Традициите и обичаите на Бъдни вечер

   Бъдни вечер е един от най-важните семейни празници в българския календар. Самото му име произхожда от бдение или бъднини. В първия случай по-силна е християнската символика – с молитва да се посрещне раждането на Спасителя. Вторият вариант е отражение на езическите вярвания, според които раждането на младия бог се свързва с възкръсването на цялата природа и се смята за начало на новата година. Затова на Бъдни вечер се извършват множество ритуали, които трябва да донесат късмет и плодородие в дома.

   Според българската традиция семейството трябва да бъде заедно, като всеки негов член изпълнява различни ритуали. Мъжете избират и отсичат бъдника - дебел пън от дъб или круша, който символизира Световното дърво (крепящо реда и хармонията в света). То трябва да бъде запалено от най-възрастният и да бъде оставено да гори цяла нощ. Този огън има пречистваща сила и пази от зли сили, а според народните вярвания точно в навечерието на Коледа небето и адът временно се отварят и сред хората бродят караконджули и таласъми. Пепелта от Бъдника не се изхвърля – една част се разпръсква за плодородие по нивите, а друга се пази като средство срещу зли сили.

   „Гарбис Папазян е на България, на Армения и на Австрия“ – казва друг наш съгражданин, Георги Йорданов. Вярно е, и за трите държави Гарбис Папазян е направил достатъчно, за да го смятат за свой гражданин. Но Гарбис Папазян е преди всичко на Сливен, защото той самият явно се чувства сливналия...

   Роден на 14 август 1920 г. в семейството на търговец, чийто баща се е преселил в града под Сините камъни от Одрин, Гарбис Папазян учи в арменско училище в Пловдив. През 1940 година завършва Сливенската мъжка гимназия и заминава за Виена да следва във Виенския университет. Завършва индустриална химия и като втора специалност – търговия. От 1948 година започва успешната си търговска и предприемаческа дейност, базирана в австрийската столица. Регистрира фирма „Рила“, сдобива се с фабрика за килими, търгува с различни стоки, като за електроника стига чак до Япония. Винаги е работил, сътрудничейки си с България и подпомагайки икономиката ѝ – дотолкова, че социалистическите ръководители няма как да подминат неговите заслуги. А за огромната му дарителска дейност – към България, към родния Сливен, към Армения, Република Нагорни Карабах, към арменски и български организации в Австрия, следва да се говори и пише отделно.

   През годините Гарбис Папазян е получавал признание. През 1987 г. е обявен за почетен гражданин на град Сливен.  По времето на социализма става и носител на златен „Орден на труда“. През 1989 г. е награден с орден „Народна Република България”, първа степен. Носител е на трите степени на орден „Кирил и Методий“, на почетната награда „Сребърен ритон“ на българското министерство на културата, на десетки почетни знаци, грамоти и благодарствени адреси от организации в няколко държави. През 2004 г. сливенският общински съвет учредява награда – почетен знак "За граждански принос", и нейният първи носител е Гарбис Папазян.

   Срещата ми с Гарбис Папазян стана на 30 април – според българи-виенчани, с които обменихме по някоя дума, първият истински пролетен ден тук. Срещаме се след дълги уговорки в разговори по телефона от Сливен и после от Виена, в които г-н Папазян се опитва да отклони желанието ми за среща, като ми задава един и същ въпрос: Вие знаете ли на колко съм години? Отговарям му, че знам – предстои да навърши деветдесет и шест. И точно затова искам да направим това интервю – защото животът му е дълъг и интересен.

   В крайна сметка позвънявам на входа на старата, с благородно изражение сграда, само на пресечка срещу входа на виенската опера и чувам гласа му в домофона. След минутка сме в кафенето. Гарбис Папазян изглежда удивително добре, дори елегантно за възрастта си. Чете без очила и чува без затруднение. Опитвам се да карам по въпросите, които съм му изпратила предварително. Тук-там се получава, но като повечето възрастни хора и той държи преди всичко да сподели изводите, до които е стигнал след преживяното. Прекъсва ме често с думите: „Чуйте какво ще Ви кажа: най-важно е здравето, след това фамилията, след това – майната му“.

   Пита ме как е в България. Отговарям му, че не е много добре. Г-н Папазян има своето обяснение: „Защото народът няма сигурност в утрешния ден и всеки гледа да краде.“ После пита как е Сливен. Отговорът ми е долу-горе същият. „Някога имаше голяма текстилна промишленост“, казва. Обяснявам му, че и сега има, ама не каквато е била. „Имаше и военен клуб“, спомня си събеседникът ми. После ми пояснява, че неща, с които не живееш всеки ден и не си споменавал от десетки години, се забравят.

   – Г-н Папазян, доста е писано за Вас, но повече за Вашите благодеяния, по-малко за Вас самия. А подтика за правене на добрини сигурно има своето основание назад във времето. Нека се върнем, доколкото е възможно, към Вашите корени – докъде стига родовата Ви памет?

   – Забравям вече... Помня майка си, баща си, помня баба и дядо.