In memoriam: Ангел Тичалиев
Категория: Имена Посещения: 1299
Днес, 22 април, е починал създателят на оркестър "Карандила".
СВЕТЛА МУ ПАМЕТ!
Ангел Тичалиев е роден на 15 септември 1955 г. в Сливен. Като всички деца от квартал „Надежда“, учи в VI основно училище „Братя Миладинови“. След VIII клас, през 1969 г., постъпва в казармата в Айтос – все още не като войник, а като ученик във военния оркестър. След двайсет години във военните оркестри на Айтос и на Сливен се пенсионира и в началото на 1996 г. създава свой оркестър с името „Карандила“. След някои метаморфози тази формация остава най-добрата духова музика в България до ден днешен.
С Ангел Тичалиев се срещаме най-напред в областната болница, при поредния му дълъг престой там. Казва, че има много болести, общо взето, все професионални. Явно, че не им се поддава особено, защото разговорът ни е колкото за извървяния път, толкова и за проектите, които смята да осъществи.
– Нека започнем от детството Ви, г-н Тичалиев, и от първите срещи с тромпета...
– Аз като дете не съм свирил... Е, една-две песнички, например „Драгиева чешма“, като самоук – никой не се е занимавал с мене. По-сериозно започнах да свиря вече във военния оркестър в Айтос, в който ме уреди вуйчо ми, музикант в него. Там ме обучаваха четири години, като за това време отбих и военната си служба. Даскалите бяха старшини или обратно – старшините си бяха и даскали. Бяха музиканти, завършили поне средно музикално образование. Всеки старшина си имаше по един ученик. Обучаваха ни по ноти, придобихме някаква музикална култура. Това си беше една музикална школа. Имахме три-четири тефтера служебен репертоар – основно маршове, но също валсове, полки...
Третата и четвъртата година ни се водеха като редовна военна служба – минавахме по установения ред, с войнишка клетва и така нататък... След като приключи службата, ако има свободно място в оркестъра, оставят те на работа. Така мене ме оставиха в Айтос. Там се залюбих с първата си жена, създадох семейство и три деца. Двайсет години служба имам в Айтоския военен оркестър, след което, от 1990 г., се преместих в оркестъра към тогавашния Дом на народната армия в Сливен и през 1994 г. се пенсионирах като сержант. Някъде в края на 1995-а – началото на 1996-а направих оркестър „Карандила“.
След пенсионирането си мислех въобще да не се занимавам повече с музика, но животът тогава, през 90-те, стана по-сложен. Тръгнах да се занимавам с някаква търговия, но тя, търговията, не е за всеки. Лашках се една година насам-натам, пък си викам: Аз съм музикант. Защо не взема да си направя едно съставче? И така, малко на майтап, дойде „Карандила“.
Между другото, докато бях в казармата, ми се щеше да свирим и друга, по-свободна музика, но не ни разрешаваха. А то ми вреше и кипеше, свиреше ми се нещо друго... Бягах от казармата и идвах тука да свиря по сватби с момчетата в различни електронни състави – в смисъл с апаратура, с йоника и други електронни инструменти. И баща ми един ден ми каза така: „Няма какво да си блъскаш главата с тези апаратури, с тез китари, с тез йоники. Направи си духова музика. Ето, имам и фирма – той имаше открита фирма за търговска дейност, която се казваше „Карандила“ – и ще продължиш. Аз вече остарях.” Той тогава беше на 65 години. Имаше и своя група музиканти с името „Карандила“ и когато аз сформирах състава, който още нямаше име, за кратко време бяхме конкуренция.
– Преди да стигнем до „Карандила“, ще ми се да поговорим и за други музиканти в квартал „Надежда“, от които, макар да не сте свирили като дете, няма как да не сте се повлияли. И изобщо за квартала, в който сте израснали и който е част от неписаната история на Сливен. Какво от нея не знаем?
– Животът в „Надежда“ винаги е бил различен от този в останалата част на града. Но има разлика и между живота в квартала по наше време и живота в него сега. Най-вече по отношение на ред, дисциплина, трудова заетост. Особено в училище дисциплината беше строга, не както сега. Сутрин учебни занятия по 5-6 часа, след обяд – занималня. Е, имаше и доста игра – на стражари и апаши, на соденки (или гелнички по сливенски) и разни други индиански игри. Аз съм Ангел, но по цигански вкъщи и в махалата ми викаха Амет (от Ахмет – б.а.)
– Знаете ли откъде Вашите предци са дошли в Сливен?
– Знам, че са дошли от Тича, от Жеравна, въобще от балканския край. Дядо ми, бащата на баща ми, е свирел на виола. А бащата на майка ми е свирел на лауд (арабски струнен инстумент – б.а.) така наречената на времето „инджи чалга“, демек „тънка“ музика. И значи, групата им била виола, лауд, дайре, кларинет и баща ми с един тромпет, който много не се вписва, но той там като малък още се научил да свири много яко.
И да, пак Ви казвам, че като дете не съм свирил. Бях на 12-13 години, когато наистина вземах тромпета на баща си, но дето се вика, от любопитство, да го пробвам. Иначе в рода ни всички са музиканти. Аз имам две сестри – една по-голяма и една по-малка от мене, братя нямам. Но всичките ми първи братовчеди са музиканти. Най-известният от тях е цигуларят Георги Калайджиев, човек с консерватория, който работи в Германия, мисля че стана и професор в Гисен. (Георги Калайджиев е бивша първа цигулка на „Софийски солисти“, от дълги години цигулар в Гисенската филхармония, ръководител на ансамбъла „Collegium Musicum“ и чрез проекта „Музиката вместо улицата“ – голям дарител за сливенските деца – б.а.) Неговият баща, вуйчо ми Никола Калайджиев, навремето свиреше в „Гера“ (известен в близкото минало сливенски ресторант – б.а.) с други именити музиканти от „Горния“ квартал (ромската част на Комлука – б.а.). Той беше първият, който по комунистическо време имаше възможност да обикаля и да свири в Германия, Италия и други държави, по линия на „Балкантурист“. Девет години работѝ с други музиканти в Милано и всички искахме да сме като тях. Той всъщност е човекът, когото съм имал за пример. Първи братовчед ми е и Курти Караманов, който е солист-водач, кларнетист в симфоничния оркестър в Бургас. Неговият брат, Николай Куртев Караманов, е солист в същия оркестър. И двамата са с висше музикално образование. Другият ми братовчед – Димитър Билников, пък завърши Естрадния отдел на консерваторията в София със саксофон и в момента работи в Стара Загора. Красимир Методиев също е с висше образование и също свири в Германия. Той, както и Николай – солист цигулар на един от големите симфонични оркестри в Испания, са племенници на Георги Калайджиев. Аз единствен от братовчедите останах с осми клас. Но като компенсация, ето че направих прочут оркестър.
– Все пак сте изкарали сериозна школа, макар и военна...
– Там не дават средно образование. Но съм имал възможност да го завърша, защото дори ни задължаваха да ходим на вечерно училище. Но какво да Ви кажа – групата ни там беше все от момчета-бандити, всички по-големи от мен. Имахме си официално разрешение да излизаме за училище от командира, но вместо да излязат от портала, прескачат оградата и се приземяват баш пред патрула. И командирът ни спря разрешителното. А можеше да завърша гимназия и после да продължа... Но така или иначе, там почнах да свиря на тромпета по ноти.
– Знам, че се изявявате и с перкусиите – те кога дойдоха?
– За перкусиите какво да Ви кажа... Всички от нашите циганчета ги умеят. Ритъмът им е в кръвта. Между другото, като говорим за музикантите в „Надежда“, нека кажа, че имаше един състав – „Чикаго“. Те са спрели да свирят преди 25 години, не са и живи. Обаче в квартала още вдигат пара – където и да идете, се говори за тях. Бяха шест човека: с тромпет, саксофон, китари, барабани – оркестър за салонна музика. Свиреха предимно американски джаз и звучаха точно като американските оркестри. Затова се и казваха „Чикаго“. Да, искал съм да бъда и като тях. Опитвам се да го докарам, но много е трудно духов оркестър да звучи като тях, отделно че и всички те пееха. Бягал съм от Айтос и от къщи, за да дойда тука в заведение да ги слушам. Свирили са в бившите ресторанти „Сините камъни“, „Гера“, „Бирхалето“. Ръководителят им се казваше Гичо и свиреше и в Симфоничния оркестър на тромпет. Много добър музикант, но почина млад, на 52 години.
– Нека кажем повече и за баща Ви, който също е известен музикант в махалата...
– Баща ми, Михаил Тичалиев-Мамулито, както казах, е създател на първата формация „Карандила“. Той има трийсет години стаж, ако не и повече, в Стройрайона, както тогава му казвахме, или СМК (Строително-монтажен комбинат – б.а.), като бригадир. Водеха ги обща, изкопчийска бригада. Навремето нямаше машини, копането, леенето на бетон ставаше на ръка. И с хората от тази същата бригада в събота и неделя свиреха по сватби – заедно работеха, заедно свиреха. Колкото пари вадеше като работник, толкова и повече изкарваше като музикант. Всички те бяха самоуки, бяха се учили на свирнята от баща и дядо. Бяха много добри и добиха известност. Знаете, в Северна България има много духови оркестри, но мога да кажа, че като духовия оркестър на баща ми нямаше. Не го казвам, за да хваля моето... Но ако вземеш там примерно трийсет музики, трийсетте свирят по един и същ начин и звучат еднакво. Докато тези дванайсет-тринайсет музиканти от старата „Карандила“ бяха шлайфани, печени музиканти – можеха да свирят всичко и сред духовите оркестри като тях нямаше.
Баща ми почина при катастрофа на път за сватба в Нова Загора и много съжалявам, че той всъщност не можа да чуе моя състав. Това нещо много ми тежи. Същия ден аз бях на ром феста в Стара Загора, където взехме първа награда. Представях си как, като се прибера, ще покажа грамотата на баща си, ще го зарадвам, че съм тръгнал по неговия път. Обаче на връщане от Стара Загора ни посрещнаха коли и още на пътя ме осведомиха за трагедията. И аз не можах да повярвам, докато не го видях с очите си... А много исках да види постиженията ми, да види сина му какво прави. Защото наистина тръгнах с голям хъс – не просто да създам група, а оркестър на световно ниво.
– Е, баща Ви като музикант сигурно е разбрал, че синът му прави нещо добро, а оркестърът Ви наистина стана световен...
– Стана, да, с многото труд, който хвърлих... Не е редно сам да се хваля, но ще кажа все пак, че 96-а година направих революция в циганската духова музика. В смисъл, промених това един кючек петдесет години да се свири по един и същ начин. Смятам, че осъвремених тази музика.
– Говорим вече за работата Ви като аранжьор...
– Да, като чуя една песен, я променям поне два-три пъти, надявам се за по-добро. Това малко хора го правят – някой го мързи, друг пък не може. Аз, в крайна сметка, се занимавам с духова музика 45 години, дирижирали са ме 15-20 различни диригенти – от всекиго съм взел малко.
Съставът „Карандила“ на Ангел Тичалиев, създаден през 1996 г., наистина прави фурор. Музикантите в него са:
Ангел Тичалиев: тромпет, перкусии
Кути Върбанов - Уилямс: тромпет
Ангел Куртев - Меми: кларинет, зурна
Радко Демирев: алтсаксофон
Иван Черкезов: туба
Сашо Булгариев: туба
Димитър Панайотов: туба
Божко Димитров: тъпан
Иван Демирев - Тарато: барабани
Асен Куртев: бас китара
Анита Кристи: вокал
Ето част от изявите:
„1997: по покана на френския телевизионен Canal+, който прави филм за ромите в България, написват музиката към филма „Циганско лято“ (саундтракът е издаден през 1999-а година в България от „Кукер мюзик“);
Юни 1999: заедно с Иво Папазов постигат изключителен успех на фестивала Jazz Across The Border в Берлин;
1999: свирят заедно с джаз-пианиста Милчо Левиев;
2000: турне с Горан Брегович в Италия;
2002/2003: участия в продукцията на Виенската Фолксопера „Графиня Марица“ на Имре Калман под режисурата на Вера Немирова ;
2006: европейско турне за промоцията на „Cyclops Camel“ с певицата Анита Кристи в Будапеща, Регенсбург, Люксембург, Бърно, Виена;
2006: на 25 април музикантите откриват фестивала Джаз+ в София с улично шествие...“ (Уикипедия)
– Разбира се, в годините съставът търпеше промени, в началото имаше други момчета, които не се задържаха и не са в този списък.
– „Карандила“ набира популярност от 1999-а, с работата по проекта „Циганско лято“ и триумфа на фестивала Jazz Across the Border в Берлин... Как стигнахте до този фестивал?
– Ние инерцията я набрахме в Стара Загора, на ром феста. Там режисьорът Милан Огнянов, лека му пръст, ни хареса и ни предложи да участваме във филма му „Циганско лято“, съвместна продукция с френския Canal+. Джони Пенков беше тонрежисьор. След филма вече се запознахме с мениджъра Виктор Лилов и нещата потръгнаха. С него обикаляхме доста, той ни заведе и на Jazz Across the Border в Берлин. Това ни беше първото излизане в чужбина със самолет, пътувахме заедно с Иво Папазов. Оттам тръгнаха турнетата из Европа – Германия, Австрия, Холандия, Швеция, Швейцария, Италия, Гърция... За турнетата ни уреждаше повече Димитър Банев, българин, женен в Германия. Май само в Англия и в Русия не сме ходили.
– Свирите с Милчо Левиев, Арабел Караян, правите общо турне с Горан Брегович, гостувате на сцената на Виенската Фолксопера, имате концерти в над двайсет държави... Кой беше най-звездният ви момент?
– Не мога да определя. С Горан Брегович например правихме турне в Италия. Това беше негово турне, за което той покани и други състави – чешки, два сръбски, румънски и нас. Поканата обаче дойде след кастинг, който той направи на стадиона в Болоня. И да Ви кажа как радушно ни прие – то не бяха ръкопляскания, то не бяха прегръдки след нашето изпълнение. Мисля, че той взе доста от нашата музика и сега свирят много мои произведения.
– Кои, според Вас, са по-добрите музиканти – от неговия или от Вашия оркестър?
– Вижте сега – те си имат отработена, отрепетирана програма и си карат по нея. Ако ги хванем на свободно свирене, няма да могат да мръднат.
– Т.е. при тях е заучена работа, при вас е интерпретация...
– Да.
– Разкажете за срещите си с други известни музиканти...
– Не мога точно да се сетя с Милчо Левиев срещата ни как стана... В Пловдив беше, в панаирното градче, Петър Стоянов тогава беше президент. Ние тъкмо бяхме нашумели, Милчо Левиев чул за нас и ни изпрати една своя пиеса – „Селски танц“. Взех я, затворих се в хола с оркестъра (тогава нямах репетиционна зала), като изгоних жената и децата навън, и за няколко дни я префасонирах тази пиеса. Като отидохме на репетиция преди концерта в Пловдив, той се хвана за главата. Много я хареса и съм запомнил думите му: „Карандила“ свирят повече джаз от някои големи джазмени.
– С дъщерята на големия Херберт фон Караян къде се запознахте?
– Арабел е тимпанистка, а мъжът ѝ е тромпетист. С нея се запознахме в един джаз клуб – Суингинг хол – в София. Ние свирехме там. Тя дойде и направо почна да ме прегръща. Никой не беше ни казал коя е, после ни обясниха. (Малцина вероятно знаят, че дъщерята на може би най-известния диригент, която е джаз певица, музикант и фотограф, живее в България – б.а.) Тя ни покани и направихме два-три концерта в различни клубове – в Суингинг-а, в Червената къща и май в Чайната... После и на „Аполония“-та свирихме с нея. Тя беше, която популяризира в България вибокса.
– А до Виенската опера как стигнахте?
– Покани ни режисьорката Вера Немирова за постановката си на „Графиня Марица“ от Имре Калман във Фолксопера. Тя живее в Германия, но била в България на гости и някъде, у нейни познати, пуснали оркестър „Карандила“. Веднага решила, че ѝ трябваме за постановката, и обиколила цяла България да ни търси. Намери ни и три месеца бяхме във Виена за двайсет и две представления. Самата оперета е на три части. В първата имаме 8-10 минути на сцената, във втората – също, и в третата – най-много. Там се представя циганска сватба, но жената не беше много наясно с табиетите ни и затова ѝ викам: Вярче, искаш ли да направим една сливенска циганска сватба? И я направихме – тя промени доста работи, които ѝ подсказах. Например с две възглавници направихме булката бременна в деветия месец, сложихме я на стол (не знам дали сте запознати с този ни обичай булката да се внася на стол вкъщи, като преди това я карат да пее, танцува и пр.) Представихме бръсненето на младоженеца на сцена, срещата на мъжката и женската страна, накарах ги и да се сбият. Смешно стана, защото артистката, която играеше откъм женска страна, беше яка унгарка, от мъжка страна артистката беше българка. Имаше една репетиция, на която унгарката така хласна противничката си, че я събори на земята, и трябваше да спираме. Имаше на сцената брадви-мрадви, ние свирим – какофония. Обаче всички тези богаташи-австрийци, дето идват на опера, оставаха зяпнали и много доволни. Отзивите бяха в суперлативи.
– Много такива отзиви сте получили, но за Вас коя от изявите на оркестъра бе най-удовлетворителна?
– Всички тези изяви бяха хубави. Например едно от най-приятните ми изживявания бе, като свирим на един австрийски кораб, който пътува по Дунава, по пътя му от Видин до Силистра. На кораба имаше и австрийски рокаджийски състав. Това разстояние изминахме за десет дни.
– А кое е най-странното място, на което сте свирили?
– Не знам какво разбирате под „странно“, но стотици пъти се е случвало импровизирано да засвирим по улици, в кръчми... Много сме свирили по влакове. Пътуваме например от Сливен за София или обратно, когато сме приключили ангажимента си и сме малко пийнали – веселба голяма става. Моите музиканти са винаги готови.
Но като говорим за работата ни с добри музиканти, нека спомена, че сме свирили с Теодоси Спасов, с Иво Папазов-Ибряма, с Анатолий Вапиров, Антони Дончев, цигуларя Георги Янев, с най-нашумелия в момента китарист Ангел Демирев, с кларинетиста Нешко Нешев, който е племенник на Иво Папазов. А миналата година лично аз имах два концерта с оркестъра на Българското национално радио. Те правиха едни записи, наречени „виртуози на циганската музика“. Някои от споменатите музиканти участват и в последния ни диск, който още не е излязъл.
– Издали сте седем албума...
– Първият е „Циганско лято“ (1999 г. – б.а.), после „Няма не искам, няма недей“, „Камилата циклоп“ , „На купон с „Карандила“, във Виена записахме „Revolution“ (2003 г. – б.а.), след него – „Кречеталото“. Това беше с първия състав на „Карандила“. С децата записах „Гето“ и един, който ще се казва „Видовден“, но вече втора година нямам пари да го довърша. Благодаря на Община Сливен, която ми отпусна 2 000 лв. от фонд „Култура“, но те не стигат. Само хиляда обложки с капаците струват 2 500.
– Т.е. да разбирам, че след всичките турнета, концерти, сватби, дискове, не сте забогатели...
– Как да Ви кажа... Пари с музика се вадят, можеш да спечелиш – не да забогатееш, но да си посрещаш спокойно потребностите. Но когато става дума за оркестър, това е при положение, че музикантите се разбират помежду си и са задружни, точни, дисциплинирани... Тогава ще има и авторитет, и работа.
– Да, може би тук е мястото да попитам какво се случи с първия състав „Карандила“ и защо го заместихте с „Карандила джуниър“...
– От 6 години вече не работя с първоначалния състав. И знаете ли защо?
– Казахте в Шоуто на Слави, че защото са се помислили за „голямата работа“ и вече не искат да репетират.
– Е, това е едното, другото беше за една телефонна сметка.
– Предполагам, че в един колектив, който работи, пътува, живее заедно, има някаква издръжка, в крайна сметка се натрупва и някакво напрежение...
– Преди 5-6 години един от големите оператори беше спрял за известен период да събира сметките, тъй като сменяха системата – това поне беше обяснението. Аз, като мениджър на оркестъра, месечно плащах осемдесет-деветдесет лева. Един месец няма сметка, втори месец, след пет месеца се събраха 450 лева. Казах на момчетата, те не вярват. Обясних им... Десет човека сме, дайте да съберем по 50 лева, защото ще ни спрат телефона и няма да имаме връзка с никой. Казах им: Донесете до утре пари – ако не донесете, никой от вас не искам да видя пред себе си. И те това точно направиха.
И да, другото беше за репетициите. Викам ги за репетиции – не идват. А тия деца, с които сформирах „Карандила джуниър“, са техните деца. И в един момент почнаха да се сърдят защо съм създал тази детска формация да ги конкурира – срещу своите деца, едва ли не, се обявиха. Та така... Част от музикантите от първия състав и сега си свирят по сватби. Но името „Карандила“ държа аз.
– А сигурно сте били не просто колеги, а и приятели?
– И приятели, и роднини. С Иван Черкезов, с Ангел Сашев (Куртев), Васил Куртев, Сашо Булгариев сме роднини, но сега вече не си говорим. Няма за какво, за съжаление...
„През 2007 год. Ангел Тичалиев основава „Карандила Джуниър“ с деца от гетото с цел да подготви ново поколение музиканти, като построява малко училище, в което ги обучава ден след ден, вече девет години. До 2009 г. той работи паралелно с двата оркестъра, но през 2010 г. разпуска първоначалния и се концентрира върху младежите, като с тях има десетки участия на фестивали из цяла Европа. Младежите вече са пълнолетни и пълноценни музиканти и така Ангел решава през 2015-а година да се върне към оригиналното име на оркестъра – "Карандила". (Промоутър: Love & Happiness Music; Цитатът е от една от няколкото фен страници на оркестъра във Фейсбук.)
– С децата всъщност почнах да работя от 2005 г. Помещението, което построих в двора си за репетиционна, е 50 квадрата. После го регистрирахме като читалище и аз се водя председател на читалището. Името му е „Карандила джипси 2008“.
– Някои го наричат просто „Ангел клуб“ – така се нарича и пълнометражният документален филм, който режисьорката Тамара Пещерска направи за Вас и децата (2010 г.)...
– Да, така е. А децата от настоящия оркестър „Карандила“ – макар че вече са големи, аз продължавам да ги наричам децата – идват редовно, питат ме това-онова. Сега има и едни по-малки пъдпъдъчета – не слушат, изпочупиха ми някои работи, но свирят. Искам да ги вкарам в релси.
– "Карандила джуниър" започва работа и с нов мениджър и продуцент – Георги Дерменджиев, с артистичен псевдоним Амброл Иглеников...
– Да, той пък си измисли този псевдоним, понеже иска да минава за циганин. („Амброл“ означава круша.) Иначе е софиянец, който живее във Виена.
– Как се намерихте с него?
– Когато свирехме във фолксоперата във Виена, се запознахме, той беше студент там. Даже с Виктор Лилов работеха заедно, но после Амброл започна да ни представлява.
– Чела съм негови изявления, че „Карандила джуниър“ са повече за износ, отколкото за местна употреба... А Вие самият сте казвали, че този състав на „Карандила“ е по-добър от първия...
– Така е, потвърждавам това. Те свирят по-съвременно. Освен че са млади, са и по-образовани. Аз почнах да работя с тях, когато бяха на 11 години, и много държах да посещават училище. Двама от тях учат в музикалната гимназия в Стара Загора, нямат осемнайсет години, останалите са на не повече от двайсет, но всички свирят с много хъс. (Но пък се изпожениха всичките.) В чужбина ни ценят, в родината – не толкова. Но ни предстоят важни участия и в България – джаз фестивала във Варна през юли (поканени сме от организатора Анатолий Вапиров), ще ходим на рок фест в град Марица и ни предстои да свирим в джаз клуб „Студио 5“ и в нощен клуб „Маймунарника“ в София. Въпреки името си, заведението е много хубаво. Ще има и някои сватбарски истории...
– Нека споменем имената на момчетата, които сега са в състава...
– Тези, които свирят по-постоянно, са Софчо Кутев, тромпетист; Димитър Димитров, кларинет; Божидар Андонов, бас флигорна; Дончо Андонов, барабани; Никола Илиев, туба; Филчо Йорданов, алтсаксофон; Николай Йорданов, тенор саксофон; Курти Куртев, кларинет. Китаристът ни Стефан Борисов в момента е в Испания и вземам понякога допълнителни хора, а за някое участие, ако искат – и певица. Певицата ни реално е Стануела, студентка в консерваторията, която пък си е измислила циганско име Корина.
Уикипедия: „В стила на „Карандила“ се смесват характерна за Балканите музика (главно от т. нар. „сватбарска“ традиция) и най-разнообразни елементи на джаз.“
– Вашето определение за стила ви какво е?
– Това е съвременният стил на балканската музика. Може да вмъкваш в него всякакви елементи от класическите жанрове, стига да го умееш. Звучи ли ти добре, значи може. Например имало е моменти, когато в песен на големия цигански певец и композитор Шабан Байрамович вмъквам елементи от „Лебедово езеро“. Просто си уйдисват като камъните на един градеж. Обаче ако не знаеш как да обърнеш камъка – не става.
– С какво превъзхождате другите групи за балканска музика?
– Имаме си свой почерк. Начина ни на свирене е разпознаваем. Споменах го вече – ако се наредят десет оркестъра за духова музика, няма да ги различиш по свиренето – свирят еднакво. „Карандила“ се разпознава, дори и да не го виждаш на сцената. В Сърбия сега има някои добри духови оркестри...
– Освен че сте музикант и аранжьор, имате и свои композиции – коя си харесвате най-много?
– За мен всички са хубави, защото са си мои... По-популярни са кючекът „Стокхолм“, „Такси Рони“, „Чефи“... И разбира се, „Лечков кючек“, който написах, след като Лечков вкара с глава на германците и стана популярен за нула време.
– Този „Чефи“ на някоя Стефка ли е посветен?
– Да, на жена ми.
– Всъщност не казахте нищо за съпругата си, която не знам как понася толкова години да ходите насам-натам...
– Тя е свикнала. А и все пак ми е трета... Айтозлийката, за която споменах, не пожела да дойде да живее в Сливен – и не толкова тя, колкото че майка ѝ я спря. Тя си мислеше, че няма да се прибера в Сливен. Но тук ми дадоха тристаен апартамент, прибрах се. Този апартамент се наложи да продам, за да лекувам сина си – имах син, който се спомина на 21 години.
– Имате си лична трагедия...
– Да. Аз имам трите деца от първия брак, други нямам. Синът ми беше неподвижен, нямаше кой да го гледа, като ходя по сватби и турнета. Продадох апартамента и се преместих да живея в ромския квартал „Надежда“ при родителите си, майка ми да ми помага.
– Понеже разговаряме в болница – доколко духовите инструменти вредят на здравето?
– Зависи кой колко и как свири. При „духачите“ има едно правило, което не почнеш ли да спазваш отначало още, дробовете ти отиват на кино – казва се правилно дишане. Не го ли усвоиш, може и на 40 години да капнеш, а иначе може и на 60-70 години да свириш. Човек трябва и да се пази малко... Аз по сватбите съм свирил за двама души, свирили сме по дванайсет часа. Разбира се, имаме по 5-10 минути прекъсване. А пък за да разберете защо дванайсет часа, трябва да сте виждали ромска сватба. Отиваме примерно в София, в квартал „Факултета“. Първо се взема булката, накипрена, и тръгваме из целия квартал да покажем роклята. Естествено, трябва да се свири яко. Направим един алай за час-час и половина, връщаме се, изпушим по една цигара, докато я преоблекат – и пак същото. И така се представят 6-7 рокли. После отиваме за кръстника, следват и други салтанати и накрая ставаш като плондер.
– Обидно ли Ви е, че политици и различни управници влизат само предизборно в квартала, в който живеете?
– Ако бях на 40 години, щях да изляза от него, както много хора вече излизат. Прекалено гъсто е населен квартал „Надежда“, няма въздух...
– Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?
– Като град, Стокхолм ми хареса – затова съм направил и едноименния кючек. И на другия край на Европа ми хареса Сицилия – приказна работа... Както и Триест.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Хаджи Димитър, Лечков и „Карандила“. Навън хората не знаят, че Лечков ни е бил кмет, почитат го като футболист.
– Кой е сливенецът, когото Вие почитате най-много?
– Е, пак ще кажа Хаджи Димитър. Не че няма и други, но той е емблемата.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Би трябвало да стъпи на промишеността, каквато имаше в миналото – ако може. Ако стъпи на историята си – какво ще прави с нея? Само работа, работа и нищо друго не ни оправя.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Разбрал съм, че на нас ни липсват културата и възпитанието – ама не говоря само за циганите. Това е и при българите, и при турците... Казваме, че сме европейци, но сме много далеч от европейската култура. Видял съм много от света и съм разбрал, че много още имаме да учим.
Март 2017 г.
Йорданка Раданчева
Интервюто е от първата книга "Сливналии" (2018).