Йордан Радичков в светлината на националния ни характер

   Темата, такова е дифузното ми усещане, е далеч по-сложна и обхватна, отколкото вероятно съм в състояние да си представя, така че ще се опитам да бъда пределно кратък, рискувайки заедно с това да изглеждам голословен. Ако не се безпокоях от позьорство, бих се опитал да напиша по-дълъг текст. Но се безпокоя, факт. Така че ще си остана при заявлението. Това е всичко, на което съм способен, поне за момента.

   И така: за мен Радичков е един от най-ясните примери за безсилието на нашата интелигенция, не само по живково време. И това не защото не може да пише или защото не е майстор – напротив, той е един от малкото истински майстори в нашата литература – а просто защото му липсват средствата, плюс концептуалната способност за бунт, интелектуален или не. До момента, в който е „съгласен“, той е в състояние да произвежда чудесна, естествена, жива и блестяща проза. Проблемите започват там, където той престане да бъде „съгласен“. Несъгласието тук, на Балканите, тоест в бивша Византия, винаги е притежавало една особена дифузност, размитост, мътност и липса на понятийна яснота. Несъгласието е мърморене – мрачно, сърдито, неразбираемо мърморене. Тук при нас несъгласието е богомилство, несъгласието е исихазъм. Все още.