Тържественото посрещане на руската армия според наскоро дигитализирания Дневник на руско-турската война от 1877-1878 г. (https://runivers.ru/lib/book8944/479852/?fbclid=IwAR0RxhaoFE1OW1k8dP5fzG44Xf6KE4mECYkD3c4k8caBQHj7TEFlSYUf7QU) става на днешния ден – 20 януари, преди 146 години. Предлагам моя непретенциозен превод на донесението от 8 януари 1878 г. (по стар стил)  на генерал-майор Безяев до генерал-лейтенант  Делингсхаузен. Позволих си да прибавя към текста и справочни бележки, които адресирам преди всичко към по-младите читатели. Радвам се на възможността дигиталната хуманитаристика да прави все по-достъпни за все повече хора писмените паметници на миналото. Това всъщност е категоричният и обективен контрапункт на днешните „редактори“ на колективната ни памет. Да, на 20 януари 1878 г. жителите на Сливен, начело със Серафим Сливенски и Добри Чинтулов, посрещат с хляб, сол и възторжени възгласи своята Освободителка – Руската армия, и това нелишено от патетика изречение е потвърдено от този възкресен за всички ни текст. Отдавна е казано: Verba volant, scripta manent - Казаното отлита, написаното остава: 

240. Командирът на втора бригада от 26-та пехотна дивизия/1/, до командващия на тази дивизия/2/, 8 януари 1878 г., №3, град Сливен

          В 12 ч. през нощта. Донасям на Ваше превъзходителство, че на 8 януари в 4 ч. следобяд пристигнах в гр. Сливен с поверените ми войски благополучно. Забавянето се получи при преминаването през река Тунджа при село Бинкос; през нощта на седми срещу осми (януари), вследствие снеготопенето в планината,  тя беше се разляла, а тъй като двойният брод през нея и през вливащата се рекичка беше без мостове, то в следствие на това, Устюжският полк/3/, преминаващ последен, се движеше като отделен ешелон. Пред град Сливен бях посрещнат от полковник Лермонтов/4/, на когото незабавно връчих заповед относно изпращането на наблюдателни пикети/5/ по пътищата за Шумен, Карабунар/6/ и Ямбол; стражева/стрелкова верига от пехота да се изпрати, за да се пресекат вече посочените пътища. Заедно с това поисках от полковник Лермонтов да изпрати кавалерийска част в Стара река, за да получим информация за движението на Вятския полк/7/с артилерията. 

   Тази сутрин е починал Сливенският митрополит Йоаникий. Той беше втори след патриарха в йерархията на българските православни отци, а ние го познавахме като мъдър и начетен човек, добър пастир на своето паство. Да почива в мир!

   Светла му памет!

    Светското му име е Иван Георгиев Неделчев. Роден е на 2 март 1939 г. в с. Пет могили, Новозагорско. Четиринайсетгодишен, постъпва в семинарията в Черепиш, Врачански окръг, и я завършва през 1958 г., след което отбива военна служба. От 1960 г. до 1964 г. следва в Софийската духовна академия „Св. Климент Охридски“, която завършва с отличен успех. През 1966 г. приключва и с аспирантура в Москва, след което е назначен за протосингел в Сливен, а от 1968 до 1972 г. е протосингел в Стара Загора. По предложение на Старозагорския митрополит Панкратий е изпратен на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн, Швейцария. От 1972 до 1975 г. отново е протосингел в Сливен. Междувременно, още през 1961 г. е подстриган за монах с името Йоаникий. Малко по-късно е ръкоположен за иеродякон, иеромонах и архимандрит. На 20 април 1975 г. е ръкоположен за епископ с титлата Велички в храм „Св. Александър Невски“ в София. На 23 март 1980 г. е избран за Сливенски митрополит.

   Днес митрополит Йоаникий е старши член в Светия синод, втори по сан в Българската православна църква. Автор и преводач е на много книги, основно с богословска тематика. Отличен е с ордена на Светия синод „Св. Йоан Рилски", с "Преподобни Серафим Саровски" (II-ра степен) на Руската православна църква, с медала „Свети Филарет Московски” (I степен) на Московската духовна академия, с орден „Св. св. Кирил и Методий“ и други отличия. Носител е на наградата на Община Сливен „Д-р Иван Селимински“. Уважаван и обичан от сливналии заради красноречието, мъдрите и поучителни слова по различни поводи.

   От предишен разговор с дядо Йоаникий (както повечето ни съграждани го наричат) си спомням разказа му как след като се уволнил от казармата, дошъл в Сливен. Застанал на площада, до храма „Свети Димитър“ и пред паметника на Хаджи Димитър, погледнал Балкана и разбрал, че мястото му е тук...

   – Да, това беше на 27 септември 1960-а година. Предния ден, на 26-и, бях се уволнил от казармата. Качих се на автобуса от Нова Загора за Сливен и рано-рано се озовах на площад „Хаджи Димитър“. Беше Кръстовден по старому, камбаните на храма „Свети Димитър“ биеха и ме обзе едно чувство на благоговение, на благодарност и признателност. Божиите съдби са неизследими – не че съм го мислил в него момент, но явно е така. Не влязох тогава в храма, защото бях още с военната си униформа на ефрейтор. (Бях уволнен малко по-рано от сънаборниците си, след като получих пет-шест телеграми, че като отличник от семинарията, съм записан за редовен студент в Духовната академия.) Камбанният звън ме e умилявал и преди това, в Черепишкия манастир, където се носеше от пет-шест камбани и трогваше душата така, както може да я трогне и умили някоя песен, слово или красива картина. Човекът е създаден чувствителен... Но да, обичам Сливен още от младите си години.

   – Ваше Високопреосвещенство, Бог или Вие сте определили съдбата си доста по-рано, още в детска възраст – кои са податките, които са Ви насочили към духовно поприще?

   – Баща ми беше този, който ме насочи. И аз му благодаря сега, защото един седмокласник едва ли е имал ясна представа какво иска да прави с живота си. Но сигурно и дядо ми Неделчо, който беше силно религиозен човек, е повлиял на моя избор.

   – Разкажете, ако обичате, за родителите си...

   – И двамата произхождат от многодетни семейства. В семейството на баща ми е имало девет деца, на майка ми – седем деца. Хора земеделци... Малко накриво ни гледаха управляващите тогава, тъй като през 1951 г. баща ми не влезе в ТКЗС-то. Влезе по-късно, през 1956 г. Беше тракторист, комбайнер, механик, автомонтьор, рационализатор...

   – Какви бяха детските Ви игри?

   – Детските години пораждат златни спомени, които са неповторими. Но нашите детски години минаха повече в труд, отколкото в игри. Цяло лято сме били по полето – с воловете, кравата, пролетта пък с овцете. Нямаше телевизия, радио, то нямаше и електричество... Мисълта ми е, че детството на нашето поколение беше много по-трудно, но пък имаше общност: селото бе пълно с хора, които се уважават, обичат се, помагат си по седенки, преденки, тлаки. И беше весело, въпреки тежките моменти. Какви хора̀, какви свирни! Това сплотяваше. Имаше уважение между съселяните. И да Ви кажа, когато съм ходил с баща ми да му помагам, да пущам слънчоглед или царевица в браздите, въпреки че е било през март и още студено, но така ми е било приятно – чиста природа, въздухът свеж, птиците пеят...