Неделен гост

baraban.bg

Неделен гост

ДНЕВНИЦИТЕ НА ВАМПИРА

 

Bojidar_i_vampirСценарий по действителен случай за новия сезон на едноименния сериал

 

”Плътеникът, който оцелял до четиридесетия ден от смъртта си, той се увлъчвал, а после ставал самсомолец, а най-после и вампирин. Да се овлъчи плътеникът и да стане самсомолец значи душата на умрелия да се облече в плът, но без кости. И в тая плът той вече ходи по землята. Той можел да бъде видим и невидим, когато ще. Нощно време той оставял видимата си човешка плът и ходи с духът си, та прави пакости на хората и стоката. Когато премине в това положение няколко недели, тогава той се увампирвал, ставал вампир.”

Димитър Маринов, „Вярванията или суеверията на народа” (1892 г.)*


21 май. Скучно ми е и излизам да се поразтъпча. „Къде си тръгнал като самсомолец? Конгресът на БСП приключи!” – хили се жена ми. Тоя таласъм го влача вече седем века! „В глуодоба се явява като куче или като мачка, или като друго некое животно, па напада човека, та го дави”. През 1417 г. по го докарваше на мачка, ама с времето…

22 май. Цяла нощ бродя из Созопол. Никой не ми обръща внимание, особено абитуриентите. Само с един железен кол в гърдите изглеждам старомоден. Мъчно ми е и влизам в читалището. До изгрев слънце чета „Кентървилският призрак” от Оскар Уайлд, а по оголените ми скули се стичат сълзи. „Когато се добра до малката тайна стаичка в лявото крило, призракът се облегна на един лунен лъч да си поеме дъх и се помъчи да проумее своето положение. Никога, през цялата му блестяща и несмущавана кариера от цели триста години, не бяха го обиждали тъй ужасно.”

23 май. Тъкмо си лягам и заварвам таласъма също да чете. Купила си е и седемте книги, които Йоло Денев е издал от началото на годината: „Богомилството – учение (религия) и социално-културно движение за справедливост”, „Борбата на Йоло за България (народа) и човечеството”, „Пътят към турското робство – 1 и 2”, „Трагизмът и величието на тангриста-колобър Расат”, „Гениалният Мотул” и „Великият Атила”. Не мога да й отрека, че е интелигентна, макар да чете по-бавно, отколкото Йоло Денев пише.

24 май. Събуждам се потен и с ужасно главоболие. Сънувах връколак – „голям човек, който има само едно око, голямо като гъшчо яйце, и то на челото си на възголемшкия си череп”. Вярно, по-малко е от яйцето на президента Плевнелиев, което днес носи на папата, но е също толкова смразяващо.

25 май. По потайна доба излизам да се разходя и да сторя някоя пакост. По едно време чувам вой и ме побиват тръпки чак до кола. Дали не са самодиви? Оглеждам се за самодивско игрище, „кое се лесно познава – то е кръг голям от угазена и утъпкана трева, а в средата, гдето е стоял свирецът, има по-големшко пятно.” Не, не били самодиви. „По-лошо е, – разправя ми един познат караконджо – дават финала на „Евровизия”!

26 май. С тоя караконджо се познаваме от пет века. До лето 2010-то той напълно отговаряше на описанието „кон с човешка глава и криле, който възседа човека, па го кара да ходи с него по цялото село цяла нощ до първи петли” и стриктно си изпълняваше задълженията. Откакто откриха мощите на Свети Йоан Предтеча обаче, нещо се чална и стана много набожен. От две години участва във всички православни обичаи – курбани срещу земетресения, пеперуда за дъжд и тричане за здраве. Купи си и ролекс.

27 май. С моя таласъм излизаме на вечеря. Тоя сезон е много неблагоприятен за вампирите, понеже навсякъде мирише на чесън. Само от един прозорец се носят омайните думи „Обичам българите до смърт!” Наш човек, викам на жена си. Ама тя нещо ми се муси. „Изкопали са Жорж Ганчев отнякъде”, отговаря с ръмжене. „Докато ти се излежаваш по цял ден и те е шубе да излезеш на светло, него го изровиха от всички телевизии и пак ще смуче по изборите!”

28 май. Предлагам на моята спътница да се запишем в Национално патриотично обединение, тъй като споделяме ценностите на лидера му. И двамата обичаме българите до последната (им) капка кръв. По-точно – и тримата… Впрочем преди много, много години, с жена ми гласувахме и за Българския бизнес блок, но ни заведоха в графа „мъртви души”. Стана ни неприятно, макар да не бяхме нито първото, нито последното свръхестествено явление по време на избори.

29 май. Караконджото ме съветва да не избързвам. Разправя, че тепърва ще се появяват политически проекти „Е, то не пречи да се запишеш при Жорж Ганчев, пък после да отидеш при Кунева, ама не се прави и на голям гявол!” Като каза „гявол”, се опитах да се сетя кой български политик изглежда „чърн като арапин, разкривен, грозен, отвратителен и страшен човек с рогове, брадавици, опашка кучешка, прълица (муцуна) и четири кучешки крака с ноктье”, но петелът изкукурига и се изпарих.

30 май. Няма да ви кажа кого си представих, понеже гяволът „може да присъствува навред, вижда всичко, може всичко, прислушва и непрестанно се труди да накара човека към зло”. Мене ме е страх от него, докато от Господ хич не ми пука. „Господ е българин!” – вика днес президентът Плевнелиев и това допълнително ме окуражава. Щом раздава правосъдие като българин, най-много да се изсуля с три години условно за фалшивата си диплома на коремен хирург.

31 май. Някаква тежест се е забила в гърдите ми. Не е колът, а смътното предчувствие, че ще се случи нещо ужасно. Сърби ме в междуребрието и ме наболява тазът, а точно така, разправяше една костица от петата на Йоан Кръстител, се чувствал и светиня му преди да го изровят. С нея чат-пат си биехме приказка на пейка между моя гроб и църквата „Св. Св. Кирил и Методий”, но после я откраднаха от храма „Свети Димитър” в Сливен и загубихме връзка.

1 юни. Днес е денят на детето и с жена ми осъществяваме детската си мечта – купуваме си телевизор. Гледаме сутрешен блок, в който една певица, кажи-речи на наша възраст, пее „Детство мое”. После се изказва един социолог, или може би политолог, когото помним, откакто се помним. Става ни мило, че не сме самотни в безсмъртието си.

2 юни. Отново съм на кръстопът. Денят на Ботев е голям и патриотични спасения дебнат отвсякъде! Аз продължавам да се колебая между Жорж Ганчев, Волен Сидеров и Слави Бинев, а жена ми твърдо обявява, че отива в Национал-демократичната партия на Капка Сидерова и сина й. „Днешните български политици са като гробище за домашни любимци – погребваш ги в някоя гробница, но те се връщат видоизменени и в това има нещо злокобно. Те просто се заиграват с дявола”, казва дъртият вещугер. Пардон, това го казва дъщерята на Вера Кочовска, а може би самата Капка. Но колко му е да се объркам покрай „такиви, дет се престорват на благи, та да помамят човека с натровено биле.”

3 юни. Неприятното предчувствие не ме е лъгало. Отварям очи и кого да видя… Добре, че е едър и ми хвърля сянка, щото иначе кокалите ми щяха да се разпаднат на жегата! „Вампир”, мисли си Божидар Димитров. „Божидар Димитров”, мисля си аз. Така се запознахме.

4 юни. Новината, че съм открил Божидар Димитров в Созопол, обикаля целия свят. Съобщават я всички авторитетни медии, а от Би Би Си тръгва екип да заснеме филм за величавата ми находка. „Вампир се натъкна на професор” е най-често срещаното заглавие, макар да има и агенции, които се съмняват в достоверността му. „Да, той наистина е професор!” – казвам на репортерите от „Франс прес”.

5 юни. Божидар вече е световно известен. В момента дава 267-ото си интервю. Малко оплесква работата като ту ме представя за лекар (сигурно покрай онази фалшива диплома за коремен хирург), ту за свещеник (вероятно заради ролекса, който караконджулът си забрави в гроба ми), ту за свирепия пират Кривич (възможно е заблудата да произтича от снимките по вестниците, на които позирам като Веселия Роджър).

6 юни. Конкуренцията се оказва тежка не само на патриотическата, но и на археологическата нива. Модата „Божидар Димитров” се разраства и всички археолози сключват договори с туроператорски фирми да изровят по спешност поне по два вампира в населено място до официалното откриване на летния сезон.

7 юни. В България вече са открити сто мои събратя. Въпрос на дни е и проф. Николай Овчаров да отвърне на удара с окован във вериги вампир в старопрестолния град Велико Търново. Жена ми твърди, че това е достатъчно да основем семейна партия с десен уклон. Толкова е въодушевена, че сама изскача от гроба и веднага насрочва учредително събрание.

8 юни. Давам първото си интервю за голяма частна телевизия. Рубриката, както може да се предполага, е „Интервю с вампир”. Питат ме вярна ли е хипотезата на Божидар Димитров, че и преди да вампирясам съм бил политик. „Не е вярна – отговарям – бях журналист.” Още през 1448 г. започнах да се боря за свободата на словото, което граф Дракула потъпкваше жестоко в Трансилвания, като ловко замаскирах справедливия си гняв с оди, похвални слова и тропари срещу мръсния изверг!

9 юни. С жена ми пием „Блъди Мери” по случай 89-годишнината от преврата и в памет на кръволока Цанков. Тя ме натиска да си измислим предизборен лозунг. „Кръв, пот и сълзи?”, предлагам. „Идиот!”, разпенва се таласъмът, а той, нека си призная, винаги е бил по-прагматичен от мен.

10 юни. В полунощ срещу неделя гледаме „Горещо” с участието на отец Гелеменов. “Опасно е, когато възрастен човек е обладан от демон, защото той се е вселил в него много, много отдавна”, шегува се моят приятел. Като бяхме млади, той обличаше камуфлажна военна униформа и събираше в Априлци 4-5 роднински деца с бръснати глави, а аз се зъбех на тирана под една дебела сянка. По-късно се появи и Волен Сидеров и ни развали играта.

11 юни. При засилени мерки за сигурност костите ми пътуват за Националния исторически музей. Там ще бъдат изложени сред „богати палати, напълнени с злато, сребро и безценни камънье”, за да се чувствам като в бърлога на змей. Змейовете са роднини по съребрена линия на вампирите. Нещо като БСП и СДС в началото на прехода, само че не чак толкова близки.

12 юни. Божидар Димитров успокоява софиянци, че съм по-малко опасен и от утилизиран снаряд. Всички се смеят, най-вече в селата около „Петолъчката”. Аз също решавам да се пошегувам – предлагам му тая събота да ме представи на публиката, докато зад витрината с обеззаразените ми кости вървят кадри от някогашните сини митинги. Жалко само, че от „България на гражданите” ми свиха идеята. Но те чии ли кадри не свиха…

13 юни. Мият ме кост по кост. Вече имам приличен вид да се запозная с премиера Борисов, който днес е рожденик. Според програмата на всенародните тържества обаче той ще пререже лентата на Южната дъга и няма да дойде да ме види. Но нищо, обещал е да управлява 30 години. До 2039 г. все ще намери време да ме посети, стига да съм доживял до толкова дълбока старост.

14 юни. Спирам да пиша, защото пристига екипът на Би Би Си. Божидар веднага застава пред камерите, а аз му служа за фон. То сигурно не съм много-много за показване, но като не мога да се видя в огледалото… Замислям се впрочем дали това е недостатък. Че колко български политици и управленци са се поглеждали в огледалото? Говори се, че един го бил направил и веднага си подал оставката. Сега за наказание ще бъде глобен с 5000 лева за законно придобити лаптоп и джиесем. „Идиот”, както би възкликнал моят мъдър таласъм.

*Всички описания на страшни същества са от същата книга. Запазен е оригиналният език и правопис.

Любослава Русева

 Сп. „Тема”

baraban.bg ©

Top Desktop version