Сайтът на гражданското общество

baraban.bg

A+ A A-

Обзор

 

 

 

   Подранила, подранила, ама сравнена не с минало или по-миналогодишната, а с преди сто години. Вместо да се чудим защо няма сняг, да сменяме земеделските култури и да изкарваме по две реколти...

Светлозара Курдова

   Все повече губим атмосферата на оня Сливен, с който се гордеем – а той е възрожденският и следосвобожденският град с неговата промишленост, с неговата интелигенция, идваща от признатите европейски столици на културата, с неговите предприемчиви жители. Малцина все още пазят в дома си част от очарованието на изгубения Сливен. Светлозара Курдова е една от тях.

   Познаваме я най-вече като фотограф-художник и допреди години – неизменно в тандем с колегата си Стефан Стефанов. Казва, че точно съвместната им работа, в която се допълват, дава възможност и на двамата да се изявят най-пълно в над 30-те им фотоизложби. По баща Зара, както мнозина я наричат, произхожда от рода Курдови, а по майка – от Кавръкови и напоследък се е вдълбочила в рисувалното изкуство.

- Светлозара, и при Курдови, и при Кавръкови има изявени художници, на кой род повече си се метнала, какво са ти казвали като малка?

- Не може да се каже със сигурност. Наистина и в единия, и в другия род има хора на изкуството. Най-близо, разбира се, е бил баща ми – художникът и учителят Евгений Курдов, но и от майка си Йовка Кавръкова съм научила много – най-вече че всичко, с което се захванеш, трябва да правиш с любов. Но патриархалната атмосфера съм попила най-вече от баба си Мария и дядо Димитър Кавръкови в квартал Ново село, където израснах докато тръгна на училище. Освен че бяха религиозни, те поддържаха всички обичаи, свързани с християнските празници. Отделно пък, че баба ми, която е от Фандъковия род, носеше онази сръчност и уредност, присъщи на едновремешните сливенки. В жените от рода имаше нещо като състезание по скопос – тъчеше се, плетяха се дантели. Гледаше се с четири очи чия къща е най-подредена и уредена. И това състезание не беше само между жените, но и между мъжете. Всеки от тях също е владеел до съвършенство някакъв занаят. Прадядо ми Киро, впрочем, е споменат в песента „Панайот Бойки думаше“ – действието в нея става в Кавръковото дюкянче, където „Киро на булгаре свиреше“. Сега се пеят варианти на песента, но не и пълния текст, който всъщност си има автор – Яна Манафкина, съвременничка на Панайот Хитов и на прадядо ми (а за него има и отделна песен).

   Отмина поредният празник, на който стотици биха се гордели да се наредят пред паметника на Хаджи Димитър – може би най-популярния символ на Сливен, негова емблема. И се редят – който се е домогнал до това право, други пък показно поднасят цветя. Патриотизъм вее около паметника. До следващия празник.

   За наблюдателните сливенци обаче, които не се вторачват само в официалните лица, срам и позор вее около паметника – от десетилетия вече. Постаментът, над който се виши легендарният войвода, говори красноречиво за лицемерния патриотизъм на управляващите и нещо повече - за отчуждението на гражданите от техния град. След като търпят това състояние в най-представителното пространство – счупените стъпала, по
които се изкачват до подножието на обелиска, разкъртената каменна настилка. Поднасящите цветя трябва да гледат в краката си, за да не се прострат по корем пред героя – такова обожание той не изисква. И това продължава празник след празник. Винаги нещо пречи да се извършат елементарни дейности, винаги има по-важни неща. А и никой не пожела да премахне пейките зад паметника, от които пенсионерите (които знаят кой е Хаджи Димитър) съзерцават дъното на войводските потури, а тълпите роми, чакащи роднините си да излязат от съдебните зали и не подозират, че водят междуфамилните си спорове под символа на Сливен.

  

Подкатегории

 

Око да види

Gur.jpg

Невчесана хроника

  • * Кои кандидат депутати са по-честни - тези, които купуват гласове, или тези, които дават обещания?
baraban.bg ©