Неделен гост

baraban.bg

Неделен гост

Светлозара Курдова

   Все повече губим атмосферата на оня Сливен, с който се гордеем – а той е възрожденският и следосвобожденският град с неговата промишленост, с неговата интелигенция, идваща от признатите европейски столици на културата, с неговите предприемчиви жители. Малцина все още пазят в дома си част от очарованието на изгубения Сливен. Светлозара Курдова е една от тях.

   Познаваме я най-вече като фотограф-художник и допреди години – неизменно в тандем с колегата си Стефан Стефанов. Казва, че точно съвместната им работа, в която се допълват, дава възможност и на двамата да се изявят най-пълно в над 30-те им фотоизложби. По баща Зара, както мнозина я наричат, произхожда от рода Курдови, а по майка – от Кавръкови и напоследък се е вдълбочила в рисувалното изкуство.

- Светлозара, и при Курдови, и при Кавръкови има изявени художници, на кой род повече си се метнала, какво са ти казвали като малка?

- Не може да се каже със сигурност. Наистина и в единия, и в другия род има хора на изкуството. Най-близо, разбира се, е бил баща ми – художникът и учителят Евгений Курдов, но и от майка си Йовка Кавръкова съм научила много – най-вече че всичко, с което се захванеш, трябва да правиш с любов. Но патриархалната атмосфера съм попила най-вече от баба си Мария и дядо Димитър Кавръкови в квартал Ново село, където израснах докато тръгна на училище. Освен че бяха религиозни, те поддържаха всички обичаи, свързани с християнските празници. Отделно пък, че баба ми, която е от Фандъковия род, носеше онази сръчност и уредност, присъщи на едновремешните сливенки. В жените от рода имаше нещо като състезание по скопос – тъчеше се, плетяха се дантели. Гледаше се с четири очи чия къща е най-подредена и уредена. И това състезание не беше само между жените, но и между мъжете. Всеки от тях също е владеел до съвършенство някакъв занаят. Прадядо ми Киро, впрочем, е споменат в песента „Панайот Бойки думаше“ – действието в нея става в Кавръковото дюкянче, където „Киро на булгаре свиреше“. Сега се пеят варианти на песента, но не и пълния текст, който всъщност си има автор – Яна Манафкина, съвременничка на Панайот Хитов и на прадядо ми (а за него има и отделна песен).

   - Че си взела скопоса на онези майсторки се вижда, но възприе ли тяхната религиозност?

   - Да, вярвам. Имала съм лични преживявания – свързани със сънища най-вече – чрез които съм научавала от починали близки информация, която не съм знаела и която се оказва истинна… Вярвам в безсмъртието на душата.

   - Мисля си, че на теб и на Стефан Стефанов сливенци (и не само те) дължат голяма част от опазеното минало – вие сте направили фотодокументация на възрожденското изкуство и архитектура в Сливен, Котел, Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, Катунище, Тича. Колко години ви отне това?

   - Всяка отпуска от 1971 до 1976 г. Осигуряваха ни командировка от отдел „Култура“ на общината.

   - Предполагам, че много от нещата, които сте заснели, вече ги няма – като архитектура, като иконна живопис на място в църквите? Къде са фотосите и достъпни ли са, ако човек иска да ги види?

   - Тогавашният уредник на художествената галерия Петър Щилиянов направи картотека на тези фотоси, а направихме и няколко фотоизложби, свързани с тази ни работа. Пазя и негативите. Но наистина, заснетото може да служи за образец, защото част от обектите вече ги няма. Жеравна я развалиха още навремето, с изграждането на „Златна Ореша“.

   - Нека споменем и за Фердинандовия албум (1907), който пак със Стефан подготвяте за издаване и благодарение на което издание сега сливенци могат да го разгърнат (защото в музея той е под витрина)…

   - Важната работа по него беше да разкрием историята на създаването му. Поровихме се в старите протоколни книги на общината. Не стана много ясно обаче дали снимките са само на Захари Ножаров, чиито печат има върху някои, дали са от различни фотографи. Фотографиите, които са върху копринен плат, може би са правени от Димитър Русейски, който тогава е работел в тази техника. Но при това проучване стана ясно, че са изработени два албума, от които единият по-късно е занесен на цар Фердинанд, а другият е този, който остава тук и сега е в музея. Изработването на албума – и в два екземпляра – показва усета за историчност, който са притежавали тогавашните управляващи Сливен. А нашата публикация даде подтик и музейните работници да поработят върху албума – тогава той беше реставриран и сглобен отново от разпадналите се страници.

   - Сто години след създаването на албума, който пази част от историята ни, излиза и допълненото издание на вашето изследване върху фотографията в Сливен. Тези два труда са от малкото, които чертаят новата история, защото след внушителния труд на д-р Симеон Табаков за по-далечното минало, ние нямаме пълно изследване върху по-близкото …

   - Да, включително по темите, които ние само подхващаме в книгата, може да се правят още много и по-задълбочени изследвания. Текстовете за много от личностите в нашето изследване „Сливен във фотографията от средата на ХIХ до средата на ХХ век“, са телеграфни. Нека отбележа, че преводачът Кръстан Дянков, който по едно време беше и главен редактор на списание „Българско фото“, ни подхвърли идеята от многото материали, които сме събирали през годините, да сглобим нещо като история на фотографията в Сливен. Тогава почнахме да търсим и биографични данни за фотографите. Ценното може би е не толкова изваденото от архиви и музеи, а от семейните албуми на хората, които обикаляхме и които ни разказаха много лични истории.

   - Повече рисуваш напоследък, ще те видим ли като живописец?

   - Рисувам от дете и за тази област на изкуството съм се подготвяла. Но за изложба, както аз казвам - когато си науча добре урока…

   - Много хора започват с изложбата но… те са възпитавани по друг начин. А всички заедно не харесваме града си – за разлика от хората, за които ми разказваш. Основателно ли си мислим, че живеем по-трудно от предците си?

   - Не. Но сега имаме възможност да сравняваме и искаме да живеем като най-успелите в света. И истината е, че имаме причини за недоволство. Като тръгне из Сливен, човек трябва да гледа единствено в краката си, заради дупките и изровените улици и тротоари, кучешките изпражнения, а ако вдигне поглед, вижда боклуци, мръсни и занемарени сгради… Но всичко това зависи и от нас. И точно за бъдещия по-добър град е нужно да опазваме и миналото, защото както китайците са казали, за да отидеш напред, трябва да знаеш откъде си тръгнал.

Йорданка Раданчева

baraban.bg ©

Top Desktop version