Ще чуе ли местната управа местната общност
Категория: Сливен на гражданите Посещения: 2185
Неизменен в есента и летото...
Вече четвърт век с този стих свързвам присъствието на Евгени и мъничката му книжарничка на централната градска улица. Беше време, в първите му години в този „бизнес”, когато го оприличавах на легендарния възрожденец-книжар отец Матей Преображенски – Миткалото. Тогава всяка седмица пътувах до София и обратно с „Чайка”-та. Спомням си как Евгени, следобед, задъхан и с пълна с книги огромна раница и с по чанта във всяка ръка, успяваше в последния момент да „хване влака”. Така към все още четящия ни град, направо от печатниците и издателствата, „експресно” пътуваха най-новите книги. Повечето от тях бяха поръчки от конкретни сливналии. От много години вече Евгени Динев присъства по най-красив начин в домовете ни – с книгите, които пренесе до нас на гръб и на ръце. Постепенно книжарничката стана място за контакти между четящите хора. Тук обявите и за срещи с писатели, и за инициативи на туристическото дружество, намираха най-бързо своите адресати. През всички тези години Евгени хранеше семейството си, но не забогатя. Получи малка пенсия и наскоро сподели, че така е спокоен за днешния си ден – читателите намаляват, но ако се наложи тя ще покрие общинския наем за барачката. Ето защо ме заболя от онзидешната вест за края на този светъл лъч на просветителство и алтруизъм в нашия уж духовен град.
Преценявам решението да се премахне книжарничката на Евгени от центъра на града като симтоматично за времето и мястото, в което живеем. Докато новината беше съвсем свежа, се сетих за Бредбъри и романа му „451°F”. Може би помните знаменитата антиутопия, в която със закон се забранява не само четенето на книги, но и притежаването им, защото те учат човека да мисли. Най-активни борци срещу четенето в този класически текст са пожарникарите. И си помислих отначало, че зад решението стои точно тази тенденция – меркантилното, пошлото и грозното да спечелят още една победа над духовното. Но днес наминах край Евгени и като се поогледах наоколо, други мисли ми дойдоха до главата. Казах си: „Мястото! Някой иска мястото!” Огледайте се и вие, уважаеми приятели. Вижте как постепенно, през така наречените години на преход, много от централните градски пространства от общински „преходиха” в частни. И как много от частните притежатели на тези пространства са бивши или настоящи люде на политически и обществени длъжности. Които все се дореждат до тях с обещанията, че ще служат преди всичко на града и на хората, а не на себе си. И които, докато са ни обещавали все по-хубав живот във все по-хубавия Сливен, са имали наум имотни щения към местенца като това. И си мисля за иронията на случващото се – ние пак протестираме за неща, които сами сме си сторили. Излиза, че сме се излъгали, предоверили, недомислили, че всъщност не сме били достътъчно умни. А една от най-добрите възможности да развиваме своя ум е като четем. Истории, идеи, герои(свестни или със своите пороци), мисли и чувства, минал опит, хипотези за бъдещето и още много полезни неща, които могат да ни дадат книгите. Сложих името си в подписката, но и си купих книга. Защото, за да помогнем истински на Евгени и на неговата/нашата книжарничка, трябва да продължим да си купуваме книги, да ги четем и колчем дойде ред отново да си избираме управници, да имаме набито око и прозорлив ум, за да успяваме да отделяме доброто от неговата противоположност!
Жельо Радев
Снимки Светослава Бонева
