Ники Комедвенска не е неогласено име. Известна е най-вече като поетеса и любителите на поезията отдавна търсят нейните стихове, но тя пише и проза. Прописала в родния си град, вече е национално притежание, а я знаят и извън пределите на страната ни.

         Родена е като  Добринка Иванова Кирякова, на 24 август 1971 г. в Сливен. Учи в основното училище „Панайот Хитов" и в ПМГ „Добри Чинтулов“, завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий, а по-късно пак там и магистратура „Средновековна християнска култура“. Дълги години работи като редактор – в сайтовете „Откровения“, “ХуЛите“, в пловдивското издателство „Астарта“. Не е прекратила редакторската си дейност, но за седем години приема учителската тегоба – преподава български език и литература в Професионална гимназия по строителство и геодезия „Арх. Георги Козаров“ в Сливен. От юли тази година е уредник в къщата музей „Емилиян Станев“ във Велико Търново и живее в близкото село Градина.

         Първата ѝ книга – стихосбирката „Свят за лудите“, излиза през 2012 г. Следват „Педя душа“ (2014), „Кабинети за ближни“ (2016) и „Три молитви“ (2022). През 2015 г. издава детско-юношеския роман „За чудо и приказ“. Има (засега) и две книги с разкази – „Целият скапан свят“ (2018) и „Легенда за Градинчица” (2022).

         Ники Комедвенска е носителка на литературни награди за поезия, между които наградата на вестник „Ретро“ (2011), националната награда „Дамян Дамянов” (2014), наградата на СБП „Божидар Божилов“ за книгата „Три молитви“(2022), на Славейковата награда (2024) за стихотворението „Възкресение“ и др. Превеждана е на руски, на турски, сръбски, английски, че и на македонски език.

         Член е на Съюза на българските писатели.

         Казвала съм го на самата Ники, казвала съм го и пред други хора, че Сливен е благословен с най-добрите поетеси в българската литература – Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валентина Радинска... В тази редица отдавна е и Ники Комедвенска. А една поетеса от този ранг винаги е повече от „жена, която пише стихове“. Тя е човек, през когото минава светът с цялото си многообразие, с живата и с неживата си природа и излиза обяснен – е, поне донякъде. И философите обясняват света, но в поезията е някак си по-разбираем. Той сам ли им се разкрива, или те имат търпението да го нищят нишка по нишка и да го разстилат пред нас – ето за това ми се ще да поговорим...

         – В този ред на мисли може би е необичаен първият ми въпрос, но нека те попитам – избраници благословени ли са тези с дарбата да творят поезия, или мнозина я носят, но не всеки има силата и упоритостта (а и възможността) да я развие. Т.е. важно ли е как коланиш даденото ти?

         – Важно е. И аз не го приемам като дарба, а като кръст. И като го осъзнаеш, се превръща едва ли не в бреме. Колкото растеш в това умение, толкова повече нараства и отговорността.

         – Искаш да кажеш, че колкото повече те четат, толкова по-трудно ти става?

         – Да, почваш да преценяваш какво трябва да кажеш, как да го кажеш... Прецизираш речника си.

         А колкото до въпроса ти – да, смятам, че всеки се ражда с някаква дарба. Забелязала съм например, че нито едно дете не пее фалшиво. Но важно е да усетиш дарбата си, за да можеш да я обгрижиш. Не я ли развиваш, тя застива и постепенно изчезва. Ако не цениш нещо, което ти е дадено, ти го вземат. 

         – Може би някои пък нямат и шанса да развият даденото им – все пак зависи в каква среда си попаднал...

         – Не го възприемам като шанс, а като воля, като желание и като характер, ако щеш. Аз не съм родена и отгледана в литературна среда. Баща ми и майка ми са обикновени работници. Ние със сестра ми сме първите в семейството с висше образование. Баща ми е с основно образование. Той си е земен човек. Семейството му, като всяко патриархално семейство, повече е обгрижвало сина си и дядо ми е настоявал да учи, но той си е хванал полето и решил, че това е неговото. Леля ми е завършила учителски институт. Но литературата е била далеч от моите предци.

         – Може би тук е моментът да се върнем в началото и караме по ред – споменаваш в биографичните си бележки, че корените ти са от двата края на България, че и отвъд нея. Сигурна съм, че си от хората, които държат на корените. Разкажи ни за рода си – поне това, което знаеш...

         – За съжаление, не знам много. Родът на майка ми е от едно село в Ямболско – Попово. Близо е до Елхово и току до турската граница. Но тъй като родителите ѝ са починали рано, не се е запазил спомен за предшествениците им. Предците на баща ми пък са преселници от Беломорска Тракия. Прадядо е убит през 1912 г. през Балканската война, в битката при Чаталджа. Дядо ми е роден предната, 1911 г. Той и неговият брат са отгледани от майка си, която е прословута баба в нашия род – баба Пена, останала сама и ходела с пищов под престилката. Силна и корава жена. Но кой и кога се е преселил в България, не можах да установя. Селото на баща ми – Екзарх Антимово, беше второто по големина в Бургаска област, с голямо училище, но сега е западнало. Така или иначе, майка ми и баща ми се озовали в Сливен, без да имат връзка с града, и тук са се събрали.

         По-известният човек в рода ни е Александър Коджакефалията, видният бургаски меценат. Той е чичо на баба ми. Не знам защо, но баба и дядо никога не са говорили за него. Чак когато починаха, в семейството се заговори за Коджакефалията. Недялко Йорданов е изследвал живота му и от неговата книга знам повече за този зебележителен човек, отколкото от семейните спомени.

         – Кога усети повика на римите?

         – Преди да се науча да пиша. Аз свързвам езика с музиката. Когато усетиш музиката на езика, тогава можеш да пишеш стихове. И не е задължително да е в рима – римите не са умишлено търсени, те се появяват като езикова музикална фраза. Но да, още преди да се науча да пиша, започнах да си измислям такива неща, но не като нещо сериозно или амбициозно. Първият опит за изява беше в трети клас, когато с учителката ми изпратихме стихче във вестник „Септемврийче“. Върнаха ми любезен, но категоричен отказ. Нямам спомен за какво съм писала, но явно е било твърде наивно и неумело, за да не го отпечатат.

         – Какво всъщност най-много те занимаваше в детските ти години?

         – Игрите. Детските ми години преминаха в едно много спокойно време. Застроената сега източна част на града беше заета с лозя и много сме обикаляли цялата детска банда – да крадем череши и да вършим какви ли не детски глупости. Играта по улиците вечер беше до 9 – 10 – 11 часа, но родителите не се тревожеха за нас. Хубаво, спокойно детство – като на повечето тогавашни деца.

         – Съжаляваш ли днешните деца?

         –Те живеят в един телефонен свят, в който ние сме излишни. Няма как да им липсва нещо, което не познават. В природата те не са адаптивни. Цивилизацията убива интелигентността. Изчезва нуждата от мислене, речта обеднява. Вече се говори за клипово мислене, телефонен аутизъм и какво ли не.

         – От онова време скътала ли си някого в сърцето си като Учителят?

         – Всеки по-възрастен беше авторитет за нас. Обществото, ако употребим днешния термин, беше стожер на реда. Не можеше да направиш някоя дивотия, без най-близкият възрастен да ти се скара. Да не говорим, че можеше и ушите да ти опънат, и врата да ти запалят. Имаше сериозен обществен контрол и ти, малко или много, се съобразяваш с него. Това нещо беше разбито, после се разби и семейството, а сега очакваме от децата да бъдат уважителни и възпитани. Няма как да стане. Дължим много на съвременните деца, но това е тема за отделен тежък разговор.

         А иначе, в училище, струва ми се, че всички учители ни обичаха. Но като най-грижовна и най-близка до сърцето ми е останала Соня Карагьозова – великолепна учителка, преподаваше ми български език и литература от V до VII клас. Тя ни научи да обичаме литературата, не да я тълкуваме или търсим скрити послания. А когато обичаш едно нещо, започваш и да го разбираш.

         Аз кандидатствах след VII клас в Природоматематическата гимназия, където тъкмо бяха открили паралелка по биология и химия. И всъщност основно образование, което тогава все още беше осемкласно, завърших в ПМГ. В гимназията също имахме много добри учители, учителка по литература ми беше Румяна Петрова.

         – Като чувам кои учители отличаваш, вероятно не си имала съмнения, че ще кандидатстваш българска фиология?

         – Всъщност имах. Аз влязох в паралелка с биология и химия с намерението да стана лекар, каквито станаха повечето ми съученици. После кандидатствах и право, за което не ми достигна балът. И след първи курс в Търновския университет бях решила да се местя. Но явно имам страхотен късмет, защото винаги съм попадала на преподаватели, които са ме напътствали. Моята преподавателка по старобългарски език проф. Мария Спасова, тогава ми каза: „Сигурно ще станете чудесен юрист. Но не Ви е мястото там – ще загубите”. Е – послушах я.     

         – Ще ми кажеш сигурно, че в поезията имаш много учители, но кой е този от когото наистина, ама наистина си се учила?

         – От най-добрите, разбира се. Всъщност първата книга с поезия, която наистина ме завладя, беше „Антология на българската любовна лирика”. Поезията в този сборник е великолепна. Там за първи път срещнах Георги Драмбозов, Таню Клисуров, Лиана Даскалова – непознати дотогава имена, но каква влудяваща емоция. След това започнах да чета много поезия.   

         – Помниш ли първото си напечатано стихотворение?

         – Беше във в. „Сливенско дело“. Деньо Денев беше главен редактор и ми пусна едно или две стихотворения.

         – Но това е било вече в началото на 90-те години...

         – Е, тогава. Дълъг период не съм писала. След тази пубикация пак спрях да пиша.

         – Защо?

         – Ходех известно време в един литературен клуб, където, се ценеше само свободната поезия, беше много нашумяла. Класическият стих бе направо низвергнат. С моите класически стихотворения се чувствах като динозавър, гледаха ме особено. Видях, че не мога и не искам да пиша по друг начин, и млъкнах.

         Недялко Йорданов е първият поет, който ме забеляза. Тогава, мисля, че беше 2009 година, за  публикация във вестник „България днес“ ми поиска десет любовни стихотворения, а аз му казах, че нямам такива.

         – Впрочем, аз също забелязвам, че нямаш много любовни стихотворения...

         – Имам, но не много. Това му казах тогава – че нямам десет. А той каза „Имаш, имаш, аз съм ти чел стиховете и знам, че имаш“... Изпратих му, де... За целите на тази публикация за пръв път писах и нещо като автобиография.

Недялко Йорданов е и редакторът на първите ми две стихосбирки.

         – Не съм те питала как става – решаваш да напишеш едно стихотворение и сядаш или то само си идва...

         – Не решавам нищо, то си решава. Писането на проза е по-трудоемко, то изисква заседяване пред белия лист, докато поезията е импулсивна. Най-трудно всъщност ми е да запиша нещо, което ми е хрумнало...

         – Ако е през нощта или на неудобно за писане място, запомняш ли стиха?

         – Да. И на сутринта обикновено всичко си е дошло на мястото. Трябва да дойде цялото стихотворение, за да седна да го запиша.

         – Значи имаш добра памет?

         – Не е моя заслугата. Да, и винаги идват отзад напред. Но ги помня до момента, в който ги запиша. Сега, ако ме питаш, наизуст мога да кажа може би само две стихотворения.

         – Кога и защо стана Ники? И защо пък Комедвенска?

         – От Никѐ, богинята на победата. А Комедвенска ми хареса, още повече че е фамилия от Котленския край. Там има род Комидвенски. Звучеше ми бойно, по комитски – просто ми хареса, пък и ме свързва със Сливенския край. Почнах да се подписвам така някъде от 2000 година. Както казах, от 1990 докъм 2000 г. нищо не съм писала. Мълчах си. Може би така стана по-добре... 

         – Може би си акумулирала творческа енергия, която от един момент нататък не можеш да задържиш... Но Ники или Доби? Аз например, те знам само като Ники. Вкъщи как си?

         – Както дойде, най-често „мамо“. Но на работа, макар че съм кандидатствала с личната си карта, всички ми казват Ники. Май никой не ми казва Доби.

         – Кога прибави към фамилията си Димитрова с тиренце? Съпругът ти е военен – в Търново ли се запознахте? Знам, че студентките доста си взаимодействат с випускниците на военното училище там...

         – Съпругът ми е завършил Висшето военно училище във Велико Търново, но ние се запознахме в Сливен. Имаше някога клуб на радиолюбителя към Организация за съдействие на отбраната. Двамата сме радиолюбители, там се запознахме и от 1995 г. сме семейство.

         – Ето, това е ново за мен – че имаш такова хоби. Работиш ли още с радиостанция?

         –Да, имам си личен инициал, работя с радиостанцията. (Инициалът,известен още като позивна или опознавателен знак, е уникалното „име“ на всеки радиолюбител, с което той се идентифицира в ефира. Този код се състои от префикс– букви и цифри, указващи държавата, и суфикс – букви за конкретния оператор. – ИИ). Някога това беше единственият начин да имаш връзка със света. Свързвахме се с японци, американци, канадци... И сега има хора, които се свързват по този начин, но аз намирам все по-малко време да го правя. Имам си късовълновия трансивър. Тогава работехме с морзовата азбука, всичко се правеше на ръка, с ключове и човешкият фактор беше много важен. Вече всичко се пуска през компютър.

         – Как гледаш на семейството? То май трудно вече може да се определи като основната клетка на обществото...

         – Аз все още вярвам, че едно дете, което расте в здрава семейна среда, има много по-големи шансове да се изгради като достоен човек. За съжаление, има и родители, които използват децата си като инструмент за наказание на партньора. Виждала съм. И ме притеснява фактът, че над 60 процента от децата в училището, в което бях, са или на разведени родители, или с един родител, или съвсем без родители, оставени на баба и дядо. Много си личи, когато детето е от такова семейство.

         – Знам, че съпругът ти Димитър е бил и на международни мисии...

         – Да, бил е в Афганистан, в Истанбул беше една година на езикови курсове. Работеше в Сливен, в Стара Загора, беше в Пловдив, в София, по курсове и учения. Отпреди мен работи във Велико Търново. И като се замисля, от 30-годишен семеен живот, дали има и пет години да сме живели заедно... Нямахме време да си омръзнем.

         – Значи идеята всъщност е да се съберете в Градина... А от сина си какво очакваш?

         – Синът ми Никола вече е 30-годишен самостоятелен човек, но е първият ми педагогически експеримент. Доволна съм от резултата, той е трезвомислещо момче. Но най-много съм доволна, че остана в България. Завърши Военноморското училище във Варна, цивилна специалност, и намери вариант да работи тук. Радвам се, че двамата с приятелката си ще се приберат в Сливен, в апартамента, който ние освобождаваме, защото според тях, във Варна е станало невъзможно за живеене.

         – Доскоро беше учителка. Тази професия (както и журналистиката, впрочем) не изсушава ли човека?

         – Изцежда го.

         – Да, може би това е по-точната дума...

         – Защо ли... Първо, отнема ти почти напълно времето. Съвременните изисквания към учителската професия са свързани с много бумащина. Второ – вкарва те в един коловоз, от който няма излизане. Няма вече творчество в тази професия. Иновативни методи, иновативни подходи – това са методически рамки, от които не ти позволяват да излезеш. Не те оставят сам да избереш начина, по който да обясниш едно произведение. Обясняваш метафора, метонимия – никой не запомня тези стилистични фигури. Теоретизацията в литературата е много. И друго – в този предмет трябва да бъде вкарано най-доброто, образецът. Детето може би няма да го разбере веднага, но идеята е един ден да посегне само към образците в литературата. Важни са, разбира се, и езиковата култура, критичното мислене, но то не се възпитава с теоретизиране. За учителя тези изисквания са убийствени, а за твореца са смъртоносни. През отминалата учебна година успях да избутам всички ученици от моя клас до матура, но битката беше голяма. Нямам повече сили.

         – Възможно ли е полуграмотни хора да разберат високата словесност?

         – Само на емоционално ниво. Те работят с 300-400 думи и извадиш ли ги от езиковия им комфорт, са безпомощни. По-лесно възприемат поезията, защото тя е като емоционална бомба. Когато нещо емоционално ги трогне, може и да не го разбират, но го усещат. Това е някаква органическа реакция. А класическата литература – предосвобожденска, следосвобожденска – им е чужда, най-малкото като език. Споменах вече, че синтаксисът ги затруднява – обърнатият словоред, например. А поезията не може без усложнения синтаксис.

         – Ето цитат от твое есе: „Често повтарям на своите ученици, че истинската история на човечеството е литературата. И не само защото разказва съдбата на хилядите обикновени хора, които пишат институционалната история с кръвта на живота. И не само защото е написана с истинския език на народа си. И не само защото задава най-важните въпроси на своето време и им дава отговори по най-човеколюбивия начин. Но най-вече защото винаги се пише честно и точно затова институцията е безсилна да я подчини на собствените си интереси. Литературата има само един господар и това е времето. А това я прави изключително неудобна за всяка власт.“ И съм съгласна, и не съвсем, защото примерно Иван Вазов и Захари Стоянов създават митове, които историците десетилетия не могат да избият от съзнанието ни.

         – Историята, както знаеш, е конюнктурна – днес едни са ни освободители, утре не са. Художествената литература не могат да пипнат, макар че правиха опити.        

         Да, литературата създава митове и някои са полезни, някои – не съвсем. Аз съм казвала и на моите ученици – Вазов например е бил наясно кой е предател и кой не и това е документирано в анкетата на проф. Иван Шишманов с него. Знаели са още тогава за клеветите на сестрата на поп Лукан, знаели са, че поп Кръстьо не е предател и на въпроса защо така го е представил, отговаря простичко: „Защото ми трябваше антагонист”. Много се е писало и за митовете, които Захари Стоянов създава около Априлското въстание... Имат си литературните грехове, но виж – тези хора са имали една цел: да създадат иконите на българската свобода. И това ги оправдава.

         – Повече четеш или повече пишеш поезия?

         – Ако повече пишех, трябваше всеки месец да издавам по една книга. Впрочем, има автори с по 60 – 70 книги...

         – Кои са съвременните автори, към които най-често посягаш?

         – Ако говорим за библиотеката ми от съвременни автори, можем да включим в нея Ивайло Балабанов, Иван Динков, Маргарита Петкова с ранната ѝ поезия, Миряна Башева, Иван Есенски, Добромир Тонев, Георги Борисов, когото малко хора знаят, но е великолепен поет, Атанас Звездинов, който е един от малкото автори, продължили баснята като жанр. И още много... Но това са поети. А последните големи съвременни български романи за мен са „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков (изд.1987 г. – б.а.) и „Калуня каля“ на Георги Божинов (изд. 1988 г. – б.а.). След тях нямаме кой знае какво. Демокрацията не можа да роди роман от категорията на „Тютюн“, на романите на Димитър Талев, на Цончо Родев... Такива епични романи не се родиха. Милен Русков направи опит, но донякъде.

         – Литературните критици (които отдавна не критикуват, но затова пък понякога заслужено хвалят) те държат в полезрението си, но и много съвременни поети прескачат егото си, когато те споменават...

         Атанас Звездинов:  „Ники Комедвенска е завършен поет. Несравнима с нищо от съвременното познато, освен с най-доброто от някои класически образци.”; (в. „Словото днес“)

         Чавдар Добрев:...Ники Комедвенска е от поетите „предпочели езика на съпротивата и протеста... Тя борави с нюансите на родния език професионално, намира точен и красноречив, с драматични отсенки израз. Монологичните форми преливат в разговорни…“ (в. „Словото днес“)

         Панко Анчев: „Сред тях (групата поети и разказвачи, навлезли в зрялата си житейска възраст – б.а.) Ники Комедвенска се налага като безспорен талант, водещо име, завършен творец, пред когото тепърва се отварят плодотворни и благодатни творчески години.Най-важната задача пред тези автори и конкретно пред Ники Комедвенска е да разчистят измислиците и бездарията на постмодернизма и да започнат да възстановяват и утвърждават реализма в българската литература.Те трябва да посеят отново здравия разум, умната дума, конкретната случка, моралния човек, за да се види в литературата реалният живот и неговите реални проблеми.“ („Литературен свят”)

         Банко П. Банков: „... без донякъде подвеждащо дипломиране в школи за творческо писане и насърчително потупване по рамото, на страниците на „Словото днес“, отначало със стихове, а след това и с разкази, категорично се изяви впечатляващ талант. Нуждаещ се не от благосклонно предричане на обещаващо развитие, а от признание без усукване на безспорна дарба и можене: Ники Комедвенска.“ („Литературен свят“)

         Иван Д. Христов: „Ако можем с една дума да определим морала на нейната поезия, то тази дума е – ЧОВЕЩИНА“. („Литературен свят“)

         – Задачата на литературната критика е да събере и систематизира направеното в определен период, да го подреди или класира по някакъв начин, да го оцени. Но всеки иска да е най-високо в класацията, затова и вече не се пишат отрицателни рецензии – всичко е положително.

         – Т. е. искал човекът, написал, браво на него... Много хора нямат дарбата, но имат амбицията да бъдат поети. Издават стихосбирки, представят ги пред публика...

         – Това е симптом за лоша читателска култура и висока себеоценка. И тук ще спомена ролята на конкурсите, които създават фалшиво самочувствие. Много често сред масата претенденти няма нещо стойностно, а трябва да се излъчи победител. А когато си вече победител, акумулираш самочувствие. Електронните сайтове също изиграха много лоша роля – има я порочната практика да трупаш лайкове и коментари. И колкото повече коментари имаш, толкова по̀ на преден план излиза това, което си написал. Има майстори на хвалебствените коментари. А получилият похвалата се чувства длъжен да върне жеста. Така посредствени произведения се оказват с хиляди четения. Естествено, и да кажеш на автора, че произведението му не струва, няма да ти повярва. Колкото повече хора са забелязали някой автор, толкова повече той се издига в собствените си очи. Това е особено опасно за младите пишещи. С такива млади автори имам опит, защото работя с деца от Хуманитарна гимназия. Прави ми и впечатление, че те не умеят да разчитат синтаксиса на съвременната поезия. При тях рядко се среща класически стих – пишат всичко свободно. Но така наречният „свободен стих“ не може да бъде лесно овладян, той е висш пилотаж. Там музиката на стиха се извлича на фонетично равнище. И голяма част от стиховете им приличат на писани от изкуствения интелект.

         – А може и да са писани...

         – Може. И ми прави впечатление, че напоследък не се случва да се присъди награда на млад поет, на някой до 25 – 30-годишна възраст. Но когато семейството каже „детето има талант“, когато учителите го хвалят, роднините му ръкопляскат, ако си позволиш да му покажеш слабостите, ставаш лош и неразбиращ. Младите не умеят да приемат критика. И по този начин дори и да има някакъв талант – виждала съм такива случаи – той е убит още в зародиш. Така че хваленето е колкото полезно, толкова и вредно. Даже по-скоро вредно.

         А – и друго съм чувала: „Не ме публикуват, защото нямам връзки...”. Не е въпрос на връзки. Аз, като видя нещо хубаво, веднага пращам в „Словото“. („Словото днес“, официален вестник и новинарски портал на Съюза на българските писатели – б.а.) Но не се срещат често стойностни неща.

         – Недялко Йорданов още с първата ти стихосбирка „Свят за лудите“, с която печелиш наградата „Дамян Дамянов“, те определя като „прекрасно лудата Ники Комедвенска“. Но и пише, че в нея има много тъга – и това се забелязва и по-нататък. Откъде идва тази тъга?

         – Недялко Йорданов е много добротворен и винаги е бил. С него поддържаме много топли отношения, от време на време му изпращам по нещо, което съм написала. Но това за тъгата – тя си идва от самия език, а има и нещо друго... Аз не съм чела стихотворение, в което лирическият герой да е безумно щастлив. А ти?

         – Май не – освен в някои песнички за лятото и морето, може би...

         – Най-оптимистичното стихотворение, което съм чела, мисля че е на Дамян Дамянов:

Нищо особено. Нищо особено.
Ден като ден. Като всички.
Даже и сводът е смръщен и злобен, но
още е пълен със птички.

         ..........

Нищо особено. Нищо особено.

Нищо, освен че живея!

         Щастието е много нереалистично. И самият свят е тъжен, по принцип, но нашият език е натоварен с една допълнителна тъга.

         – Смяташ че е от езика?

         – Българската поезия се ражда от една уникална песенна поезия – народната. А какви народни песни имаме ние – колко са забавните и веселите и колко са тъжните. В основата е тъгата. Нашият език е натрупал пет века тъга. След като няма държава и държавна политика, народът намира начин да създаде свое изкуство и да се идентифицира с него. След Освобождението точно това изкуство помага за определяне на българските етнически граници. Според Михаил Арнаудов там, където се пее „Изгряло ми ясно слънце“, там е българска земя. И затова смятам, че от фолклора, т.е. от езика, идва основната тъга.

         – Това за ЧОВЕЩИНАТА, според мен, също е определящо за твоята поезия. Не са много поетите, които пишат – така аз го определям – социална поезия. Животът ли го изисква от теб?

         – В центъра на много днешни поети стои собственият им Аз. А той не е важен за обществото. Дори и да е Аз, трябва да звучи като Ние. Иначе как ще се припознае другият човек в това стихотворение? Кого го интересува дали поетесата е влюбена, дали ѝ се реве, или е щастлива?

         –Темите те намират или ти ги намираш?

         –Те ме намират.

         –Т.е. Животът изисква от теб да пишеш така?

         – Стефан Цанев има една хубава мисъл – че животът е поезия, но от поезията никакъв живот не става. (Според AI „... Фразата подчертава вечната истина, че само с мечти и възвишени мисли човек трудно може да оцелее или да уреди материалното си съществуване. Въпреки това, именно поезията е тази, която осмисля живота и го прави красив.“– б.а.) Като се замислиш, е точно така – в цялата ни литературна история няма някой, който да е работил като поет.

         – И писателите са единици... Имаш ли любимо свое стихотворение?

         – Нямам.

         – Прехвърляйки фейсбук страницата ти, виждам, че най-често си споделяла „Балада за куцата кобила“. Защо?

         – Може би ме определя най-точно. Като погледнеш, аз доста куцо съм тръгнала. И късно, и без никакви контакти със средата, от която бих могла да се уча. А – и това е едно от малкото ми стихотворения, което знам наизуст.

Аз знам, че по рождение съм куца

и се огъват мойте колене,

но днес строших проклетата каруца

и тръгнах с чистокръвните коне.

                 ..........................

         – Не са много и поетите, които умеят да представят стиховете си пред публика. И ти си споделяла клипа с Радко Радков, който рецитира поемата си „България“. Той не маниерничи, а съпреживява. На тази искреност няма как да не се възхитиш. Аз не се определям като особено емоционален човек, но си ме просълзявала – примерно със стихотворението си „Моят първи приятел“. Не когато го чета, а когато го слушам от теб. Рецитацията, в крайна сметка също е изкуство и не всекиму е дадено да го владее, но какво то в повече дава на поета?

         – Да, малко са поетите, които умеят да рецитират, а е важно да пресъздадеш създаденото. Това е емоционален взрив и ако не можеш да го представиш така, губиш. Мисля, че никой не може да каже стихотворение по-добре от този, който го е написал – аз не обичам друг да ми рецитира стиховете, защото той има различен прочит. Артистите обикновено поставят едни техни си акценти, често не на място. Имам ли възможност, чета си нещата лично.

         – Сигурно имаш и други награди освен тези, които съм споменала?

         – Наградите изобщо не са важни – те не са част от творческата биография на един автор – независимо писател, композитор или художник. Никой не ги помни. Онзи, който тръгне да си прави биография от награди, е дотам. Биографията е това, което създаваш.

         Журирала съм конкурси и чета изпратените творчески биографии, понякога  по десет страници с награди – първо, първо, първо място... Сега наистина има много конкурси и някои се амбицират да ги спечелят всичките. Такъв автор оставя впечатлението, че работи само за конкурси, не го интересува изкуството, с което се занимава, а трупа награди. А всъщност в тази работа няма състезание. Наградите не те правят нито по-талантлив, нито по-успешен.

         – Нека погледнем и към прозата ти – тя ли е по-разтоварващото ти занимание, или наопаки?

         – Не – прозата е по-натоварващо занимание. Тя изисква много знания. Дали ще е разказ, дали повест, но трябва да познаваш в детайли това, за което пишеш. Срещала съм безумни исторически романи, омесили факти и термини от различни епохи. Тръгнеш ли да пишеш за някакъв период от време, особено за миналото, трябва да си наясно не просто с историята от учебниците, а да я четеш от източниците, за да навлезеш в средата, в езика. Това е гигантски труд, години работа.

         – Наистина, малко са добрите исторически романи и в световната литература.

         – Малко са. Така че на въпроса – да, по-трудна е  прозата, но пък поезията много помага там.

         – Как?

         – Поезията обогатява езика на автора. Вземете Йовков – „като мътен порой се спуснаха кърджалиите...“ Това е амфибрахий. Все пак и Йовков е започнал с поезия. Поезията помага за поетиката на прозата.

         – Разбрах вече коя е твоята Градинчица... Но казвала си в интервюта, че не би сменила Сливен или ако се наложи, би го сменила с по-малко градче, от вида на подбалканските. Ето, че го смени – наистина с по-малко селище, но не съвсем подбалканско...

         – Селото е наистина в равнината, в Северна България, но историята му е много интересна. Там се събират хора от три балкански села – Зая, Каломен (откъдето е родът на моя съпруг, даже дълги години са им викали Каломенски) и Пастушево. Първото му име е Бидерлии, което означава начало на вода, извор. После става Градинчица, Градина, Стефан Стамболово (защото Стамболов бил там на една сватба), а миналата година му върнаха името Градина. С това име и аз го заварих в първите години на демокрацията. После върнаха Стефан Стамболово, а сега с подписка от жителите се възстанови името Градина.

         – Но Градинчица звучи много по-поетично...

         – Така е – старото име е много поетично. Но селото е уникално. То е в равнината, но си е балкански тип – всички къщи са на два етажа, с каменни огради и зидове. Камък и дърво – това е материалът. От дълги години реставрираме къщата на съпруга ми, така или иначе всяка събота и неделя бях там и ето, че доживяхме... Имам си двор, отглеждам цветя и зеленчуци.

         – Предполагам, че много от героите ти в „Градинчица“ са реално съществуващи личности?

         – Да, хората там са много интересни. Макар че кореняците градинчани почти свършват вече...

         – Живееш в Градинчицата си и всеки ден пътуваш до Велико Търново?

         – Да, разстоянието не е голямо, 27 километра. Чувствам се добре, тук е по-широко. В големите градове времето тече линейно, а на мен линейното време вече започва да ми пречи, да ми тежи – някак си е разчленено сутрин от осем до осем вечерта. Ставаш, пиеш кафе и т.н. по график. На село времето тече пространствено. В града почна да става тясно, пренаселено. Колкото и Сливен да се смалява демографски, с интензивното строителство пространството за дишане отеснява. А малките пространства изваждат най-грозното у човека. На село хората са други.

         – Аз лично си мисля, че Сливен все още е спокоен град – хубав за живеене на малки деца и пенсионери, но не и ако искаш да градиш професионална кариера. Смяташ ли, че си намерила своето място с работата си в литературен музей?

         – Рано е да се каже. Но определено ми е по-уютно, по-спокойно и най-важното – имам време.

         – В крайна сметка, остава ли Сливен твоят град?

         – Тук сме се родили със сестра ми, тук са преминали петдесет години от живота ми. Разбира се, че Сливен е моят град. Независимо че вече работя във Велико Търново и живея в Търновския край, аз се идентифицирам със Сливен.

         – Ти изключение ли си, като се преместваш от по-големия град в по-малко селище, или такава е тенденцията?

         – Не, не е такава тенденцията. Обратно е. Винаги се е твърдяло, че в провинцията не можеш да станеш водещ в някаква област.

         – Ти си опровержение...

         – Честно казано, не знам какво повече може да напише човек, ако живее в София – освен че ще те забележат, като ходиш по представяния и прочее културни събития. Това, че ще влезеш в някакъв културен кръг, едва ли ще те направи по-добър.

         – Все пак контактите с равностойни на таланта ти хора не е ли необходимост за всеки творец, не помага ли за професионалното израстване?

         – Полезно е, разбира се, да контактуваш с равностойни и по-големи от теб творци. Живият контакт е много полезен, но при съвременните средства за комуникация разстоянията не са проблем. Пък и аз непрекъснато пътувам, срещам се и с колеги, и с читатели. Мисля, че знам къде е моето място.

         – С кого си контактуваш най-активно?

         – С Иван Есенски, с Мария Бегова, Атанас Капралов, който, като директор на Националния литературен музей ми е и настоящ шеф...

         – А писането за деца? Предполагам, ще ми кажеш, че е по-трудно, както мнозина казват, но като че ли на практика някак си по-лековато се гледа на него?

         – Не, не, детската литература е много сериозно нещо. Много трудно се пише за деца.

         – Това знам. Но като че ли не се цени достатъчно тази литература...

         – Не знам защо не се цени. Съвсем случайно научих, че стихотворението ми, което не е писано за деца – „Моят първи приятел“, но само последния куплет, е включен в читанката за четвърти клас.

Моят първи приятел отдавна се скита из рая...

Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная –

ако Бог ме попита: „Дете, на обичане кой те научи?”,

ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!

         Наложи ми се да правя и една детска пиеса, пак за четвърти клас, свързана с учебното съдържание, което беше елементарно, а децата не са толкова елементарни. Напротив, те са много подозрителни, веднага улавят всичко насилствено и принудително, защото не четат рационално, а емоционално. Днешните деца с едновремешните детски стихчета не можеш да ги хванеш. Имам стихове за деца, но малко. Сега едното от тях – „Хиперпослушна“, с Хайго (Хайгашот Агасян – б.а.) го направихме на песничка.

         – Вече има доста песни по твои текстове. Колко са и коя ти е любима?

         – Не ги знам. Не ги броя, защото аз съм случаен минувач през писането на текстове за песни. То няма и много композитори, с които да се работи. Работя с Ефтим Чакъров, със Светослав Лобошки, с Хайгашот Агасян – това са. По принцип те ме търсят. С Хайго направихме може би най-добрата детска песен по мои стихове – „Пътят за България“. Децата много я харесват. Тя ми е и любимата. Писана е за детския хор на Челопеч. И историята ѝ е много интересна, роди се пак случайно и недисциплинирано. Хайго ми беше поръчал детска песничка за доброто. Мислих, мислих за доброто, пък се роди този текст за крокодили и камили. Но пък Хайгашот усети текста и написа много хубава музика. Аранжиментът е на Светльо Лобошки, а децата я изпълняват прекрасно.

         – Има ли случка от детството ти, която не си разказвала досега, но ти се ще?

         – Не си спомням нищо конкретно, за което особено държа да разкажа. Но почти всичко за мен съм разказала в текстовете си. Колкото и да се опитваш да избягаш от себе си, няма как да се скриеш – езикът винаги намира начин да те разкаже. Петър Увалиев го е формулирал много точно: „Не аз говоря езика, езикът ме говори”.

         – Ти си от малцината писатели в България, които издателствата печатат за своя сметка. А иначе всеки може да издаде книга – това добре ли е, или зле?

         – И в това имах късмет – покрай издателствата, с които съм работила като редактор.

         А дали е добре, или зле, че всеки може да издаде книга – всичко е в мярката.

         – Говорихме вече за това, но ще спомена тук и Надя Неделина, която ми е казвала: „Нека има. В нивата с литературни плевели, все ще избуи някое цвете.“ Въпросът обаче е преситената публика дали ще забележи цветето...

         – Този, който има създаден литературен вкус, не може да бъде излъган с някаква елементарна книга. Колкото повече чете човек, при все липсата на професионална литературна критика, неговото собствено критично отношение се вдига. Но разбира се, има и всеядни хора – на романите еднодневки с типови сюжети. Издателствата работят и за тях. Като млада съм чела и такива неща, но и те са ми били полезни, защото вече знам какво не искам да чета.

         – Усещаш ли завистта между творците?

         – Има я. Но и без това не може. Важното е да има някаква общност. Пък и завистта също е оценка...

         – Освен новото местожителство и новата работа, какво още ново предстои за теб?

         – Искам да издам пет пиеси – пак за деца. Те са с образователен характер за най-малките – от първи до четвърти клас. И там, както в другите ми работи за деца, персонажите са нито положителни, нито отрицателни. Защото и при най-лошите герои, като при всяко едно дете, има много потенциал за развитие. По принцип детето не борави с понятията добро и лошо в общоприетия смисъл, а от гледната точка на своя свят. Мисля, че по забавен начин се оформят в пиесите понятията за обществено добро и обществено лошо. Надявам се те да бъдат в помощ на учителите, които понякога за Коледа или за 24 май например  се натоварват и да измислят сценарии.

         Другото – предполагам, че оттук нататък ще издам само още една стихосбирка.

         – Не се заричай...

         – Не се заричам, но струва ми се, общо взето, че поезията си я написах. Оттук нататък ще започна да се повтарям. Колко по-различно да интерпретираш едни и същи теми? Та в замислената стихосбирка ще включа последното, което съм написала – една поема „Българска песен“. И ще се ориентирам към прозата. Ще ми се да напиша роман за българските земи през втората половина на XIV век, за последните добри дни на България. Поне ще опитам. Струва ми се, че периодът е относително добре документиран, не само от чужди източници, но и от писанията на църковните ни отци, които слабо са използвани. Имаме запазени произведенията на патриарх Евтимий – четири жития и четири похвални слова, също негови писма и послания. Имаме продължение на Търновската школа извън България с много интересни произведения.

         – Разбирам, че освен радиолюбителството, имаш и друго хоби – риболова. Той пък какво ти дава?

         – С него мозъкът ми си почива. Гледаш плувката и не мислиш за друго. За мен е страхотен начин да се разтовариш. А иначе много обичам да върша какъвто и да е физически труд – дори и тежък. Ходенето по планината също ме зарежда. Бера и гъби, но само няколко вида, които познавам.

         – А колекционираш ли нещо?

         – Не. Събирам само хубави, ценни книги.

         – Няма да отварям дума за Сливен и за бъдещето му, както съм питала други сливналии, защото вече си мисля, че дори не е важно доколко градът ще се развие или няма, след като светът е полудял. Имаш ли подобно усещане? Питам, защото го долавям в поезията ти... 

          Тринадесет

Този свят превъртя. И лечение няма!
Във гърдите му чука студено сърце.
А на къра Стоян, метнал сопа на рамо,
води шарено куче и десет овце.

Този свят е на път да се срине тотално,
Бог отгоре задрасква последното днес.
Само долу Стоян като пряспа е бялнал
десетте си овце и овчарския пес.

Той така и не чу за световната лудост...
Хапна хлебец и сол и си легна към шест.
Сутринта се събуди. И божичко! Чудо!
Две овце се обагнили кротко нощес.

И се цветна на къра последното утро,
а денят се разлисти, от слънце облян...
Повъртя се бездомен и легна във скута
като третото агне на оня Стоян.

Този свят се затри! Падна в собствена бездна.
После Бог го издуха... Ненужно перце!
А Стоян, не разбрал, че светът е изчезнал,
още води тринадесет бели овце...

 

         – Градът западна икономически – да. За съжаление, повечето от нашите бизнесмени се оказаха спекуланти. Но аз не губя оптимизъм – мисля, че ще намерим начин да продължим. Питаш ме какво ще се случи, след като светът е полудял. Не е полудял светът, хората са полудели. Но като че ли виждам и проблясъци на здрав разум. Ако говорим за България, мисля че мнозина се убедиха, че като идем да работим на Запад, не ни постилат червени килими. Напротив, оставаме си хора различни от местните. Оптимизмът ми идва и от това, че виждам съпротива у децата срещу този цивилизационен модел, който им се налага като престижен, задължителен за усвояване, като нещо, на което непременно трябва да подражават, за сметка на българските традиции и обичаи. Питала съм моите ученици какво ще празнуват на 14 февруари. Всички бяха категорични, че свети Валентин не е наш светец и не е български празник. Наблюдавам също, че се връща любовта към земята.

         – Може ли Стоян да спаси света?

         – Да, само Стоян ще го спаси. Категорично вярвам.

         – Още ли вярваш, че думите са по-силни от оръжията?

         – Кажи ми в човешката история кое се помни повече – битките, които е водила една държава, или нейната култура? Всеки народ е останал с културата, която е създал, а не с войните си. Така че при всички положения думите са по-силни от оръжията. Откъде ние знаем за Троянската война? От думите, които Омир е оставил. Без тях изобщо нямаше да знаем за Троя.

         – Казвала си, че мечтаеш да напишеш съвършеното послание към всички хора, което идеално да съчетава форма, смисъл и мелодия. Знам, че го можеш. Но как би ги накарала да го чуят?

         – Дали мога? Някои казват – е, как, ти си творец. Не, не – аз съм сътворец. Само пресъздавам това, което съм видяла. Единственият творец, създал всичко, е Господ (наречете го както искате – Вселена, Природа, Висш разум, Този, който няма име...) Казала съм, но няма да напиша такова послание. Според мен никой човек не може да създаде съвършеното послание, защото самият човек е несъвършен. И да – защото няма кой да го чуе. Истинското изкуство винаги е въпрекипартийно. То не се съобразява нито с конюнктурата, нито с идеологията, а обикновено е срещу нея. И затова властта използва два варианта – или да не ти даде никаква трибуна, да те заглуши, или да те купи.

         И друго – представи си, че изпълня тази си мечта, напиша съвършеното послание. А после какво ми остава да правя?

 

Йорданка Раданчева                                                            Юли 2026