Според натурализирани във Венеция българи, когато някоя местна мома се омъжела за гондолиер, майките възкликвали: „Уреди си живота!“ Майките няма как да грешат, пък и моите бегли впечатления сочат същото. Гондолиерът явно е с привилегирована професия. Властта му е гласувала доверието да не издава билети, касови бележки и каквото и да е на клиентите си и да се отчита пред данъчните на честна дума – толкова спечелих. (Да вметна тук, че по още по-беглите ми впечатления, откъм манталитет италианците доста си приличат с българите.) А бизнесът върви с пълна пара. Клиентелата се блъска да му даде таксата, която е строго определена, независимо дали в гондолата са четирима или петима човека. При това за „персона“ се броят и недорасляците, включително бебетата.

   Но да кажем, че гондолиерството изобщо не е лека професия. Трябват си много сили и умение, за да въртиш дългото гребло на плавателния съд и да избягваш сблъсъка с хилядите още гондоли, малки лодки, катерчета и „вапорето“ (местния градски транспорт) по тесните канали. Изпита пред гилдията бил тежък и включвал не само умения в управлението, но и владеенето на езици и други начини да забавляваш туристите. Отделно, че гондолата била по-скъпа от луксозен автомобил (начинът на изработването, конструкцията, размерите ѝ, са строго регламентирани още от XVIII век) и трябвало да се сменя на десетина години.

   Нашият гондолиер впрочем не ни удостои и с дума, за песен не сме и помисляли, тъй като тя била скъпо удоволствие – в кратката си разходка така и не се сблъскахме с пеещ гондолиер. Ама разбирам ги – при тая навалица и клиентела, дето амен ще се хвърли от кейовете, остава и да си весел и усмихнат. Повечето бяха с едни раирани блузки, но далеч от романтичната премяна с характерна шапка. Това явно не носи допълнителна печалба и затова не е строго регламентирано от общината (която иначе всичко е регламентирала – например десетки общински служители разгонват туристите, които си позволят за момент да приседнат на стъпала, бордюри, кейове – трябва да сядат в кафене или друго заведение). Но, приключението си го изисква – да идеш във Венеция и да не се повозиш на гондола, няма как. 

    Наскоро писах, че розите (или каквото е останало от тях) по ул. „Никола Фурнаджиев“ (някогашната „Алея на розите“) се поддържат. (http://www.baraban.bg/index.php/sliven-na-grazhdanite/2373-ako-mozhe-proektat-za-ul-nikola-furnadzhiev-da-zapazi-pone-segashnata-zelenina) Да, ама не. Пролетта настъпи и тревата ги превзе. За разлика от предишни години, вече не се окопават. Вероятно чакат проекта за близо 540 000 лв., който ще превърне улицата в зелен коридор и ще ни подобри климата. Предвидено е това чудо да се случи за 46 месеца – след старта на изпълнението, разбира се. Пък като стартира проектът, сигурно ще се окаже, че тези рози са излишни, ще трябва да се засадят други – по проект. Все пак междувременно не е лошо някой от общинските еколози да се позавърти тъдява и да даде указания – може ли обитателите на улицата да освободят цветята от бурените или ще сбъркат...

   Йорданка Раданчева