Пенчо Славейков

 

Опак край

 

Имало нявга край чудноват -
               може и днес да го има! -
землище хиледи, хиледи той
               мили квадратни обзима.
 
Блъска го Черно море от възток,
               Бяло от юг го припира,
а до ребрата на Дунава бял
той се на север допира.
 
Тъмни гори го и буйни реки
               пряко, на подплес просичат...
Някои историци "Опакий Край"
               бозна защо го наричат;
 

негли на присмех, а дявол ги знай,
               негли съвсем справедливо...
Тъй ли, онъй ли - а в Опакий Край
               опако всичко отива.
 
Туй, що се вика устави, закон -
               дим издимил се отколя:
всичко се върши по царския кеф,
               т.е. по божия воля.
 
Знайни са тамо свещени слова:
               равенство, братство, свобода;
както навсякъде, плява под тях
               дъвче смирено народа.

 
Както навсякъде, върховната власт
               е и върховно начало...
Някога бил е държавния герб
               лев, а сега - кречетало.
 
Да, кречетало! На този е герб
               смисълът ясен и кратък;
зарад когото пък тъмен е, той
               нека внимава нататък.
 
В Редец, столица на Опакий Край
               върху висока могила,
каменозидана сграда стърчи
               с надпис "Тук брашно се смила".
 
Каменозидана сграда стърчи,
               вятърчева воденица -
тъмни ветрила отхвърлят далеч
               сянка над цяла столица.
 
Цялото лято тя глуха стои
               делнични дни и недели;
само когато се вятър вести -
               зиме - понякога мели.
 
Мигом мливари от целия край
               стичат се само тогава,
денем и нощем все глъч, препирни
               и непрекъсната врява.
 
Борят се, карат се кой по-напред
               своята елда да смели...
Цялата сган се разделя надве
               партии - черни и бели.
 
"Пущайте! Вятър от изток повя!"
               Белите викат: "За срама!
Или пък тука съзвани сме ний,
               врява да вдигаме само?"
 
"Чакайте западний вятър! - крещят
               черните ядно и диво.
Само от запад когато повей,
               смила се хубаво мливо." -
 
Викат, делякат се: върхът един
               иска над други да вземе...
А воденични ветрила стоят
               и неподвижни и неми...
 
Воденичарят, накрехнал калпак,
               там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все -
               има ли, няма ли мливо!
 
Ала и нему ей врява и глъч
               доста вече омръзна -
грабна товарница той и завчас
               луди мливари разпръсна...
 
Мирно е около: вятър не вей
               в сградата вътре, ни вънка;
ни воденични ветрила скриптят,
               ни кречеталото дрънка.
 
Бяло-червено-зелений байрак
               дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там -
               наместо гербът държавен.
 
Всякоя зима тълпи по тълпи
               стичат се луди мливари,
всякоя зима повтарят се пак
               там топурдиите стари.
 
А воденичарят, накрехнал калпак,
               сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий Край
               опако всичко отива?!
 
На чудесии обръгнал е той...
               в Опакий Край чудесата
не, както другаде, са чудеса -
               те са в реда на нещата!