Строшената на три паметна плоча на главния апостол на Втори Сливенски революционен окръг Иларион Драгостинов в местността Вратник бе възстановена със съдействието на председателя на НФСБ в сливенското село Бяла Пламен Петров. Драгостинов загива в района в битка с поробителя на 10 май 1876 г. Вандалският акт бе извършен преди честванията на 145-тата годишнита от Априлското въстание. Това е трети вандализъм в Сливенския Балкан, след като бе открадната паметна плоча на Хитов и Левски от връх Българка и втора от хайдушкия извор Кушбунар, които също са възстановени. Тези посегателства няма да ни спрат да продължим дългогодишната си инициатива „Паметни знаци на българската героика”, заяви областният координатор на НФСБ Доброслав Иванов. 

Йорданка Раданчева

(Интервю от подготвената за печат втора книга "Сливналии")

   Трифон Димитров Ковачев е роден в старозагорското село Дъбово на 1 декември 1921 година. През 1939 г. завършва тогавашния механотехникум в Казанлък. Работи на различни места, а през 1941 г. постъпва в казармата, откъдето е изпратен в школа за военни летци. Зачислен е в 6-и изтребителен полк и изкарва Втората световна война от началото до края ѝ, оставайки един от оцелелите български пилоти. Носител на военни отличия.

   След войната, поради особености в законодателството ни, Трифон Ковачев не е признат за ветеран. Продължава да работи като летец-изтребител, а след напускането на армията – в системата на МВР. От 1959 г. живее в Сливен.

   Едва през 2018 г. Трифон Ковачев е признат за ветеран от войната.

    Седемдесет и четири години след края на Втората световна война все повече отбелязваме 9 май като Ден на Европа и все по-малко като Ден на победата над хитлерофашизма. Да, датата може да се приеме като „второто раждане“ на Европа, но разлика между едното и другото има. Без победата Европа нямаше да е същата и сигурно щеше да отбелязва нещо различно, не и своя ден.

   И все по-малко остават хората, участници в онези паметни събития. А не е същото, когато четеш за тях (или дори когато ги гледаш на кинолента) и когато очи в очи слушаш разказа на човек, преживял войната. Макар тези хора винаги да премълчават нещо от личните си преживявания. Предполагам, защото са разбрали, че за поколенията, израсли в мир, разказът им е само част от едно минало време,и защото искат да си остане така.

   Трифон Ковачев е един от тези хора.

   – Г-н Ковачев, не сте роден в Сливен – разкажете, ако обичате, за Вашето родно място, за детството си...

    – Роден съм в село Дъбово, Старозагорско. То се е казвало така и преди да се родя, така се казва и сега. Детството ми беше тежко. Имам две сестри и брат. Майка ми беше болна от туберкулоза и почина през 1928 г. Бях шестгодишен и имам един-единствен спомен от нея, който не е много приятен – набих кака, дето е с четири години по-голяма от мене. Тя почна да се оплаква и мама, която лежеше в горния етаж на къщата, се показа на стъпалата и думите ѝ бяха: „Трифонее, Трифоне. Ще ме убиете вие“. Бях малко палав. После баща ни се ожени и най-малката ни сестра е природена. Когато бях на 15-16 години, почина и татко. Но нека кажа, че мащехата ни се отнасяше много добре с мен. Тя ме съжаляваше, тъй като големият ни брат Георги, който е седем години по-голям от мене и стана глава на семейството, тормозеше и нея, и мен. Използваше ни да работим колкото може повече. Той беше и хитроват – покрай чичото на жена му, който беше кмет, си уреждаше в най-напрегнатия откъм работа летен сезон да го вземат запас и оставяше всичко на ръцете ни. Ние затова се обичахме с новата ни майка, защото работата ни беше все заедно. Сто декара ниви работехме двамата.

   – Значи сте били от по-имотните, да го кажем – средно селско семейство...

    – Да, така се водехме. Баща ми, Димитър Ковачев, беше активен земеделец,  активист в партията на Александър Стамболийски. Беше в управата на селото, по едно време беше заместник-кмет. Стамболийски е спал в нашата къща. Това го знам от баща си, защото е било, преди да се родя. Освен земята, отглеждахме сто овце, два вола, две крави, два коня, две магарета, отделно по-дребни животни и птици. Така че като изляза от училище, ме чакаше една торбичка, закачена на гвоздея, с едно парче хляб и една краставица в нея. Нарамвах я и отивах да паса дойната крава. Но пък майка ми – мащехата, която аз имам за майка, защото пак Ви казвам, много се обичахме с нея, се грижеше много за храната ми. Като опече хляба, отчупи един крайшник, разтвори го, сложи в него буца масло и ми го  дава с думите: „Яж да станеш силен!“ Доях овцете наравно с възрастните и после само издухам прашинките отгоре и пия суровото мляко... Може би тази екологична храна ме направи здрав и издръжлив.

   – Има ли личности в рода Ви, за които се е говорело?

    – Имаме един генерал в рода – брат на баба ми по бащина линия. Той живееше в Сливен и се казва Трифон Пеев. (Трифон Пеев Марков, роден на 14.10.1866 г. в с. Яйкънлии (Дъбово), Казанлъшко. Завършил Военното училище в София (1887) и курса за кандидати за щаб-офицерски длъжности в артилерията във Виена, Австро-Унгария (1892-1894). Приключил службата си като командир на 6-а артилерийска бригада и от 1919 г. е в запас като генерал-майор. Починал в Сливен през 1949 г. Носител на ордени и медали. Вж. www.forum.boinaslava.net ). Живееше на улица „Чайковски“ 11. Ние му ходехме на гости, а и той всяка година посещаваше сестра си, т.е. баба.