In memoriam: Димитър Карапчански
Категория: Имена Посещения: 3775
На 6 март е починал Димитър Карапчански - човек и шахматист, с който Сливен се гордееше.
Светла му памет!
Публикувам тук интервюто с него от книгата "Сливналии".
Йорданка Раданчева
Димитър Карапчански е роден на 30 април 1947 г. По бащина линия произхожда от стар сливенски род. През 1965 г. завършва сливенската гимназия „Добри Чинтулов“, а през 1974 г. – Висшия институт по архитектура и строителство в София, както и Висшия институт за физкултура (ВИФ). Започва работа като проектант в столицата, но през 1976 г. се връща в Сливен. Завежда Отдела за капитално строителство към Комитета за младежта и спорта (по-късно към Българския съюз за физкултура и спорт). Отговаря за строителството на спортни и други обекти. По-късно работи на различни длъжности в „Марица-Изток“. В началото на 1990 г., когато в Сливен са създадени пет районни кметства, е назначен за районен кмет на ІІ кметство.
Едновременно (и много преди разнообразните си професионални ангажименти като строителен инженер) Карапчански е отдаден на голямата си страст – шахмата. На него посвещава години труд като състезател по практически и кореспондентен шах, като шахматен треньор. Той е международен майстор, олимпийски вицешампион с българския отбор от VІІ олимпиада по кореспондентен шах, завършила през 1975 г., републикански шампион по кореспондентен шах в първенството на България, приключило през 1981 г., шампион в Открития международен шампионат на страната за мъже през 1986 г., победител в още много турнири, един от основателите на Българската федерация по кореспондентен шах. Най-изявеният сливенски шахматист и днес поддържа в дома си шах клуба „ММ инж. Д. Карапчански”.
В началото на 50-те години на ХХ век „Клуцохор” все още носи духа на възрожденския Сливен – с чардаклиите къщи, със сенчести калдаръмени дворове, зашумени от орехи, сливи, люляк и смокини, с големи двукрили порти във високите огради и комшулуци на три страни. Рай за рояка дребни деца, промушващи се от двор в двор, пристан за възрастните след уморителния ден – с мириса на постна манджа, но затова пък със сладки съседски приказки и напръстник ракия, изстудена в дълбоката изба. Приказките слизат сами от Бармука или се спускат чак отсреща, от виолетовите в здрача Сини камъни, и разказват обикновено за хайдути, войводи, четници и революционери, но не някакви от книгите, а от през три къщи, където още живее някоя 80-годишна тяхна издънка.
„Хайде, мести, татко!” – малкият размахва боси крака под кухненската маса, картоненото шахматно поле се друса, а това ядосва банковия инспектор Здравко Карапчански дори повече от патовата ситуация, в която го е поставил 5-годишният му син. Съгласи се на една бърза заради умолителния поглед на Митко, хванал картонената кутия, очакващ го през целия ден за вечерната партия шах. Играта обаче не се оказа от 5-минутните, хлапето направи няколко неочаквани хода, които поради разсеяност или недооценяване не можа да предвиди, и сега, изправен пред неминуемата загуба, се чудеше кое го дразни повече – друсането, възторжения поглед на дребосъка, усетил победата си, фактът, че менторският тон вече няма да е много на мястото си, или просто това, че е гладен. „Добре, предавам се”, отронва и подава ръка на невръстния си партньор.
Митко само това и чака. Скача от стола и полита на крилете на първата си победа. Тази вечер не му тежи загуба, няма плач. Припва да търси приятелите си, изплъзнали се от бабешкия надзор към каваците покрай Асеновската река, които отдавна вече залягат в сенките, в играта на жоменица, а сладкият вечерен въздух сякаш го носи и нозете му не сещат земята. Да, победата е много по-хубаво нещо от загубата, вече го е осъзнал. А баща му слиза на масата под асмата, където го чака вечерната почивка, и му е хем малко чоглаво, хем горделиво-приповдигнато.
– Г-н Карапчански, нека все пак започнем оттам – кой и кога Ви научи да играете шах?
– С шаха се запознах през 1951 г. Моят баща ми купи игра. От едната страна на картоненото табло беше „Не се сърди човече”, а от другата – шах. Татко започна да ми обяснява какви са тези фигури, как се нареждат, как се придвижват по шахматното поле.
– Коя от двете игри Ви беше по-интересна?
– Естествено, че шахът много бързо ме увлече – със своята сложност. Направи ми впечатление, че докато при „Не се сърди човече”-то като настигнеш противник го удряш и го връщаш обратно, то при шаха не е така – там няма започване отначало. Кончето ми стана любима фигура, такава остава и до ден днешен. Конят прескача и собствените, и чуждите фигури и това ми беше много интересно. С него се получават изключително красиви комбинации. Баща ми подчертаваше, че играта е много полезна за развитието на мозъка – както мускулите на краката изискват да изминеш 5 километра, за да са в добра форма, така и мозъкът има своя гимнастика, казваше той. И най-непринудено я прави шахматът. В училище обикновено вършим всичко по принуда, има дори момент на насилие. Докато в шаха всичко е под форма на игра, обучението в същите принципи и правила става по един естествен и увлекателен начин. Ето това е неговата магия, с това ме завладя.
– Как протичаха партиите с баща Ви?
– В началото те приключваха много бързо и обикновено с плач от моя страна.
– Не сте понасяли загубите, значи...
– Много емоционално приемах загубите в началото. Но това продължи само няколко месеца. Загубите ме амбицираха да упорствам, за да напредна. Постепенно плачът изчезна – най-напред затова, че се научих да губя. Това е едно от първите условия за развитие в играта...
– Къде се провеждаха тези първи шахматни срещи?
– На кухненската маса. По него време живеехме на квартира в Сливен, в кв. „Клуцохор”. Държахме две стаи, едната от които беше хем кухня, хем моя спалня, другата беше спалнята на родителите ми. Ходех на детска градина към училище „Хаджи Димитър”, но с голямо нежелание. Предпочитах да си играя с приятелчетата, които събирах в двора, или на шах с баща ми, когато той можеше да ми отдели време. Около две години той ми обясняваше тънкостите на играта – докато почнах да го побеждавам редовно. Тогава престана да играе с мен.
– Кога стана това?
– Бях някъде първи за втори клас.
– Баща Ви добър шахматист ли беше?
– Беше добър бриджор и добър табладжия, не бих казал, че беше добър шахматист. Вкъщи много се играеше бридж. В тази игра, разбира се, също има комбинации, има известна „шахматност”. За четворките всяка неделя идваха негови приятели, между тях и мои бъдещи учители, като математикът Стефан Шопов и химикът Георги Аджемов от гимназията, директорът на началното ми училище „Васил Левски” Стефан Султанов, художникът Евгени Курдов, идвали са поети и писатели. Обикновено имаше един човек извън карето и аз играех с него шах. Почти винаги ги побеждавах, така че тези хора усетиха интереса ми и таланта, може би, към играта. Почнаха да ми носят по някоя книжка за шахмата. Така тези интересни личности опознах още преди да ми станат учители и покрай тях кръгозорът ми се разшири. Прочетох книги за историята и изкуството, към които те ме насочиха. Аз мисля, че шахът е игра, която подбутва човека да разширява знанията си във всички области, дава му обща култура. Интересът към шахмата обединява хора от различни професии и в тези контакти се обогатяват и знанията.
Междувременно вече бяхме в друга квартира – къщата с трите бора (които тогава бяха пет) на площад „Васил Левски” (ул. Донка и Константин Константинови № 13 – б.а.). Преди да се преместим в нея, една година живяхме и на ул. „Иван Вазов”, срещу фамилната къща на Кавръкови. Отбелязвам го, защото там се завърза едно голямо приятелство с това семейство – с художника Димитър Кавръков, със сина му, музиканта Иван Кавръков, с когото оставаме приятели и до днес. По него време майка му продаваше билети в театъра и аз, откакто се помня като човек, майка ми и баща ми ме водеха на всички театрални представления и на представленията на работническата опера. Оттогава са и познанствата ми с мнозина актьори. После се преместихме в къщата, за която споменах. Тя имаше прекрасен, зашумен двор – освен боровете имаше голям орех, сливи, праскови, нар, смокини. Имаше и малко шадраванче от варовик. Оградата бе от дървени тараби, които, след някое поредно изстъпление на сливенския вятър, ходех да събирам чак до сладкарница „Мустан” и джамията. Домъквах ги обратно и ги заковавах най-прилежно.
Периодът, който изкарахме в махалата, се оказа много плодотворен за мен. Там срещнах Ангел Янков, който беше шахматист, участвал като юноша в различни първенства. Започнахме да играем двамата. Играех и с бай Пантелей – човек, завършил две-три висши образования в чужбина. Идваше да беседва с майка ми – тя е завършила френска филология с история, тъй че и двамата бяха франкофони, четяха много, освен на български, и на френски. Други интересни съседи бяха Сеизови. Оттогава е приятелството ми с Митко Сеизов – едно интересно момче с много идеи, особено свързани с пчеларството. Неговият дядо също беше учител по френски. Покрай всички тези хора усвоих френския език. По това време усилено изучавах „Ръководство по шах” от Михаил Кантарджиев – първата моя книжка за играта, която баща ми беше намерил. Това е най-скъпата ми книга и сега, номер едно в моята библиотека. Още тогава я изучих от кора до кора. Михаил Кантарджиев, шахматист и шахматен съдия, е голям методист и през 50-те години е направил много за шаха – и за популяризирането, и за изучаването на играта. В книгата са описани доста класически партии на много световни шампиони, с коментар към тях. Тези етюди и партии са изключително красиви, те още повече ме увлякоха в шахмата. Почнах да схващам не само философията, но така да се каже, музиката в тази игра...
– Шахът наистина е игра, развиваща се като битка, която може да развихри детското въображение. Какво сте си представяли, играейки първите си партии?
– В онези години получих от баща си първите познания за това какво значи стратегия, какво значи тактика. Да, наистина приемах играта като сражение, като нещо много интересно. Военни в онези години бяха и останалите ни игри – в „Клуцохор”, после и на площад „Левски” играехме главно на стражари и апаши. Може би повечето момчета имат пристрастие към военните игри, а тази игра, шахматът, е пак военна, но малко по-друга. Изживяваш се като началник на генерален щаб, като генерал, който води своята армия.В нея има всичко – войници, топове, офицери.
– Тогава ли се запознахте и с историята на шаха?
– Да, баща ми разказа това, което знаеше и което е написано в много книги. Легендата е, че един индийски цар – Султан хан, повикал откривателя на играта и попитал какво иска за награда. Човекът отговорил, че иска само известно количество пшенични (или оризови, в различните варианти) зърна – на първото квадратче едно зрънце, на второто две, на третото – четири, и така, удвоявайки количеството, до 64-то квадратче. Като взели да го смятат, се оказало, че количеството е толкова, колкото в царството няма. Изчислено е, че с полученото по този начин количество зърно може да се обиколи екватора с ивица, широка 50 см.
– Човекът явно е бил добър математик, запознат с геометричната прогресия... Все пак нека кажем, че това е само една от легендите, защото различни автори дават различна информация. Някои пишат, че играта е измислена в Китай или Персия, като едни смятат, че това е станало през VІ в. след новата ера, а други – още в ІV хилядолетие пр.н.е. Разбира се, става въпрос за разновидности на шаха...
– Не, не... играта е измислена в Индия. Има и по-нови, много интересни изследвания. Да, разновидности има – чатуранга, шатрандж са такива игри, а шахът, който се играе днес, е утвърден с правилата си в ХІV – ХV век. Но най-интересното е, че прабългарите са донесли тази игра на Балканите.
– Сериозно, значи не са арабите?
– Не. Българите в похода си от Монголия насам, създавайки по пътя си няколко държави, разпространяват и шаха. От ректора на Шуменския университет, един от големите привърженици на шахмата, бях чувал, че в Плиска и Преслав са открити костни фигури за играта. По-късно настоящият председател на Федерацията по шахмат д-р Стефан Сергиев защити дисертация за проникването на шаха в България, за корените на играта. Според неговото изследване прабългарската аристокрация не е играела никак лошо шахмат. Даже ние сме, които са запознали руснаците с него. Доказателства, че шахът е бил известен на българите и е имал широко разпространение в страната, се съдържат в "Шестоднев"-а на Йоан Екзарх. Изобщо, данните показват, че шахматната игра е по българските земи няколко века по-рано от проникването ѝ в Западна Европа. Изследователи твърдят, че през Средните векове българите са имали две разновидности на играта – боляр и буляр шах, които са просъществували чак до началото на ХХ век. Няма друга европейска страна, която може да се гордее с такова шахматно минало. Това е единият път на проникване на шахмата в Европа – чрез българите, другият е по търговските пътища.
– А старите шахматни фигурки приличат ли на днешните?
– Да, фигурките са същите. С малки различия – например, че топовете са като слонове. Иначе конете са си коне, офицерите – офицери и т.н. По света има фигурки, изработени като произведения на изкуството – от слонова кост и благородни метали.
– Това, че първоначално топовете са слонове, доказателство ли е за индийския произход на шахмата?
– Да, това е едно от доказателствата. По-скоро играта идва от Тибет, там, където винаги са живели едни от най-мъдрите хора на света и откъдето се смята, че е етногенезисът на съвременния човек.
– А спомняте ли си Вашата първа истинска шахматна дъска след тази с играта „Не се сърди човече”?
– Спомням си. Майка ми купи една дървена кутия с фигурки, направена от троянски майстори. Бяха ги донесли тук, на Сливенския панаир, който в моето детство все още се провеждаше в пълния си блясък и беше голямо събитие. Това беше моят първи истински шах. Тези дървени фигурки, купени от майка ми, пазя като скъп спомен. Обикновено играех с шах-таблата на баща ми – кутия, в която се съвместяваха табла и шах, но с фигурките от майка ми. На тази кутия, като 7-8-годишен, бях налепил с хартийки букви и цифри – т.нар. шахматна нотация, за да мога по-лесно да се ориентирам, като чета книгата на Кантарджиев. Постепенно, четейки шахматна литература, научих най-напред имената на фигурките на руски език, после на френски от майка ми, после трябваше да науча немски. Нямаше как, на немски език излязоха много шахматни учебни книги. По-късно научих и полски, покрай една приятелка. Шахматът беше стимул да изучавам чужди езици.
– Роден сте в Айтос на 30 април 1947 г. – по какво стечение на обстоятелствата там?
– Майка ми и баща ми се запознават като студенти в София още през 1943 г. Започва една голяма любов. Майка ми следва френска филология и история, баща ми – Стопанската академия. Той много искал да стане лекар, още повече, че в казармата е изкарал Русенската фелдшерска царска школа. Поради бедността си обаче следва финанси, тъй като там не се искала семестриална такса. По време на бомбардировките двамата идват в Сливен, където обучението продължава – професори от университета са обикаляли да провеждат изпити по места. Логичният край на тази любов е официалната им женитба на 28 октомври 1946 г. – доста след запознанството. Баща ми не е пожелал да се оженят, преди да се върне от фронта, където изкарал 11 месеца като фелдшер на 11-ти пехотен полк. Венчавката става в църквата „Света София” в сливенския квартал „Ново село”, където е родителският дом на баща ми. Преди да се родя аз, майка ми, естествено, желае да е по-близо до своята майка и отиват в Айтос, тъй като тя е от с. Карагеоргиево, Айтоско. Другата причина да заминат натам е да преживеят по-лесно с малкото си дете бедните следвоенни години. Селският ми дядо е заможен човек, има камион, тогава все още е частник и за него хранителните продукти не са били проблем. До 1949 г. младото семейство живее в служебния апартамент на банката, в която баща ми бил банков инспектор. Майка ми преподавала в гимназията. Баба идвала да ме гледа, докато тя е на училище. Ето това е стечението на обстоятелствата. Иначе аз съм заченат в Сливен, на 40-я си ден съм кръстен в същата църква „Св. София”, а в новоселския дом на дядо скоро се прибират и родителите ми. Интересното е, че по време на двегодишния айтоски период съм пребивавал точно срещу шах клуба в Айтос – към него гледа служебният апартамент. Този шах клуб все още си е там и даже имаше едно официално откриване от самия Михаил Тал.
– Кои са първите места и хора около Вас, които сте запомнили?
– Първите ми спомени са от три и половина годишна възраст, от пребиваването при дядо Димитър, на когото съм кръстен, в кв. „Ново село”. Мога да опиша или нарисувам цялата къща, с всичките ѝ мутваци (кухня, място за готвене – б.а.), мазета, с кадусите на дядо ми (кадусът е огромна каца, която събира много грозде и в него се влиза със стълба – б.а.). Той имаше 13 декара лозе и градина, получени като зестра, в лозята към Ючбунар, източно от Сливен. Там се намираше естествен извор и той дори си бе направил землянка с басейн – нещо като вила. Нека кажа, че дядо ми беше универсален човек. Пристигнал е в Сливен от с. Карапча, Ямболско, едва петгодишен, след като умира майка му. Имал е две по-малки сестрички – на 3 години и на 6 месеца. В семейството влиза мащеха с две деца и тогава неговият баща Панайот хваща дядо ми за ръка и го оставя в дюкян срещу джамията в Сливен да учи обущарлък. Работил е и в близката фурна, а същевременно и учил. (Шестмесечното момиченце пък слагат на кантар и дават срещу същото тегло злато на богат търговец на зърно от Раднево. Посещавал съм тази си пралеля във Варна, беше доста заможна. Виждал съм и другата дядова ми сестра, която живееше в Нова Загора.) По-късно дядо става пожарникар и се пенсионира като такъв на 50-годишна възраст. Той е отговарял за кулата на стария сливенски градски часовник, която се е ползвала от пожарникарите като наблюдателна. След пенсионирането си работеше като водопроводчик, бяха му дали да поддържа карандилския и военния водопровод, както и този зад Текстилния техникум. Оправяше и вадата между тополите покрай реката, засадени от кмета Добри Кавака. Беше после нощен пазач в Земеделска банка. Много разбираше от зеленчукопроизводство. Имаше орден за храброст от войната, участвал е в превземането на Одрин. Бил е в окопите през трите последователни войни – двете Балкански и Първата световна. Раняван е, спасяван е, той е спасявал хора. Интересно е това, което ми е разказвал за завръщането през 1918 г. от фронта. Стоварват ги в София, а от двете страни на влака стоят юнкери с картечници – да осигурят предаването на военното имущество. Събличат ги по бельо, вземат им дрехите и пушките и ги пускат. Дядо ми се връща, пътувайки на буферите на влака, между вагоните, стискайки се през целия път до Зимница. Пристига в Сливен по обяд. Беше много обиден от това изпращане. „Ние, дето сме били и гърци, и турци... и с ордена си за храброст, се прибрах по обяд от гарата до „Ново село” по бели гащи, за срам пред всички”, разказваше ми, едва ли не със сълзи на очи.
– Фамилното Ви име очевидно идва от с. Карапча...
– Да, то си идва от селото. По света има и други родове с фамилията Карапчански, изселници от същото село. Има преселници в Бесарабия, след похода на Дибич Забалкански. След Освобождението, когато Карапча остава в Източна Румелия под султанска власт, една част от селото отново се изселва и сега от него има цял квартал в Рио де Жанейро. Друга част се изселват в София.
– Значи баба Ви е коренячката сливналийка...
– Да. Запомнил съм я като абсолютна кулинарка. Това е изкуство, което и майка ми наследи – правенето на трахани и всякакви сливенски гозби, за които в нашата къща са идвали Цончо Родев, докато пишеше романа си за Сливен, и други писатели. Спомням си тогавашните лакомства – мъстениците от орехи с гроздова шира, сладкото от вишни и от дюли (да си оближеш пръстите), ошафите, пексиметите, които пък дядо ми правеше (под пексимет тук следва да се разбира нещо като това, на което днес казваме „пърленка“ – б.а.). Да не ви говоря за бабините манджи – и до ден днешен помня вкуса на постния гювеч, уханието на гьозум и други подправки от боба. Всичко беше натурално. Само с олиото беше много зле. С дядо ходехме под линията на старата гара да вземаме шарлан – нерафинирано олио, което миришеше на слънчоглед и не беше лошо. Това май беше единственото нещо, което не можеха да си произведат сами – и солта, разбира се. Всичко друго – картофите, доматите, бамята, бяха от градината на дядо ми. Вкусът идваше и от това, че всичко се приготвяше на много бавен огън – с една манджа баба се занимаваше с часове. Но затова пък накрая дядо казваше: „Това е гледана манджа”. Тука изобщо няма да отварям въпрос за баниците и баклавите, кифлите и курабийките, за великденските козунаци... Само ще кажа, че много хора се учеха на майсторлък от баба. – Споменахте, че баба Ви е братовчедка на Панайот Хитов – разказваха ли се в семейството спомени за войводата?
– Тя е трета братовчедка на Панайот Хитов, къщите им в „Ново село” са съседни. Много пъти са били на една трапеза. Стотици пъти ми е разказвано за войводата – той е бил надежда за хората по турско време, към него са се отнасяли със страхопочитание. Знаете, че българинът, поне тогава, е уважавал богатството, а Хитов, освен другото, е бил и много богат човек. Отделно, че не е бил цинцар (в случая значението на думата е „стиснат човек, скъперник“ – б.а.), а се грижел за близките и приятелите си. Много е обичал дядо ми като млад, угледен, работлив и подреден човек. От дядо съм чувал, че това, Хитов да те покани да пиеш едно кафе с него, било голям ихтибар (почит, чест, уважение – б.а.), за цял живот авторитетът ти се вдига. Още повече пък, ако си бил слушател на неговите хайдушки спомени на софра. Както знаете, в годините на свободната българска държава Панайот Хитов живее в Русе. Но ето каква още история знам от дядо си. След Освобождението войводата бил оставил на свои близки хора – бивши ятаци, съгледвачи, роднини, една карта с нишани, които бележели местата на скрито от него имане. Казал кое за кого е и заръчал всеки да иде да си го изрови или вземе оттам, гдето е скрито – като благодарност за помагачеството им. Дошъл после десетина-петнайсет, може би дори двайсет години по-късно и попитал тоя-оня, но се оказало, че почти половината от хората не са ходили из Балкана да си търсят златото. Тогава хваща неколцина роднини, сред които и дядо ми, и с коне и катъри цяло едно лято са обикаляли по картата – Котленския, Еленския и по-далечния балкан. От 10-15 места извадили скритото. Къде гърне, къде торбичка, само на едно място било по-голямо количество – цял бакър. Подарил на баба ми тогава доста работи, които съм виждал – имаше златен кръст, друго бижу във форма на сърце.
– Нека споменем и селските Ви баба и дядо...
– Да, родът на майка ми, както казах, е от с. Карагеоргиево, Айтоско. Нейните родители са моите дядо Енчо и баба Неда. Но най-напред да ви разкажа за баба си. Тя беше много интересен човек, събирала е в дома ни всякакви люде, включително чужденци. Обичаше да опознава различни хора. (И аз го правя – ходя на футболен мач, за да гледам публиката.) Та ето например една история, за да разберете по-добре като какъв човек беше баба ми. Открива се курортът „Слънчев бряг”. Вдига се баба и отива да го види. Сложила си селската носия, взема торбичката и – на плажа. Намерила една скала, седнала, запретнала роклята до коленете, събула цървулките, топнала крака във водата, сложила очилата и почнала да чете „Сърцето на Байрон” от Андре Мороа. Минава един англичанин, станало му интересно като видял тази туземна бабичка да чете книга. Говори ѝ на английски – „сори” му казала, но го попитала дали говори френски. Не говорел, но отишъл, намерил си преводач и се върнал. Питал какво чете, тя му обяснила, а на него ченето му паднало от почуда. Дотолкова я харесал, че пристигнал с нея на село. Докато си говорят за история, за литература, били готови и баниците, и манджите. Този англичанин видял библиотеката от 3 000 тома в селския дом и останал изумен. И много още такива истории има баба ми. Тя беше наистина цяла енциклопедия. Знаеше наизуст всички Ботеви стихотворения, много от Вазовите. Покрай нея опознах цялата световна история и литература. Макар че живееше на село, редовно ходеше на кино и на театър в Айтос – самодеен театър, разбира се, а понякога и в селото идваше кино. Тя яздеше кон, обикаляше навред и знаеше всичко, което става в района.
Нека кажа и за дядо си – Енчо Георгиев Янев. В неговото семейство са били шестима братя и една сестра. Сестра му е най-голяма, а той е най-голям от братята си. Знам ги поименно. Останали сираци, след като баща им загинал на фронта, и дядо ми, като най-голям, поема орането и цялата кърска работа, издръжката на семейството. От напъните на непосилния труд в крехката му още възраст оглушава. Беше инициативен човек – от нищото нещо правеше. Владееше много професии – и пчелар, и колбасар, и зидар, и дърводелец. Като войник е отговарял за застава на гръцката граница и там научил гръцки език, а двамата с баба перфектно говореха турски. До късната си възраст дядо остана водеща фигура в семейството си и всичките му братя и сестра му го уважаваха. Интересното е, че четиримата от братята си държаха на частното, двамата са били комунисти. Дядо ми ги е крил и поддържал преди 9 септември 1944 г., но после отказал народна пенсия, защото, както казваше, „аз помагах на братята си, не на чужди хора”. Много мъдри съвети съм получавал от всички тези хора, особено от дядо Енчо. Той ме извика на смъртния си одър, месец преди да си иде, и пак ми повтори приказките, които ми е казвал през целия си живот: „Аз ти казвам неща, които няма да научиш в никой факултет. Повтарям ти ги, за да не бъркаш там, където аз съм бъркал, и да ги кажеш на своите внуци и те да не бъркат. Недей да гледаш само напред, обръщай се и назад, да видиш колко хора има след теб. Не бъди алчен, радвай се, ако два лева спечелиш днес – тогава ще бъдеш щастлив човек. От голям кяр и от голям зарар се пази.”
– Споменахте, че от селото има Ботев четник, който също Ви се пада роднина...
– Казва се Иван Димов Карагеоргиев и е братов син на дядо Георги, бащата на моя дядо. Той е единственият Ботев четник в цяла Бургаска област, но за него не знаеха нито в Бургас, нито в Айтос. Едва през 60-те години, когато един наш братовчед, Енчо Маринов – учител и директор на Техникума по морски и океански риболов, започна да събира материали за история на селото и излязоха някои сведения, се разбра за този четник. Тогава селото бе прекръстено от Булчино (по-старото име е Ченге) на Карагеоргиево.
– В най-ранната си детска възраст какъв искахте да станете?
– Да Ви кажа, от малък се увличах по строителството и си го обичах. Още в двора на къщата в кв. „Клуцохор” си правех кирпичи. Дядо ми сковаваше калъпи за малки глинени тухлички и си ги правех от пръст в градинката, сушах ги на слънце и после с тях градях колибки, че и къщи на по два етажа. Покривах ги, правех им канализация, даже и мивки вътре. Това ме увличаше. Може би и затова после кумир ми стана строителният инженер-шахматист Валентин Прахов, когото съм срещал по състезания. Впрочем, обичах и дърводелството и много дялках.
– Какво друго си спомняте за тези години?
– Бедни години... Дрехите ни – моите и на приятелите ми, обикновено бяха прекроявани от стари дрехи на по-големите, рядко сме бивали с нова дрешка. Майка ми обаче имаше останали доста дрехи от следването си. И като повечето тогавашни жени, беше универсална, включително много добра шивачка. От тези дрехи тя ми шиеше панталони, интересни ризки, палтенца. Ходеше се, разбира се, с плетени жилетки – сещам се това, защото помня, че когато тръгнаха да събират дрехи за бедстващите след войната в Корея деца, просто нямахме какво да дадем, та смъкнаха една такава жилетка от гърба ми. За обуване налъми имаше колкото искаш, но обувки – не. Ние имахме късмет, че дядо ми беше обущар и правеше много здрави обувки от кожи на животни и с подметки от автомобилна гума. За сметка на сиромашлъка, много обич и топлота имаше между хората. Родът беше задружен, помагаха си взаимно. На село къщите все още не се заключваха, а в града имаше комшулуци. Помня, като донесе селският ми дядо един чувал брашно в „Клуцохор”, наставаше радост в цялата махала, защото всеки получаваше от това брашно. Бяха тежки, следвоенни години. Но всичко преживяно беше повод и за гордост. Пазя щика на дядо ми от 11-и пехотен полк, с който е влязъл в Одрин през „Айваз баба”. Вечер всички слушаха тези истории, разказвани от дядовците или бабите. Баща ми и чичовците ми пък разказваха спомени за тяхната война – Втората световна. После, когато поотраснах и анализирах разказите им, те ми разкриха по-пълно душевността на тези хора. Разбрах колко скромни и духовни са били, щастливи от простия факт, че няма война, че не падат бомби, че няма да убиват никого, не се налага да режат човешки крака, както се е налагало на баща ми като фелдшер през войната. Това бяха много преживели хора, минали през огъня и останали живи. Нямаше алчност у тях, задоволяваха се с малко и животът им беше пълноценен. Те изнесоха следвоенните тежести, но злоба и чувство за отмъщение у тях не видях. Никога не са насаждали у мен омраза. Независимо от тормоза, който са преживели – революции, отнемане на земята и т.н., те не искаха да отмъщават. Знаеха, че има възмездие и не сме ние, които да отмъщаваме. Върху техните рамене се покачихме, за да имаме образование, къщи и по-хубав живот.
– Да се върнем към шахмата...
– Така 8-9-годишен – бях стигнал ІІІ клас на училище „Васил Левски” – се оказа, че вече нямам противници в махалата. Това ме отведе на едно по-високо стъпало – в шахматния клуб на ул. „Раковски”. Той се намираше на мястото на днешната зала „Сливен”. Там идваха и много от моите учители, директори на училища и други хора, които се увличаха от шахматната игра, като актьора Венко Пехливанов, поети, писатели, художници. Беше средище на сливенската интелигенция. Клубът се държеше от интересен човек, арменец, който успяваше да завърти тези хора покрай себе си. В началото аз само гледах играещите. Това продължи почти две години – смятаха ме за малък и не ме приемаха да играя с тях. Бях десетинагодишен, когато успях да се доредя до шахматната дъска. Първоначално ме пуснаха да играя с по-слаби шахматисти, после ме приеха като равностоен партньор, започнах да се срещам с по-силните играчи, почнах да побеждавам и най-добрите. Сега отчитам, че в този клуб начена шахматната ми кариера, макар и по линия на самообразованието най-вече. Като „приключих” с играчите в този клуб, любопитството ме отведе и в „горната” махала – „Никола Кочев”, при т.нар. български цигани. Тези хора, които може би с основание се смятат за произхождащи от Индия, родината на шахмата, като че ли имат усет към играта – вероятно е в кръвта им. Там срещнах доста добри играчи. Те се събираха в ОФ-клуба. Играх известно време там, докато започнах да побеждавам и най-добрите им шахматисти. Така дойде 1959 година, когато в стъкларския завод „Белфа”, където в заводското радио работеше майка ми, организираха шахматен турнир и профпредседателят Стоян Димов ме включи в него. Това беше моето първо бойно кръщение.
След успеха в първите си състезания започнах да играя в Градски първенства за мъже, в турнири, организирани по повод Първи май или Девети септември – общо взето, успешно. През 1962 г. играх за втори път в Окръжно състезание. Но след като станах кандидат-майстор, някои хора – от завист ли, от що ли – включително чрез мои учители, почнаха да се „грижат” за моето бъдеще, като ми забраняват да играя шах. Даже когато станах гимназист, навиваха и директора Иван Апостолов, макар че бях добър ученик в математическа паралелка. Най-активни бяха една група възрастни шахматисти, които смятаха, че трябва да играят по турнири, но аз заемам тяхното място. Няма да цитирам имена, но така не играх през цялата 1963 година. Едва през 1964 г. ме пуснаха на някакви турнири, но не и на Окръжно. На Окръжно първенство отидох чак през 1965 г. Нямаше и големи състезания за юноши – едно Световно стана само през тези години за юноши до 20 години, в което участва Ото Стефанов от Варна и взе бронзов медал. В по-късните години за деца се организираха много състезания и в тях се проявиха Петър Великов, Венцислав Инкьов, после моят ученик Кирил Георгиев стана шампион, след него и Васил Спасов, докато през 1988 г. България стана шампион във всички възрастови групи, макар че ние не сме шахматна държава.
Но да се върна към моите истории. Въпреки всичко, през тези години – от 1961 до 1965-а – играх на пет Републикански първенства и голямата ми мечта беше да стана републикански шампион за юноши. За съжаление, тя остана неосъществена. Нещо не ми достигаше, не успявах да се съсредоточа само в състезанието. Струва ми се, че ако имах някой да се грижи за мен, дори и като придружител само, щях да се представям по-добре. Какво се случваше обикновено – ето, през 1962 г. Републиканското се проведе в Габрово. Дават ми някакви пари от БСФС-то, тръгвам сам. Трябва да се прекачвам от влак във влак, да представя после билети, фактури от спането, за храна и т.н. Пристигам, играя, връщам се. Мисля, че едно 14-годишно момче все пак има нужда от педагог, от някой, който да го подготви за състезанието, да определи стратегията и тактиката му и още куп неща.
– Родителите Ви не са идвали с Вас?
– Не, не са идвали. Даже сега се учудвам, че са проявявали такава демократичност. През 1963 г. състезанието се проведе в София, в зала на стадион „Васил Левски”, като бяхме настанени за спане в едно училище. Най-добре се представих на състезанието през 1964 г. в Казанлък – завърших трети. Но като илюстрация за това с какъв хлапашки акъл съм бил още, ми идва на ум една случка от Републиканското в София. В училищната стая (в сградата на 32-ро и 33-то училище) бяха натъпкали поне 30 легла и там спяхме всички участници в шампионата от провинцията, а с нас и треньорът на плевенския участник, Александър Христов. Ние, с моя приятел Стоян Ванков, се прибрахме първи след вечеря и „заредихме” доста от леглата – който е ходил по пионерски лагери, знае как става (рамката на пружината се изкарва от 4-те гнезда, чрез които се свързва с таблите и се закрепва едва-едва на края им така, че при сътресение да падне – б.а.). Легнахме и се направихме на заспали. Върна се по едно време Христов с неговия възпитаник, след малко и друга група. Изгасиха лампата, легнаха, но леглата не паднаха веднага, явно по-стабилно са били закрепени. По едно време обаче – „тряяс”! Останалите момчета се размърдаха и леглата това и чакаха – почнаха да падат едно след друго. Бай Сандо скочи и се развика: „Ако има и други легла заредени, ставайте и ги оправяйте, защото тръгвам наред с каиша!”. Ние, разбира се, се спотаихме.
Междувременно вече бях в националния отбор за юноши. Бях сред най-добрите, но както казах, все нещо не ми достигаше да стана първи. И това нещо е липсата на треньор, който да ми изработи тактика – къде да играя за реми, къде за победа. Аз отивах и – с рогата напред, исках да бия всички. Прекалено рискувах и понасях наказанията си за това. През 1965 г. на Републиканското първенство в Търново бе последният шанс да стана юношески шампион. Там наистина много рискувах и напрежението си каза думата. Защото, нали разбирате важността на единственото състезание – трябваше да чакаш цяла година, за да се бориш да станеш републикански шампион, та тогава пък да те пратят на световно първенство. Да Ви обясня защо се чувствах низвъргнат – защото системата наистина предполага някой да застане зад гърба ти. Имаше хора във Федерацията, които поддържаха отделни юноши, особено от Русе, защото, общо взето, тогава федерацията се командваше от русенци. Аз не бях протеже на никого. В Пловдив пък имаше школа с прекрасни традиции, с треньори и шахматни педагози. Моят единствен шанс да пробия в големия шах беше да играя на Окръжни първенства, но както казах, две-три години ме спираха.
Все пак този период не беше съвсем безплоден за мен. През него наблегнах на самообразованието си. Намерих си „Шахматните окончания” на Авербах, „Теория ладейных окончаний” на Смислов, всепризнат виртуоз в ендшпила, т.е. заключителната фаза на шахматната партия, двете части – за плана и комбинациите в мителшпила на Романовски, които прочетох от корица до корица и изучих диаграма по диаграма, с което научих много. Но и тук минах без чужда помощ. После вече, чак през 1968 г., когато се сдобих с книжката на Хосе Раул Капабланка „Основи на шахматната игра”, видях, че в нея е всичко, което съм се напъвал да разбера сам. Това са неговите лекции, излезли на български език през 1947 г., но аз ги придобих едва като студент. Имайте предвид, че няколко човека в Сливен са имали книгата, но не са пожелали да ми я дадат. Като я прочетох, видях, че в периода от 1956 г. до казармата съм откривал топлата вода – с тази книга за няколко дни можеш да изучиш основите на шахматната методика. Друга книга, която тези хора имаха, но не пожелаха да ми дадат, е „Курс от шахматни лекции” на друг световен шампион – Макс Еве. Затова казвам, че развитието ми като шахматист е разделено на два периода – до казармата и след нея, вече в София по време на следването ми, когато пред мен се откриха нови възможности.
Въпреки липсата на треньор, в този период юношата Карапчански често е споменаван като един от най-перспективните млади български шахматисти. Още в гимназията той покрива първия си бал за майстор. Това става след безапелационна победа на Окръжното първенство през 1965 г., когато прави 8,5 от 10 възможни точки – три ремита и седем победи, без загуба. Единственият по него време Окръжен вестник отразява първенството, предоставяйки страниците си на съдията на турнира: „В сравнение с всички предшестващи първенства, проведеният от 3 до 16 май т.г. в Сливен турнир за окръжно индивидуално първенство по шахмат събра безусловно най-силния и квалифициран състав на участниците (8 кандидат-майстори и трима първоразредници). Всичко това предвещаваше една напрегната и особено интересна борба, за чиито краен завършек би било и твърде мъчно да се правят някакви предварителни прогнози. Но и най-смелите предвиждания не биха допуснали постигнатия успех на тримата най-млади сливенски състезатели, заели убедително и първите три места в окончателното класиране на турнира. Впрочем, ето как изглежда и самото то: 1. км Д. Карапчански – 8,5 точки, 2. км Ст. Ванков – 7,5 т., 3. Зл. Кръстев – 7 т. ... Високият спортен успех на младия победител в първенството е напълно заслужен. Карапчански е и единственият между всички участници в турнира, не претърпял нито една загуба. Явил се на състезанието с отлична дебютна и физическа подготовка и мобилизация на силите си, той проведе цялото първенство в присъщия си агресивно-позиционен стил, демонстрирайки едновременно с това и добра защитна техника....” (Н. Бахаров, международен съдия по шах и съдия на турнира, „Радващ успех на младите шахматисти”, в. „Сливенско дело”, бр.59 от 18 май, 1965 г.)
След тоя успех Карапчански играе и на Майсторски турнир за мъже, който се провежда на два етапа в Сливен, и след успешното си представяне става майстор на спорта. В този период е поканен да играе като юноша на ЦСКА, а като войник – и в юношеския национален отбор.
– Като се обърнете назад, съжалявате ли за пропуснатите възможности през тези първи години, към които, доколкото разбрах, включвате и казармата?
– Естествено, че съжалявам. В Сливен никога не сме имали добри спортни ръководители. В спорта обикновено се пращаха онези партийни функционери, които се бяха провалили примерно в стопанския сектор. Смяташе се, че в спорта няма кой знае какво да се мисли. Да обърнеш внимание специално на шахмата пък, се изисква известен интелект, а ние такива ръководители нямахме. Отношението на тези началници към шаха беше като към таблата, примерно: шему – ек, капия прави. Но да Ви кажа, че сега, като разглеждам партиите си от онези години, виждам и друго – в тях се чувства една необремененост от професионално обучение, свобода на творческата фантазия.
– Значи може да се отчете и нещо положително от това, че сте оставен сам на себе си?
– Има, вижда се оригиналното, разкрепостеното мислене. Разбира се, една добра подготовка можеше да ми даде много по-добра реализация на таланта, с което пък щях да дам и много повече на майка България. Поне да ми бяха дали тази малка книжка в началото, от която да прочета истините, които после сам 10 години съм откривал по емпиричен път в шах клуба. Един-единствен човек – Петър Червенкондев, ми помагаше с желание. Той притежаваше второто издание – от 1958 г. на „Курс дебютов” от В. Панов (първото издание е от 1957 г.). Беше практик-шахматист, оригинален човек, и каквото можеше да ми каже, ми го каза.
Все пак, може би като компенсация за това, че не станах юношески шампион, така се случи, че през годините съм побеждавал всички шахматисти, които са завоювали тази титла. Някои даже съм побеждавал по два пъти, като се смята от 1959 г. нататък.
През тези първи шахматни години паметно за мен остана посещението ми на ХV шахматна олимпиада за мъже, организирана през 1962 г. на „Златни пясъци”. Проведе се през месеците септември – октомври и беше една от най-добре организираните олимпиади. Родителите ми уредиха да замина с една кола, с пласмента на завод „Васил Коларов”, която пътуваше към Варна. Останах при сливенските шахматисти, които се бяха настанили там, и даже спах в едно легло с колегата Ви, журналиста Виктор Дойчинов. Така видях всички корифеи, за които четях по книгите – Спаски, Ботвиник, Корчной, Гелер, Фишер, Мигуел Найдорф, д-р Макс Еве, Глигорич – всички тези бивши, настоящи или бъдещи световни шампиони. Тогава нашият отбор за мъже зае шестото място. Той игра в състав Бобоцов, Пъдевски, Трингов, Л. Попов, Атанас Коларов и д-р Николай Милев. Имаше и Б олимпийски отбор. Всички говореха за олимпиадата. За суперорганизацията заслугата бе основно на Захари Станчев, отговорен секретар на федерацията, тогава и вицепрезидент на ФИДЕ, най-добрият ни шахматен ръководител за всички времена.
– А кой спечели олимпиадата?
– Олимпиадата спечелиха съветските шахматисти. Там се игра историческата партия Ботвиник-Фишер, която завърши реми. Но да се върна към моите преживявания. Под стълбите на казиното, в което се играеше, Никола Бахаров беше открил щанд за шахматна литература. Там видях една книжка – „Защита Грюнфелд”, която много исках да имам. Мина Боби Фишер, взе я, разлисти, попита за цена, направи някаква физиономия и я остави. На другия ден в мача си с Ботвиник играха точно защита „Грюнфелд”. А аз, междувременно, си взех 5-те лева хонорар от работата ми като демонстратор на олимпиадата (знаете, тези момчета, които повтарят ходовете на шахматистите на големите стенни табла, за да вижда публиката отдалеч). Тази работа за мен си беше голямо събитие. Но вземайки парите, първото нещо беше да ида на щанда и Бахаров ми продаде книгата за 5 лева. Бях щастлив, че я е пипал самият Боби Фишер. Какво става обаче на другия ден – Фишер идва и я търси, но друг екземпляр няма. Ето така му измъкнах книгата изпод носа. Сега тя е ценна реликва в моята библиотека.
След като олимпиадата свърши, в началото на октомври в Сливен дойде Борис Спаски и изнесе сеанс на 30 дъски, като той победи в 29 партии, само един – Георги Пирата – направи реми с него и срещата завърши 29,5 на 0,5 точки. Тя се проведе в официалната зала на Община Сливен. Аз също играх в този сеанс.
– Още през 1961 г. почвате да играете и кореспондентен шах, в който по-късно постигате най-големите си успехи. Казахте, че това става благодарение на Никола Бахаров. Разкажете, ако обичате, за този човек...
– Той си беше един апостол на шахмата. И ако има шах в България, то 75 процента се дължи на него. Познаваше всички шахматисти в страната. Никола Бахаров започна да масовизира кореспондентния шах през 1960 г. Беше организатор и съдия на всички турнири. А тогава имаше много турнири, които се играеха по сложна система. Имаше В, Б и А група, от която стигаш до финал. Понеже липсваха средства и трудно се освобождаваха шахматистите за практически състезания, той направи цялата тази система за кореспондентна игра. Особено за такива като мен беше почти невъзможно да се отделят за 10 – 12 дни, колкото траеха състезанията в практическия шах, да идат в друг град. Въпрос и на лични средства е, на възможност да оставиш учение, работа, семейство. Така че за мен поне кореспондентният шах отвори необятни възможности. А и в ония години беше радостно събитие да имаш поща, да получиш писмо. Моята майка така се радваше – казваше: Имаш лястовичка днеска. Беше и много евтино, защото за един лев си вземах 100 пощенски картички, които бяха с марка за България. И беше лесно – отбелязваш само хода, пишеш датата, номера и групата, в която играеш, и пращаш.
– Лесно е изглеждало тогава. С Интернет днес кореспондентният шах със сигурност е по-лесен...
– Да. Но всяко нещо си има две страни. Младите хора днес забравиха да пишат. Водил съм кръжок в сливенска гимназия и още с първата реплика поискаха да ми възразят: „Ама сега ще пишем ли?” Дадох им лист, дадох им химикалки, обаче се оказа, че никой и не мисли да си вземе книжките, които им препоръчах, за да ги изучи. Обясниха ми, че дори учебници не си купували. Не знам защо го няма това желание и това постоянство, което ме движеше мен. Играл съм кореспондентен шах 40 години – до 2000 г. – по този начин и ако за някой това е египетски труд, на мен не ми се е струвало така.
– Колко време се играеше една партия или един турнир по този начин?
– Година – година и половина отиваше един турнир в България. За чужбина в онези години, когато шпиономанията беше повсеместна, писмата се бавеха повече. Една партия можеше да иде две-три години. За Европа беше по-добре, за седмица писмото стигаше предназначението си. Но ако играеш с Австралия или Латинска Америка, една партия може да продължи и четири години.
– Изпратил си своя ход и чакаш седмици, за да получиш ответния... Не е ли прекалено голямо напражението?
– Така е, но през това време имаш възможност да се занимаваш академично в библиотека. Тогава ги нямаше електронните методи, които да ти облекчат труда, а за всяко нещо сядаш, гледаш, четеш. За началната фаза, дебюта, ти трябва много литература. После идва мителшпила, средната част на играта, която е трудната част и за която има малко литература. После ендшпила, за който пък има доста литература и можеш да вкараш някаква заучена позиция. Т.е. не правиш ход на ръката, правиш ход на ума. Ако направим сравнение, да играеш блиц, това е като чалгата, а кореспондентният шах е класическата музика – там можеш да вкараш знания, това е като научен труд. Този шах дава възпитание и търпение. За кореспондентния шах моят приятел Александър Христов, треньор на плевенския отбор, казваше: дебюта (първите 10 – 15 хода) в кореспондентния шах представляват среща на твоята библиотека с библиотеката на противника. И аз, вече снабден с доста книги, почнах да побеждавам някои кореспондентни шахматисти, т.е. тези книги си свършиха работата. Много ми помогнаха книгите, които идваха в руската книжарница направо със самосвали и на безценица – това сега ми липсва много, а да не говорим за новите цени!
През 1967 г. Димитър Карапчански става студент в тогавашния Висш инженерно-технически институт (ВИСИ) в София в специалност „Промишлено и гражданско строителство”. Осъществява се детската му мечта да бъде строител. Същевременно институтът, студентското дружество „Академик“ и столицата дават тласък на неговата шахматна кариера. Според самия Карапчански, това е втори, по-ползотворен етап в неговото развитие като шахматист.
– Как се чувствахте в „Академик” – каква беше атмосферата там?
– В отбора ме включиха веднага с отиването ми в София и още през 1967 г. станахме републикански отборен първенец. Този успех, по мое време, повторихме едва през 1971 г. Но имайте предвид, че играехме срещу пловдивския отбор, който бе съставен само от олимпийски състезатели – Пъдевски, Трингов, Любен Попов, Пейчо Пеев, Бохосян, Аянски. Това бе голям период за мен – влязох в големия шах, в една шахматна атмосфера. За този отбор държавата полагаше грижи – плащаше ни стипендии, хранехме се в специалния студентски стол за спортисти, създаваше условия за обучение и подготовка за състезания, като се организираха лагери извън София. Влязох веднага и в Националния студентски отбор. Бях уважаван, защото победих доста сериозни майстори и имах голям принос за отбора.
През 1971 г., когато за втори път станахме отборни шампиони, всъщност донесохме 16-а поред титла на „Академик” – София. С това бихме по отборни титли „Левски” и ЦСКА, които имаха съответно 15 и 14 титли...
Нека отбележим, че от студентските среди, от студентския спорт, който сега е адски занемарен, тогава израснаха плеяда олимпийски шампиони във всички спортове. Мисля, че точно сред тази младеж е мястото на най-масовия спорт – вижте на каква почит е спорта и какви бази имат студентите в САЩ... По него време в „Академик” имаше седем щатни служители, плюс мен, като хонорован секретар на секцията за студентски шах. Още през 1968 г. направих регламент за провеждането на студентските първенства, в който предложих да отделим високото спортно майсторство от масовия шахмат. Т.е. записахме, че в масовия шахмат нямат право да участват майстори на спорта и шахматисти, които играят в А и Б група – за да получат шанс да се включат и други студенти. Този регламент се използва и до ден днешен. Друг регламент, който направихме, беше за университетските преподаватели. Като отговорник за масовия студентски шахмат имах възможност да водя и лекции, да обучавам шахматисти, да подготвям съдии. По него време вече бях първа категория съдия.
– Кое беше събитието, впечатлило Ви най-много през студентския период?
– През 1968 г., с отбора на „Академик”, аз за пръв път излязох в чужбина – за традиционната среща с московския студентски отбор на университета „Ломоносов” и това за мен се превърна в събитие. Играхме мач-турнир в два кръга и завършихме с резултат 14:6 за тях, като аз бях единственият от българските шахматисти с две победи. В първия кръг победих един студент, който минаваше за по-талантлив от Карпов, във втория – и неговия треньор. Тогава всъщност изиграхме една приятелска партия и с Карпов, която завърши реми, и щяхме да играем още, но шефовете ни извикаха, за да не нарушаваме предвидената програма. По-късно, когато Анатолий стана световен шампион и сме се виждали, винаги съм се шегувал, като му казвам, че колкото по-големи успехи постига той, толкова по-ценно става моето реми.
– През „софийския период“ постигате много победи в практическия шахмат, в национални и международни състезания, включително в първенството на София, но все пак значимият факт като че ли остава вицеолимпийската титла по кореспондентен шах в състава на българския отбор...
– Участвах в VІІ олимпиада по кореспондентен шах, която се проведе от 1972 до 1974 г., като от 9 партии имах пет победи и четири ремита. Бях сложен да играя на V дъска – по-възрастните шахматисти, макар да знаеха, че играя добре, гледаха на мен все пак с резерв. На първа дъска игра гросмайстор д-р Георги Попов, който победи световния шампион и направи 7 точки от 9 партии. Аз направих същия резултат и то срещу корифеи като Джон Литълууд от Англия, с която победа изместих англичаните от второто място. Играх с Николай Копилов от Петербург, връстник на Ботвиник, с румънския шампион по кореспондентен шах и шеф на федерацията им Пол Деконеску, с Мелекхеге Саба, един от най-добрите шахматисти в Унгария, с един сърбин, шампион на Югославия, с шефа на шахматното списание на ГДР, с холандец. Резултатът ми допринесе много за спечелване от нашия отбор на сребърния олимпийски медал и с този резултат фактически покрих норматива за гросмайстор. След олимпиадата, през 1975 г., Международната федерация по кореспондентен шах (JCCF) ми присъди званието Международен майстор, тъй като званията не могат да се прескачат.
Първоначално никой в България не обръща внимание на крупния успех на българския национален отбор по кореспондентен шах. В спортните колони на българските издания от годините 1972 – 1975 не открих следи от развоя на срещите в този шахматен сблъсък. Първата похвала е в печатния орган на ИКЧФ (ICCF - Международна Федерация по Кореспондентен Шахмат) – сп. „Ферн шах”, след което съветското шахматно списание „64”, като отбелязва златните медали за съветската шесторка, коментира: „С крупния им успех трябва да поздравим нашите приятели от социалистическа България – дебютанти на подобни турнири. Заетото от тях второ стъпало на почетния пиедестал е главната сензация на VІІ олимпиада.” Гросмайстор А. Хасин, „Золотые медали – советской шестерке”, сп. „64” № 14, 1975 г.
– В практическия шах нашите мъже са стигали до бронзови медали – в Лугано, Швейцария, през 1968 г., а жените ни са стигали до сребърни медали, също по практически шах. Във „Ферн шах”, печатния орган на ИКЧФ, резултатът на българския мъжки олимпийски отбор по кореспондентен шах е наречен „изключително постижение”. Това беше наистина върхово постижение и съгласно устава на ЦС на БСФС, трябваше да ни направят заслужили майстори на спорта. В устава пишеше, че с тази титла се удостояват всички, които са получили олимпийски медал – златен, сребърен или бронзов. Това щеше да бъде една голяма морална награда, поне за мен – след като мои кумири са били заслужилите майстори на спорта Милко Димов, Илия Кръстев, Норайр Нурикян, да се присъединя към това семейство. Разбира се, тогава имаше и указ за материално стимулиране, според който заслужилите майстори на спорта получаваха 15 % добавка над заплатата, а майсторите – 10%. Но не ни направиха и тази горчивина си остана, още повече, че самия медал получих чак след осем години. Не само аз бях разочарован – след като не ни платиха и премията, която е била изплатена от Световната федерация (да не говорим, че по принцип следваше и нашата страна да ни стимулира) отборът ни се разпадна.
– Как си обяснявате това отношение?
– Председателят на нашата федерация Кипров не беше от чиновниците на БСФС. Ако беше някой от тях, със сигурност щяха да организират пътуването за официалното връчване на медалите. Според правилата на организаторите, трябваше да отиде човек от нашата федерация, още повече, че Кипров беше и съпредседател на Международната федерация по кореспондентен шах. Но нямаше кой да си мръдне пръста за него.
– В крайна сметка получихте ли го този медал?
– Минаха година, две, три, а медала от олимпиадата не съм получил. През 1977 г. един мой приятел написа статия във в. „Антени” за това. Едва тогава се разчу за българското участие и почнаха да пишат за нас. Но заслужили майстори пак не ни направиха – нито мен, нито другите участници в отбора. Сега си мисля, че може би е имало неблагонадеждни по партийна линия. И чак през 1983 г. Никола Бахаров ми донесе медала за международен майстор и сребърния олимпийски медал. Ще кажа само, че този успех и този медал ми струваха безброй безсънни нощи, ровене в книгите, като понякога по месец съм търсил дадена книга.
– В дългата си шахматна кариера сте се срещали с много именити шахматисти. Кой от тях Ви е впечатлил най-силно?
– Впечатления имам от всички големи шахматисти, които са се състезавали по мое време, но с малко от тях съм влизал в пряк двубой, по простата причина, че те са били кандидати за европейска или световна титла по класически шах, а аз съм се състезавал основно в кореспондентния. Но мога да кажа, че Михаил Ботвиник беше моят кумир (руски шахматист, шести световен шампион по шахмат – б.а.). За мен той е патриархът, който въведе съвременните методи в шахмата.
– Споменахте вече, че през 1968 г. сте се срещнали с 16-годишния тогава Анатолий Карпов...
– Той дойде като гост на срещата, която проведохме в Москва. И да, още тогава на него се възлагаха големи надежди. Той беше ученик на един от най-големите методисти и треньори, Симеон Фурман. Оказа се, че Анатолий е запален филателист. Аз играех кореспондентен шах с партньори от цял свят, събирах и пазех картички с много интересни марки, които му изпратих. Това правех и доскоро. През 1972 г. играхме в Грац на Световното студентско първенство, на маси една до друга. Той тогава победи Хюбнер, друг кандидат за световната титла, в една много интересна партия. Видяхме се и през 1983 г., на Европейско отборно първенство в Пловдив. Между другото, в България излязоха интересни шахматни марки (първата беше за олимпиадата през 1962 г.), които са много ценени от филателистите, и аз съм ги доставил на Карпов. С него се уважаваме много.
– С кого още сте се виждали?
– Спаски дойде в Сливен и изнесе сеанса, за който вече споменах – в официалната зала на Общината. Беше събитие...Той дойде като шампион с отбора на Съветския съюз от олимпиадата, а вече беше шампион на страната си, като преди това бе и световен юношески шампион. Беше двайсет и пет годишен и имаше далеч по-големи амбиции. Беше много подготвен и много амбициозен, неимоверно силен шахматист. На мен ми стана много симпатичен със своята непосредственост, с голямата си обща култура. А и начинът, по който играе шах, ми допада. Той е универсален шахматист. По принцип големите играчи можем да разделим на строго позиционни и тактически, а Спаски играеше еднакво силно всички видове шах. Тогава ме представиха официално на госта, като най-млад кандидат-майстор на спорта в България и шахматна надежда. Поговорихме, аз му зададох доста въпроси. Разгледа ми играта и каза, че трябва да направя много сериозна дебютна подготовка, като я обвържа с мителшпила и ендшпила. Посочи ми и някои книги, които аз почнах да търся и да се занимавам по тях. Със Спаски се срещнах после през 1968 г., при посещението ми с „Академик” в Москва, а година след това той стана десетия световен шампион. След това съм се виждал с него в Полша. Като негов фен, имахме в този период и кореспонденция. Ще призная, че в мача с Фишер аз бях за Спаски. Нека да кажем и това, че след загубата му през 1972 г. от Фишер върху него в родината му се стовари един голям негативизъм. За руснаците шахът е нещо много сериозно, както да кажем за бразилците е футболът, и е въпрос на международен престиж да държат световната титла. Спаски понесе тежко морално наказание.
Боби Фишер искаше мач-реванш с Борис Спаски след една година, при същите условия, но Международната федерация по шах така и не го разреши. По тази причина и Фишер напусна шахмата.
– Постъпил е благородно, значи?
– Да, той напусна в знак на протест. Фишер искаше не тази международна организация по практически шах – ФИДЕ – да командва в шахмата, а световният шампион да има правото да определя с кого и кога да играе, включително да насрочва мач-реванш. Този дълго отлаган мач между двамата се състоя чак след 20 години, през 1992 г., на остров Свети Стефан в Черна гора, тогава сръбска автономна област. Намериха се югославяни, които дадоха необходимите няколко милиона, за да се организира такъв мач. Той обаче нямаше блясъка и световния отзвук на мача от 1972 г.
– Имате ли лични впечатления от 13-ия световен шампион, след Карпов – Гари Каспаров?
– Аз мисля, че щеше да бъде прекрасно, ако Фишер бе играл с Гари Каспаров, другия след него роден шахматен гений. Каспаров идва в България и играха във Варна и в София с Веско Топалов. Той е единственият шахматист, достигал невероятния ЕЛО коефициент 2 851, обаче има неблагоразумието да се занимава с политика. Излезе от шаха, иска да промени политическата система в Русия. Мисля обаче, че това е голяма загуба за шахмата. И едва ли печалба за политиката, защото тя е шах без правила и е унищожила милиони хора.
Словоохотлив събеседник, Димитър Карапчански споделя впечатленията си от 7-ия световен шампион Василий Смислов, шампионите Михаил Тал и Тигран Петросян и разбира се – Веселин Топалов, световен шампион през 2005-2006 г.
– Веско, също като мен, е един самораслек. Все пак Русенската шахматна школа, в която са бай Руско Филчев, както и моят колега от юношеския и националния студентски отбор Петко Атанасов, има известни заслуги за откриването му. В началната му подготовка аз също участвах с някои съвети. Веселин Топалов, като Фишер, си е роден за шаха. И той като Фишер напусна училището и се отдаде на играта. Случи и на добър мениджър – Силвио Данаилов, който го изкара от България още като по-млад. Закара го в Испания, където Силвио е женен и живее, почна да го води на международни турнири и така тръгна кариерата му – с огромен талант, с огромно трудолюбие и с огромно желание.
– Ако беше останал в България, щеше ли да направи такава кариера?
– Никога. Както се казва, играча го прави мачът. Той израстна в многото турнири, в които участва, чрез тях опозна различни шахматни школи и традиции, а и там го опознаха. Сега в България се обръща малко повече внимание на Веско Топалов (и по-малко на Антоанета Стефанова), но и то не е достатъчно, с оглед на онова, което те са направили за България.
– След обединяването на двете версии на световната титла през 2006 г., Владимир Крамник стана първия „абсолютен световен шампион”. Какво ще рече това?
– Според мен това титуловане не е много коректно. Наистина, в известен период съществуваха две версии на световната титла. През 1993 г. Гари Каспаров и Найджъл Шорт прекъсват връзките си с ФИДЕ, за да организират техен собствен мач за титлата, и основават състезателната Професионална шахматна асоциация (ПША). Оттогава до 2006 г. има едновременно двама световни шампиони и две световни първенства: ПША или шампионатът по „класически шахмат“ продължава традицията на Щайниц (първият официален световен шампион по шах, 1866 – 1894 г. – б.а.), в която настоящият шампион играе с претедента серия от много партии. Другото първенство следва новия формат на ФИДЕ, при който много състезатели участват в общ турнир, за да определят шампиона. Каспаров губи своята титла по „класически шахмат“ през 2000 г. от руснака Владимир Крамник. Веселин Топалов е шампион на Международната федерация по шахмат ФИДЕ. Превърналият се в скандален мач Топалов - Крамник през 2006 г. е първият, който прекъсва разделението, но винаги е имало спорове за системата на игра. Справедливо или не, Крамник победи в този мач, но смятам, че той не е шахматист от ранга на Карпов и Каспаров.
– Веселин Топалов направи опит да върне титлата си от настоящия световен шампион – индиеца Вишванатан Ананд, но не успя. Имате ли коментар за този мач?
– Много съм разочарован от мача. Разочарован съм най-вече от Българската федерация по шах, която не е на ниво. Не става въпрос за организацията на мача, която сигурно е била добра. Става въпрос за стратегията в специализираната част. Липсваше щабът, който да работи за нашия шахматист. Според мен не беше достатъчен щабът специалисти, наети от самия Веселин Топалов. Истината е, че в България имаме страхотен опит, който не се използва. Не се използва потенциалът на българския кореспондентен шах, който има хиляди отработени партии. Тази база данни не е вкарана в действие. Нямаше ги специалистите, които да обобщят натрупаното в помощ на Веско. Този уникален шанс – да имаме мач за световната титла в България с победа на българския шахматист – е пропуснат. Българската федерация по шахмат го е ударила на печалбарство и е доволна само от факта, че мачът се е състоял. Ние не можахме да помогнем – никой не ни организира за това. Смятам, че предварителната подготовка не е била на ниво. Веско Топалов не трябваше да играе едни и същи дебюти, трябваше да поднесе изненади. С малко помощ той можеше да направи повече. На българския шахмат липсва един истински централен клуб, който като база го има отдавна, но няма школата, мозъчния тръст, който да работи за българските шахматисти.
– За Вишванатан Ананд казват, че е най-силният в света на ускорен шах. Вие също имате доста победи в тази дисциплина, включително на първенство на Англия – кое е специфичното при ускорения шах? Какви качества изисква той?
– Да, вярно е, че Ананд е много добър. Ускореният шах изисква по-бързи реакции. За да ги притежава шахматистът, от него се изискват и огромни познания, да има в главата си много запаметени дебюти и други позиции. Изисква се бърза и комбинативна мисъл.
– Нека поясним все пак какво да разбираме под ускорен шах...
– Когато се играе блиц, цялата партия трябва да свърши, докато изтече времето от по 5 минути, дадено на всеки от партньорите. Всеки има на часовника си 5 минути и в техните рамки трябва да проведе играта си. При ускорения шах всеки има от 25 до 30 минути. Има вариант по т.н. Фишеров часовник – за 15 минути, като на всеки ход ти се дават 10 секунди добавено време. Аз бях шампион на Англия по ускорен шах на 30 минути, през 2003 г.
Дни след завръщането си от Англия, моят събеседник е разказал пред сливенския вестник „Седмица” за гостуването и участието си в трите турнира. Според този разказ, турнирите са проведени съответно на 2 март, 15 март и 23 март. Материалът е под заглавие „Сливналията Димитър Карапчански – шампион на Англия по ускорен шах”. (в. „Седмица”, бр. 462, 3 април – 9 април 2003 г.) Разказ за успеха е публикуван и в списанието на Българската федерация по шахмат, където са представени и 5 от партиите изиграни от Карапчански с най-титулованите му противници в лондонските турнири. (Димитър Карапчански, сп. „Шахматна мисъл”, бр. 3, 2003 г.)
В Англия, впрочем, имаме и друг виден представител на българския и на сливенския шахмат. Дъщерята на Димитър Карапчански – Сабина Карапчанска, една от успелите и уважавани млади българи в островната държава, е републикански шампион от ХХVІІ финал по кореспондентен шах на България през 1997 г., майстор на спорта, международен майстор за мъже и гросмайстор по кореспондентен шах (първият от Сливен). И тя като баща си е олимпийска вицешампионка – с българския женски отбор по кореспондентен шах от 2010 г.
– Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?
– Естествено, Париж. Великият Алеко Константинов написа „До Чикаго и назад“, а само възкликна: „О, Париж!“
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Още от дете асоциирам Сливен с най-бележитите му личности – Добри Чинтулов, Панайот Хитов и Хаджи Димитър. Асоциирам го с „моето си“ училище „Васил Левски“ и с неговия страхотен директор Стефан Султанов, с по-сетнешното ми училище „Д-р Иван Селимински“ и с гимназия „Добри Чинтулов“.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Първата ми учителка Стоянка Драгиева и учителката ми по френски език в гимназията Златка Парпулова.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Ще има основи, ако възстанови стъкларските заводи, Елпром, текстила, в селското стопанство плодовете и зеленчуците за износ, в Балкана – животновъдството, Сливенските минерални бани, Карандила – за лечебен туризъм и спорт... Казвате ми, че е невъзможно? Вижте какви хора са излезли от Сливен... Сигурно ги има и сега, просто трябва да ги видим и да ги използваме – а не различните политически партии за избори да ни пращат водачи на листи от София или кой знае откъде.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Шахматната култура не означава да изучиш всички партии на Боби Фишер, да ги прилагаш в играта си и да мислиш, че си станал като него. Големият шахматист е творец. Нито компютърът, нито цялата литература на света ще Ви направят голям, ако не подхождате с интелигентност, която да извади необходимото за конкретната партия от натрупаните познания и техника и да Ви отведе по-нататък – към Вашата уникална победна шахматна композиция.
Юни 2010 г.