Неделен гост

baraban.bg

Неделен гост

Сливналията Николай Султанов

   Педагог и скулптор, Николай Султанов е преди всичко радетел за духовно извисяване, за опазване и съхранение историческата памет на Сливен. На тази мисия са подчинени до голяма степен и педагогическата, и творческата му работа. Повечето от двайсетте изработени от него паметници и скулпторни портрети и трийсетината паметни плочи съхраняват ликовете на сливналии – стожери на българската народност и култура. Отделно са художествените творби, участвали в национални и международни изложби и влезли в галерии и частни колекции.

   Николай Султанов е член на СБХ, Почетен гражданин на Сливен.

 

- Г-н Султанов, Вашата фамилия се среща и в други градове – Ямбол, Велико Търново...Откъде родът Ви я придобива?

- Да, същата фамилия носят и други родове – това е съвпадение на имената. Макар че с ямболския ми съименник – диригентът Николай Султанов, вечна му памет, имахме съвпадение в много отношения – той беше общински съветник по същото време, когато и аз бях, имахме общо влечение към изкуството. Неговият син Георги Султанов е много добър певец, солист в Пловдивската опера, а такава фамилия се среща и в Търново и в други градове. Макар и съименници обаче, сме от различни родове. По всяка вероятност, нашият род носи името си от една баба Султанка, за която казват, че живяла 103 години. И тъй като поколенията минавали, а тя все си била на този свят, постепенно на потомците й почнали да казват „Султанкините“. 

- Имате ли родословно дърво?

- Постарах се да направя четирите родословни дървета – на бащиния и на майчиния ми род, по двете линии от техните родители. Най-далеч назад във времето стигнах в рода на майка ми, по бащина линия. От техния род е художникът Добри Добрев - моят дядо и неговият баща са братя.

- Пада Ви се нещо като правуйчо?

- Нещо такова. Но Добри Добрев и майка ми бяха като брат и сестра – просто някаква духовна връзка съществуваше между тях. По времето, когато той е бил в Прага, майка ми е събирала и му пращала български носии. Ходил съм и аз в ателието му, гледал е мои рисувални опити, но имах голям респект от него. Няколко пъти са идвали вкъщи със скулптура Стефан Пейчев, с когото бяха много близки. А роднините на майка ми по майчина линия са живеели в махалата Гюр чешма, точно срещу Чинтуловия сокак. Те били четирима братя Дойчеви. Най-големият, Марко Дойчев, е прадядо ми, а неговият брат Петър Дойчев е бащата на Надя Дойчева, майката на поета Дамян Дамянов. Надя и майка ми са първи братовчедки. Всички в рода са се занимавали с нещо, свързано с текстила. Прадядо ми Марко, който починал сравнително млад, имал долап. При един летен порой долапът рухнал. Той изпървом се качил на една скала да се спаси – сега даже й викат Дойчовата скала. После се спуснал да спасява каквото може, защото всичко за пране и тепане е било чуждо. И къде от простуда, къде от уплаха, след месец-месец и нещо, починал. Другите трима братя – Петър, Сотир и Ваньо, са първите в България, които започнали да шият конфекция. Имаха дрехарници в Пловдив, в Сливен, в Бургас. Но аз най-често споменавам прабаба си Сийка, която останала вдовица със седем деца. Най-голямото - 14-годишно. Какво е правила, как ги е гледала, как е изплатила погубената при пороя чужда стока, не знам, но успяла на всички да даде занаят и да ги ожени все на хубави места. Аз това наричам тих, домашен женски героизъм.

   А в рода ми по бащина линия, синът на баба Султанка – Стефан, е дядо на баща ми и на писателя Стефан Султанов. Т.е. те са първи братовчеди, но се обичаха повече от братя. В Сливен бяха известни като Големия Султан и Малкия Султан (баща ми Стефан Николов Султанов, който е с четири години по-малък). А писателят всъщност е приел фамилията Султанов като литературен псевдоним, тъй като той я има по майчина линия (баща му е Симеон Рундев и синът му, известният литературовед Симеон Султанов, е кръстен на него). А моят дядо пък е участник като кавалерист във всички войни, които България води в началото на миналия век – Балканска, Междусъюзническа, Първа световна...Накрая попада в пленнически лагер и бяга оттам с още двама сливналии. Лагерът бил край Дойран и оттам дотук си идват пеш, като се налага и да се крият. Дружбата между Големия и Малкия Султан пък продължихме ние, техните синове – бяхме много близки с братовчед ми Симеон Султанов. Той ми се явяваше нещо като покровител. Беше свенлив човек. Били сме и на летуване заедно, а почти всяка седмица семействата ни се събираха вкъщи. Събираха се по 15-20 човека, от тях поне 5-6 деца. Започваше представянето на волната ни програма – кой песен ще изпее, кой стихотворение. Симо много добре рецитираше, но условието му бе да е при загасена лампа. Чувам един ден баща му да казва на моя баща: „Абе, нашият Симо голямо магаре (че го нарича магаре изобщо не ме учудва, аз тая дума я чувах поне по 5-6 пъти на ден, в зависимост от оплакванията на съседите или ожулването по коленете. От нашите родители тя беше употребявана някак си гальовно). Намерих една тетрадка, нямаш представа какви хубави работи е написал, обаче ги крие.“ После, когато вече отидох в София, Симеон Султанов оглавяваше издателство „Народна младеж“, после стана директор на „Български писател“ и го ръководи 30 години. Спомням си веднъж колко се смяхме с една бърсалка за крака пред кабинета му. Виж сега – казвам – каква е разликата между скулптура и останалите хора. И аз имам бърсалка, но при теб хората си бършат краката и влизат, а при мен си ги бършат като излизат, за да не изцапат тротоара. Отделно, че всички си мият ръцете на излизане от тоалетната, а скулптурите си ги мият на влизане...

- Значи тогава е бил моментът да издавате книги...

- Не съм имал писателски амбиции.

- Обаче сега имате две излязли книги, в които описвате доста сливенски истории – останаха ли неописани интересни случки и спомени от някогашния Сливен?

- Така е, „Днес за вчера“ излезе през 1997 г., а другата „Бъркотия“ излезе през 2005 г. Има какво да се описва. И с поета Дамян Дамянов имам доста спомени – той ми е роднина по майчина линия и сме връстници на всичкото отгоре, до завършването на гимназия бяхме в един клас. Много често сме ходили у тях – родителите му, леля Надя и чичо Петър поощряваха тези посещения. Баба ми живееше на източния край на площад Левски, а те живееха на западния. И леля Надя като иде на кафе у баба ми или обратното, и после като почнат да се изпращат през площада, и отиваше един ден. После продължихме контактите си с Дамян в София.

- Не сте имал писателски амбиции, но защо пишете – от необходимост ли – т.е. че някои неща следва да бъдат записани, за да не се забравят?

- За първата книга заслуга има колегата ви Георги Попов. Във вестника, който издаваше, бяха сбъркали една снимка на известния в Сливен Дончо (човек с феноменална памет, който помнеше всички умрели сливналии) с друг популярен сливналия – Риго. И тъй като аз, заедно с професор Мутафов съм участвал в проучването способностите на Дончо, а преди това за него съобщих и на професор Шипковенски, имах достатъчно сведения за този човек и написах нещо за вестника – че снимката е сбъркана и какъв е бил той. Георги Попов много хареса материала и почна да ме подбутва – напиши и това, и за този, и така се посъбраха двайсетина неща. И тогава пък Стефан Дългия (фотограф-художникът Стефан Стефанов – б.а.) ми вика „вземи направи една книга“, междувременно дойде Апостол Русчев, който току-що беше направил издателство в София и така стана...

- Не казахте обаче нищо за Вашето семейство и за началото на заниманията Ви със скулптура...

- Ние сме двама братя. Ако трябва да спомена заниманието на дядовците ми, те бяха занаятчии – единият шивач, а бащата на майка ми е сарачът Сава Добрев, един от най-добрите майстори, който със свои работи е участвал не само в Пловдивския панаир, но и на изложението в Лиеж, Белгия. Правил е седло на цар Фердинанд, което той много харесал и поръчал още едно, за да го подари на белгийския крал.

- Може би от тях сте наследили сръчност?

- Може, защото откакто се помня, все съм с някакво ножче, нещо си дялкам.

- Защо тогава първо към педагогиката се насочихте?

- Това е пак по наследство. Баща ми и майка ми бяха учители, лелите ми – учителки, сега и дъщерите ми са учителки. Съпругата ми беше учителка. По едно време смятах – при това само живите – около 30 души учители има от нашия род. Така че другото, което помня от дете, са разговорите за училище. Вкъщи това се говореше.

- Тогава да Ви питам, тъй като около 24 май срещнах много бивши учители, които остават малко встрани от празника – не е ли редно синдикати, бившето им училище или друг да се сети и да им изпрати по една поздравителна картичка?

- Докато бях директор (Николай Султанов е бил директор на училище „Д-р Власаки Шуманов“ – б.а.), го правех за всеки 24 май и за всяка Нова година.

- Значи вярно е, че всичко зависи от хората... Вие дълги години бяхте директор на т.н. Помощно училище...

- Всъщност аз го създадох. То е необходимост, но пък стремежът ми винаги е бил в него да се записват само деца, които са изостанали поради някакви органически причини, а не социално изостанали (защото това е престъпление).

- Но да кажем, все пак, кога по-сериозно почнахте да се занимавате със скулптура.

-Трябва да е било края на 1945 година. Понеже живеех до кино „Балкан“, като съседски деца влизахме и излизахме от киното когато си поискаме. Пуснаха един съветски филм – „Каменното цвете“. Той е по приказка на Павел Бажов. Гледах го едва ли не всеки ден, докато го прожектираха.

- Явно е бил много популярен, защото и аз съм чувала да се говори за него...

- Взех вкъщи един тебешир и от него направих каменното цвете, както го видях във филма. В училище, пак от тебешир, направих същото цвете. И съучениците ми, и учителите бяха във възторг и ми казаха „Ей, ти си го направил като същински скулптор“. Тогава за пръв път чух тази дума. Поощриха ме и почнах масово да произвеждам тебеширените цветета – всички момичета искаха, особено каките от по-горните класове. Бил съм в сегашния V клас. Оттам тръгнаха нещата. В началото правех скулптури само с изрязване. После почнах да работя и с глина... Допадна ми скулптурния портрет, после малката декоративна пластика и така... В Норвегия като правих изложба много харесаха пластичните ми работи, откупиха цялата изложба, на едро.

- Прочетох някъде, че любимият Ви материал е полираният бронз.

- Бронзът е за малката пластика, иначе глави и бюстове съм правил предимно от камък. Различните скулптурни фигури си изискват различен материал.

- Скулптурата обаче е и тежка професия...

- Да, изисква не само мисъл и чувство, но и физическа сила. Спомням си бай Митко Кавръков... Когато беше надхвърлил вече 80-те години и не можеше да работи скулптура, се прехвърли в живописта.

- Вие пробвали ли сте се в нея?

- Пробвал съм се, имам вкъщи някои работи. Една изпитна работа в художествената академия стои, от 60-те години още...

- Има и друг любопитен факт в биографията Ви – че сте роден на датата на откриването на паметника на Хаджи Димитър в Сливен. Може би и затова така активно сте ангажиран в неговата поддръжка и опазване?

- Така е, даже майка ми присъствала в началото на тържеството, но станало нужда да се оттегли по спешност. Родил съм се няколко часа по-късно, по време на кулминацията – освещаването на паметника. Впрочем тържествата тогава са продължили три дни. И има още един, който е успял да се вреди на този ден - 8 ноември 1935 г. – Ален Делон.

- Вие сте инициатор да се възобнови паметната плоча в градинката до паметника с имената на неговите автори, която е изчезнала в годините. Сега там има само плоча на авторите на ремонта на паметника.

- Така е, миналата година написах писмо до общината с такова искане. През 70-те години в градинката до паметника е сложена морена и на нея пишеше, че на площада са излагани телата на убити партизански ятаци. По времето на временната управа на общината плочата беше махната и мястото на камъка остана празно. През 1994 г., с ремонта на паметника, поставихме на морената метална плоча с имената на авторите на паметника, която бе открадната през 1998 г. Смятам, че плочата трябва да се възстанови. Този паметник е визитната картичка на града ни и около него всичко следва да е изрядно. Впрочем внесъл съм предложения и за други паметници и паметни плочи, които смятам, че дължим на предшествениците си.

- Имате предложения, свързани не само с паметници и паметни плочи, но и с културни институти, дай Боже да бъдат осъществени.

Б. А.: Много от скулптурните творби с автор Николай Султанов, са дарение от него – на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, на Община Сливен, на Военната болница в Сливен, на Община Бургас и др.

Йорданка Раданчева

baraban.bg ©

Top Desktop version