Неделен гост
Категория: Uncategorised Посещения: 5070
Любослава Русева в reduta.bg
Потният вал на вдъхновението
„Браво, браво и пак браво! Браво на Борисов, браво на Кънев, браво на Кунева, браво на Симеонов, браво на Първанов! Едно голямо браво за всички онези политици, които през изминалия месец допринесоха да има съгласие за новото българско правителство и за новото реформаторско парламентарно мнозинство.“
Авторът на коментара с лаконичното, но възторжено заглавие „Браво!“, е написал чудесна пародия в сайта на „Дарик“:
„След много месеци на задкулисие и пропадане, след много месеци на протести и недоволство, след много месеци на безнадеждност вече има надежда. Тя е слаба и неукрепнала, но я има. И това е важното. Надяваме се да укрепне и да постави основите на нещо наистина различно в българската политика. България е нашият дом и му трябват добри стопани, за да се чувстваме уютно и на мястото си в него. България е част от Европа и нека новото реформаторско мнозинство ни доведе до истинското чувство на гордост, че сме българи и европейци."
Уви, възприемайки коментара като сериозен, някои побързаха да се възмутят. Но аз веднага ще възразя – такова нещо не е възможно да се напише сериозно. Ето какво казва и един от най-големите теоретици на жанра – Карл Фльогел (1784 г.): „Пародията предполага някаква прилика между пародийния образ и пародирания модел. Особеното при нея е, че тя се преструва; нейната претенция е постигането на илюзорна еднаквост, мнима прилика, привидно сходство. Пародистът се настанява в чуждата творба, герой или идея, навлича техните „сериозни“ дрехи и започва ролята на своето пародийно смешно.“
В книгата си „Смешното“ Исак Паси доразвива тази мисъл така: „Понякога само преувеличаването, прекомерното подчертаване на възвишеното, изгубването на мярката е достатъчно да обезсили вътрешно това възвишено, да го тласне към собствената му противоположност. Тъкмо при възвишеното мярката е особено важна, то, стигналото до най-голямо напрежение, най-лесно може да се „пръсне“, да излезе от своя смисъл и очертание, да премине в своето небитие.“
Точно този ефект е постигнат и във в. „Стандарт“ от 8 ноември, ден след избирането на новото правителство начело с новия–стар премиер Бойко Борисов. Още заглавието „Самураят Борисов“ и надзаглавието „Зад хладния му поглед днес прозира различен политик: търпелив, разумен и диалогичен“ подсещат, че в текста възвишеното ще се пръсне на парчета.
Началото: „Когато на 20 февруари 2013 г. Бойко Борисов накара държавата да онемее, защото вместо ремонт на кабинета внесе в парламента оставка, мнозина побързаха да го отпишат от политическото бъдеще на България. Лепяха му етикети. Злорадстваха, че нервите на Генерала са се скъсали само с 11 дни протести по поръчка на жълтите павета. И подминаха думите, с които Бойко сам слезе от сцената на властта: "Не мога да гледам окървавен Орлов мост. Всяка капчица кръв за нас е петно." Просто забравиха, че още през 2009 година Борисов обяви своето верую: "Ще управлявам, докато народът е с мен. Не ме ли искат - махам се". В онази мразовита сутрин на 20 февруари 2013 година, докато площадът пред парламента ревеше, а в залата коментираха оставката, започна катарзисът на Борисов.“
Продължението: „За телевизионните камери усмихнатият и открит Бойко с пиперлив хумор се превърна в мълчалив и дистанциран г-н Борисов. За хората от страната, при които ходеше всеки ден три предизборни кампании, властният премиер остана Бате, който помага на баба Донка от наводненото село Странско с две пуйчета, който дава пари на останали без дом след бедствията семейства, който строи църкви, прави спортни площадки и най-вече разговаря прямо очи в очи.“
Най-хубаво обаче се е получило накрая:
„За булевардната политическа култура това е чиста проба популизъм. За хората, които познават Борисов и са забелязвали статуетката на самурай на бюрото му, това е бушидо. Пътят на самурая. Древната източна философия определя самото понятие път като етична норма - дълг и морал. Според нея пътят на самурая е самотен и труден. Той трябва не само да постигне в личен план, но и да предаде на обществото пълната хармония между пет елемента: Джин (морал), Ги (дълг и отговорност), Рей (етикет), Чи (мъдрост, просветеност) и Шин (доверие). Нарушен ли е един от тях, нарушени са всички. През последните 30 дни Бойко Борисов показва, че иска или не, може да следва своето политическо бушидо.“
Моля да ме извините за дългите цитати, но няма как да преразкажа непреразказваемото. Пък и не познавам лично г-н Борисов, за да съм в състояние да напиша: „Само който не го познава, може да си мисли, че и занапред той ще показва само диалогичността. Напротив, с избирането му за премиер, компромисите ще се изпарят. Защото той вече знае какво означава да загуби. И щом е поел кръста, той ще е не само капитан. Той ще диктува правилата на играта.“
Аристотел считал за основател на пародията Хегемон от Тасос. Той пръв пародирал съществуващо литературно произведение, използвайки неговите език и идея. След като си причинил доста глабоволия с критики към силните на деня, Хегемон решил да им се подиграва с оди и лека-полека станал любимец на политическите хегемони. Даже си направил списък на задължителните художествени епитети. Нещо като „Тържествен комплект - незаменимо помагало за съчиняване на юбилейни статии, специални фейлетони, а така също на парадни стихотворения, оди и тропари“, сглобен от Великия комбинатор.
Като стана дума за него, не е лошо дружно да препрочетем главата „Потният вал на вдъхновението“ от „Златният телец“, когато Остап Бендер пътува в специалния влак, представя се за журналист и се радва на компанията на останалите „братя по перо“. Няма копейка, стомахът му къркори от глад, докато внезапно му хрумва гениалната идея за комплекта. Със своята изключителна наблюдателност Остап забелязва, че „колегата“ Ухудшански се терзае от мъките на творчеството и писането хич не му върви. За да го отърве от страданията, благородно му предлага незаменимото си помагало, съставено от речник, в който са включени най-важните съществителни, прилагателни, глаголи, художествени епитети и други части на речта, както и творческа част под формата на заготовки с думите от първия раздел.
Съветвам колегите от проправителствените медии да направят същото, тъй като самураят все някога ще се усети. Освен това пародията е извънредно труден жанр и се иска майсторлък, за да не те хванат, „представяйки джуджето като великан, мъничето като слон и пигмеят като герой“ (Томас Ман). Още повече, когато „не мога да не се смея, защото всички неща ми изглеждат като пародия на тях самите“, както казваше героят на Ман - композиторът Адриан Леверкюн, в „Доктор Фаустус“. „Не мога да не се смея, особено при грухтящото тактуване на бомбардата – вум, вум, вум – панг! – може би, както на всички, и моите очи се наливат със сълзи, но нуждата да се изсмея е непреодолима. Над мен открай време висне проклятието да не мога да сдържа смеха си и пред най-тайнствено поразителните явления“...
Понеже сред най-тайнствено поразителните явления е да ръкотвориш дитирамби за доказано зло, на колегите, които се хранят с тържествени комплекти, бих препоръчала и друг начин за изразяване – „кратко литературно епическо произведение с изобличително и поучително съдържание, в което се разказва история със сатиричен характер, осмиваща недостатъците на хората, представени чрез образи на растения, животни и др.“ Нарича се басня.
Сред моите любими басни е „Тиква и бор“ на малко известния словенец Антун Гледжевич (1656 - 1728):
„Тиква с лазещи ластари
тъй високо се издигна,
че овошки изпревари —
до върха на бор достигна.
Самохвалка и надменна,
тя прегърна здраво клона
и доволна, възхитена,
дигна взор към небосклона.
Почна да се смее бора,
изруга я, вежди свъси,
но възвишен, заговори
с думи праведни и къси: —
Твойта слава кратко трае!
Щом завее зимен вятър,
осланена, то се знае,
ти ще рухнеш на земята.“
Послеслов: Като отдавнашен представител, да не кажа сред пионерите на „литературната журналистика“ в България, моя скромност винаги се е борила за налагането на високи стандарти. Тъкмо това е причината да се радва на постиженията на редица колеги, както и да се изпълва с възхищение от тяхната дързост. Не й остава нищо друго, освен да се провикне: Браво!