Неделен гост
Категория: Имена Посещения: 2869
Фотографът Георги Илиев, заради усета за историчност
В изложбената зала „Сирак Скитник” в Сливен, до края на януари може да видите изложбата, наречена „Спомен за миналото, памет за бъдещето”. В нея фотограф-художникът Георги Илиев е подредил около 80 снимки, съхранили стария Сливен такъв, какъвто вече го няма. Някои от тях са запазени в музеи и архиви, други обаче са тук само защото той ги е спасил от всеядността на времето. Събирал ги е откъде ли не, за да ги опази. Със съзнанието, че историята живее в артефактите, създадени от човека – но само при положение, че някой се е погрижил те да останат.
За фотографията като професия и като средство за съхраняване на историята, разговаряме с Георги Илиев.
Жоро, ти си един от хората, които професионално се занимават с фотография, но сега, когато всеки щрака с фотоапарат или телефон – може ли човек да се прехранва от правенето на снимки?
- Трудно. Навремето преподаватели във фотографския институт в София се опитаха да прокарат закон, според който в медиите, в държавните учреждения и различните институти да работят професионални фотографи, т.е. със съответното образование. Това, разбира се, не можа да стане.
То е същото, като да искаме в медиите да работят дипломирани журналисти, което впрочем няма да е зле...
- Да, но особено сега, няма как да стане, пък и да стане, знаеш колко измислени университети могат да пуснат такива дипломи. Все пак, в резултат на усилията на тогавашните преподаватели, особено на Янка Кюркчиева, бе създадена Националната фотографска академия, на която съм член. Междувременно съм направил над 30 самостоятелни изложби, имам златен медал от осмия републикански фестивал на художествената самодейност, участвал съм в десетки фотосалони и в салона по експериментална фотография "СТИЛБ". Това, разбира се, някакъв материален дивидент не ми е донесло. За сметка на това, в първата част на тези 35 години, откакто се занимавам с фотография, имаше повече предприятия и учреждения, а и медии, в които един фотограф може да работи по специалността си. Сега тези места са много малко.
Дигиталната фотография ли ви изяде хляба?
- Не. С раздържавяването бе ударена и базата на фотографията. Някога в структурата на Комитета по печата към Министерския съвет, съществуваше и предприятие „Българска фотография”, с редакция във всеки окръг, в която работеха по няколко човека и която имаше за цел освен да отразява и възхвалява социалистическата действителност, но и да архивира снимки и други фотоиздания. След 1976 г., когато Комитетът по печата премина към Комитета за изкуство и култура, предприятието се казваше Окръжен център за фотопропаганда и фотоуслуги. Преминал съм през всичките му звена, включително технолог. След закриването, в края на 90-те години на миналия век, целият архив събран там, бе изхвърлен на боклука. С един колега успяхме да приберем част от собствените си снимки и фотоленти. А преди това още, през 70-те години, бе наводнен архива на съществуващия тогава киноклуб "Сините камъни", съхраняван в мазето на тогавашното кино „Балкан” и бяха унищожени част от материалите. Така че може да се каже, фото и киноархивът на Сливен го няма. Не бе съхранен и фотоархива на някогашния окръжен вестник „Сливенско дело”.
Има ли безвъзвратно изгубени фотокадри от миналото?
- Несъмнено.
А не съществува ли сега една празнина в тази сфера? Медиите отразяват събитията, но ако след време някой потърси снимка от откриването на значим обект примерно и не я намери в Интернет, няма къде другаде да търси...
- Така е, тъй като не съществува целенасочена политика за документиране и съхраняване на значимите моменти. Например наскоро се оказа, че единствената снимка от освещаване знамето на град Сливен е една, която направих, след като случайно се озовах на събитието. Липсва чувството за историчност и грижата от страна на държавни и общински власти за документиране на подобни моменти. Така че събирам поне своите снимки за нещата, които се случват в Сливен.
Като питах за дигиталната фотография, имах предвид и друго – че малко хора вече ползват услугите на професионален фотограф...
- Да, достъпността на фотографията от една страна е нещо добро, от друга - не. И не заради това, че ни взема от хляба, а защото дигиталната камера унищожи творчеството във фотографията. Не говоря за любителското снимане, а за това, че 90 процента от фотоателиетата в България, доколкото са останали, работят непрофесионално. Но това е и големия пропуск на професионалистите – не успяват да покажат на масовата публика, че професионалната фотография е съвсем различна от любителската. Във фотографията има различни жанрове – художествена фотография, фотографика, дизайн и мода, документална, архитектурна, научна, в която влиза съдебната фотография и т.н. И всяка от тях си има своя специфика.
А върви ли още лентовата фотография?
- Никой професионален фотограф не се е отказал от нея, но тя стана много скъпа. Използва се за каталози, големи снимки за билбордове и т.н. Аз примерно не знам дали дигиталната фотография има бъдеще.
Как така?
- Файловете прехвърляме от един носител на друг и засега се запазват с години... Но колко години? Докато лентата вече е доказала 500 години живот. Наскоро представители на големи киностудиа обясняваха, че за по-сигурно продължават да съхраняват архива си на 35-милиметрова кинолента. Трябва да мине още много време, за да се докаже, че дискът е по-качествен носител от лентата.
А защо добрите професионалисти като че ли предпочитат черно-бялата фотография?
- Вероятно защото по нея може да разпознаеш професионалиста. Това е автентичната фотография. Самата дума „фотография” значи рисуване със светлина. Да направиш добра черно-бяла снимка значи да усетиш многото нюанси на черно-бялата тонална гама. Там има и шест-седем различни вида осветление. А отделно, че е скъпа, както споменах...
Има ли според теб потребност от професионални фотографски ателиета, където по примера на дядо си, днес главата на фамилията да отведе домочадието си за семейна снимка или да поръча портрет на порасналата дъщеря? Спомням си, че ателието на известния Папакочев в столицата преди години работеше със записване месеци напред...
- Има нужда най-малкото да се възпитава такава потребност. Но малцина биха се заели с този занаят, защото оборудването на истинско фотографско ателие е скъпо. То изисква голям салон със специално оцветяване на стените, специално осветление, паравани, апаратура и скъпи материали, както и професионалисти. При Папакочев например работеха двама осветители от Народния театър. Работеха и двама художници графици, които правеха фоторетуш. Той заснемаше на плака по 4 – 5 кадъра, показваше на клиента едната снимка и казваше: Това е, което аз харесвам, а това са другите кадри, вие си изберете. Не нагласяваше клиента си за снимката, а разговаряше с него, като държи жилото зад гърба си и щракваше в момента, в който усети, че човекът най-добре изразява себе си.
И кой е твоят любим жанр?
- Портретът и фотографиката.
След настоящата изложба имаш ли идеи за друга?
- Да, но когато му дойде времето за това.
Йорданка Раданчева
Автор
Георги Илиев