Тя се казва Цвете. Не Цветелина или Цветанка, а просто Цвете. Родителите ѝ я кръстили така, а после, как им е хрумнало (вероятно увлечени от лозунга „Българската нация – нация техническа!“), поискали да я направят инженер. И я направили, де. Цвете станала инженер, но очите ѝ били все в многоцветието на света, на сцената, на цирка. И не просто гледала натам, а и действала. Като ученичка в сериозния Техникум по електроника (нали от такова училище обикновено се тръгва към инженерството) решила, че тя пък иска да е укротителка на тигри. И се потрудила да се свърже с хора от Софийския цирк, които явно са я приели много сериозно, щом обещали да ѝ изпишат тигри от странство, но след като си направела програмата с тях, трябвало да подпише договор за пет години. (Тогава хищниците все още бяха основна атракция в цирковете, но и тогава, и сега, са скъпа работа. И да не помислите, че бъдещата звероукротителка е смятала да респектира животните с бой? Не – имала си програма „со кротце и со благо“, с която да постигне световен успех.) От тази работа я възвърнал Янко. Този Янко е настоящият ѝ съпруг Янко Янев, с когото са заедно от първи курс на техникума, вече петдесет години. Не можала да се откаже от него и да тръгне по света. Макар че си мислела и за журналистика, продължили заедно към инженерството, като отказала и възможността да следва електроника в Полша. Междувременно им се родили три деца.

   Също междувременно, Цвете била непрестанно заета с културно-масова работа, както ѝ казвахме тогава. За един студентски фестивал в Москва студентите от МЕИ (Техническия университет, ако някой не се сеща) решили да се представят с куклена постановка и по тази причина Цвете се сближила пък с хора от тогавашния ВИТИЗ (НАТФИЗ), които им помогнали. А нашата инженерка най-сетне си намерила мястото в многоцветния свят на театъра.

   Днес Цвете Янева е председател на Управителния съвет на сдружение с нестопанска цел, чиято основна задача е да прави театър – „Театър Цвете“.

   – Името дойде спонтанно – разказва тя. – Когато започнах да уча режисура за куклен театър във ВИТИЗ, бях доста по-голяма от колегите си и някак си на мен се падна да ги организирам. Изнасяхме представления тук и там, печелехме пари, после им разпределях печалбата... Една колежка актриса трябваше да кандидатства по проект за работа в САЩ и в документите се изискваше да попълни къде е работила дотогава. И тя – къде-къде – в театър „Цвете“. И така остана. 

   Право да си кажа, този манастир не ми хареса. И разбирам защо гърците идват у нас на поклоннически туризъм – повечето от техните манастири са точно такива – новички, чисти, изписани, подредени... Но няма я атмосферата на възрожденските манастири, оная мистика и обаяние, които се усещат дори от невярващите.

   Та така – манастирът „Свети Пантелеймон“ на пътя между Пампорово и Смолян, е може би най-новият български манастир. (Ако има по-нов, обадете се.) Но е доста популярен и посещаван, от българи и чужденци, т.е. почти всички, които отсядат в близкото Пампорово, но и не само. Мнозина идват тук с мъката си, понеже се е разнесла мълва, че основателката на манастира и настояща игумения Анастасия има лечителски умения. Макар че самата тя казва: „Нищо не умея аз, а Господ“, съдбата ѝ я прави достатъчно интересна жена. Родена като мюсюлманката Асие, родила четири деца в два брака, работила като електроженистка и бригадирка в строително-монтажен комбинат, след мистично изживяване (или сън) тя приема християнството. Станала Христина, два пъти посетила Божи гроб и там получила просветление, а може би заръка, да съгради манастир. Земята в красивото място край пътя дарил Георги Палагачев от Смолян (брат Георги, както го познават местните). След многобройни обиколки в България и чужбина, за събиране на средства, послушницата сестра Христина успява да построи манастира, който вече е с три църкви – „Св. вмчк Пантелеймон“, „Св. св.Козма и Дамян“ и „Св. Ксения Петербургска“. Има аязмо, крило за гости, кухня с трапезария. Всичко това Христина постига за двайсетина години, и всичко е дарено на Пловдивската митрополия. Ответната реакция е, че послужницата е призната за достойна да приеме монашеството и ръководството на манастира, вече като Анастасия.