Отличията в XII Национален конкурс за хумор и сатира
Категория: Култура Посещения: 2284
На 10 май в град Кубрат стана награждаването на творците, отличени в XII Национален конкурс за хумор и сатира, организиран от Община Кубрат, Българското национално радио, Клуба на хумориста „Жарава“ и НЧ „Св.св. Кирил и Методий“ в Кубрат.
Оказва се, че действителността ни обилно подхранва хумористичните и сатиричните жанрове – със свои творби в конкурса участват 155 автори от страната и чужбина (Турция, Русия, Австралия). 125 от тях са изпратили литературни творби, а над 30 карикатури.
Ето и отличените:
В раздела „Кратки сатирични форми“:
Първа награда – Васил Сотиров, София
Втора награда – Петър Краевски, Пловдив
Трета награда – Иван Ненков, София
В раздел „Карикатура“:
Първа награда – Цочо Пеев, Пловдив
Втора награда – Любомир Михайлов, София
Трета награда – Кирил Божкилов, Сандански
Награда Велко Велков – Ивайло Цветков, София
В раздел „Стихотворения и разкази“:
Първа награда – Георги Крумов, Смолян (стихотворение)
Втора награда – Йорданка Раданчева, Сливен (разказ)
Трета награда – Денка Илиева, Ямбол (разказ)
По традиция, получените творби оценява жури с председател Борис Арнаудов и членове – Митко Новков, акад. Румен Леонидов и за карикатура – Ириен Трендафилов.
В ритуалната зала на Община Кубрат се проведе и обсъждане на книгата „Дебили – недраги“ от Георги Кушвалиев от София – миналогодишен победител в раздел „Кратки сатирични форми“, илюстрирана от Йовчо Савов и представена от Кин Стоянов. Наградите връчиха кметът на Община Кубрат Алкин Неби, председателят на Общинския съвет Хюсеин Юмеров и др. Активното участие в цялата организация е на местния клуб на хумориста, наречен „Жарава“.
***************************************************************************
Васил Сотиров:
СТРОГО СЕКРЕТНО
Това, което съм прозрял,
сега на вас ще го подшушна:
Да, Бог от кал
човека е създал,
а пък ченгетата - от ушна!
Йорданка Раданчева:
Как Конституционният съд прецака Иван Въртоглев-Джендъра
Учителят Иван Въртоглев тръшна дневника и въздъхна. Изкара и тая учебна година, но като че ли нямаше сили за повече. Опротивяха му и надувките, че работи в елитна гимназия, и събирането на ученически бисери от литературните съчинения, както и пробутването им на медиите под псевдоним, а пък колежките си едвам дишаше. Ей я Папукчийска. Акрани са, а тя ще се пенсионира. Навършила 61 години, 2 месеца и 3 дни. И той ги навърши, дори 61 години, 2 месеца и 5 дни. Да, ама ще трябва да работи още три години... Дори не му се мислеше как след все по-кратката ваканция пак ще вземе този омразен дневник, ще тръгне по коридора и ще влезе в клас, за да чуе дюдюкания и подигравки.
Папукчийска нахлу ухилена до ушите, тръсна на масата кутия бонбони и две шишета швепс и – „Заповядайте, колеги, черпете се за мое здраве, че догодина ме няма тука!“ ... „Да пукнеш, дано“, благослови я наум Въртоглев и с два пръста взе бонбонче. А на глас рече: „То и аз навърших толкова, ама на – има да се въртоглавя още три години.“ „Ами да си се родил жена“ – още по-нагло му се ухили Папучката.
Въртоглев се замисли. Вярно, едно време майка му все разправяше, че го чакали за момиче – сладко ѝ се ядяло, коремът ѝ не знам си какъв бил... Може би затова на снимките до тригодишна възраст е с рокличка. После, в училище, другите момчета, освен по-лошите обиди, най-често му викаха женчо – ама и си бяха прави, щото все му се случваше да хленчи за нещо. Да не говорим пък в казармата – това беше най-кошмарния период от живота му. То остави тормоза и обидите, шамарите от ротния, ами и онова в тоалетната... Все пак, като си спомняше яките ръчища на стария войник Грую, някаква топлинка минаваше и сега през тялото му – не, не беше това най-лошият спомен. По-лошо беше сетне разочарованието на баща му, който си беше наумил да го прави инженер. И докрай не можа да приеме избора му. „Какво е това Българска филология, бе джанъм, това е като за жена“, мърмореше години наред. И наистина после, за трийсет и пет години в това училище, колежките му така и не го приеха за мъж. Даже по едно време взеха да се събличат пред него. Не че нещо му ставаше – ни от колежките, ни от жена му. Е, имаше време, когато туй-онуй с нея, ама сега като се замисли, тя някак си го насилваше.
Вечерта, докато слушаше по телевизора дърленето между защитници на човешките права и депутати, които се обявяваха против Истанбулската конвенция, Иван Въртоглев осъзна: Цял живот е бил потискан. Та той си е една нежна женска душа, по погрешка влязла в тялото на мъж. Затова така го нараняват всекидневните натяквания на жена му, че няма кой да свърши мъжката работа вкъщи, че повечето му колежки печелят къде-къде повече от него, щото си вземат и допълнителна работа, че мъжките си задължения в леглото не е изпълнявал от години... Да, далеч по-комфортно му е като жена.
И реши Иван Въртоглев да се бори за правата си. Стига се е мъчил и вървял против природата. Време е да помисли и за себе си. Децата пораснаха, всяко си взе пътя. Съпругата му Анастасия и тя си е навила юлара. Ако не го признаят за жена, все в някоя от модификациите влиза... Попълни си заявлението за пенсиониране – формата УП-1. С документите за осигурителен стаж беше лесно, нали целият е на едно място. За всеки случай разпечата и списъка с 31 пола, одобрен отКомисията за човешки права на Ню Йорк. Влезе при директорката и ѝ подаде формуляра. Тя го погледна, погледна и формуляроподателя и възкликна: „Ама Въртоглев, какво е това? Ти още не си за пенсия...“ „Навърших 61 години и 2 месеца, че и отгоре“ – скромно смутолеви Иван Въртоглев. „Ама това е за жените, бе“ – повиши глас директорката. „Аз се чувствам жена“ – още по-скромно каза Въртоглев. Директорката забрави да си затвори устата, че и се позачерви. След малко се окопити: „Г-н Въртоглев, не ми е до шеги. Знаете колко работа имаме сега с приключването на учебната година.“ Въртоглев я погледна плахо, но се сети каква е цената, доби кураж и каза: „Моля, обръщайте се към мен с „госпожо“!“ Директорката не беше проста жена, бе наясно колко проблеми може да докара непризнаването на нечии права. „Виж какво, не мога аз да реша този въпрос. Обърни се към Регионалното управление на образованието“, изми си ръцете тя.
Началничката на Регионалното управление на образованието бе не по-малко шокирана. Но не побърза да го отреже. Стар кадър, навъртяла необходимия стаж и възраст, видя шанс и за себе си, щото тя пък не искаше да се пенсионира. Отделно, че се чувстваше като мъж. Препрати го към министерството. Оттам окрилиха Въртоглев. Вярно, че той бе аргументирал искането си за пенсиониране с всевъзможни международни документи, с проекта на БАН за обучение на джендър учители, както и с няколко снимки на митингуващи в подкрепа на Истанбулската конвенция, но решаващо май се оказа съчувствието и съдействието на един от заместник-министрите. Оставаше министърът за сложи параф и случаят „Въртоглев“ щеше да приключи благоприятно за него. Най-учудващото бе, че при всичкото скиторене до столицата и обратно, отнело почти цялото лято, съпругата му го подкрепяше. Анастасия очевидно си правеше свои сметки, но важното бе, че мрънкането ѝ секна. А Иван ходеше по градското ларго с гордо вдигната глава, със съзнанието, че е обект на обсъждане из околните кафенета, но уверен, че случаят му ще се превърне в прецедент, който ще даде възможност и на други да минат по неговия път. А мераклии вече му се обаждаха. И на – тогава дойде решението на Конституционния съд: Истанбулската конвенция противоречи на конституцията. „Не става – рече му съчувствено министерският заместник. – Министърът няма да поеме такъв риск. Ако не беше това решение, можехме да понатиснем, ама сега... Ще чакаме.“
Дойде септември и Въртоглев волю-неволю, пак повлече дневника. Беше смазан – ни мъж, ни жена. Отделно, че напъните му бяха станали известни на учениците и вместо „Бай Иван Върто̀главия“, вече му викаха „Бай Иван Джендъра“. Като малка компенсация го крепеше мисълта, че това все пак звучи по-европейско.