Незагубена битка и калпава дипломация – поне в новата българска история е така. Което означава, че успехите ги носят „простите“ българи, неуспехите – т.н. „елит“. А българският елит в цялостта си, да си го кажем направо, е от екскрементите на обществото – неуспели бизнесмени, станали политикани, „хора от кариерата“, наложници и обикновени проститутки, които управляват някой министър, до откровени крадци и разбойници. Хората от изградилата се в годините на чуждото владичество успешна класа рядко се впускат в политиката на свободна България. (Обърнете се и към днешните управници и пребройте колцина са доказани специалисти или успешни бизнемени. За натрапваните ни от телевизиите „елитни“ дами пък няма и да споменавам...) Та, като наблюдавам от низините живота, чини ми се, че пак ние, простите, сме поели по верния път да се върнем там, откъдето сме били прокудени, заради нескопосните си управници.

   Скиторейки из турска Тракия, Странджа и по крайбрежието на юг от Резово, почвам да си мисля, че ние бавно се връщаме. За Одрин и Лозенград е ясно – сред уличните тълпи българската реч си звучи омайна, па макар и не твърде сладка. И не е, според мен, водеща идеята за евтин пазар, особено откакто цените от двете страни на границата почти се изравниха. Ако е така, кирията на Киро няма да излезе – дадѐ 50 лв. за пътни, направи икономия от покупки за 30 лв. Не – по-скоро е да мръдне до място, което някак си му е близко, познато от недалечното минало, нашенско, балканско – и с шаренията, и с боклучавостта тук-таме, и без необходимостта да говориш английки. Но установявам, че българите вече са открили и по-неразработената част от турския плажен туризъм – Черноморския. Не знам защо е по-неразработена, след като тези огромни пясъчни плажове са далеч над егейските и средиземноморските с камъните и по-неприятното море – дали заради по-краткия сезон, дали заради граничната зона... То затова и няма пряк път от Резово до Бегендик (някога се е казвало Свети Стефан) и оттам нататък до турските черноморски градчета и села. Чета, че бил предвиден за строеж. Дано турската страна поеме инициативата, че от наша не знам кога. Защото турското правителство вече строи магистрали към Мидия и още по-оживената като курорт Инеада. (И двете градчета са с по 2-3000 жители, но лятно време са с по 30 000.) А да пътуваш през горите на Странджа, дори и по сегашните пътища, си е удоволствие. (И тук има струпани масиви с отсечени дървета покрай пътя, но няма олисели места – явно се сече подборно.) А новопостроените пътища там само ни напомнят, че в България отдавна няма пътни строители. 

   Някога цар Фердинанд настоявал за държавна граница по линията Мидия –  Родосто с остров Самотраки (която е била границата на компактно заселените тогава с българи земи в Тракия). Лондонският мирен договор (30 май 1913 г.) съкратил тези земи до линията Мидия – Енос, но елитът ни прецакал и това. И сега „елитът“ (разбирай новозабогателите политикани) прецакват възможността да побългарим тези краища – нещо, което простолюдието е започнало да прави. Вместо да инвестират в тези погранични области (поне в къщи за почивка), новобогаташите бягат по южна Гърция, Дубай, Лондон и пр. (докато турските фирми активно купуват български земи). Тези по-лъскави дестинации ги привличат – отиват да се раз(из)хождат на метено. Но предполагам, че до двайсетина години споменатите черноморски градчета ще са също толкова лъскави. И българското простолюдие ще се възползва от тях, ще се носи по прекрасните пътища и ще скита по безкрайните плажове без шезлонги. И може би ще благодари на Фердинад, че не е запазил тези земи, щото сега там нямаше да има магистрали, по широката пясъчна ивица вероятно щеше да има хотели с ограничен достъп до чадърите пред тях и щеше да гърми чалга. А сегашният „елит“ даже не се сеща, че вместо да препогребва Фердинад, трябваше да го прокълне – ако беше запазил тези земи, колко много още за крадене щеше да има.

   P.S.: Тук пускам няколко снимки като илюстрация на многото възможности за природен и културно-исторически туризъм в региона: част от крепостта на Пинархисар; пещерата „Дупница“; Визе и неговата крепост; скалният манастир „Свети Никола“; един от пиратските заливи на Мидия; южният плаж на Инеада с езерото Мерт.

   Йорданка Раданчева