Йорданка Раданчева

(Интервю от подготвената за печат втора книга "Сливналии")

   Трифон Димитров Ковачев е роден в старозагорското село Дъбово на 1 декември 1921 година. През 1939 г. завършва тогавашния механотехникум в Казанлък. Работи на различни места, а през 1941 г. постъпва в казармата, откъдето е изпратен в школа за военни летци. Зачислен е в 6-и изтребителен полк и изкарва Втората световна война от началото до края ѝ, оставайки един от оцелелите български пилоти. Носител на военни отличия.

   След войната, поради особености в законодателството ни, Трифон Ковачев не е признат за ветеран. Продължава да работи като летец-изтребител, а след напускането на армията – в системата на МВР. От 1959 г. живее в Сливен.

   Едва през 2018 г. Трифон Ковачев е признат за ветеран от войната.

    Седемдесет и четири години след края на Втората световна война все повече отбелязваме 9 май като Ден на Европа и все по-малко като Ден на победата над хитлерофашизма. Да, датата може да се приеме като „второто раждане“ на Европа, но разлика между едното и другото има. Без победата Европа нямаше да е същата и сигурно щеше да отбелязва нещо различно, не и своя ден.

   И все по-малко остават хората, участници в онези паметни събития. А не е същото, когато четеш за тях (или дори когато ги гледаш на кинолента) и когато очи в очи слушаш разказа на човек, преживял войната. Макар тези хора винаги да премълчават нещо от личните си преживявания. Предполагам, защото са разбрали, че за поколенията, израсли в мир, разказът им е само част от едно минало време,и защото искат да си остане така.

   Трифон Ковачев е един от тези хора.

   – Г-н Ковачев, не сте роден в Сливен – разкажете, ако обичате, за Вашето родно място, за детството си...

    – Роден съм в село Дъбово, Старозагорско. То се е казвало така и преди да се родя, така се казва и сега. Детството ми беше тежко. Имам две сестри и брат. Майка ми беше болна от туберкулоза и почина през 1928 г. Бях шестгодишен и имам един-единствен спомен от нея, който не е много приятен – набих кака, дето е с четири години по-голяма от мене. Тя почна да се оплаква и мама, която лежеше в горния етаж на къщата, се показа на стъпалата и думите ѝ бяха: „Трифонее, Трифоне. Ще ме убиете вие“. Бях малко палав. После баща ни се ожени и най-малката ни сестра е природена. Когато бях на 15-16 години, почина и татко. Но нека кажа, че мащехата ни се отнасяше много добре с мен. Тя ме съжаляваше, тъй като големият ни брат Георги, който е седем години по-голям от мене и стана глава на семейството, тормозеше и нея, и мен. Използваше ни да работим колкото може повече. Той беше и хитроват – покрай чичото на жена му, който беше кмет, си уреждаше в най-напрегнатия откъм работа летен сезон да го вземат запас и оставяше всичко на ръцете ни. Ние затова се обичахме с новата ни майка, защото работата ни беше все заедно. Сто декара ниви работехме двамата.

   – Значи сте били от по-имотните, да го кажем – средно селско семейство...

    – Да, така се водехме. Баща ми, Димитър Ковачев, беше активен земеделец,  активист в партията на Александър Стамболийски. Беше в управата на селото, по едно време беше заместник-кмет. Стамболийски е спал в нашата къща. Това го знам от баща си, защото е било, преди да се родя. Освен земята, отглеждахме сто овце, два вола, две крави, два коня, две магарета, отделно по-дребни животни и птици. Така че като изляза от училище, ме чакаше една торбичка, закачена на гвоздея, с едно парче хляб и една краставица в нея. Нарамвах я и отивах да паса дойната крава. Но пък майка ми – мащехата, която аз имам за майка, защото пак Ви казвам, много се обичахме с нея, се грижеше много за храната ми. Като опече хляба, отчупи един крайшник, разтвори го, сложи в него буца масло и ми го  дава с думите: „Яж да станеш силен!“ Доях овцете наравно с възрастните и после само издухам прашинките отгоре и пия суровото мляко... Може би тази екологична храна ме направи здрав и издръжлив.

   – Има ли личности в рода Ви, за които се е говорело?

    – Имаме един генерал в рода – брат на баба ми по бащина линия. Той живееше в Сливен и се казва Трифон Пеев. (Трифон Пеев Марков, роден на 14.10.1866 г. в с. Яйкънлии (Дъбово), Казанлъшко. Завършил Военното училище в София (1887) и курса за кандидати за щаб-офицерски длъжности в артилерията във Виена, Австро-Унгария (1892-1894). Приключил службата си като командир на 6-а артилерийска бригада и от 1919 г. е в запас като генерал-майор. Починал в Сливен през 1949 г. Носител на ордени и медали. Вж. www.forum.boinaslava.net ). Живееше на улица „Чайковски“ 11. Ние му ходехме на гости, а и той всяка година посещаваше сестра си, т.е. баба.