На вниманието на кмета на Пазарджик и всички останали

baraban.bg

На вниманието на кмета на Пазарджик и всички останали

   Мнозина мислят, че в прозвището му ЩАСТЛИВЕЦ има някаква ирония. Ирония над нерадостната му съдба.

   Аз не мисля така. Аз мисля, че той действително е щастливец. Какво по-голямо щастие от това: да имаш едно толкова голямо, любяще сърце! Това самочувствие го прави истински щастливец. Неговото игриво-иронично въображение и сладостно кършен смях са дар на това голямо сърдечно съкровище: любов към всички, към всичко.

   И да умре пронизан в сърцето. Безпричинно, ненадейно! Обичан от всички, оплакван, непрежален и до днес...

   Такива мисли бродеха в паметта ми, когато, вперил погледа в бялата лента на шосето Пазарджик – Пещера, отивах да се поклоня на самотния му паметник в зеленото безлюдно поле.

   „Пътниче, предай на гредущето поколение, че тук падна убит от наемни убийци поета-писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г.“

   Тия зловещи думи винаги са фучели в съвестта ми като бич. Но когато спрях пред оглозгания като от кучешка злост паметник и едвам прочетох тия като че ли непознати думи, в сърцето ме лъхна злост, която ме отрови... Жестокостта на Алековите убийци бледнее пред кощунството, вършено над неговия паметник!... 

   Кои са, где са злосторниците? Не ще са малцина. Стотици куршуми са притъпили острието си в паметника на Алеко. И са го злобно оглозгали... Тъмният, самотен силует на полунаведения бряст, иззад който са стреляли убийците, е също така съсечен, обезобразен – като самото злодеяние. Една злокобна ръка е насочила своите тъмни сили да подчертае видимото в това злодеяние, да го удвои, учетвори.

   Подминавам и тъжен, и замаян, а паметта ми мъмри злорадите думи на сърбите: „Бугарашите убиха своя писател Алеко Константинов, защото със своя Бай Ганьо ги представи пред света такива, каквито си са“... Какво ли още би казали, ако видеха кощунството над паметника му. И дали няма нещо вярно в това? Мен ми се струва, че между тия свирепи кощунци е на първо място Бай Ганю, Слепопрогледналия, Гочоолу, Дочоолу, Въса Пъцова. Ще му простят ли за смелите  му присмехи и сарказми.

  Чуждото нравствено величие е трън в очите на душевно уродливите.

   Горните скръбни думи е написал преди доста време писателят Петко Росен. Едва ли мнозина вече знаят, че сме имали и такъв писател – с неподражаемия си днес език и различен поглед към общоприети постулати, той, по думите на литературния критик Михаил Неделчев, в двадесетте и тридесетте години на миналия век е „един от самостоятелно мислещите български литератори“. А паметникът на Алеко явно вече не е същият – подновен е, предполагам по времето на убогия Тодор Живков. Няма ги думите, които цитира Петко Росен, на плочата встрани от паметника е само името на писателя и двете години, ограничаващи житейския му път. Но наоколо са вилняли все същите „свирепи кощунци“. Та, като възвеличаваме миналото си, нека не забравяме, че величието му е правено от отделни хора и в отделни малки периоди от време. Иначе и като цяло сме си все същото тъмно племе, което праща избраниците си при Тангра.

   Ако някой иска да ме опровергае, може да го направи. Паметникът на Алеко е на няколко километра от Пазарджик. Правителство и местна власт, вместо да организират семинари за поевропейчване на нашите младежи, които оставят в спомените им най-много някоя приятно изкарана вечер, да вземат да ги организират да поставят в приличен вид пространството около паметника на Щастливеца. Така де – щом „Младежи ГЕРБ“, „Младежи БСП“ и прочее младежи не се сещат сами.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Йорданка Раданчева

baraban.bg ©

Top Desktop version