Тази сутрин е починал забележителният художник и сливналия Евгени Вълев. Той беше една от емблематичните личности на Сливен. Светла да е паметта му!

   Публикуваме тук пространното интервю с него от книгата „Сливналии“ (2018 г.)

   Евгени Вълев е роден на 27 април 1933 г. в Сливен. През 1959 г. завършва Художествената академия в София, със специалност Сценография при проф. Георги Каракашев. Повече от 35 години работи като художник-сценограф, но твори и в областта на графиката и живописта, включително стенопис. Известен е като майстор на рисунката. Редовен участник в годишните изложби на Съюза на българските художници, в задгранични негови представяния, в национални и регионални прояви. Първата му самостоятелна изложба е през 1976 г. в галерията на "Руски" 6 в София. Следват самостоятелни изложби в Сливен и други окръжни градове. Картини на Евгени Вълев са в Националната художествена галерия, в сливенската галерия „Димитър Добрович“, в частни сбирки. Известен със строгите си критерии за изобразителното изкуство, дълги години той е секретар на Дружеството на художниците в града ни.

   Художникът Евгени Вълев е лауреат на голямата награда за изкуство и култура на Община Сливен „Добри Чинтулов“. Той е и почетен гражданин на Сливен, носител на орден „За граждански заслуги“, два пъти на орден „Кирил и Методий“ ІІ степен, на юбилеен медал „1300 години България“ и други отличия, включително от Централния съвет на Червения кръст, на чиято планинско-спасителна служба дълги години е активист. Член е на Съюза на българските художници и на Съюза на артистите в България.

   И друг път съм се срещала с Евгени Вълев, и аз като други съм се възхищавала на изящните творби в редките му изяви пред публика. Но по-добре го представя словото на сливенския художник Тодор Терзиев при откриването на изложба с рисунки в галерия „Йордан Кювлиев”през 2013 г. Ето част от това слово:

   „Първата ми среща с творчеството на Евгени Вълев беше в далечната 1976 година.

   Има изложби, които минават и заминават, има и такива, които оставят трайна следа и повод за коментар дълги години. Именно такава беше изложбата от рисунки на автора в галерията „Руски“ 6, която имах късмета да видя още когато бях студент в Художествената академия. Тогава се носеха и легенди за експозицията, направена след завръщането му от експедиция до Килиманджаро.

    По-късно, след идването ми в Сливен, се запознах и със самия Евгени Вълев. Той не скриваше радостта си от завърналите се десетина млади и талaнтливи художници, които можеха да осъществят голямата му мечта за силна група. Струва ми се, че имаше години, когато това почти се случи...

   На пръсти се броят българските художници, които работят еднакво добре в различните жанрове, оставяйки ярка и неповторима следа. Евгени е сред тях. Спомнете си десетките му сценографии. Стенописите му, в които, стъпвайки на традицията, той създава свой неповторим стил. Запомнящи се са и негови запазени знаци и графични оформления, естетската и лаконичната му живопис и неръкотворните му рисунки. Всички те очертават границите на един голям художник.

   Господ го е надарил с огромен талант и невероятна работоспособност – рядко срещана комбинация. Свидетел съм как всеки Божи ден той тихо и кротко с чаша кафе слиза в гаража-ателие, за да се слее със своя свят. Там, където Евгени гледа на творческия процес като на едно искрено забавление...“

   Та ето в този гараж-ателие влизам и аз. Разговорът ни е многотемен и малко хаотичен. Неминуемо е при многоликия творчески и житейски път на художника. Разказва десетки любопитни случки с известни личности, с които е работил или другарувал, но изпровождайки ме, напомня по сливенски: „И каквото сме си казали, между нас да си остане.“ Е, все пак остана и какво да се напише...

   – Г-н Вълев, кои са основополагащите факти във Вашата биография? Визитката Ви включва изложби и други професионални успехи, но малко сте разказвали за живота си... Нека започнем от детството, от родителите Ви...

   – Баща ми, Георги, е от рода Вълкови от квартал Клуцохор в Сливен, но аз съм роден в  махала Сухата чешма и поради грешка в общината, съм станал Вълев. Сестра ми сега живее в родната ни къща... От майка си, Цанка, лека ѝ пръст, знам че нейният джинс е от Ичера. Но тя не споделяше много... беше особена жена – може би аз на нея приличам. Доколкото разбирам, коренът там е доста назад във времето, а моят дядо по майчина линия живееше в Сунгурларе. Казваше се Гено и съм кръстен на него. Баща ми е починал рано и не го помня, но когато почнах да рисувам, комшийките от махалата, където, общо взето, се знаеше всичко за всеки, ми казваха: Ей, Гени, ти знаеш ли, че баща ти ръкоделстваше много. От тях съм чувал, че е бил сръчен човек, но някой в рода да е рисувал, не знам. Ние сме три деца – аз и брат ми сме от един баща, сестра ми е природена.

   Имах късмет с втория ми баща, Никола Анастасов, който беше много етичен човек. Беше началник на ремонтна работилница в текстилното предприятие „Спас Георгиев“ и с едната си заплата успя да ни отгледа – трите деца. Иначе във възпитанието ни не се намесваше.