сме се на тебе да поемеш ролята на Шибил“.
Така започна една прекрасна история със оперетата „Хайдути“ по разказа „Шибил“ на Йовков от „Старопланински легенди“ и музика на сливналията Димитър Шампион. Репетирахме в Профсъюзния културен дом, който почти изцяло беше на издръжката на комбината. Близо две години посвещавах всяка свободна минута за достойното си изявяване на сцената. Колко съм успял, е сложен въпрос, но това участие ми даде възможност да подложа на проверка музикалните си качества и като музикант, и като певец. Успеха на оперетата се дължеше преди всичко на обаятелния и затрогващ Йовков разказ за Шибил, за неговата любов към чорбаджийската щерка Рада, превърнала го от горски разбойник в човечен и отдаден на любовта си млад мъж.
Трисменната ми работа често затрудняваше участието ми в репетиции и представления, които понякога бяха и в други градове. Друмев непрекъснато следеше представянето ни и присъстваше на всяка изява. Този човек поддържаше по същия начин и театралната трупа. В него имаше нещо възрожденско. Дълги години бе начело на текстилния комбинат с неговите сложни проблеми, но не пропускаше вечер да мине през културния дом, за да провери там всичко в ред ли е. Извика ме при Динко Карагьозов – шеф на културния дом и диригент – и буквално, без обяснение и предисловие, ми обяви: „Утре предаваш секцията на Васил Митев и отиваш при директора на ПТУ (Професионално-техническо училище – б.а.) Денко Пасков. Това училище е почти на наша издръжка и подготвя работници за нас. Ставаш учител, защото много те ангажираме и май ти идва в повече. Като не ти хареса, пак ще се върнеш в цеха.“
Всички ме поздравяваха за новото назначение – и приятели, и близки, а майка ми чак ходи в църквата да запали свещ и да благодари на Господ. Само аз негодувах – главно, че може да ме местят и назначават без моето съгласие. Имаше и нещо друго – за 7-8 години, въпреки тежкия труд ден и нощ, бях си обикнал работата, хората, колегите, циганите. Как ще ги погледна – чувствах се като дезертьор.
И ето ме учител, без да имам хабер от педагогика и дидактика. Владеех само предачната технология и работата с машините. Това се искаше от мене и аз го давах. Отначало неумело, колебливо, със съвети и чужда помощ. Наложи се за няколко години да чета и взема сложни и трудни изпити, да демонстрирам открити уроци пред комисии. Имаше и хубав институт – Централния институт за усъвършенстване на учители. Едва на третата година престанах да се смятам за аутсайдер, освободих се от мисълта, че това е временна работа, и разбрах, че е моят път в живота.
– В тези ранни години имало ли е човек, от когото сте се учили или сте имали за пример?
– Човекът, който ми служеше за пример, бе само няколко години по-голям от мене. В текстилната професия като монтьор и технолог бързо бе извоювал авторитет на голям специалист. Но той ми служеше за пример и с други свои качества – умението да общува и уважава хората край него, да бъде сдържан и търпелив, когато е необходимо, да реализира решенията си до край. Той обичаше изобразителното изкуство, а край мене се задълбочи в слушане на оперна и симфонична музика. Приятелството ни не прекъсна до сетния му миг. Наричаше се Никола Дечев, но по телефона вече прозвучава гласът на милата му съпруга Мери. Уви, такъв е човешкият живот – винаги идва краят на извървения път.
– Един от клоновете на сливенското текстилно образование беше някогашното ШФЗО (Школа за фабрично-заводско обучение). В най-ранното ми детство семейството ми обитаваше стара турска къща в обширния общ двор, в който бяха и постройките, дето се учеха и живееха момичетата от тази школа. (Впоследствие на част от мястото бе построен т.н. блок „Комсомолец“). Сред ученичките имаше корейски момичета, вероятно дошли по линия на международната помощ за братски страни. Доколкото знам, ние сме давали текстилно образование и на хора от други националности...
За големия някога интерес към текстилното образование съм слушала и от баща си, колега на моя събеседник. Ето какво ми е разказвал той в едно интервю, което съм направила с него „по роднинска линия“: „Децата се тълпяха да изучават текстилната професия в няколкото различни учебни заведения, през които мина развитието на текстилното образование. Веднага след национализацията на многобройните текстилни фабрики в Сливен – някъде края на 1947 – 1948 г., бе създадена така наречената ШФЗО – Школа за фабрично-заводско обучение. Тя трябваше бързо да обучи кадри за бурно разрастващата се текстилна промишленост. Учителите Васил Панайотов и Жельо Желев бяха едни от създателите. В началото курсът на обучение бе само шест месеца, после една година, после стана две години. Момичетата се обучаваха за предачки и тъкачки, а момчетата – за апретурата и майстори по поддръжката на машините. Аз преподавах предачество и електротехника. Кандидатите бяха стотици. Предимно деца от селата идваха в това училище – имаше общежитие, храна – всичко безплатно. В началото къщата на Калови в центъра на града, където беше и училището, се ползваше за пансион, по-късно, когато изгоря фабрика „Лента“, на нейно място в боаза бе построено ново общежитие. След Корейската война (между Северна и Южна Корея 1950 – 1953 г. – б.р.) в училището дойдоха няколко корейчета – вероятно са били сирачета. По-късно в текстилните предприятия работиха и много виетнамци, но след езиковото обучение те влизаха направо в цеховете – учат се много бързо. (www.baraban.bg, „Слав Раданчев, със спомените си за 24 май и за текстилното образование“, 25.05.2014 г.)
– На работа като учител аз постъпих през учебната 1959/60г. Тези школи – ШФЗО – вече ги бяха трансформирали в ПТУ – професионално техническо училище – с двегодишен срок на обучение. При нас нямаше корейки или от друга народност, по-късно, вече в техникума, учеха задочно главно етиопки. Те бяха минали през съществуващата тогава База за обучение на чуждестранни кадри „Качулка“.
През 50-60-те години социализмът се развиваше по предвидения ред в рамките на СИВ, във военната групировка на Варшавския пакт и под строгия поглед на „големия брат“. Набирахме сили и се отърсвахме от следвоенната беднотия. Разбира се, че пак имаше класово разделение – елит и плебс – независимо от теоретично сътворената диктатура на пролетариата. Старите и новопостроените заводи имаха нужда от работници. От механизираните и уедрени селски стопанства се освободи работна ръка. Започна масовото преселение на селото в града и активно жилищно строителство. Това засегна образователната ни система и за нея се отделяха значителни средства. Разкриването на училища по всички професии бе напълно оправдано. Навлизането на млади, образовани работници в промишлеността веднага се почувства. СПТУ бе вече с тригодишен срок на обучение – с диплом за средно образование и право на продължение във висшите институти. Освен по текстил бяха новооткрити училища по стъкларство, обществено хранене, механотехникум, електротехникум, сградостроителство и автомобилна техника. Безплатна храна, общежития и стипендии – само да ти се учи – но след завършване отиваш задължително на работа. И днес се питам кое е по-лошото: безработицата или задължителното заемане на определеното място?
Учителската професия стана като модерен шлагер. Откриваха се институти и филиали към МЕИ за подготовка на преподаватели. Заплатите бяха малки, но имаше голяма лятна ваканция, което бе привлекателно. В моето училище директор бе съученикът ми от Текстилния техникум Денко Пасков. Там сварих и други мои съученици, все добри приятели – Славчо Раданчев, Захари Омайников, Динко Русев-Гроша, Христо Гидиков, Божидар Димитров. Това ми помогна бързо да се включа в новата работна среда.
Ако трябва да се охарактеризират тези години – 50 – 80-те на миналия век – най-напред не трябва да се забравя факта, че те протичаха в условията на Студената война. Ние бяхме буферът на социалистическия лагер. Изолацията от останалия свят не ни даваше представа бедни ли сме, или богати, вървим ли напред, или сме в застой. Развиващият се туризъм, модата, музиката, литературата и другите изкуства, проникващи заедно със западните стоки, ни подсказваха все пак колко далеч сме изостанали от западния стандарт. Ние се радвахме на новите си скромни дрешки, хранехме се евтино в заводските столове и ползвахме профсъюзните почивни станции почти без пари. Медицинските услуги бяха безплатни. Това и днес не го забравяме, но трябва да си спомняме по-често какво означаваше да решиш да си купиш телевизор, хладилник, видео, пералня или недай си боже, кола. Стратезите на социализма ни задушиха с мегаломански грандиозни строежи на тежката промишленост, трансформираха и забатачиха почти пооправилите се ТКЗС-та в АПК и на пазара рафтовете с хранителни стоки и домакинска битова техника се опразниха. Социализмът изпадна в икономическа депресия. Започнаха перестройки и разни предварително обмислени действия от водещите личности и това, което никой не го допускаше – СССР изчезна като дим над земята, а заедно с него и цялата социалистическа система. Последвалите изменения засегнаха целия свят, много граници и ограничения останаха в миналото, само ние като по поръчка се саморазрушихме и останахме най-бедните, най-болните и нещастни жители на земята...
– Връщам Ви към годините, когато сте много активен и като певец и музикант. Спомням си учителския колектив на ПТУ по текстил и на текстилния техникум – по-скоро един приятелски кръг, в който и аз като дете съм бивала на новогодишни и други празници. В този колектив много се пееше. Повечето от учителите бяха общественици, дейни участници в културния живот на Сливен. Сред тях бяха и звездите на Сливенската работническа опера Петър Кутулов и Нина Божкова. Чувала съм, че те са имали предложение да пеят и на по-големи оперни сцени, но не са ги приели. Разкажете малко за някои от колегите си, които си струва да споменем...
– Правилно отбелязвате, че бяхме един приятелски кръг. С Вашия баща Слав Раданчев учихме заедно и заедно изработихме целия си трудов стаж. Това се отнася и за останалите колеги: Русев, Омайников, Пасков и др. Тогава, млади и енергични, се включихме в образователната система, обхванати от идеята бързо да овладеем тайните на учителското майсторство. Бяхме от едно поколение, ученици на най-известните в България специалисти в текстила: Каравълев, Съмналиев, Серафимов, Качаров, Врангалов, Въжаров, Симеон Попов. Съществуващите тогава учебници, методики и правила бяха тяхно дело. Нашите учители бяха изключително интелигентни и образовани хора. За тях бяхме съчинили песни и историите, свързани с техния живот, нямаха край. Те бяха и си останаха легенда и ние трябваше да ги заместим… една задължаваща и вдъхновяваща приемственост. Дали поне отчасти сме успели, могат да го кажат само нашите ученици.
СПТУ по текстил „Лиляна Димитрова“ през 1976 година бе прехвърлено под мощното крило на Текстилния техникум „Добри Желязков“. Сливането не премина съвсем гладко и за учители, и за ученици. За материалната поддръжка на твърде голямото вече училище се грижеха големите текстилни фабрики в Сливен и в други градове. Две министерства – на просветата и на леката промишленост, бдяха над него. В България имаше и текстилни обединения на вълненото и памучното производство с богати материални ресурси. Дългогодишната директорка на техникума инж. Калина Митева, а също Петър Гандев – икономист с богат опит и широки връзки, умело използваха тези ресурси и училището се превърна в едно от най-хубавите в страната. Кабинетите в новата страда бяха обзаведени с най-модерна за времето техника. Първи оборудвахме компютърен кабинет и въведохме видеотехниката в урока. В пределите на училището, за целите на обучението, функционираха няколко производствени цеха, ръководени от ученици и обслужвани от тях. Паралелно с обучението осъществявахме висококачествена продукция. Хубави платове, трикотаж и прежди от нашето производство се продаваха в магазина ни. Актовата зала за 300 души имаше киномашина, а в приземието работеше голям ученически стол. Учениците от СПТУ се хранеха безплатно. Училището имаше собствен ТИР – стрелбище, имаше и училищен музей. Наложи се да съчетая преподавателската си работа, за която много държах да е перфектна, с ангажименти, свързани с музиката. Закупеното пълно оборудване с музикална озвучителна техника и електронни клавири и китари ми дадоха възможност да сформирам и подготвя естраден оркестър от ученици на много високо художествено равнище. Те се изявяваха успешно на отговорни форуми в Сливен, София, Варна и чужбина. За това спомогна и създадената училищна дискотека – първа в страната – която стана любимо място за учениците ни, а и за колегите. Десет години ръководех тази дискотека, която всъщност беше и клуб за естетическо възпитание. Тук учениците ни имаха възможност да се срещнат с големи актьори, музиканти, писатели – нашумелите братя Аргирови, „Щурците“, квартет „Еолина“, Иван Андонов, Веселин Андреев и много други. Провеждаха се училищни ревюта, дискусии, срещи със знаменити спортисти. Чест гост ни бе и Тома Спространов, водещ от радио София, специалист по рок и поп музиката. Там бе и любимото място на колегиума за посрещане на светлите празници в живота ни. Да! Много се пееше и скрито се надявам, че скъпите ми колеги са отнесли в спомените си любимите ми изпълнения на „Адио Маре” и „Бели рози, нежни рози“, които им изпълнявах с желание. Извънкласните форми запълваха и осмисляха свободното време на учениците. Имахме и битов хор, а танцовата група под ръководството на незабравимия колега Ганчо Ненчев мереше мегдан с професионалните формации. Марлена Гетова, нестандартна в работата си като литераторка, подготвяше вълнуващи рецитали. Няколко години под ръководството на прекрасния учител и същевременно диригент Петър Димов просъществува смесен хор за акапелно изпълнение, в който участваха учители и служители. Концертите, които техникумът изнасяше, се превръщаха в изблик на радост, красота и непрекъснати аплодисменти. Моите ученици – музикантите, бяха героите на тези празнични фиести. Много често се събирахме и със семействата си и децата. Организираха се големи екскурзии из страната и в други близки държави. За почивка техникумът разполагаше с бунгала на море и на балкана. Не споменавам нищо за учителите по общообразователните предмети, но тяхната работа беше също на високо ниво, те бяха чудесни хора, обичащи професията си и искрено привързани към колектива и училището ни. А не бяхме малко – 65 души преподаватели и 40 служители и работници.
И да – когато стане дума за пеене, трябва да се застане мирно пред името и паметта на Петър Кутулов. Той бе доста години заместник директор на СПТУ по текстил. Талантлив човек с рядък глас, реализирал се щедро на регионално равнище, но за жалост – само на регионално. Той бе първият тенор на Работническата ни опера. Години наред изнасяше постановка след постановка и всичко това, този огромен труд беше на обществени начала. В училище той винаги ни пееше любимата си ария на Надир от „Ловци на бисери“ на Бизе и „Тежки дари“ на бай Мишо Тодоров. Забрави се вече, забрави се и самата опера и нейните великолепни солисти: Васил Вичев, Пенчо Ламбов, Стоян Ламбов, Нина Божкова, Анка Екювска и много други...
Уважавам и обичам колегите си и сега, когато един по един се изнизваме по пътя за Отвъдното, не бих посмял да направя някаква класация на учители, за които трябва да се говори, а останалите да са в сянка. Всички бяха високи специалисти в областта си, широко образовани и най-важното – добри педагози. Някои от тях бяха като емблема на техникума: Георги Райков – написал най- използвания и хубав учебник по предачество; Георги Милков и Петър Димов – единствени специалисти по текстилни изпитвания и лаборатория; Иван Енергиев – по текстилно печатане, Иванка Папазова, Димитър Пашамов, Ничев – по тъкачество и десиниране, Папазов и Йонков – по машинознание. Стотици са учениците, на които са преподавали и оставили незабравими спомени за светлите си личности.
Трябваше да се преодоляват някои трудни моменти в работата ни. Имаше ли свобода на словото, на което ние бяхме носителите? Не! С много неща трябваше да се съобразяваме и внимавахме. Работехме по определени схеми на урока и изменението им, макар с експериментална цел, озадачаваше проверяващите. Червената нишка – т.е. възпитателна и идеологическа целенасоченост, бе чувствителното и уязвимо място на урока. Винаги трябваше да се изтъкват предимствата на социализма, дружбата ни със СССР, международната солидарност с потиснатите народи, да се говори за загниващия и отиващ си капитализъм и т.н. Трудно е да доказваш нещо, в което не си уверен, и накрая и ти след десетки години, за да не си лицемер, неусетно се приобщаваш към правоверните и започваш да вярваш в „светлото бъдеще“... Нима трябва да се отречем от нашата работа, осъществена под зоркото око на невидимите контрольори? Шепнехме си за опасност от доносничество, понякога се възмущавахме от неочаквани изменения в съществуващите правила, закони или цени и заплати, но послушни и безсилни – свиквахме. Дразнеше деленето на партийни и безпартийни и непрекъснатото усещане и чувство, че зад всичко казано по радио и телевизия, на съвети и събрания стои една голяма лъжа и един ден всичко това ще рухне.
Всяка революция носи и възторзи, и огорчения. Десети ноември 1989 година бе смяна на статуквото. Не се размина без разтърсващи обществото размествания и ликвидиране на установени правила и закони. Училището приличаше на пчелен кошер. Учениците станаха неуправляеми и в името на накърнените им права не искаха да влизат в час. Изведнъж избухна като бомба викът „Оставка“, отнасящ се за директорката Калина Митева. Техникумът се бе превърнал в едно от най-престижните училища в страната благодарение на дългогодишния ѝ труд. Всички колеги бяхме огорчени, а самата тя мълчаливо понесе обидата и след време напусна. Трудно убедихме учениците, че все пак трябва да се учи. Имаше външни лица подстрекатели. Свободата, която получихме, не ни направи свободни личности. Това, което стана с хубавото ни училище през следващите месеци и години, е огледален образ на това, което се случи в нашата хубава малка страна. Българите (а не само циганите, както някои говорят) изкараха на показ най- варварската си страна. Техникумът бе ограбван и рушен непрекъснато пред погледите на безпомощните колеги, директори и полиция. Сега е като хубава кокошка, но оскубана на живо.
Пенсионирането е един тежък момент от човешкия живот, ако си обичал работата си. А аз я боготворях. Натрупаните знания и умения през изминалите години се превръщат в излишна интелектуална баластра. Те тормозят съня ти, а липсата на колегиума и класната стая изпълват душата с ужасното чувство за ненужност. Спасението е в непрекъснато общуване и връзка с хората от твоята общност, изградена през годините, намиране на нови интересни проблеми и задачи, полезни лично за теб и за близките ти. Това е!
– Все пак текстил в Сливен има и сега. Чувам, че за текстилните предприятия няма обучени кадри, а наследникът на текстилния техникум – настояща Професионална гимназия по текстил и облекло, едва диша и всяка година учителите се притесняват дали ще наберат единствената в курс паралелка. Баща ми казваше, че причината е, дето вече никой не се гордее, че е индустриален работник. Така ли е?
– Така е, разбира се, но има и друго. В училището децата като че ли вече не се обучават за професията. Те не познават машините – никой не е написал нови учебници за новите машини, които навлязоха. Вкараха се нови програми, нови предмети, но те май не носят желаните резултати.
– За съжаление. Но отново Ви връщам към музиката и по-специално към Вашата най-скъпа музикална рожба – сливенския естраден оркестър „Червено и черно“. Вие сте един от неговите съоснователи. Описали сте историята му в книгата си „Сливен завинаги“ (2017 г.) Разказвали сте ми тази история и в предаването „Забравеният Сливен“ (тв Канал 6, 2013 г.):
„Оркестърът „Червено и черно“ е основан през 1960 г. от Николай Кусев. Николай Кусев, светла му памет, беше много добър музикант, аранжьор, който перфектно познава хармонията. В 60-те години държавата отделяше много средства за културните институти и за културни прояви. По него време на много високо равнище беше театърът ни, симфоничният оркестър, функционираше работническата опера, беше създаден щатният окръжен ансамбъл за народни песни и танци. Ние, които свирехме естрадна музика, се чувствахме подценени, че никой не ни обръщаше внимание. Причината може би беше, че на тогавашните шефове това изкуство не им бе много познато и те се страхуваха от идеологическа диверсия. Т.е. да не навлязат буржоазни повеи и да окажат разлагащо влияние върху младежите. Наистина джазът и тогавашната западна музика, която по-късно прерасна в рок, при тях са много силен бизнес и по някакви пътища достигаха и до нас. Тогава Николай Кусев излезе пред ръководителите на града с една интересна концепция: естрадните оркестри в този момент у нас задоволяват определен кръг от потребители, тъй като свирят само в ресторантите. (А в ресторантските оркестри свиреха наистина виртуозни музиканти. Достатъчно е да спомена знаменития Мики Руни, Методи (акордеонист), Армандо, Калайджиев, Булгариев, фамилията Байчарови, Йордан и Курти Русчеви.) Но нямахме естраден оркестър за концертна музика. Идеята бе възприета. Тогава Кусев и Наско Аджемов тръгнаха по предприятията, които в него време имаха много пари, защото работеха с пълна пара, и събраха една много значителна сума. С нея бяха закупени музикални инструменти от магазина на знаменития бай Милко в Сливен, друга част от инструментите дойдоха от Стара Загора. Кусев вече имаше наум кои ще свирят в този оркестър. Те трябваше да бъдат не само добри музиканти, но и нотно грамотни. Бях щастлив да вляза през този „кастинг“, ако трябва да използваме днешната дума.
– Така беше. Започнаха репетициите. Бяхме 10-12 души. Тази формула на оркестър се нарича умален биг-бенд – цугтромбон, два тромпета, три саксофона, пълен ритмус, т.е. пиано, контрабас, две китари и разбира се, вокални изпълнители. Зад тези инструменти застанаха много добри музиканти. Кусев предварително беше разписал аранжиментите, щимовете и започнахме тримесечни адски репетиции на много хубави пиеси. Доста мазета и тавани обиколихме, докато си намерим подходяща репетиционна зала. Бяхме неудобни заради много шумната музика, а репетициите понякога продължаваха по 3-4 часа. След три месеца бяхме готови за премиера и това беше вълнуващо не само за нас, а за целия град.
Премиерата стана в салона на читалище „Зора“. Украсата на сцената беше направил нашият сливенски художник Жейно. Бяхме облечени в червени сака, с папионки и черни панталони. От там дойде името на оркестъра, което пак Николай Кусев измисли. Нека кажа, че той беше доста дясно настроен човек и понякога се е шегувал, че то символизира „черното на червеното“, но така или иначе, си беше красиво съчетание на цветове.
Препълненият салон бе събрал доста разнородна публика. Регионалните шефове бяха на първа линия, имаше и гости от София. Тези, които дълго ни се опъваха, и нашите привърженици и приятели, всички горяха от нетърпение. Още при първите мощни звуци на встъпителния рефрен от „Нощният експрес“ на Елингтън всички станаха на крака. Песни, мелодии, инструментали се приемаха с възторг и аплодисменти. Така започнахме. Бяхме млади и запленени от обичта си към музиката.
Ние не сме чувствали, че над нас има някакво идеологическо въздействие по отношение подбора на песните. Предупредиха ни, разбира се, че трябва да изпълняваме 50 процента българска музика, 25 процента руска и съветска и 25 процента „чужда“, но на никакъв чужд език, особено на английски. Всичко трябваше да е преведено. Такива бяха времената. Представителка на Радио София дойде на проверка, но не можа да намери нередност в програмата. С Държавна сигурност имахме няколко схватки, ала ни се размина. Получавахме ноти от Италия по нерегламентирани пътища, доставихме и скъп микрофон „Телефункен“ от ГФР. Оркестър „Червено и черно“ се превърна в пропагандатор на хубавата музика, създадена от нашите най-добри композитори Борис Карадимчев, Петър Ступел, Тончо Русев, Морис Аладжем, Жул Леви, Мария Нейкова, Атанас Бояджиев и др. Имаше възможност да избираме най-нашумелите песни, като се съобразявахме с вокалните си изпълнители. Разчитахме на певци непрофесионалисти и нито веднъж не сгрешихме в подбора си. Гласовит и музикален народ сме, с естествено поставени гласове, емоционално обагрени и артистични. Вили Воденичаров, най-добрият ни изпълнител, бе дошъл от София като инженер в „Цочо“. Пееше на професионално ниво. Едно към едно изпълняваше песните на Челентано. Пееше и други песни на италиански и не му се караха. Фани Начева, която наричахме чаровната Фани, Иванка Георгиева, Виолета, Зорка, Жеки, Слада, Иван и още други млади и вдъхновени вокалисти печелеха симпатиите и аплодисментите на публиката. Елена Пеева участва в състава от съвсем крехка възраст с незабравимото си изпълнение на „Малка съм аз“. Тя завърши консерватория, понастоящем е вокален педагог. Участниците във формацията станахме популярни и това донякъде скрито ни караше да се чувстваме звезди – макар и регионални. За 12 години през школата на оркестъра преминаха много музиканти, а някои от тях избраха по-късно музиката за своя професия. Бих се затруднил в изброяването им и затова ще спомена тези, които бяха основата на групата доста години: всеизвестният Бончо Костов, Деян Берберов, бай Ботьо, Веско Гелев – саксофонисти, Иван Стефанов-Мастиката, Димитър Трифонов, Кръстьо Русев, Тодор Чолаков, Железният Митко и брат му Данчо – тромпетисти, Филип Георгиев, цугтромбон. На пианото и клавира се смениха различни пианисти – Надя, Галя Бояджиева, Лина Шипкова, Стефан Ганев. На контрабас или бас китара – Коко, Стефан Гелев, Веско Добрев, Йордан Василев, Румен Пенев – Пънко. На барабаните най-напред застана Дончо Кацара, след него Любчо Амигото и Андрейчо. Най-много се сменяха китаристи – Динко Киров-Боцмана, Атанас Гелев, Петьо Копринаров. Интересно е участието на тримата братя Гелеви – да са живи и здрави, и тримата днес продължават да се занимават с музика. Като изброявам имената на скъпите си приятели, не смея и да си помисля, че повечето вече ги няма и вероятно правят оркестър из райските градини…
До него момент сливенски голям естраден оркестър не е имало и ние бързо навлязохме в културния живот на нашия град, като изпреварихме много други градове. Например в Бургас тогава естраден оркестър не съществуваше. Имахме смелостта да изнасяме концерти и в други градове, в салони и летни театри: Бургас, Стара Загора, Казанлък, Търговище, Котел, Нова Загора и др. Най-голямото ни турне бе в СССР. Големи естрадни оркестри имаше само в София. Затова може би често ни канеха – поне пет-шест излизания имаме по телевизията. Хачо Бояджиев беше още млад и много мило, много внимателно се отнасяше с нас. Но най-драматичното ни появяване в ефира бе на телевизионното състезание-двубой на сливенци с ямболии. Заради един неизвестен стих от „Вятър ечи“ на Чинтулов, който сливенци не знаеха, се започна спор и прерастна в масов скандал пред камерите, размахване на плакати и проваляне на предаването. Тогава Хачо ни изгони всички, но на нас ни беше безкрайно весело.
Като ме питате за нашите „хитове“, да кажа: ние много внимателно си подбирахме репертоара. Николай Кусев по цяла нощ висеше на радиото, записваше песни, за една вечер им правеше аранжимент. И докато му кажем: „Чу ли таз песен“, той вече даваше нотите. По него време вече Ирина Чмихова беше изпяла „Я подай ми, мамо, синьото елече“ („Тригодишна мъка“), Мими Николова беше станала известна с „Лунни лъчи“ (оригинално заглавие – „Когато луната изплува“ – б.а.), които, разбира се, изпълнявахме. Но хвърляхме най-много усилия върху чуждите инструментални пиеси, тъй като тях „цензурата“ нямаше как да обсъжда. Спомням си пиесите „Километър 24-ти“, „Нощният експрес“ на Дюк Елингтон, самбата „Бразилиана“. Дотогава в Сливен се свиреха танга и румби – и за пръв път самба. В 60-те години у нас още не беше проникнала рок музиката. А и „Бийтълс“ току-що прохождаха.
Когато основахме оркестъра, имахме щастието, че в ДНА войник беше Иван Стефанов-Мастиката. Знаменит тромпетист, който после свири при Лили Иванова. С нас беше Петър Славов, който по-сетне беше барабанист във ФСБ. Митко Щерев ни правеше аранжиментите. Един сезон с нас пя Панайот Панайотов – още беше ученик, но пееше много хубаво. Тези хора ни помогнаха да се измъкнем от посредствеността.
Не казвам, че сме били „велика работа“, но за времето бяхме явление, още повече че не бяхме професионалисти. Всеки си имаше професия. Половината от състава бяхме учители. Може би и затуй, че като учители държахме на авторитета си, на сцената не сме имали издънки. При нас имаше повече музика, за разлика от днешните концерти, които са повече шоу на женска плът, мъжки мускули и татуировки.
В един момент обаче, по лични причини, Николай Кусев предупреди шефовете, че се отказва от работата с оркестъра. Имаше вероятност да се разпаднем, както това се случва и с професионални групи. Хората от културния отдел в Окръжния народен съвет и други ръководители вече бяха разбрали, че естрадата е равностойна на другите форми и даже е много по-популярна, и не искаха да се провали готовата формация. Пратиха ни няколко души на тримесечни музикални курсове във Варна. Това ми беше вместо консерваторията, за която мечтаех някога – малко, но все пак нещо. Усилено изучавахме хармония, инструментознание, аранжимент и солфеж. Върнах се и поех оркестър „Червено и черно“ и го ръководих в продължение на десет години – от 1963 до 1973 г. Не беше леко, даже заемаше половината от времето ми. Другата половина бе учителската ми професия, която също бях обикнал и се стремях да бъда между водещите учители. Не е лесно да имаш две любови, понякога се проваляш или се поболяваш.
– Както казахте в споменатото телевизионно предаване, пиесата „Танц за трима“ става нещо като емблема на оркестъра. Тя е писана от младия Митко Щерев по времето, когато е бил войник в Сливен. Разкажете, ако обичате, как работехте с него, как сте го запомнили...
– Няма съмнение, че Митко Щерев е един от най-добрите ни композитори на поп, рок и филмова музика. Песните му са оригинални и разпознаваеми.
В Сливен през войнишката му служба той беше едно дребничко войниче без никакъв войнствен вид, но се държеше така, сякаш че е генерал. Веднъж Георги Добрев, тогава заместник-председател на културата, го доведе при нас на репетиция. След няколко дни ни даде нотите на „Танц за трима“ и „Вкус на мед”. Нашите приятели, музикантите от ДНА, ни казаха, че ги писал в автобуса през време на пътуване, затова го бяха кръстили „пчеличката“. Още тогава си знаеше цената и се държеше винаги сдържано – не обичаше сближавания и приятелства. Често се случваше да бъдем заедно и да си правим общи разсвирвания – така наречените джем сешъни. Той и някои от неговите момчета в Дома на народната армия обичаха и владееха импровизационния джазов стил. Ние също се опитвахме и контактите ни с тях ни радваха и обогатяваха. Любимата му тема беше за неговия клавир – „хамонд орган“ – който бил единствен в България. Щом определеше, че някой певец или музикант „няма чувство за суинг“, отписваше го от съвместната работа. А в ДНА – Сливен, той разполагаше с момчета с музикално образование, отбиващи военната си служба, и с тях лесно се създаваше перфектен оркестър. Там пееха Христо Кидиков и Панайот Панайотов. Марин Маринов бе дълги години режисьор, а диригент на духовата музика бе Любчо Николов. Културната програма на ДНА бе богата и обслужваше освен войниците от голямата ни тогава армия и сливенските граждани. Митко Щерев и днес си е същият, макар и поостарял – талантлив и оригинален и със самочувствие почти като Бетовен.
– Защо всъщност оркестърът приключи живота си?
– Причините са комплексни. Ние бяхме непрофесионалисти, а оркестърът поемаше професионални ангажименти. Тежки концертни турнета, участия във Републиканските фестивали – получавахме само златни и сребърни отличия, в Стара Загора спечелихме „Тракийската лира“ и станахме Представителен оркестър, за което получихме почетните значки на Сливен. И в един момент ръководителите на града и окръга започнаха неправилно, да го кажем така, да използват нашия оркестър. Социализмът беше известен със своите банкети. Банкети, банкети, на които ни канеха – не да се веселим, а да свирим. Имаше и сватби на партийни другари, младежки мероприятия и т.н. Радостните ни дни бяха всяко лято в Приморско, където по един месец свирехме в Международния младежи център. Но ние поостаряхме. Към 1972 – 73 г. взе да ни натежава – всеки от нас имаше и професия, и семейство. И след 15 години свирене ние се отказахме.
Бяха направени опити за продължаване живота на оркестъра, но групите бързо се отказваха и разпадаха. Не може да не се спомене като фактор изменението в музикалното пространство – появяването на дискотеките, дискомузиката и дискожокерите. Дискомузиката е явление от световен мащаб, тя сложи край на хегемонията на големите оркестри. Един човек с модерна техника и богата палитра от музика, съпроводен от светлинно шоу, замества скъпо струващите оркестри. Пазарната икономика превърна музикалния продукт и самите изпълнители в стока. Рок групите след „Битълс“ се нароиха и преминаха през познатите стилове – хард, хеви метъл, прогресив и много други. Започнаха концертите на така наречените „супер групи“ на стадиони и площади, събиращи до стохилядна публика. На музикалния небосклон се появяваха непрекъснато нови имена, бизнесът ги изстискваше, захвърляше ги безмилостно и награбваше следващата жертва. Такава на кратко бе музикалната действителност, свързана с поп музиката, която ние наричаме естрадна. Бяхме умни момчета и разбрахме, че времето ни е отминало, и това, което сме направили за повече от десет години, макар и скромно, е достатъчно.
– Пак в предаването бяхте обещали да прехвърлите някои записи на оркестър „Червено и черно“, които съхранявате на магнетофонна лента, на по- съвременен носител – на диск, например... Успяхте ли да го направите?
– В едно хубаво време, когато социализмът се бе поокопитил и отпуснал, бяхме поканени да свирим на ревютата на модна къща „Албена“ на Пловдивския мострен панаир. От едно полско рекламно звукозаписно студио ни помолиха да свирим в студиото им, когато не сме заети с ревютата на „Албена“. Не ни плащаха, но ни даваха чудесни обеди. Освен това студиото беше открито към минаващата публика и когато минаваха сливенци, ставаше много весело. Ето от там ни останаха единствените звукозаписи, но на лента. И да – мой приятел, Юрий Гандев, успя да ги прехвърли на дискове. Уви! Още една реликва, важна и интересна на все по-малко хора. Днес музиката, както и животът, са в друга тоналност, в друг ритъм.
– Четири са вече книгите, издадени от Вас – т.е. повече, отколкото имат някои хора, наричащи се писатели. Какво е за Вас писането?
– С две думи казано, след пенсионирането ми писането дойде на мястото на учителстването, а с музика продължавах да се занимавам – имах ученици по китара. Доста хлапета просвириха, а някои от тях се професионализираха, бяха даровити деца.
Писането отнема много време, ангажира съзнанието ти и ако излезе нещо интересно на белия лист, преживяваш едно голямо морално удовлетворение. Попаднах в клуба на Виктор Дойчинов, светла му памет. Той бе събрал около себе си хора, отворени към света на естетическите ценности, света на изкуството. Тук се събираха литератори, поети, художници и се провеждаха вечери с най-различна тематика. С моите приятели музиканти – Наско Гелев и Динко Киров, разнообразявахме срещите с нашата музика. Бях написал вече някои работи. Виктор и Марчето, съпругата му, ги прочетоха, харесаха ги, редактираха ги и така излезе първата ми книга „Старият грамофон”. Признавам си, че ѝ се радвах като дете. Увлечението по белия лист трудно се самоконтролира. Не се дължи на скритото суетно желание за известност, още по-малко за печалби. Непрекъснато ти се струва, че можеш да напишеш нещо по-различно и много по-издържано като сюжет, като език и стил. Сега вече, след четвъртата книга, разбирам, че човек не може да надскочи себе си. Желанието за писане не е гаранция за някакви добри резултати, има и други фактори, от които зависи какво ще излезе изпод перото ти. В литературата, и по-точно в прозата, през хилядолетията са създадени закони и правила и те трябва да се познават. Разказите ми често не спазват характеристиката на жанра, но са писани с голяма любов и аз си ги обичам като мои дечица, нищо че дрешките им не са по мярка. За „Белите лебеди“ ми помогна като редактор и издател Венета Домусчиева, дъщеря на брат ми, а за „Сливен завинаги“ – моята колежка Марлена Гетова. Цяла година я затрупвах с ръкописите си, които търпеливо преглеждаше и редактираше. Тя и Лили Сеизова-Узунова, също литераторка, в случая коректорка, се отнасяха с внимание към написаното от мен и ми помогнаха в издаването на книгата. Те всъщност са и част от историята на оркестър „Червено и черно“ – едната беше вокалистка, другата се изявяваше като конферансие. Основни спонсори станаха Радка и Иво Кусеви, с което почетоха паметта на своя съпруг и баща Николай Кусев.
– „... не можах да покрия суровите изисквания на живота и мечтите ми останаха несбъднати. Въпреки това, по неизбрания, но натрапен път, по който тръгнах, срещнах много красота, преживях щастливи мигове, но се сблъсках и с незабравящи се обиди и разочарования“, казвате в предговора на книгата си с разкази „Старият грамофон“. Кое е най-голямото Ви разочарование или обида? А мечтата, която остана несбъдната?
– Едва ли има човек на земята, който не е спохождан от неуспехи и разочарования. Животът е непрекъсната борба за оцеляване и всеки носи в себе си съкровени мечти и желания. Излишно и тъжно е човек в даден момент да драсне чертата и да каже: това и това направих, а това не успях и да се отдаде на разочарования и недоволство от битието си. Постигнатото от нас отговаря на нашите възможности и на условията, при които сме живели. Миговете, в които сме направили фатални погрешни стъпки, никога няма да се върнат, за да се поправим. Колкото и да тежат някои пропуснати възможности, обърни им гръб и си кажи: това можах, това постигнах.
– Вече казахте, че Сливен е Вашият град...
– Живях на различни места и не съм ги забравил. Но Сливен има съвсем друго значение за мен. Това е градът на майка ми, тука живеят най-скъпите ми близки и приятели. Тука се осъществих като личност с професия, тук е моята спътница в живота, съпругата ми Валентина, която цял живот беше библиотекарка, тук адвокатства дъщеря ни Екатерина. Това са фактори от личен характер. Но обикнах града и заради неговата несравнима природа. И още повече се гордея със Сливен заради неговата славна история, която непрекъснато изучавам. В никое българско кътче няма толкова много героични личности, оставили завинаги имената си в историята ни. Да! Твърдо мога да заявя, че Сливен е моят любим град!
– Градът ни се промени много в последните години, но и изостана в своето развитие, сравнено с други селища. Кои, според Вас, са основите, на които той би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Трудно достижимо е един град да запази стария си дух и същевременно и непрекъснато да се изменя и модернизира, и да бъде привлекателно място за живеене.
Наивно е да си въобразя, че мога да отговоря пълноценно на този въпрос. За съжаление и хората, които сме избирали да ни водят през годините, също не са имали широк и задълбочен поглед върху близкото и по-далечното бъдеще на града. А проблемите се трупат и не намирайки разрешение, влошават качеството на живота ни. Без да мога да посоча как и кой ще извърши промените, бих скицирал своята теза за главните насоки, към които трябва да се стремим през следващите години в Сливен: откриване на нови производствени мощности и с това нови работни места – стига изтичане на образовани и в активната си възраст наши съграждани; да се изкарат циганите от тяхната етническа вековна безгрижност и безотговорност, е задача номер едно, защото те са визитната картичка на Сливен и наши неотменими съграждани; образователната система трябва да обхване и най-консервативните слоеве.
В Сливен много е направено в името на миналото ни, запазване на културното наследство и развиване на туризма. Някога Сливенските лъджи са привличали хора от близо и от далече. Все още минералната вода не е използвана така, че да привлича хора за почивка и лечение. Трябват много средства Баните да се устроят като модерен балнеолечителен център и да създадат нови работни места и известност на града ни. Крайно време е водопроводната ни система да се доремонтира. Из града трябва да проличи, че ползваме един голям и чудесен водоизточник – водните каскади, фонтаните и красивите чешмички със скулптурни фигури ще направят града с по европейска визия. Трябва да подкрепим и поощрим делото на Огнян Балулов, майстора на новите красиви Гюр чешма и Сухата чешма.
И защо архитектите да не създадат зони на едностилие? Построени са прекрасни сгради, които една до друга не си пасват, сякаш са от различни епохи… В Сливен е хубаво да се възроди под някаква форма и творческата дейност на модна къща „Албена“ – като моден център или нещо събирателно, в което да си съдействат работещите в тази сфера, да се организират модни дефилета с гостуващи модисти и художествени програми.
– Пътували сте сигурно и по света, и в България – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно и с какво?
– Безкрайни са земните красоти на природата и творенията, родени от човешкия гений. Българската природа е разточително щедра с планини, реки и морета. Всяко кътче носи нещо неповторимо и различно, и трудно е да посочиш кое най ти допада. Виж, като най-вълнуващо архитектурно достижение съм си запазил спомена за Златна Прага и по-точно за комплекса „Храдчани“. Католическата готика ме е впечатлила трайно и чрез нея подразбирам стремежа на нейните творци да накарат човек да се почувства частица от Божието творение, особено ако е придружена със звучащата от органа разтърсваща музика на Бах.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Това са, разбира се, Сините камъни, които виждам и насъне, и наяве.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Като текстилец почитам Добри Желязков, а като музикант благоговея пред Добри Чинтулов.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Вие ме интервюирате, когато съм вече на преклонна възраст. Би трябвало отдавна да съм приключил с уроците. Те са много и различни за различните възрасти. Но като натрупва опит, човек в крайна сметка стига до извода, че най-важно е да се стреми да запази чисто името си на добър и честен човек.
Йорданка Раданчева
Февруари, 2021 г.
Поклонението ще се състои на утре, 7 декември, от 10:30ч. на Старите (Новоселски) Гробища, съобщават от семейството.