Неделният ден в Белгия, видян от една българка
Категория: Маршрути Посещения: 3108
И нали съм българка, започвам със застраховка - не ангажирам никого с мнението си. Това са просто част от нещата, които избрах да видя в неделния ден, на разходка в един от парковете на Белгия. Иска ми се да ги споделя с вас. В "облачна" Белгия - поредния слънчев ден. Казват, че тази година било изключение. Вали рядко, топло е. И хората използват галещите лъчи на слънцето. Сред природата. Не че лошото време ги плаши - виждам ги да бягат за здраве и да карат велосипедите и в дъждовни дни. Но това е друга тема. Днес е слънчево и се разхождаме в парка. Огромен, чист, свежо зелен парк, с разнообразна растителност. В поддържаната част - големи дървета, редки видове и прекрасна трева. В гората съжителстват мирно дървета, папрати, катерички (видях две мъничета) и явно дивеч - досещам се от знака и поставените до него снимки - призив да се пазят сърничките от кучета. ( Тук има много. Разбира се винаги със стопанин, винаги с каишка. Вероятно някога са ги пускали свободно). И ... хора.
Много хора. Приветливи, усмихнати, поздравяват. Очевидно природата въздейства еднакво, независимо в коя част на Европа се намираш. Вървим по алеите и се разтварям в спокойната красота наоколо. Но и гледам. И не само гледам, а и виждам. Тук - огромна група от велосипедисти (нямаше как да хвана с апарата числеността на групата). Хора от всякакви възрасти. Вметка - тук възрастта не е недостатък, срещала съм над 80 годишни жени да карат. И никой не смята това за смешно или нелепо. Край на вметката. С непретенциозни велосипеди. Непретенциозно облечени. Но с отразителни жилетки и в повечето случаи - с каски. Отминаха, оставяйки у мен прекрасно усещане.
Продължавам нататък. Какво е това? Деца, организирани от малко по-големи деца?! Не мога да повярвам. Неделя е все пак. Но това е положението. Не зная какво означават различните цветове на връзките им. Нито различните цветове на фланелките. Нито разбирам с какви точно игри и тематики ги занимават. И честно казано, точно в този момент не искам да зная. Имам странното усещане, че ако се приближа да попитам на моя начинаещ френски, ще разваля магията. Но виждам лицата им. Чувам гласовете им. Спокойствие, увереност, добронамереност, радост. Повярвайте, това видях. И си признавам - в мен наред с възхищението, остана и горчив привкус. Много бих искала и нашите деца да се чувстват така - в безопасност и обичани. Защото цяла седмица за тях са полагани грижи в семейството. Пак вметка - чух, че глобите са много солени, ако случайно детето не посещава училище. Днес, в неделя, за тях отново се грижат. Не стоят с часове пред компютъра, увлечени от съмнителни за здравето им игри или ровейки се в криещи,рискове сайтове. Но ... да се върна в парка.
Друга картина грабва вниманието ми. Тя впрочем се повтаря няколко пъти в различни вариации. Един малък мъж. С колело. И с каска. И с подкрепящи, но не обгрижващи родители. Катери своя Връх. Влачейки колелото си. Трудно му е. Но родителите са там и го подкрепят. Изчакват го търпеливо да се справи. И той успя. Вече е "горе". Усещам 
как се напрягам, защото виждам, че се готви да се спусни. И очаквам някой да го предупреди да внимава, защото ще падне. Нищо подобно. Пак така търпеливо го изчакват и той вече е долу, при тях. Тук напомням - детето е с каска. Родителите са направили необходимото, за да намалят опасността от нараняване. Но не му внушават страх. Чак да ти дожалее за тях. Ами ако все пак (да не дава Господ) детето падне, нали щяха да се лишат от възможността да му кажат с гордостта на всезнаещи възрастни: "Аз нали ти казах". И сега то не знае. Че не трябва да предприема предизвикателства, защото МОЖЕ да падне. Че няма нужда да се учи само, защото наоколо винаги има някой от възрастните, който с готовност ще го свърши вместо него. Знае, че в живота има трудности, но интересното на живота е точно в тях, защото те ни помагат да порастваме. Те ни учат, че можем, просто трябва да положим усилия, но и че до нас има любящ възрастен, който ще ни прегърне, ако ни заболи. Пак се отнесох. Но това придава допълнителен чар на моята разходка.
Има и още - семейство, с представители на три поколения. Жените си говорят, мъжете играят с децата; Възрастни двойки си държат ръцете, необезпокоявани от насмешливи погледи; Приятелски семейства, събрани от любовта си към планинския велотуризъм. И чистотата. И спокойствието. Тръгвам си с усещането за празник. Неделя е.
Павлина Ангелова