Живот на три скорости

   Както е всеизвестно, българинът е и тако, и вако. Не иска еврото, но се блъска за стартови пакети евромонети. Не харесва чуждестранните вериги магазини, но следи промоциите и ако може, ще е там още в понеделник сутринта. Оплаква се от бедност, но количката му в супермаркета прелива, сякаш това е последното му пазаруване. Харесва нашето Черноморие, но за почивка избира Гърция или Турция, а ако му падне – и някоя по-засукана дестинация. Казва, че няма демокрация, но на изборите ходи за гъби. Няма свобода на словото, но във всяка социална мрежа ще намериш такива завъртени благословии към управляващите, че и AI би могъл да се изчерви. Когато не му е прекалено студено или прекалено горещо, дори отива на протест – за нещо си...

   Обаче! Съзнавам, че написаното дотук се отнася за мен и хората около мен. Тук се вписват всичките ми приятели, роднини и по-близки познати. Няма как – себеподобните се сдушват... А така близки душевно има поне още две категории граждани на България.

   Едните са високо над нас. Те искат еврото, защото всичките им сметки отдавна са в евро. От двайсет и кусур години, още от предприсъединителните фондове дойдоха първите им захранвания и оттогава не са спирали. Те също не харесват масовите вериги магазини и не им се налага да влизат в тях. За изхранването им си има специален персонал, а другите потреби си ги набавят от Лондон, Милано, Ню Йорк, в краен случай от Дубай. Почивките им може пак да са в Гърция, но в собствени имоти. Кълнат се в демокрацията и се вдигат в ранни зори, за да се снимат пред изборната урна с най-благата си усмивка. Кълнат се в свободата на словото, ама само изречено от правилните хора. Виж, за протестите се разделят – някои им харесват, някои – не. Зависи от потребностите на Партията...

   Хората от другата категория са незабележими. Ако изобщо излизат на улицата, се мъкнат като сенки. Понякога с празна пазарска торба в ръка, понякога с чувал за ценни неща от контейнерите, понякога просто скрити под старата си шапка. Забелязваме ги наистина като сенки, колкото да не се блъснем в тях. Никога не запомняме лицата им. А на някои няма и как да видим лицата – те са по далечни селца или в края на по-голямото село, или в покрайнините на града. Два пъти в седмицата излизат за хляб. Понякога и за мляко. Двете яйца от кокошката държат за празник. Никога не са влизали в супермаркет, никога не са бивали на почивка, някои не са виждали морето. Разбират, че има избори, когато някой влезе в стайчето им и подхвърли банкнота срещу обещанието да гласуват. Все им е едно дали е левова или еврова. Имат свободата да си говорят сами. Тези хора са на изчезване, но не съм сигурна дали е за добро. Защото категорията ще остане – просто тихите незапомнящи се ще бъдат заменени с по-шумни такива – онези, на които мебелировката е сателитна чиния.

   (Има и една четвърта категория, но нея не я броя – това са хората, които са се изнесли от България и ако се връщат веднъж в годината, то е за да се пофукат как си живеят на метено.)

   Нито ние от първата категория сме средна класа, нито хората от другата са аристократи, нито тези от третата са „народ". Нищо сме, но по три различни начина и събрани на една територия, пак сме нищо (пък ако сложим и делението по още няколко признака – поколенчески, етнически, образователен, полов, междуполов и пр. става една...) И едва ли 2026-та ще размие границите вътре в България, защото всички от отново готвещите се да ни управляват, гледат от своята камбанария и в рамките на своята категория.

Йорданка Раданчева