Неделен гост
Категория: Имена Посещения: 2867
Иван Хаджийски, най-големият българолог
Китайското проклятие – „Да живееш в интересно време” – май е споходило доста български поколения. Иван Хаджийски е човекът, който засега най-пълно отразява и обяснява едновременното съжителство на различни епохи в едно общество, в един град, в една махала, в един дом и едно семейство дори. Както е било по негово време, както e и днес. Именно затова избрахме да разговаряме с него.
Г-н Хаджийски, проф. Петър-Емил Митев Ви нарича „най-големия българолог”. Но фактът, че сте умрял преди повече от 65 години, навежда ли Ви на мисълта, че Вашите изводи за българската народопсихология вече може и да не са валидни?
- Една Оптимистична теория за нашия народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година (Паисиевата – б.а.) и писанията на Раковски... Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост.
Какви са тези факти?
- Макар и с неохота, трябва да кажем: Вярно е, че поради неопитност, а понякога и поради недобросъвестност, местното ни производство в някои отношения отстъпва на европейското. Вярно е, че докато широката маса у нас има правилно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавната вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване” е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
Само това ли?
- Вярно е по-нататък, че понятията „Честност”, „Чест”, „Доблест”, нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи... Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности, между другото, не са проява и на тази презумпция?
Ами, не знам, при толкова обещания от политиците за прозрачна администрация на едно гише ...
- Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче?
Разбрах за политиците, кажете за дейците на културата, ако обичате...
- Не може да се откаже, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността, поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб. Нима не е известна силата на тази посредственост: нагажане към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство. Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?
Ала изброените дотук материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?
Ако бяхте жив, щяхте вече да сте си отговорили на този въпрос...
Интервюто проведе
Йорданка Раданчева
P.S.: Отговорите са дадени преди 66 години