Отдавна вече не ми е интересно и почти не влизам в музеи (освен ако не е някой съвсем отличаващ се), скоро сигурно няма да вляза и в манастир – поне от тия, обновените български, май ще взема да прескачам и новопостроените крепости. Щото като видиш един/една, то все едно си видял всички (или повечето).

   Но да си призная, беше ми любопитно да посетя точно тази крепост, защото десетки пъти сме подминавали табелата на магистрала „Тракия“, сочеща прохода „Траянови врата“. Проходът пресича Средна гора и свързва Ихтиманската котловина с Тракийската низина. В миналото през него е минавал пътят от Белград към Цариград, пресичащ Балканския полуостров и носещ името „Via Diagonalis“. Три укрепления охранявали прохода, а най-високата част била отбелязана с арка. Според проф. Петър Мутафчиев, чак някъде през ХV век за пръв път е използван топонимът „Траянови врата“, но все пак първите укрепления са били от II век, от времето на император Траян и като знаем пристрастието на римляните към триумфалните арки... Огромната арка (по-скоро порта), висока около 18 метра, била запазена до XIX в. Естествено, че сме я разрушили, а сега сме възстановили едното от съоръженията в прохода – вече по-късната, ранновизантийска крепост, наречена „Стенос“, която е била предназначена за гарнизон от около 120 души. 

   Тази сутрин във Виена, в социалния дом, в който пребиваваше от година и половина, на 98-годишна възраст е починал нашият съгражданин Гарбис Папазян. „Почтеност, почтеност и пак почтеност“, казваше приживе бай Гарбис. Той беше човек на няколко нации, но преди всичко сливналия. Вечна му памет!

   Интервюто по-долу е от книгата „Сливналии“ (2014 г.)

     „Гарбис Папазян е на България, на Армения и на Австрия“ – казва друг наш съгражданин, Георги Йорданов. Вярно е, и за трите държави Гарбис Папазян е направил достатъчно, за да го смятат за свой гражданин. Но Гарбис Папазян е преди всичко на Сливен, защото той самият явно се чувства сливналия...

   Роден на 14 август 1920 г. в семейството на търговец, чийто баща се е преселил в града под Сините камъни от Одрин, Гарбис Папазян учи в арменско училище в Пловдив. През 1940 година завършва Сливенската мъжка гимназия и заминава за Виена да следва във Виенския университет. Завършва индустриална химия и като втора специалност – търговия. От 1948 година започва успешната си търговска и предприемаческа дейност, базирана в австрийската столица. Регистрира фирма „Рила“, сдобива се с фабрика за килими, търгува с различни стоки, като за електроника стига чак до Япония. Винаги е работил, сътрудничейки си с България и подпомагайки икономиката ѝ – дотолкова, че социалистическите ръководители няма как да подминат неговите заслуги. А за огромната му дарителска дейност – към България, към родния Сливен, към Армения, Република Нагорни Карабах, към арменски и български организации в Австрия, следва да се говори и пише отделно.

   През годините Гарбис Папазян е получавал признание. През 1987 г. е обявен за почетен гражданин на град Сливен.  По времето на социализма става и носител на златен „Орден на труда“. През 1989 г. е награден с орден „Народна Република България”, първа степен. Носител е на трите степени на орден „Кирил и Методий“, на почетната награда „Сребърен ритон“ на българското министерство на културата, на десетки почетни знаци, грамоти и благодарствени адреси от организации в няколко държави. През 2004 г. сливенският общински съвет учредява награда – почетен знак "За граждански принос", и нейният първи носител е Гарбис Папазян.

   Срещата ми с Гарбис Папазян стана на 30 април – според българи-виенчани, с които обменихме по някоя дума, първият истински пролетен ден тук. Срещаме се след дълги уговорки в разговори по телефона от Сливен и после от Виена, в които г-н Папазян се опитва да отклони желанието ми за среща, като ми задава един и същ въпрос: Вие знаете ли на колко съм години? Отговарям му, че знам – предстои да навърши деветдесет и шест. И точно затова искам да направим това интервю – защото животът му е дълъг и интересен.

   В крайна сметка позвънявам на входа на старата, с благородно изражение сграда, само на пресечка срещу входа на виенската опера и чувам гласа му в домофона. След минутка сме в кафенето. Гарбис Папазян изглежда удивително добре, дори елегантно за възрастта си. Чете без очила и чува без затруднение. Опитвам се да карам по въпросите, които съм му изпратила предварително. Тук-там се получава, но като повечето възрастни хора и той държи преди всичко да сподели изводите, до които е стигнал след преживяното. Прекъсва ме често с думите: „Чуйте какво ще Ви кажа: най-важно е здравето, след това фамилията, след това – майната му“.

   Пита ме как е в България. Отговарям му, че не е много добре. Г-н Папазян има своето обяснение: „Защото народът няма сигурност в утрешния ден и всеки гледа да краде.“ После пита как е Сливен. Отговорът ми е долу-горе същият. „Някога имаше голяма текстилна промишленост“, казва. Обяснявам му, че и сега има, ама не каквато е била. „Имаше и военен клуб“, спомня си събеседникът ми. После ми пояснява, че неща, с които не живееш всеки ден и не си споменавал от десетки години, се забравят.

   – Г-н Папазян, доста е писано за Вас, но повече за Вашите благодеяния, по-малко за Вас самия. А подтика за правене на добрини сигурно има своето основание назад във времето. Нека се върнем, доколкото е възможно, към Вашите корени – докъде стига родовата Ви памет?

   – Забравям вече... Помня майка си, баща си, помня баба и дядо.

   – Известно е, че дядо Ви се преселва в Сливен от Одрин по време на Балканските войни, по препоръка на генерал Мархолев, който е бил настанен в къщата му...

   – Да, генерал Мархолев. (Тук не успяваме да уточним кой точно Мархолев, защото България има двама генерали с това име – Генко и Гурко, вторият от които доведен син на съратника на Левски Иван Мархолев. И двамата са участници в събитията около Одрин през 1912–1913 г. – б.а.)