In memoriam: Георги Ведроденски-Мортус
Категория: Имена Посещения: 694
На 29 юли в дома си в София е починал нашият съгражданин Георги Ведроденски-Мортус. Известен и уважаван преди години журналист, карикатурист, Трендафилакациевeц и пр., от вчера до днес не видях медия да отбележи раздялата с тази личност - сливенска и национална бележитост. Пускам тук интервюто, в което с него разговаряме за живота и житейските перипетии, публикувано в първата книга "Сливналии".
Георги Ведроденски е роден на 14 юли 1933 г. в с. Кипилово като Георги Христов Йосифов. Завършва Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“, а през 1957 г. – специалност „Журналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е в местни и централни вестници и 30 години в Българската телеграфна агенция (БТА), на различни длъжности – репортер, кореспондент в Москва и Будапеща, главен редактор на Главна редакция „Вътрешна информация“и на редакция „Местен печат“. Бил е хонорован преподавател във Факултета по журналистика. Автор е на тринайсет книги – лирични и сатирични стихове, епиграми, хумористични разкази и фейлетони, както и на документална книга за стогодишнината на БТА. Той е и художникът-карикатурист Мортус, с шест самостоятелни изложби и редовно участие в Националната изложба на карикатурата.
Ведроденски-Мортус има изключителни заслуги за създаването и утвърждаването на мастития народен поет Трендафил Акациев, чиито образ изписва цели четири години в студентския вестник „Трън“.
Член на Съюза на българските художници, Съюза на българските журналисти и Съюза на българските писатели, Ведроденски е носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, на „Златното перо“ на СБЖ и други отличия, включително почетния знак на Община Сливен. За 24 май 2016 г. Съюзът на българските писатели го отличи с почетна грамота за принос към съвременната българска литература.
Затворен в гарсониерата си на осмия етаж на един от мастодонтите в крайните софийски квартали, Георги Ведроденски продължава да работи упорито в няколко посоки, както го е правил през целия си живот. Две готови книги чакат издател, други трябва да бъдат дописвани, а архивът му от над шейсет папки е осеян с отметки и бележки като тази, надписана с едри печатни букви: „Народни песни от родния ми край, записани от майка ми Елена Стоянова Събева-Йосифова“ и отдолу: „Да се намери подредач и да се издадат в книжка!“. Казва, че цял живот е писал с печатни букви. Напоследък обаче те са толкова едри заради силно влошеното му зрение. Вече му е невъзможно да излиза без придружител, но някак си успява да пише, да чете с лупа и да подрежда таблата с карикатури, снети от изложбите му, за да ги издаде в карикатурен албум.
– „Талантът е като простотията. Не можеш да се отървеш от него!“ – това е Ваша сентенция, г-н Ведроденски. За себе си ли сте я измислили?
– Какво да Ви кажа... Аз съм един нещастник... Защо ли? Много хора казват за особата ми: „щедро надарена творческа личност“. Но за мен това е проклятие... Трябваше Бог да ми даде една само дарба, за да копая на едно място, а не да се разпилявам... Има и други български автори като мен: и Радой Ралин пише лирика, но надвива сатирата и за лириката му почти никой не се сеща. И при Валери Петров има нещо такова. Много хора се чудят как съм оживял като поет след 36 години работа като журналист, 30 от тях в Българската телеграфна агенция – един институт не просто информационен, но и политически. Не случайно толкова късно издадох първата си книга – чак 1994 г... (епиграмите „Зелник в понеделник“; а първата лирична книга на Ведроденски „Коронясване“ излиза през 1996 г. – б.а.) С журналиста Атанас Тончев от дълго време гласим книга, наречена „Две кюлчета злато“, за хора, които притежават два таланта. Събрали сме 120 души, книгата е готова. Идеята беше моя, но Атанас много ми помогна. Дошло е ред да я издаваме, ще търсим помощ от творческите съюзи. Тази поредица от български творци започва от Чинтулов – поет и композитор.
– Роден сте в село Кипилово, но Ваши приятели свидетелстват, че по сърце сте сливналия. Така ли е?
– Сливен е останал в сърцето ми като Градът. Като малко детенце баща ми ме заведе в Сливен и аз за пръв път видях голямо село, голям град. Пристигнахме с каруца след два дни и една нощ път, с преспиване на Палето (станоприемница на прохода „Железни врата“ – б.а.). Нашият поминък беше балкански: боб, картофи и гората. Баща ми, дядо Христо, Бог да го прости, като всички други, смъкваше трупи от околните склонове. И всяко лято нашите хора откарваха дървен материал в полето – готови рендосани дъски за дюшеме, материал за дограми и пр. От онова дълго пътуване още си спомням някои села – Крушаре, Блатец – които обикаляхме. Спях завит върху сено в колата... идилия. На връщане бяхме натоварени с дини, грозде и всичко, каквото няма по нашия край.
Това първо впечатление е неизличимо. Тогава си избрах Сливен и си пожелах като порасна, да живея в него. Но винаги казвам, че съм роден в село Кипилово, някога в Еленска околия, Великотърновски окръг, а понастоящем в Котленската община, в Сливенска област. Преди петдесетина години населението на Кипилово пожела да мине към Сливен, като по-голям и развит град. Тогава вече работех в БТА и си спомням, че и аз с молбата на кипиловчани ходих за съдействие при Станко Тодоров (заместник-председател на Министерския съвет (1959 – 1966 г.), министър-председател (1971– 1981 г.), два мандата председател на Народното събрание на България – б. а.)
– Чела съм, че има родство между хората от селата Копиловци от област Монтана и сливенското Кипилово, създадено от избягалите копиловци след потушаването на Чипровското въстание през 1688 г. Вие какво знаете – има ли в Кипилово спомен за такова преселение?
– Искам да кажа, че в Сливен има много известни кипиловчани. Един от тях бе бай Велико Георгиев, който беше директор на гимназия „Добри Чинтулов“ (и мой настойник). Той написа три книги за Кипилово и една за Анастас Кипиловски. Проучвал е въпроса и пише, че копиловци бягат към нашия Балкан след погрома. Оттук пък някои се изселили към Румъния, а няколко семейства са останали в селото, което тогава, впрочем, не е било повече от 10-15 къщи. Но спомените за това преселение са много оскъдни. Разговарял съм с бай Велико и съм го питал защо в Кипилово няма католици, след като участниците във въстанието от селата Кипровец, Копиловец и други от Чипровско са католици, а освен това и имената при тях са по-различни. Но той твърдеше, че има достатъчно доказателствен материал, че част от жителите на Кипилово са дошли от Копиловци. Така или иначе, кипиловци са будни хора – показателно е, че самото име съдържа частицата „кипи“. Може би тази будност и отвореност към света е доказателство за родство, тъй като, знаете, сред българите-католици в Чипровско са наченките на Българското възраждане. Като правих изложба в Монтана през април 2006 г., се свързах с някои от жителите на Копиловци и им разказах, че имат доказано родство с нашите балканджии. Уредих да си разменят гостувания и така станах инициатор за една среща между жители на двете села...
– Нека се съсредоточим върху Вашия род – имате ли родословно дърво?
– Нямам родословно дърво, но по линия на майка съм от рода Събеви – лаская се да мисля, че той е с общ корен с рода Събеви на Раковски, които са преселници в Котел от Раково. Мама е Елена Стоянова Събева. Баща ми пък се казва Христо Георгиев Йосифов – виждате, че две от имената му са типично библейски, става въпрос за силно религиозни хора. И в двата рода са много добри, будни българи. Родът Йосифови се гордее с първия разпространител на социалистическите идеи в нашия край, учителят Панайот Георгиев Йосифов (1878 – 1938 г.), който е мой прадядо. В книгата си за Кипилово Велико Георгиев пише за ученическите му години в Сливенската гимназия, за участието му в акциите на тесните социалисти, за учителската му дейност, уволнение, арести, тежко раняване... Така избърса праха на забравата от името на тази колоритна борческа личност.
Майка ми е родила три момченца, като първото, Георги, е починало. Аз съм кръстен на него, на моя кръстник и на бащата на татко, естествено. А преди мен е брат ми Стоян, който беше офицер-полковник и вече е покойник. Родителите ми бяха обикновени хора... Занимаваха се със земеделие, животновъдство и това, което предлага Балкана. Баща ми обаче рисуваше. Разбира се, че не е бил художник, но рисуваше коне. Предимно коне, също къщи, каруци и ми ги показваше. И аз все го молех: Нарисувай ми още нещо... А мама – обикновена женица – имаше страшна памет. Знаеше и пееше много народни песни с по десет-петнайсет куплета всяка. Често ми ги рецитираше и ако забрави нещо, запяваше и то идваше в паметта ѝ. От нея съм записал над сто песни. Част от тях като студент още занесох на Петър Динеков. Аз съм възпитан с тези песни-стихове. Мисля, че от майка си съм наследил добра памет.
Разказвам за майка си и баща си, защото аз при баба и дядо не съм живял. Родителите на майка ми – дядо Стоян и баба Мария – са били заможни хора и имали пет деца. Но знаете какъв е българският нрав – радвали се повече на синовете, на тях оставили голямата част от имането си, на трите дъщери – по-малко. Така че моето семейство не беше от най-бедните, но, да кажем, средна ръка. Бащината ми къща стои, но не съм ходил там от няколко години. Макар че място в селското гробище съм си осигурил. На плочата ми ще пише: „Цял живот аз Мортус бях/но накрая оживях.“
Разказвайки всичко това, Георги Ведроденски видимо се вълнува – не го свърта на едно място. Застанал прав, приведен напред, жестикулира и разгръща различни бумаги. Притеснявам се, че го изморявам прекалено, но в слабото му тяло явно има достатъчно енергия.
– Знам, че сте автор на книга с епитафии, но нека за нея говорим малко по-късно. Ще ми се да продължим за Кипилово и за детството Ви.
– Започнах да рисувам от много малък... На цигарени кутии и всякакви хартийки – прозорците бяха облепени с моите рисунки. Същевременно и пишех стихчета – по детски наивни. Учителите се заинтересуваха от мен, пращаха в Елена мои неща, печелил съм конкурси. Затова се чувствам свързан и с този град – там за пръв път се изявих като творец. Аз, като завърших прогимназията в Кипилово, една година учих в гимназия „Иларион Макариополски“, наследник на Даскалоливницата в Елена. То не съм и имал голям избор, всички отиваха там. Но след година само се превъртяха нещата и двайсет ученика наведнъж се записаха в Сливен – и аз с тях. Със Сливен съм свързан във вече по-осъзнатите си години.
– Казвали сте в интервюта, че в Кипилово, в ранна още възраст, сте се запознали с бъдещата си съпруга...
– Жена ми е родена в Стара река, нейната баба и дядо ѝ Никола Савов са староречани и тя идваше при тях на гости. Те са богаташи хора – най-модерната мелница в района навремето, с немска техника, е била тяхна, имали са още дараци, дъскорезници с по десет триона и пр. Къщата им е най-хубавата, срещу църквата в Стара река. Но всичките им предприятия през 1947 г. са национализирани. Нели, бъдещата ми жена, живееше с родителите си в Бургас. Баща ѝ, завършил Свободния университет във Варна, беше митничар в Търговище, по време на войната е бил и в „новите земи“ в Гръцко, а после двайсет години беше шеф на митницата на летището в София.
Да Ви кажа как се запознахме. По време на ваканцията ние, поотхвръкналите дечурлига, давахме дежурства в пощата – телефонът в селата беше един и до него трябваше да седи някой, за да приема обажданията. И като седяхме до телефона, говорехме – обаждахме се на другите дежурни в Беброво, Константин и където се сетим. Като звъннах в Стара река, обади се едно момиченце, после още едно... и така се запознахме, но още не сме се виждали. Тя беше на дванайсет години, а аз вече на седемнайсет. Най-хубавото беше трепетът, с който очаквах да я видя. Поканих я на сбора в Кипилово, който е на 2 август, Илинден. С какво вълнение съм я чакал... Междувременно украсявах селото – рисувах портрети на Сталин, на Георги Димитров, на Мао Дзедун, лозунги писах... Тя поиска да види какво рисувам и я заведох в старото училище на Кипилово да ги разгледа. После почнах да ходя на забавите в Стара река. И като свърши забавата – 8-9-10 ч. – аз самичък, по пътеките от Стара река до Кипилово, посред нощ... колко пъти. Написах ѝ любовно писмо. „Аз не разбирам от тия неща“, беше отговорът. После те се преместиха в София, а и аз станах студент. И все се оглеждам, но не мога да я видя. Веднъж момиче от курса, Галя, ми казва: Една моя съседка тука, на ул. „Веслец“, като разбра, че уча журналистика, пита има ли там Георги, еди кой си... Как не – написах и изпратих бележчица и така се свързахме отново. И като почна – пет години бяхме гаджета. Водил съм я на четения в университета. Бях и в редколегията на студентския вестник „Софийски университет“ още като се създаде, от втория му брой. Правех хумористичната страница „Откровено казано“. Гаврил Хрусанов беше главен редактор и все искаше нови хора, сътрудници. И взех, че една дописка за комсомолско събрание подписах с нейното име – Нели Данаджиева (Тя се казваше Надка, но всички я знаеха като Нели. А фамилията Данаджиеви може би сте чували – Васил Данаджиев, офицер, герой от Сръбско-българската война, е нейн прачичо.). Хрусанов разбра и ме подгони, за малко да ме изключат от редколегията.
– Разкажете, ако обичате, по-подробно за сливенския си период...
– Бяха активни години, пишех и рисувах. Автор съм на текста на марша на Сливенската мъжка гимназия, с който доста години са дефилирали гимназистите. Музиката написа Мишо Тодоров. С него имаме още една песен. Той много ме обичаше...
Връзката между ученик и учител продължава и по-късно. В архива си Ведроденски пази писмо от Мишо Тодоров – вече от студентските години, когато явно го е канил за ново сътрудничество. Начевайки с „Драги Мортусе“, композиторът се извинява, че „поради болест вкъщи“ не ще може да напише музика към „твоето хубаво стихотворение“. Припомня колко хубаво е станал химнът на училището и завършва: “Зная, че не ще да ми се сърдиш, мило момче. Твой винаги учител Мишо Тодоров, Сливен 23.ІХ. 1954“.
– В последния клас на гимназията вече сътрудничех на в. „Сливенско дело“, на бургаския „Черноморски фар“. Играех и в Сливенския театър, участвах в две-три пиеси. Директор беше Любен Калинов, който ме убеждаваше, че съм роден за артист – даже смятах да кандидатствам в театралното училище.
– Членували сте в известния навремето в Сливен литературен кръжок „Александър Фадеев“ – кои други бяха в него по Ваше време?
– Поне по мое време това не беше само литературен кръжок. Той беше един творчески салон, в който се събираха музиканти, певци, литератори. Ходехме много по селата, не просто за литературно четене, а с цяла художествена програма. Имаше един неприятен инцидент – натовариха ни на теснолинейката за мините „Качулка“ и на връщане теснолинейката се обърна. Добре, че се размина без жертви. А весели неща имаше много. Най-колоритната личност в тази дружинка беше ръководителката ни Ана Гюзелева. Тя беше не просто литераторка, а знаещ човек. Познаваше българската литература в тънкости. Беше всеотдайна. Носил съм ѝ мои стихове, включително у тях. Тя ми е казвала: Поетът трябва да търси мъдростта и красотата на словото. Такава хубава снимка имахме с нея ние, които бяхме една тройка – Шарков, Веснаков и аз. На един конкурс, обявен от гимназията, бяхме наградени и тримата, и си направихме снимката, но не мога вече да я намеря. Казвал съм ѝ: Ана, Вие сте не просто с красиво име (нали гюзел от турски се превежда като красив), но сте и с красива душа...
– От този период е и приятелството Ви с Георги Йорданов, който още по него време е „Могучий“ – кой и защо му присъди този прякор?
– Той е заслужил това прозвище – с големите си организаторски способности, с ума си...
– Пак в гимназията и Вие получавате прякор – Мортус, който използвате като псевдоним и до днес. Припомнете, ако обичате, как се сдобихте с него...
– Аз съм по псевдонимите. Измислих псевдонима Веснаков на съквартиранта ми Панайот, а Дамян Дамянов кръстих Юлия Гларус, за да публикува в бургаския вестник. Подписвал съм се по най-различен начин, Богдан Йосифов най-често. После си измислих Ведроденски, от ведър ден. Да, в гимназията дойде и другият ми псевдоним – Мортус... Когато в университета почнахме да издаваме вестник „Трън“ и решихме всички да имаме псевдоними, само аз бях този, който вече има. Разказвал съм много пъти как го придобих. Имах един съученик Иван Ангелов. Той беше ходил в Италия и се залюбил с тамошна девойка, която го засипваше с писма, като го наричаше Джовани Анжелико. Но… Джовани не желаеше да ѝ отговаря. Веднъж ни помоли като приятели: “Съберете всичко и го пратете в Италия, с едно изречение “Джовани Анжелико – мортус!” Аз и го нарисувах. После всички повтаряха: “Жоро нарисува Мортус!” и така ми лепнаха този псевдоним. Аз си го харесах и той стана неразлъчна част от мен.
– Живели сте на ул. „Раковски“ 89 заедно с Панайот Драгиев, когото ние познавахме като Павел Веснаков, у родителите на Радой Ралин, който по това време е бил на специализация в Чехословакия, но често се е връщал... Срещите с Ралин продължават и по-късно, в София – разкажете за тeзи познанства...
– Да, с Панайот живяхме у родителите на Радой, близо до пожарната. Това беше последната година в гимназията. Панайот е от Блатец и името му е Панайот Георгиев Драгиев. И той като мен се упражняваше в стихоплетство и реши, че трябва да има псевдоним. Вика, измисли ми. Обещах да помисля и по едно време му казвам: Веснаков. Ама Панайот ли ще останеш – питам го, той вика, не – Павел. Много руско става, обаче той си го хареса. Та аз съм му измислил това име. Имаше интересни случки с него... Една е особено популярна: Дошъл бай Георги с каручката от Блатец и решил да проконтролира сина си. Поискал му бележника. И Панайот, със сериозен глас, казва: „Татко, взеха ми бележника, ще има изложба на отличниците в гимназията.“
– Добре се е сетил...
– Да. Та като завършихме годината, взехме, че накладохме един огън в двора, да изгорим учебници и записки. А там имаше хубави овошки и едното дърво явно беше застрашено. Излезе леля Кина и започна да вика: Какво направихте, бе Жоро, какво направихте, Панайоте. И взехме да гасим огъня.
С Радой през тази година се видяхме един-два пъти и за малко. Но по-късно вече, като дойдох в София, отначало нямах квартира. Радой ме прибра и макар за кратко, живях с него на ул. „Георги Бенковски“, в една двуетажна кооперация. В същата сграда живееше писателят Иван Мартинов. Двамата с Радой са били военни кореспонденти, участници в Отечествената война. Радой спеше на легло, аз – на дивана. Някъде от него време започнах да разбирам кой е Радой – защото, както се досещате, не беше още известен. Беше излязла стихосбирката му с лирика „Войнишка тетрадка“, не си спомням работеше ли вече в „Стършел“ или по-скоро беше на свободна практика, но тогава започна той да ми говори много за литература – че Емилиян Станев е голям писател (как пише „Иван Кондарев“), за Александър Геров и Александър Муратов... Така че от Радой съм прозрял някои неща. Прочетох му мои работи, които носех още от Сливен – например едно стихотворение за Георги Димитров, но не хвалебствено, а просто и човешко и той каза: Ето, Жоро, това е поезия! Одобри го, но аз не знам защо, не го занесох никъде. Знаете за какво пишехме тогава... Писал съм и за Ленин, и за Клемент Готвалд – Вълтава как плаче. И едно стихотворение за комунизма, което занесох в „Труд“ и те го залепили на първа страница горе. И оттогава си обещах да не се занимавам повече с такава поезия. Не я чувствах от сърцето си, но – шаблон. Виждам по-нататък, питате ме за догматизма в журналистиката – ами той беше и в поезията...
– Какво не знаем за Радой Ралин?
– Казах вече – не познаваме лириката му. Той се хвана с тия епиграми – верно, хубави епиграми, той е най-добрият ни епиграмист. След него слагам Марко Ганчев, Георги Ивчев, Тодор Климентов, а от жените, макар че жените епиграмистки и фейлетонистки ги няма – Донка Райнова.
– А себе си защо не слагате в този списък?
– От скромност. Е, има ме в антологията на българската епиграма, която направиха Марко Ганчев и Тодор Климентов. („Антология на българската епиграма“, съставител Красимир Машев, редактори Марко Ганчев и Тодор Климентов, изд. 2003 г. – б.а.) В нея са писатели, като почнеш още от Смирненски. Епиграмата е голямо изкуство.
В предепиграмослова на една от книгите с епиграми, написани от Ведроденски и илюстрирани от Мортус – „Черешово топче“ (изд. 2011 г.) – пише: „Черешовото топче навремето не е свършило голяма работа, засякло е, но се е превърнало в символ на... българската артилерия, в символ на стремежа към свобода, на кураж и надежда. То и епиграмите (да се разбира изобщо хуморът и сатирата) не ще оправят света, но могат да го направят по-добър, по-весел, по-ведър...“
– Следвате първия курс по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, от който излизат мнозина известни по-сетне журналисти...
– Завърших гимназията през юни, през юли ме взеха да работя във в. „Сливенско дело“. Редакцията тогава беше на Червения площад, срещу общината, в една стаичка на партера. Главен редактор беше Динко Охов. Имам някъде и снимчица, как седя зад едно мъничко бюрце. Тогава съм правил нова глава на вестника, с нов шрифт. И по тая причина се явих в университета чак през ноември. Нека уточним, че става въпрос за първия редовен курс по журналистика, започнал през 1952 г. Преди нас имаше един курс, в който ги бяха събрали по партийна линия – инженери, партийни дейци, селкори. От него все пак излязоха хора като Черемухин, Станислав Друмешки, Емил Стоев, както и по-сетнешната професорка Пенка Караиванова... Докато ние вече се явявахме на приемни изпити.
А от нашия курс действително се пръкнаха големи имена на журналисти и писатели...Най-добрият като писател е Костадин Златков. Той е и великолепен поет, има награди от Съюза на българските писатели. От нашия курс е Борислав Бойчев, също член на Съюза на българските писатели, много добър автор, с награди от Съюза, както и с националната литературна награда на името на Николай Хайтов. Димитър Езекиев, Горан Готев, Боян Трайков, който беше генерален директор на Българското национално радио и на БТА, Евелина Георгиева, която беше първи заместник-главен редактор на „Труд“, Георги Тамбуев, човекът, който пръв посочи грабителите на България преди и след 1989 година („Корупция, облечена във власт“ – за аферите преди 10 ноември, издадена като книга през 1999 г., но започната през 1987-ма със серия статии със същото заглавие, която излезе в четири последователни броя на в. „Труд“ и „Власт, облечена в корупция“, за периода след 10 ноември, изд. 2001 г. – б.а.).
– Спомняте ли си някои от преподавателите във факултета? Каква беше атмосферата, усещаше ли се догматичното мислене, налагаха ли ви критериите на социалистическата журналистика? Предполагам, че малцина тогава са се съмнявали, че журналистиката е агитатор, пропагандатор и организатор, проводник на партийната политика до народните маси...
– Наблягаше се на идеологическото образование – толкова излишни неща учехме: марксизъм-ленинизъм, история на КПСС, на БКП, руска и съветска журналистика, Владимир Топенчаров... Набиваха ни: ето, така се пише – и машината те обработва, обработва... Тематиката беше определена – успехите на социалистическото строителство, българо-съветската дружба... Тогава също имаше хоноровани преподаватели от различни медии. Дойде един от „Работническо дело“ и вика: Сега ще излезем до един интересен обект да напишете информация или репортаж. И ни заведе на паметника на Съветската армия. И няма какво – пиша ентусиазирано, образно, както се очаква, после казаха: На Ведроденски е най-хубава информацията.
– Трендафил Акациев ли беше съпротивата на вашето поколение?
– Да, това беше отдушникът. То другаде нямаше къде да напишеш нещо, което ти се ще. „Стършел“ беше издание на ЦК на БКП. Критикуваха се понякога портиерът, чистачката и пр. Не беше сериозна работа.
„Трендафил Акациев бе интелектуален продукт на студентската поетична бохема, която носеше хайделбергски дух. Тя бе жива до 70-те години. След 1968 г. духна нов вятър. Акациев бе сатирик-новатор, рушеше правилата на мерената реч, променяше ударенията, пренасяше дума от стих в стих, имаше слабост към чуждиците, вземаше официалните лозунги на подбив, преиграваше с класово-партийния подход, подиграваше се с всичко. Той беше като "коз в белота, пред него и асото не важи". Имаше си "Мироглед": "- Нещо се клати/ в Съединените щати!.../ - Строят се клати! -/ каза ми тати./ Тъй станах поет/ с напълно оформен/ мироглед!". Пишеше и пасторална поезия: "Хапни си, теленце,/ хапни си/ марули и свежа роса!/ Ах, как ми се иска да клекна/ и аз да паса!". (Тодор Коруев, „Акациада“ – в. „Дума“ бр. 283, 8 декември 2010 г.)
В тогавашните оскъдни години студентската менза на единствения университет неслучайно е център на студентския живот. Там дават храна, но в подстъпа към нея, във фоайето на северното университетско крило, е и Трендафил Акациев, който се провиква: "Какъв позор,/ какъв позор!/ Сервираха ми таратор./ И с него бих си хапнал яко,/ но го сервираха без мляко,/ без краставици и вода -/ една паница свобода..."
– Разказвали сте, че сте първият, който е произнесъл името Тръндафил Акациев, и сте първият, който го е нарисувал... Разбрах, че пишете книга за истинската история около Трендафил Акациев – кажете, ако обичате, какво не знаем от нея...
– Така е, измислил съм името на вестника – „Трън“ и от него Трендафил, който отначало беше Тръндафил. Но да Ви кажа, омръзнала ми е тази тема, все за Трендафил Акациев да ме питат. Поне пет-шест пъти съм отказвал на медии да говорим за него. И много измислици и откровени лъжи са се натрупали... Най-добре да не говорим за Трендафил – просто кажете: Георги Ведроденски пише „Истинската история на Трендафил Акациев“. Не искам Трендафил Акациев да ме потиска повече. И Пенчо Чернаев го казва, че заради него не обръщат внимание на другите неща, които съм правил...
– Все пак, нека поне малко задоволим любопитството на нашите читатели. Макар че историята на този герой на вашето време е доста разказвана – от Тръндафил, през Трендафил Салкъмов, та до по-поетичното Акациев. За негови „бащи“ се спрягат хората от редколегията на стенвестника „Трън“, родното място на Тръндафил – освен Вас, в нея са Димитър Езекиев (Митрофан), Любомир Трайков (Лю-пе-трай), Иван Баджев (Баджо), Владимир Божиков (Перси), Фирко Иванов (Замфир), Димитър Радичев (Матер), по-късно и Слави Нечков (Славун). Много от стиховете на Трендафил са известни и днес, повечето от тях са колективно творчество или пък авторството им е забравено, но кажете и Вие за „трендафиловското“ време...
– В книгата не пиша само за него, а и за курса, за преподавателите. Но да ви кажа малко за Трендафил... Когато замислих вестник „Трън“, идеята ми беше чрез него да се учим на журналистика и ни беше разрешено да го издаваме. Той се разполагаше на специално дървено табло, което дюлгерите на университета сковаха. Като за по-евтино, купувахме едни съветски плакати, които се продаваха по книжарниците, и ги обръщахме, за да рисуваме и пишем върху тях. Пет-шест плаката по метър и нещо, сигурно към десетина метра беше дължината на „Трън“. Чудя се сега как съм го изпълвал туй пространство четири години. На един вестник имах по петнайсет-двайсет карикатури. Перси, който имаше пишеща машина, преписваше всички текстове и лепяхме листите върху кадастрона. Макар че беше в този вид, това не беше стенвестник. Оформях вестникарски страници – с уводна статия, рубрики, новини от ТАТ (телеграфна агенция „Трън“), фейлетон, илюстрация, карикатура... В този вестник дебютира и народният поет Трендафил Акациев, като в първия брой той все още беше Тръндафил Салкъмов. Мотото на първия брой е взето от Смирненски – „На всички, които ще кажат: Това не се отнася до мен.“ За втория вече написах под главата: „Ежедневен седмичник, излизащ месечно веднъж в годината“. Вестник „Трън“ се появи на 1 април 1953 г., веднага след вестник „Софийски университет“, първият брой на който излезе на 5 март 1953 г.
Всеки брой на „Трън“ беше събитие. Идваха хора отвън, специално да гледат вестника, цялата Художествена академия, която е отсреща, също се изреждаше. Много от художниците като Светлин Русев и други ме знаят още от тогава. „Трън“ привличаше със самобитната поетика на Акациев – с образност и звънки рими, които рядко можеха да се прочетат в други стихотворни възпеви, с многобройните си и многоцветни актуални карикатури, както и с колажите си, каквито изобщо не се използваха в печатните медии. И за всички „Трън“ не беше стенен вестник. Той беше Вестникът!
„Животът и творчеството на Трендафил Акациев бяха протест и подигравка с простотията и пошлото в изкуството и живота. Той се роди като другояче мислещ студент и трябваше да остане такъв. Превърна се в един събирателен образ на българската литература. Една от най-силните му страни си остана пародията на тогавашната официална любовна лирика, която възпяваше чувствата между тракториста и звеноводката. А опиталите се да пишат любовни стихове Климент Цачев и Иван Радоев бяха заклеймени от казионната партийна критика. Затова и нашите пародии се приемаха така добре.“ (Иван Баджев: „Трендафил Акациев ръсеше бисер след бисер“ в сайта „Блиц“, 2 март 2011 г.)
– Запазени ли са броеве от „Трън“?
– За жалост, няма запазен цялостен брой – разпиляха се ту в един, ту в друг колега. Съхранил съм само части от страници и отделни публикации – стихове, карикатури, илюстрации. В онова време нямаше и отзиви в централния и местния печат – лесно е да се отговори защо. Първата обстойна рецензия за „Трън“ се появи едва през 1956 г. във в. „Народна младеж“. С радост прочетох името на автора – Дамян Обрешков, един от първенците на българската журналистика. Изрезка от вестника пазя и досега. Някъде по това време се появи и публикация на две страници с текст и карикатури във в. „Стършел“.
– Кое е любимото Ви стихотворение от Трендафил Акациев?
– Пет от най-популярните стихотворения са на Емил Стоев – „При войника идва баба стара и му вика: На̀ ти баба трънки...“, „На империалистите в Алжир – ай сиктир“ и пр. Но те са с един лековат хумор. Това не е истинският Трендафил Акациев. Той се оформи по-късно като критик на обществените проблеми, като социален поет. Около петдесет души са писали под псевдонима. Ние предадохме щафетата на студентите след нас и от по-младото поколение „трендафиловци“ има изявени лирици – след Александър Миланов(Алмил) щафетата поемат Георги Ивчев, Янко Димов, Атанас Мочуров, Христо Банковски, Йордан Янков...и Недялко Йорданов.
– Недялко Йорданов добро или лошо направи, като популяризира Трендафил Акациев, но и си го присвои, до голяма степен...
– Много добре направи... С Недялко сме в добри отношения – като качи на сцената Трендафил Акациев, той го възроди за нов живот.
– Да, казвали сте в интервю, че сте простили на Недялко, но не можете да простите на Замфир Иванов – нашият съгражданин, когото всички наричахме Фирко и който се е водил главен редактор на вестник „Трън“. Припомних си книгата за Трендафил, която издаде Фирко („Истинският Трендафил Акациев“, второ допълнено издание от 2004 г.) и ми се струва, че в нея той е коректен – в предговора си обяснява, че името е общ псевдоним на автори, създатели и сътрудници на студентския хумористичен вестник, чийто първи брой е замислен от Георги Ведроденски (Мортус). Какво не му прощавате?
– Ето, че и Вие бъркате. Замфир е псевдоним, който аз съм измислил. Той се казва Фирко Иванов Георгиев, питайте в Блатец. Аз познавам и баща му бай Иван, и майка му, и четирите му сестри. Псевдонима му го измислих, когато основах вестник „Трън“ и всички имахме псевдоними. Фирко дойде за втория брой и в началото се подписваше като Копривкин. Нашият приятел Николай Султанов и други хора бъркат и смятат, че се е родил Замфир, а умалителното му име е Фирко. Самият Фирко взе да разправя тази измишльотина и подведе и Радой Ралин. Пък това в неговата книга не е Трендафил Акациев. Това са негови уйдурми.
А за това, което ме питате: Кой съм аз, че да прощавам или не. С Фирко бяхме и си останахме сърдечни приятели. Никога не сме си разменили обидни думи. Ценях чувството му за хумор (неподправено, фолклорно), добрината му (спонтанна, граничеща дори с наивност). Възхищавал съм се на негови наистина сполучливи фотографии. Но с някои неща не мога да се съглася.
Явно, болна е темата за Георги Ведроденски – ходи из стаята, ръкомаха, ядосва се.
– Не, не... То не се трае: Дядо Бодил овци пасе/по росни ливади...Това не може да се сравнява с Недялко Йорданов, който е поет. Фирко краде стихове, включително и от Недялко, че и нескопосано ги преиначава. Фирко поезия никога не е писал.
– Но да питам – защо пък тогава Фирко Иванов се води за главен редактор на вестник „Трън“ – може би като по-възрастен с 6-7 години от другите в курса?
– Защо... Защото друг партиен член в курса нямаше. Иначе виждате в редколегията какви пера бяха... Той го обяснява някъде, че го избрали, защото бил имал опит от „Сливенско дело“ – не е вярно това. Партийното бюро го постави.
– Но и Фирко, като всички останали, отбелязва, че Вие сте, който е рисувал вестника, че сте автор на запомнящия се образ на Трендафил, който си имал прототип – студентът по българска филология Марко Недялков.
– Да, Марко Недялков от Фуенте овехуна – т.е. Овчи кладенец, Ямболско. С Александър Миланов са от едно село. В документалната си книга съм написал всичко за него. С Марко Недялков сме приятели, аз го харесвам. Той след това стана един добър, малко народен, поет. Беше редактор във вестник „Народна младеж”, Българското национално радио, в издателство „Народна младеж”. (Един от учредителите на Кабинета на младия писател при СБП, Марко Недялков е автор на повече от 40 книги с поезия, проза, есеистика – б.а.) Но като се оформи вече идеята за „Трън“ и си представях литературния герой, той най ми пасна – с кепето, с очилата...
– С физиономиято си на интелектуалец, може би...
– Да, интелектуалец, с една малко загадъчна усмивка. Дебнах го скрито, докато го нарисувам. Викам си, може и да не съм уцелил много приликата. Но като излезе в първия брой, той така се разсърди, че после все ме наричаше чубрица ли, магданоз ли... И моля Ви се, сдружили се със съселянина си Сашо Миланов, който имаше великолепно чувство за хумор, и Сашо го подучил: Я напиши на трамвая (четворката и десятката тогава минаваха край университета) нещо, че да му го върнеш. И на другия ден един приятел ми казва: Ти видя ли какво пише на трамвая за тебе? А то пише с тебешир: Мортус – слаб студент! Сашо, викам, защо, бе? Ами, за майтап. И аз с часове престоях с един парцал да посрещам трамваите и да изтривам надписите. Отидох при Марко и казвам: Чакай сега, защо ще ме обиждаш? Че аз те популяризирам. Ти си поет! Аз съм видял в тебе образа на поет. – Не-е-е! Е, викам, добре, ще попроменя малко нещата. Взех, че поизмених физиономията, обаче Трендафил пак си наподобява на него. После го рисуваха и Панайот Гелев, и Симеон Маринов.
– Имали ли сте проблеми заради Трендафил Акациев?
– Имал съм по-остри стихове. Например едно се казваше „Девиз“: „Девиз на нашия конгрес:/И утре като днес!“ То не влезе във вестника, но го прочетох на някой и ме извикаха в партийното бюро. В него бяха Радослав Радев и други, приятели бяха и аз им викам: Абе то не се отнася за конгреса на БКП, за конгреса на Ловно-рибарския съюз е. Ама не разбраха, че аз съм го написал. Иначе сигурно щяха да ме изключат от университета.
– Писали сте общи стихове с Дамян Дамянов, Пеньо Пенев и други автори – това умение за съвместно творчество от времето на Трендафил Акациев ли е?
– Аз имам съвместно творчество с други автори много преди Трендафил. С Дамян Дамянов например сме автори и на епиграма, която е публикувана. Не знам, но няма друг автор, който да има общи стихотворения с Дамян Дамянов или Пеньо Пенев. Писал съм стихове и с Михаил Берберов, Александър Миланов, Иван Баджев, Иван Дончев, с Тодор Климентов. С Баджо имахме общ псевдоним – братя Бадведови. Как ставаше ли? Хрумне на някого от двамата идея, осени го вдъхновение за нещо и в миг и събратът му пропява. И един след друг изричат стих или цял куплет. После се редактира съвместно. То някак си мен ме влече – двама души пишат много по-продуктивно. Със Станислав Друмешки писахме комедии по времето, когато бях в Унгария и той беше кореспондент на „Работническо дело“ там.
– Живели сте заедно с Пеньо Пенев – къде и кога? Какъв го видяхте Вие като поет и човек?
– ... С Пеньо бяхме толкова близки. Когато идваше в София от Димитровград, той нощуваше в моята студентска квартира на „Райко Даскалов“, близо до площад „Славейков“. Било е през 1956-57 г. Дадох му ключ и той идваше през седмица или две. Спяхме на едно легло – широко, с високи дървени табли. Вместо пружина, напречно бяха наредени дъски. Още при първото гостуване на Пеньо поседнахме на него, но неочаквано нещо изпращя и ние хлътнахме на пода. Пеньо просто премаля от смях. След като пренаредихме дъските, каза: Георги, Георги... Нищо сигурно няма на тоя свят. Иди, че имай вяра на легло, на жена или на власт. Той се обръщаше към мен на Георги, за разлика от състудентите ми, които винаги ме назоваваха Мортус. А, да не забравя още един весел епизод... Имахме си балкон и от него наблюдавахме една красавица в сградата отсреща, която, преди да си легне, се събличаше бавно, артистично. Но съсед от долния етаж ни забелязал и ни предупреди, че балконът е опасен, можело да падне. Ние продължихме да наблюдаваме красавицата, но вече от долния десен ъгъл на прозореца.
Сбираше ни не само участието по литературни четения, но и общия език, който намерихме помежду си – имахме си сладка приказка и за радостите, и за тревогите. Тогава още бяхме гаджета с жена ми – колко пъти се е случвало да сме тримата с Пеньо. Идва той веднъж, спомням си, целият в кръв. Срещнали го някакви в Борисовата градина (тогава Парка на свободата), питали го колко е часът, той казал „нямам часовник” и те го пребили, а и го претарашили за пари. Идва със сцепена вежда, Нели му изпра и изглади кървавата риза. Тя се притесни за него, а той я успокояваше с думите: Важното е, че не ми взеха листчето от джоба, на което имам записано стихотворение. Кое стихотворение, така и не разбрах. Но по него време Пеньо бе вече известен. Като го запознах с хазайката си, която беше от моя роден Еленски край, тя не се стърпя и извика: Ама това ли е Пеньо Пенев? Чела съм много хубави стихотворения от него. На другия ден само ми каза, ако може да го помоля да не хърка толкова силно.
Пеньо беше мълчалив – все вглъбен, все пишещ или редактиращ нещо наум. Имаше заразяващо чувство за хумор, но го таеше – неслучайно пишеше и остри сатири. И да, не бяхме просто съквартиранти, а и съавтори... Дано не прозвучи като самохвалство, но двамата сме написали няколко стихотворения – четири наши злободневки, включително две пародии по Кирил Христов и Яворов, бяха поместени в хумористичната страница „Добър вечер“ на излизащия по онова време софийски вестник „Вечерни новини“. Написахме и стихотворението „Път“. Пеньо много обичаше думите път, пътуване. Тогава ми беше трудно да си обясня защо в главата му се въртяха тези думи, но по-късно, след „Дни на проверка“ и след кончината му, ми стана покъртително ясно. Стихотворението е посветено на общия ни приятел Усин Керим и отначало носеше заглавие „Вятърът“, а началните два стиха бяха: Вечният, шумният циганин-вятър/сгъва небето и опва платна... Понякога спорехме, оглеждахме всеки куплет и дума.
Освен Маяковски, от когото казваше, че е взел преди всичко фо̀рмата, Пеньо Пенев благоговееше пред Христо Смирненски. Харесваше и Вапцаров, като неведнъж е подчертавал, че Вапцаров блести с искрения си, разговорен и разбираем от всекиго поетичен изказ и прелестната му образност. И все ми посочваше стиха: Ето – аз дишам, работя, живея... „Тъй трябва да се пише“, думаше като на себе си. И как трябва да се пише, той показа с песента на живота си – поемата „Дни на проверка“. Изпълни я за пръв път в прочутата 65-а аудитория на Софийския университет. И досега чувам мощния му, но топъл глас. Оттогава за мен Пеньо Пенев стана напълно съизмерим с Никола Вапцаров – и по дух, и по художествено майсторство.
– Всъщност, не казахте как сте се запознали с него...
– Във вестник „Строител“. Редакцията на този вестник беше където е сега президентството – все пак строителството тогава беше на почит.
Едно от нещата в архива на Ведроденски, което той години по-късно разгръща с трепет, е автографът от Пеньо Пенев върху стихосбирката му „Добро утро, хора!“ (изд. 1956 г.) С ръката си певецът на Димитровград е написал: „На моя приятел – суперталантливия поет, сатирик, художник и пр. – Георги – сърдечен дар! Нека нашето приятелство завинаги остане силно и хубаво като старо отлежало вино! Здравей! 20.VІ.57 г. Пеньо Пенев – София“
– По това време създавате и семейство – естествено с Нели... Роден сте на 14 юли – голям ден, както казвате, началото на Френската революция – и се жените на 14 юли – предполагам, че не случайно?
– Завърших университета през юни. Трябваше да напускам квартирата, защото тя се водеше като студентска и вече бяха се обадили на хазайката. Освободих стаята и какво да правя, трябваше да поемам към родния край. Нямам софийско жителство, нямам квартира... Нели казва, ще сключим брак. Кога, кога – на 14 юли. Разбягах се да търся кумове, поканих Иван Баджев (Баджев за него също е псевдоним от Трендафил Акациевското време. Той се казва Иван Любенов Иванов. Негова дъщеря е журналистката Мира Баджева) и още един от курса, Христо Радев, Бог да го прости и него. И какво да кажа – в по-късните години, когато празнувам моя рожден ден, все забравях да спомена, че това е и денят, в който съм сключил граждански брак. То естествено бе повод за много упреци.
– Във вестник „Строител“ явно е имало и страници за литература, за да напишете там отрицателна рецензия за пиеса на Лозан Стрелков, генералния директор на Българската телеграфна агенция – така поне излиза от Ваше интервю в „Стандарт“ (14 юли 1993 г.). Въпреки това, той Ви назначава в агенцията...
– Стрелков ме назначи на пробен срок за три месеца. Останах в агенцията 30 години. Беше през 1963 г. Но имах един опит да напусна... През 1966 г., когато вестник „Поглед“ беше възобновен като издание на Съюза на българските журналисти, главният редактор Лалю Димитров ме покани да отида във вестника и аз напуснах БТА. Спомням си даже, че ходих при Тодор Живков да вземам приветствие за първия брой на вестника. Но напускането ми не бе уредено – не си спомням дали Лозан Стрелков беше в отпуск или какво, но ме извика след дни и ми тегли един калай: Аз да те назначавам, а ти напускаш – не може. Пък и аз, да Ви кажа, вече бях свикнал в БТА – голям колектив, познавах всички, живея наблизо... Написах молба за напускане от „Поглед“, Лалю я скъса. После написах втора – викам и да я късаш, утре ме няма тука. Той ми тегли една майна и се разделихме. Имал съм покана и от Серафим Северняк за сп. „Отечество“, но пак не отидох.
– Дълго време сте шеф на Главна редакция „Вътрешна информация“ в БТА...
– Какъв напрегнат живот съм живял – всеки ден до среднощ – в един и половина-два часа съм приключвал работа. Добре че живеех наблизо до БТА, в апартамента на съпругата ми. Но то пък от друга страна и не беше добре – колчем има нужда да се свърши нещо спешно, все ме викат: Ведроденски, ела... На себе си бях омръзнал, да не говоря за жена си. Вика, не е работа това твоето. Тази работа ме опустошаваше, но и не можех без нея... Страшно беше – всички централни вестници готови за печат, чакат БТА да излезе с някоя информация. Някакъв партиен форум особено ако е, я допълнение, я поправка в последния момент винаги ще има – изказване на Милко Балев ли, на Александър Лилов ли – чакат от нас „правилния“ текст. Главна редакция „Вътрешна информация“ беше голяма редакция с четири-пет отдела – политически, икономически, културен и пр., над 60 души работеха в нея, а отговарях и за кореспондентите от страната – 28-30 души. От тази редакция излизаше официалната политическа информация. Бил съм ръководител на екипа, отразяващ сесиите на парламента, с Тодор Живков съм ходил насам-натам, ако Ви кажа повече от сто пъти, малко са – по конгреси, по резиденции, по Евксиноград... Спомням си, че след едни избори той ни покани вкъщи, на улица „Оборище“, заедно с журналистката Румяна Бунджулова, и помня какво ядохме – печено агне, пълнено с ориз. Там бяха Мара Малеева, Людмила Живкова. Ходил съм и при Людмила на боянската ѝ вила – тя е една скромна, едноетажна.
– Като говорим за политическа информация, спомням си кошмара, който и аз като журналист съм изпитвала не за друго, а да не пропусна някой от „първите“ хора, присъствали на събитието. Вашите гафове какви бяха?
– Е, добре. Отиваме на прием. Водим се по протокола. Имаме си членовете на Политбюро, написани в азбучен ред, оглеждаме се само и отмятаме. Иначе ще сгрешиш. Обаче идва съветска делегация, в нея бяха главният прокурор на Съветския съюз и пр., разсеял съм се. Петър Танчев беше по него време министър на правосъдието. Написах си информацията, предадох я. Сутринта рано звъни телефона вкъщи и дежурната ми обажда, че Лозан Стрелков ме вика. Отивам. „Ти какво си направил, пропуснал си името на Петър Танчев. Той ми се обади сутринта – идвал от летището, където изпращал делегацията, и видял информацията. Вилня тука, вика̀: Вие нас, земеделците, не ни бръснете за нищо.“ Наказа ме тогава Лозан с намаляване на заплатата за три месеца.
Друг, който беше маниак на темата височайшо присъствие и стриктно следеше да не бъде пропуснат, беше Фердинанд Козовски – знаете, един от ръководителите на Септемврийското въстание, политемигрант в СССР, участник в Испанската гражданска война, генерал-майор и пр. и пр. Чел някъде доклад и го изпраща – 15-20 страници, иска да се публикува целия. На другия ден вижда информацийка от 15-20 реда. Че като се разфуча, като звъни по БТА, елате тука, изпратете ги тия репортери, дето са го направили това, да ги видя... Отидохме двамата с колегата Кирил Илиев в Народното събрание, ама не смеем да се покажем, придвижваме се на прибежки по колоните. Ама Кирил имаше един нос, после му викам, носа ти ни издаде, виждаше се иззад колоната. Задава се Козовски, а той като емигрант е работил в ТАСС, т.е. знай кое-как и вика отдалеч: Ей, вие от ТАСС, я елате тука. Обясняваме му, че така ни е наредено, двайсет реда да напишем и освен това, казваме, ние не сме от ТАСС. И той вика: БТА, ТАСС – все то, все едно, бе!
Виж, по съвсем друг начин се отнесе към мен Пенчо Кубадински (член на Политбюро на ЦК на БКП, заместник-председател на Министерския съвет, председател на Националния съвет на Отечествения фронт – б.а.), когато в информация за прием в Югославското посолство бях го „надписал“. Отидох и му се извиних, а той верен на чувството си за хумор, каза: „Не се безпокой, бе, ти си ербап момче. Свърши голяма работа! Имах покана за приема, но по ред причини не можах да дойда. Нека сега сърболята да видят, че съм присъствал!“
Макар и рядко, имаше случаи, когато информацията се пишеше лесно. Например трябваше да отразя среща на БКП и БЗНС, която се състоя в „Шатрата“ в Правец. Ставаше късно и се притеснявах с кого да съгласувам, но дойде сътрудник на ЦК и ми подаде плик с предварително подготвената информация.
По-важната информация се съгласуваше с Милко Балев. Той беше дясната ръка на Тодор Живков.(Освен депутат, секретар на ЦК и член на Политбюро на БКП, повече от три десетилетия – от 1954 до 1986 г. – Милко Балев е началник на кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. На тази длъжност си спечелва прозвището "сивият кардинал"... – Уикипедия) Ние се водехме държавна институция към Министерския съвет, но си бяхме де факто към ЦК на БКП – един политически институт към Политбюро на партията.
– На тези длъжности няма как да не сте били член на БКП...
– Като студент не съм бил. Завърших през 1957 г. и до 1963-4 г. не са ме натискали. Когато отидох в БТА и там изкарах така пет-шест години – харесваха ме като журналист, ценяха ме. Като репортер имах различни ресори – Народно събрание, българо-съветска дружба и пр., но нещата почнаха да се усложняват. Баба Цола Драгойчева, председателка на Общонародния комитет за българо-съветска дружба, много ме харесваше. Звъняла е на Лозан Стрелков с думите: Лозане, изпрати ми Ведроденски да отрази събитието. Лозан ме пита: К`во става? Викам – не знам. Но оттам като че ли тръгна идеята за кореспондентството ми в Москва. И така стана. Извика ме той и вика: Секретариатът на ЦК одобрява да станеш кореспондент в съветската столица. Тогава партийният секретар казва: Ведроденски, ти не членуваш никъде, защо така... Как да откажеш? Станах член на партията – то и баща ми беше и кой ли тогава не е бил. През месец ноември 1969 г. тръгнах за Москва и останах там до 1975 г.
– Какви спомени пазите оттам?
– В Москва бях по времето на Брежнев. Там беше най-важният ни кореспондентски пункт, поради което бяхме двама – с Венелин Митев, по-късно кореспондент в Париж. Трябваше да изпращаме многобройни информации и коментари. Имаше дни, в които сме се „отчитали“ и с десетина бройки. Видях действителността, която не беше тази, която знаехме от вестниците и пропагандните речи. На много глупости и на много пияници се нагледах, но от друга страна се убедих, че руснаците са културни, четат. И най-големият пияница от градинката да събудиш и да го попиташ, ще ти изрецитира Пушкин и Лермонтов. Впечатление правеше и обичта на руснака към България. Колегите журналисти обичаха да другаруват с нас, българите, а не с унгарци, поляци или румънци.
След Москва шест години изкарах в БТА в България, докато ме извика Лозан Стрелков и ми каза, че съм назначен за кореспондент в Будапеща. Там мандата беше четири и половина години... И при това кореспондентството имаше доста работа – репортажи, очерци – край няма. В Москва съм написал само три стихотворения, в Будапеща почнах да пиша нещо...
– С какво, според Вас, унгарците ни превъзхождаха още в оня период?
– Унгарецът е човек с национално достойнство. Даже прекаляват в това отношение. За тях българите сме малко втора ръка хора – като се каже българин, разбират градинар. Унгарецът обаче има висока гражданска култура. Ако щете, улична култура ще я нарека, защото аз там се научих да шофирам културно. Имат и здравна култура, каквато ние нямаме. Изобщо, друго общество е – но да не забравяме, че това е бившата Австро-Унгария. А Будапеща е великолепен град. Защо Ви гоказвам – защото красотата също възпитава.
Колко пъти писах за реформите в Унгария, за частните магазини и таксита – не пускаха такива материали нашите другари, секретарят Стоян Михайлов не ги пускаше. Макар че с него бяхме на ти и съм казвал: нали за това съм тука, да ви подскажа хората как организират нещата, как поощряват производителя. Прикриваха информация, сакън, да не изпуснем социализма.
– Унгарският е бамбашка език – как се оправяхте?
– Понякога се шегувам, че знам двата най-трудни езика – унгарския и китайския. Ами – нищо не знаех. Подготвих се за заминаването, ама как – освен да прочета нещо за Унгария, за историята ѝ. Но за езика какво мога да направя? Беше краят на 1980 г. Първата година ни разрешаваха да имаме преводач. Моя преводачка стана Бетина Жотева, по-сетнешната журналистка. Тя тогава беше студентка, следваше философия и изкуствознание в Будапеща покрай майка си Людмила, която бе учителка в българското училище там (а по-късно стана секретарка на Георги Първанов, тъй като му е била учителка в Перник). Беше красиво момиче, по пресконференции и събития гледаха нея, не мен. Постепенно понаучих езика, колкото да мога да преглеждам вестниците. Слава Богу, не съм направил никакъв гаф – щото по чужбина сгрешиш ли, веднага те изритват. За съжаление, почнах да позабравям каквото бях научил.
Та защо се пошегувах за унгарския и китайския...Навремето българо-китайските отношения бяха братски. И бяха изпратили китайски професор да преподава езика в университета. Бях студент първа година. Аз с френския, благодарение на ИлияЦеков, учителя ми в гимназията, бях понапреднал. И по най-глупав начин изоставих френския и се записах да уча китайски. То причина за това стана Георги Джагаров, който красноречиво ме убеждаваше: иди, учи, ще превеждаш китайска поезия... Взех, че го послушах. От нашия курс да учи китайски се записа и Перси, но и двамата нищо не научихме. (Освен дето сега, като вляза в китайски магазин, им казвам Добър ден и Довиждане на китайски.) Двама души от курса обаче научиха – Бора Друмева и един Иван, не си спомням фамилията, действително станаха преводачи.
– Написали сте история на агенцията – „Бетеански дни и нощи. 100 години от създаването на БТА (1898-1998)“, в която са и грешките, и смешките на журналистиката ни... Коя, според Вас, е най-смешната история от „Вашия“ период?
– Смешна беше прекалената сериозност, която се отдаваше на незначителни и смешни от днешна гледна точка неща. Спомням си например, на едно събрание Петър Танчев изнася доклад – за Девети септември ли, за Първи май ли – но той винаги говореше едно и също: „Да пребъде комунистическо-земеделското братство и единство“, за успехите, за дружбата и пр. Имахме там репортер със задача да направи резюме от доклада, примерно 120 реда. Писал той, недописал, седнахме с един колега и допълнително вадихме от доклада, за да стъкмим резюмето. Естествено, нищо не изменяме. Нося го на генералния директор на БТА Лозан Стрелков, той го пуска по телекса директно на Милко Балев. Вика ме по едно време – среднощ вече – Стрелков и вика, че Милко Балев има забележки по текста, иска някакво допълнение. Седнах на телекса и той почва: „абзац еди кой си да се зачеркне. Вместо него да се вмъкне... и почва да диктува: Българо-съветската дружба... Записвам аз, но понеже се познавам с него и много пъти сме се виждали, му казвам: Другарю Балев, другарят Танчев не е казал тия неща. И той ми отговаря – „Да ги е казал!“
Или друго: на някакво тържество в зала „България“ следваше да говори академик Сава Гановски. Беше председател на Бюрото на Народното събрание. Още бях репортер и пак с Кирил Илиев, с когото бяхме в един отдел, трябваше да отразяваме събитието. Имаше една сладкарница до БТА, в която ходехме да пием по едно коняче, може да сме се отбили там и закъсняваме. Отиваме – Гановски вече произнесъл словото си. Ами сега? А ни е поръчано 35-40 реда резюме, което да съгласуваме с оратора. Викаме си: Сава Гановски говори едно и също. Седнахме зад кулисите и докато трае концерта, стъкмихме резюмето: В словото си другарят Гановски подчертава... сложихме за изграждането на социализма, за българо-съветската дружба, която е като слънцето и въздуха за всяко живо същество и пр. Отиваме и казваме: Другарю Гановски, ето да видите резюмето, което сме направили. Той погледна, погледна и възкликна: Е, това е! Точно това казах!
И смешни, и тъжни случки са описани в "Бетеански дни и нощи“ (изд.2001 г.), изпъстрени с епиграми и призиви като този: „Като Ицо, като Марадона, бетеанецо гони шаблона!“ На другия ден след официалното представяне на книгата проф. Филип Панайотов провъзгласява в „Труд“: „Ведроденски – Херодот на Бетеанския род“; „...първата сполука на „Бетеански дни и нощи“ е, че автор ѝ е Георги Ведроденски. Колкото и да е скромен, журналистът бетеанец, бивш кореспондент в Будапеща и Москва, винаги е бил и е нещо повече – сатирик, поет, художник... Именно такъв полифоничен творец може да просвири цялата историческа партитура на БТА, да види агенцията в най-разнообразни разрези и ракурси. Той успява да създаде творба, която ще остане наред с немного мемоарни книги жалони из българския културен и журналистически път.“ – пише председателят на Съюза на българските журналисти Александър Ангелов във вестника на СБП „Български писател“ (бр.29 от 26.09.2001 г.) По решение на ръководството на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, тази книга е изпратена до националните библиотеки във Вашингтон, Ню Йорк, Лондон, Париж и Москва. (За това свидетелства писмо от библиотеката, съхранено в архива на автора – б.а.)
– А относно естеството на работата ми... Както Ви казах, с Радой Ралин сме имали много разговори, включително и за Трендафил Акациев. Той знаеше и ценеше неговото творчество. Та веднъж при един разговор, когато беше издал „Безопасни игли“ и други такива книжки с епиграми, но „Люти чушки“ още ги нямаше, тъй като и той използва понякога като основа народното творчество, му казах: „Радой, ти подражаваш на Трендафил Акациев“, на което той страшно се обиди и да ми го върне, ми вика: „Ти ли ще ми кажеш, дето подир гъза на Тодор Живков се влачиш...“ Ами това ми е работата, викам. Иначе и аз съм ходил по митингите на СДС, и аз съм викал за доброто на майка България, ентусиазиран, че ще има промяна към по-хубаво.
– Да разбираме ли, че журналистиката е професията, от която си изкарвате хляба, а поезията и рисуването на карикатури са, които представят истинския Георги Ведроденски?
– Абсолютно точно – тук във въпроса си давате и отговора. От поезия пари не се изкарват (ако изключим най-големите и „априлските сърца“). От книгите, които съм издавал, заборчлях. Единствено от карикатурите си навремето съм вземал повече хонорари. Много активно сътрудничех на „Стършел“, пращал съм им карикатури и идеи за карикатури още като ученик в Сливен. Даже Стоян Венев е рисувал карикатура по моя идея.
– Към добро или към лошо се промени журналистиката в последните години?
– Журналистиката се е променяла много пъти, като се почне от 7 ноември 1917-а. Не ми се ще да отговарям на този въпрос, за да не обиждам колегите журналисти. Защото трябва да обяснявам каква продажна е журналистиката днеска и колко е зависима от пара̀та. Едно време ние бяхме зависими от политиката, а журналистите сега са зависими от пара̀та. Политиката не ги интересува, интересуват ги рекламите. Аз не мога да гледам телевизия, но слушам радио – и моля Ви се, четат централните новини и преди тях, и след тях, пускат един, дето се оплаква, че по пет пъти ставал през нощта. И някой му обещава силна струя. И това всеки ден ми го набиват. Други смятат, че като са се явили на телевизионния екран, са станали журналисти. Трети пък се наредили в СЕМ – тя и Бетина Жотева сега там. Това е една абсолютно ненужна институция. Аз смятам, че главните директори на двете обществени медии – телевизията и националното радио, трябва да се назначават от Народното събрание, както се назначава генералният директор на БТА, и да си носят отговорност за всичко. За журналистиката, като за всяко творчество, трябва дарба. Освен дарбата, трябват организация, енергия, всеотдайност. Защото тя е специална, насъщно нужна професия.
С годините Ведроденски все повече се връща към лиричната си същност, вероятно в желанието да навакса това, което е пропуснал в търченето по събития. „Георги Ведроденски е един от тези даровити българи, които с ясни, искрени и сърдечни песни пробуждат сърца и души, пориви и помисли... Създавани години наред, стиховете му в книгата „Коронясване“ са млади и жизнени, вдъхновени и мъдри... Ярки строфи дишат почти на всяка страница на „Коронясване“ – пише Матей Шопкин в седмичното издание на Съюза на българските писатели – вестник „Словото днес“, който посвещава две страници на Георги Ведроденски по повод отминалия 75-годишен негов юбилей. (бр.16 от 30 април 2009 г.) След първата лирична стихосбирка следват „Слънчева система“, „Спомен“, „Издълбано в камък“, „Трицветен пейзаж“ и „Облаче крилато“ (стихотворения за деца), с която книжка Ведроденски се гордее може би най-много, тъй като е илюстрирана от десетгодишната му внучка Евгения.
– Автор сте на единствената – поне в българската литература, не знам за световната – книга с епитафии „Издълбано в камък“...
– Те са вече две книжки (изд. 2000 и 2010 г.), тъй като написах продължение на първата. Това са епитафии за хора, които съм познавал – с малки изключения, понеже пак започвам от Добри Чинтулов. Те не са изсечени върху надгробието им, подредил съм ги в книга. (Списъкът е дълъг, в него личат имената на Николай Лилиев, Васил Попов, Христо Банковски, Петко Стайнов, Радко Радков, Теню Пиндарев – б.а.) Сред тях са шестима сливенци – освен Добри Чинтулов, написал съм епитафии за Дамян Дамянов, Георги Джагаров, Радой Ралин, Слави Митев, Евгений Курдов. Всяка от тези кратки творби е с посвещение. Например: В памет на Евгений Курдов, мой пръв учител по рисуване в сливенската гимназия „Добри Чинтулов“. И самата епитафия:
Ангели кацат/над камъни Сини...
Идат да видят/твои картини!
Ето какво вижда зад тази лапидарна поредица журналистът и литературоведът Петко Тотев: „Издълбано в камък“ е жанрова новост в българската поезия. И не само в българското художествено слово, защото повратът на сатиричната епитафия към надгробния надпис-възхвала, надпис, издълбан върху камък, става в българската поезия.“ А землякът на Ведроденски от Еленския край, писателят и литературен критик Пенчо Чернаев, отбелязва: „Книгата на Ведроденски „Издълбано в камък“ (епитафии за видни интелектуалци) е единствена от този род в нашата литература... Тя развива и утвърждава най-доброто от почерка и поетиката на твореца: лаконизъм, съдържателност, точна характеристика на лица, събития и явления, обобщение.“ (в. „Словото днес“, бр.16 от 30 април 2009 г.)
За самия Ведроденски книгата е сбогуване с приятели – такива, с които, както отбелязва Петко Тотев (Стандарт, 1 юли 2001 г.), си е отишла цяла епоха на съзидание и творчество. Дали това поражда тъгата, която въпреки непрестанните шеги, струи от очите му? Гледам снимките, които съм му направила, и не ги харесвам, защото ми се струва, че не може толкова шеговит човек да има толкова тъжни очи. Но виждам и шаржовете, които той самият си е рисувал – смешна физиономия, в очите на която сякаш се е събрала цялата тъга на света. Разбираемо е, може би – загубил е съпругата си преди две години, а единствения си син – преди дванайсет. Сякаш затова е и доброволното му изгнаничество на осмия етаж – казва, че в квартала до „Орлов мост“ са му познати всички тротоари и може да се оправя сам, но е отстъпил апартамента на снаха си и внучката, защото „така трябва“. Това, което „трябва“, за Ведроденски е различно от „требването“ на други хора. Решил е например, че трябва да абонира Сливенския клуб на дейците на културата за писателския вестник „Словото днес“. При последното му литературно четене с изложба там почнали да му се оплакват: нямаме пари за туй, нямаме пари за онуй. Тогава обещал, че докато е жив, от пенсийката си ще ги абонира за вестника. (Дори само за това би трябвало ръководството на този клуб да го съживи.) Пенсионерския клуб в родното си село пък е абонирал за в. „Трета възраст“ – пак пожизнено.
– Член сте на Съюза на българските художници, на най-малобройната му секция – “Карикатура”. Имали ли сте проблеми заради карикатури или епиграми?
– Не.
„В карикатурите на Мортус ясно можем да видим неговия духовен лик – той е човек съвременен, с усет към актуалното, с умение да обобщава. Неслучайно повечето от творбите му са на обществена и социална тема. Той е чужд на дребнотемието. Мортус е един от малцината даровити творци, които умеят да рисуват портретни скици и шаржове.“ (Борис Димовски,„Словото днес“, бр.16 от 30 април 2009 г.)
– Автоцензурата работеше ли?
– Абсолютно. Вижте какво, човек трябва да мисли. Пък и защо да пишеш нещо, дето знаеш, че няма да мине. Но тази автоцензура си върви във всяко общество.
– Рисували ли сте друго, освен карикатури – живопис, графика?
– Не, не съм... То оставаше и с живопис да се занимавам.
– Наистина, с прекалено много неща се занимавате... При Вас е не раздвоение, а разчетворение на личността – сатирик, лирик, карикатурист, журналист... Популярният карикатурист Карандаш например казва: „Възхищавам се на това, което Ведроденски пише и което Мортус рисува. Те са една уникална творческа личност.“ Но пък за 75-тата си годишнина си правите едни автоинтервюта – с близнаците Георги и Мортус, като Георги е журналиста и лирика, а Мортус – карикатуриста и сатирика. Кой от тях Ви е по-близък?
– По-близък ми е човекът с чувство за хумор. Но аз съм и сантиментален човек, много харесвам лириката, гражданската поезия. За България са повечето от стиховете в книгата ми „Трицветен пейзаж“. (изд. 2012 г.)
– Получавали сте много награди и отличия – последното за 24 май т.г. от Съюза на българските писатели. Кое от тези отличия цените най-много?
– Най-хубавата ми награда е да си ида в Кипилово и да ме похвалят кипиловчани, като кажат: „Ето какъв хубав съселянин имаме“. Като усетя, че ме обичат – това е най-голямата ми награда. („Най-високо тук орлите/свиват своите гнезда./Тук най-ярки са звездите/и най-ласкава нощта... Припев: Балканджията богат е/с балканджийска добрина/и сговорност, със която/се повдига планина!“ – това е част от текста на химна на Кипилово, написан от Ведроденски. Автор на музиката е Тамара Бузина – б.а.)
– Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно?
– Посетил съм 23 държави, бил съм навсякъде в Европа, май само в Скандинавските и в Испания не съм ходил, но за мен Будапеща е разкошен град, по-хубав от Париж. Аз градовете по красота ги степенувам така: Будапеща, Санкт Петербург, Париж... Сливен.
– Кога за последен път сте идвали в Сливен?
– Не мога да кажа точно – преди три-четири години, може би. Имам близки хора в Сливен, то нали там има и много кипиловчани. С Ана Попова, съпругата на учителя по химия Георги Аджемов и до днес сме много близки. Обаждаха ми се последно от общината когато бях номиниран за Чинтуловата награда – тогава ми присъдиха плакет. Мислех да отида за получаването, но реших, че няма смисъл да се влача с моето зрение и да ангажирам други хора. Колкото за наградата, наясно съм как стават нещата.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Като чуя Сливен, заменям третата буква И с А. Славен. И веднага си представям небесните Сини камъни и Добри Чинтулов.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Зависи... Ако говорим за герой, това е Хаджи Димитър. Но почитам особено много Добри Чинтулов – първият истински български поет. Може ли българската възрожденска литература без „Върви народе възродени“ на еленчанина Стоян Михайловски и без Чинтуловите огнени стихове? А много уважавам Георги Йорданов като личност на високо национално ниво, като умен човек с много качества. Той е един от приятелите, които ме свързват със Сливен.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Разбира се, че трябва да се започне от икономиката. Другото условие е да има задружие във всички начинания, в името на по-добри идни дни. Трябва да има и по-справедлива социална закрила. Разбира се и образование, култура с възрожденски, Чинтуловски заряд. Не трябва Сливен да се опира само на старата си слава.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Моето верую е такова: Работи! Бъди добър! Бъди родолюбец – достоен българин, за да бъдеш уважаван и като гражданин на света!
Юни 2016 г.
Йорданка Раданчева