Неделен гост
Категория: Общество Посещения: 4058
Слав Раданчев,
със спомените си за 24 май и за текстилното образование
Отчетохме и тазгодишния 24 май с „всенародни тържества“ – който разбрал, разбрал. Има обаче една категория хора, които винаги се чувстват по-различно на този ден – ако не за друго, заради хубавите спомени, свързани с него. Естествено, че са учителите. Не настоящите, част от които даже не излизат от домовете си, щото „не са задължени“. С най-голям трепет изкарват деня като че ли учителите–пенсионери. Никой не знае колко са, примерно в Сливен. Може би колкото настоящите учители, тъй като все още живо е поколението, което се пенсионира в по-ранна възраст – жените на 55, мъжете на 60. Или поне правят впечатление на по-многобройни, тъй като всички от тях, които могат да ходят, излизат из града. Низвъргнати от съсловието се чувстват онези, които вече са трудно подвижни. Един такъв учител гостува в неделната ни рубрика.
Слав Раданчев е на 88 години. Първите две-три години от учителския си стаж не ги брои, тъй като ги изкарал из сливенските села, като повечето тогавашни млади учители. Следващите 36 години посветил на подготовката на най-необходимите на Сливен кадри – текстилците. А допреди трийсетина години, докато още учителствал, да си текстилец звучало почти гордо.
- Г-н Раданчев, докато седиш на терасата, представяш ли си празника?
- Представям си внушителните манифестации – все едно че ги виждам. Докато трибуната беше на площад „Хаджи Димитър“, мястото за изчакване на нашето училище беше около Клуцохорския мост. Казвам за изчакване, защото се чакаше по два-три часа докато ни дойде реда да минем пред трибуната. Трябваше да преминат всички училища, с всички ученици и учители, начело с духовата си музика, с песни – най-често химна на братята, като всички носеха портрети – десетки портрети на Кирил и Методий на първо място, но и на Георги Димитров, и на тогавашните партийни другари. Вееха се стотици знамена, разпъваха се лозунги, прославящи просветата, сред манифестиращите се движеха камиони с различни „инсталации“, както сега им казват. Като ни дойдеше реда, се изнизвахме по широката улица, през Дамарския мост и – към площада, после по цялата главна улица, почти до градинския мост. От двете страни хиляди граждани ни махат, ние им махаме, цветя се хвърлят – абе, еуфория. Гъмжило, не можеш да се движиш по улицата от хора. С още по-голямо нетърпение чакахме края на манифестацията, за да седнем с колегите в ресторанта край езерото в градската градина или другаде...
- Сега някой сеща ли се да те поздрави за празника?
- Някоя баба ако мине... Допреди години ние, бившите учители от текстилния техникум, получавахме покани за празника – да посетим тържеството в училището или концерт ако има... Но вече не ме канят. Повечето ми колеги измряха, може да не знаят, че съм жив...
- А поздравителна картичка не получаваш ли?
- От кого?
- Знам ли. От общината, учителските синдикати, от бившето училище или бивши ученици може би...
- Виждам някои от учениците си, но и те вече са пенсионери.
- Добре, а защо стана учител?
- От акъл... Защото не исках да ставам офицер – сега и пенсията ми щеше да е друга. И толкова труд и притеснения създадох на родителите си, с желанието си да ставам учител, вместо да се изуча на държавна издръжка във военно училище. Докато завърша гимназия, после и текстилния техникум – години наред, всяка сряда и събота ми изпращаха от село по влака гърне с боб и торба с ряпа, праса и каквото друго има.
- Все пак едновремешните учители поне имаха уважението и признанието на учениците си. Колко ученици си имал?
- Хиляди. Децата се тълпяха да изучават текстилната професия в няколкото различни учебни заведения, през които мина развитието на текстилното образование. Веднага след национализацията на многобройните текстилни фабрики в Сливен – някъде края на 1947 – 1948 г., бе създадено така нареченото ШФЗО – Школа за фабрично-заводско обучение. Тя трябваше бързо да обучи кадри за бурно разрастващата се текстилна промишленост. Учителите Васил Панайотов и Жельо Желев бяха едни от създателите. В началото курсът на обучение бе само шест месеца, после една година, после стана две години. Момичетата се обучаваха за предачки и тъкачки, а момчетата – за апретурата и майстори по поддръжката на машините. Аз преподавах предачество и електротехника. Кандидатите бяха стотици. Предимно деца от селата идваха в това училище – имаше общежитие, храна – всичко безплатно. В началото къщата на Калови, в центъра на града, където беше и училището, се ползваше за пансион, по-късно, когато изгоря фабрика „Лента“, на нейно място в боаза бе построено ново общежитие. След Корейската война (между Северна и Южна Корея 1950-1953 г.-б.р.) в училището дойдоха няколко корейчета – вероятно са били сирачета. По-късно в текстилните предприятия работиха и много виетнамци, но след езиковото обучение те влизаха направо в цеховете – учат се много бързо.
Някъде в началото на 60-те години се обединиха ШФЗО и текстилния техникум. Курсът на обучение бе три и четири годишен, като във всеки курс имаше десетки паралелки. Учениците бяха над 1 000, но не всички желаещи можеха да се запишат в училището. Опашки се виеха в началото на учебната година. Обучението беше сериозно – теория до обяд и практика в предприятията всеки ден след обяд. За всички после имаше работа. В средата на 50-те години във вълнено-текстилния комбинат „Георги Димитров“ работеха 5 300 души, а в града имаше още няколко големи текстилни предприятия – десетки хиляди са били текстилните работници. Работеше се на три смени. Първия курс момчета, които имах като класен ръководител, накрая заведох на практика в габровското предприятие „Георги Генев“ и всички ги оставих там на работа. (По късно текстилен техникум откриха и в Габрово, такъв техникум имаше и в София.)
В сливенския техникум „Добри Желязков“ ние, учителите, бяхме 170. Между другото, някогашните учители съставляваха цвета на сливенската интелигенция – много отлични певци и музиканти имаше, някои от които бяха канени да работят в опери и музикални състави в чужбина, но предпочетоха да си останат учители в Сливен. Те бяха гръбнака на работническата опера – ще спомена само Петър Кутулов. Сценичната му партньорка Нина Божкова също беше учителка – в дърводелското училище. От тези отлични музиканти сега на този свят е Неделчо Домусчиев, един от създателите на прочутия навремето сливенски естраден състав „Червено и черно“. В последните години впрочем той написа и издаде добри книги с разкази. Колега ни беше и фотограф-художникът Стефан Стефанов, който пък със Светлозара Курдова увековечи историята на сливенската фотография. И много други интересни личности и отлични специалисти имаше сред учителите. Моят учител в техникума например – Серафимов – знаеше всичко за текстила и по-късно беше извикан за директор на създадения в София техникум.
- Все пак, текстил в Сливен има и сега. Ваши колеги казват, че по стотина души годишно назначават текстилните предприятия, а бившият текстилен техникум – настояща Професионална гимназия по текстил и облекло - едва диша и всяка година учителите се притесняват дали ще наберат единствената в курс паралелка. Т.е. завършват по около 20-25 младежи, но едва ли някой от тях отива да работи в текстила. Защо младежите не искат да учат в текстилното училище?
- Не щат да учат в текстилното училище, защото там учат за работници. Да сте чули сега някой да се гордее, че е индустриален работник?