През 2016 година представих съвсем схематично едно от тракийските светилища в нашия регион: http://www.baraban.bg/index.php/marshruti/1589-zhelyoovi-kamani-tronat-na-valchan-voivoda-i-gazat-na-velikana    

   Точно шест години по-късно отново посетих светилището Жельови камъни. За тези години (през 2019-а, доколкото разбирам) то се е сдобило с християнски кръст, вместо с указателна табела (впрочем, няма го като забележителност и в статията за село Оризари в Уикипедия). Кръстът е дарение от местен Жельо, а година по-късно кметството е добавило надпис – името на селото. Няма лошо, ама кое, според вас, е по-автентично?

   А и двете свети места (предполага се, че кръстът все пак значи нещо за християните), не заслужават да тънат в боклуци. Не ви показвам заобиколилите ги сметища, защото ме е срам. Не показвам и местната циганка, която переше в мръсна локва, защото няма кой да изведе една чешмичка – в миналото даренията са се правели в полза на хората. А водата и чистотата са едни от най-ценните неща, които човек може да дари. Нали така, кмете?

   Преданието свързва мъглижкият манастир „Свети Николай“ с цар Калоян (1197 – 1207).

   Разбира се, като всички български манастири той многократно е ограбван, опожаряван и пак възстановяван. Няма да ви занимавам с перипетиите му, само ще спомена, че след Велчовата завера тук е заточен участникът в нея, игуменът на Плаковския манастир йеромонах Сергий, а през 1866 – 1870 г. игумен на манастира е поп Харитон, прославил се по-късно в Дряновската епопея от 1876 г. Възстановена е килията, в която е отсядал Левски и от която тунел го е извеждал извън манастирските стени (сега от съображения за сигурност тунелът е само маркиран).

   Днес манастирът край Мъглиж е едно прекрасно кътче на райско място. Видях го за пръв път и се чудя, защо не е по-известен, макар че в България интересни манастири в прекрасни местности има много. Поддържан е сравнително добре от четирите си обитателки. Разбира се, както на повечето подобни места, не се усеща духовният живот, нито съпричастността на местната общност. За съжаление, няма и как да осъществя намерението си да се усамотя в него, поне засега – като туристка, разбира се. Предстои ремонт на стаите за гости, за да станат те по-удобни на несвикналите с монашеския бит. Но след ремонта – горещо препоръчвам!