Неделен гост

baraban.bg

Неделен гост

DNESПатриотарските димки и нещастната история на дарението на един родолюбив българин

    Ако питате мен, не бих могъл да си представя центъра на София без трите култови сгради – храмът „Св. Александър Невски“,  Синагогата на ул. „Екзарх Йосиф“ и строената през 16-ти век Баня Баши джамия. За мен този символ на съжителство на вероизповедания и народности, и величествен и рядко срещан в столиците на инак богата на културно наследство Европа. Струва ми, че в голяма степен той пасва и на българския патриотизъм (ако не днешен, то понеже някогашен, но изконен) –да живеем заедно повече от 130 години. И за разлика от околните балкански народи да не проливаме братска кръв.

   Този патриотизъм, разбира се, не може да бъде накърнен от бдящия циклоп на патриотарството. Примерно от скандала с вакъфските имоти у нас и претенции турската държава, които медиите обширно разнищиха в бедния на събития август.  Парадоксално е, но именно скандалът помогна на по-широк кръг хора у нас да научат, че съвсем наскоро ние – българите, сме си върнали 60 дка вакъфски имоти на територията на Истанбулската община.

250px-General_Mufti_Office_Bulgaria   Но онзи, другия патриотизъм, дошъл не от близкото минало, а много по-далеч може да бъде уязвен далеч по-лесно. Той понася удари всеки ден. И то тъкмо в области, които изначално определяме като места за съхранение на българския дух.

   Ето ви един пример. Още неизстинала, медийната какофония около посещението на турския вицепремиер и желанието на Турция да се грижи за някои от мюсюлманските паметници на културата у нас (ще рече човек, че Русия вече не го прави, що се отнася до храм-паметника в село Шипка и ред други места) и в медиите цъфна любопитна подробност. Не за какво да е, а за сградата, в която се помещава висшият духовен съвет на мюсюлманите у нас – Мюфтийството.

   В свое разследване, придружено с необходимите документи, днес сайтът „Биволъ“ разкрива как столичната фирма „Софийски имоти“ е продала на мюфтийството сграда, дарена на държавата през 1931 г. от предприемача Димитър Станишев. Волята на дарителя, узаконена със закон от Народното събрание и с указ на Цар Борис lll, е имотът да послужи за образуването на фонд към Министерството на просвещението, чиято цел е отпускането на стипендии на бедни българчета за следване в чужди университети. Как сградата, дарена от добродетелния предприемач, се е оказала собственост на Столичната община, а след това и на фирма „Софийски имоти“  си остава загадка. Във всеки случай, едва ли ни е виновно мюфтийството, което в случая е само добросъвестен купувач.

   Не е трудно да забележим патриотизъм с обратен знак (а какво може да бъде обратният знак, освен парата), ако обърнем поглед към Светата българска църква. Тук можем да кажем, че стойността на имотите, които тя е загубила през последните 50-60 години е стотици и хиляди пъти по-висока от онази, за която биха могли да претендират мюсюлмани, евреи и арменци, взети заедно. А за куриоз без документи за собственост са редица значими храмове, включително храм-паметника „Св. Александър Невски“. Публична тайна е, че към 9 септември 1944 година Българската православна църква е най-имотната организация у нас – с близо половин милион декара ниви, лозя, градини и стотици хиляди декари гори и горски имоти.

   Ето защо, поплаците на пишман патриотите за посегателства върху български имоти от страна на чужда държава, днес не са нищо друго освен сантиментална димка, предназначена да прикрие вътрешния ни разграден двор.

   Хайде, жалкото състояние на значими културни паметници у нас все някак ще го оправдаем. Бедна държава сме, дори най-бедната в Европа, спор няма. Но пък какво да кажем за сделки като за мюфтийството или за спора за собствеността върху парка „Свети Харалампий“ до църквата в Болярово, стигнал чак до съда в Страсбург? Както се вижда, имаме далеч по-голям проблем – да опазим собственото си културно наследство не толкова от комшиите, колкото от самите себе си.

   През годините, обаче, имаме още един проблем – османското архитектурно наследство, дето се вика, за нищо го нямаме. Ако например не е джамия, за която обикновено се намират мюсюлмани да се погрижат. Така например, преди три години, при строежа на метростанцията пред ЦУМ, по стечение на случая в един неделен ден слязох долу в разкопките, за да видя полуразрушентата от падналия дъжд християнска базилика от 12-13 век. Малко по-нататък успях да видя и основите на две турски къщи от 17 век. Храмът, макар и в насипно състояние, все пак бе пренесен в депото в Обеля. Османската архитектура, къщите от 17 век, обаче, не бяха пожалени. Оцени ги по достойнство единствено кметът на Панчарево, който измоли от Столичната община нейните каменни основи, с които бяха укрепени няколко моста в района.

    Не вярвам дори да са били заснети в архитектурния смисъл на понятието. Ще рече човек, че столицата е пълна с мюсюлмански паметници от Средновековието.

   А всъщност е само един – Баня Баши джамия. 

Пламен Даракчиев

 

baraban.bg ©

Top Desktop version