Орден "За гражданска заслуга" за Васил Долапчиев
Категория: Uncategorised Посещения: 1350
В тези дни на усилено раздаване на награди бе оценен трудът и на един сливналия, комуто мнозина от съгражданите ни (а и от гражданите на целокупна България), са благодарни. Васил Долапчиев получи отличие, връчено му от президента Румен Радев, заради заслугите си „за развитие и укрепване на гражданското общество при разработването и провеждането на държавната политика за правата на хората с увреждания. Като дългогодишен председател на Управителния съвет на Съюза на слепите в България, Васил Долапчиев има съществен принос за развитието и дейността на сдружението и за утвърждаването му като авторитетна организация с висок международен престиж чрез активната си подкрепа за каузата за достоен живот на хората със зрителни увреждания” – така пише в мотивите за отличието – орден „За гражданска заслуга“ втора степен, а какво стои зад това, може да добиете представа от интервюто с именития ни съгражданин („Сливналии“, книга II, 2021 г.)
Той се ражда на 26 февруари 1953 г. в Елхово, но Сливен е неговият град. Завършва тогавашния електротехникум, който и сега, като професионална гимназия, носи името на Мария Склодовска-Кюри. Два месеца преди уволнението си от военна служба, на 13 август 1974 г. загубва очите си в резултат на тежка злополука. Това не му попречва да завърши „Право" в СУ „Климент Охридски". В периода 1984 – 1986 г. е специализант във ВИИ „Карл Маркс" по икономика и управление на промишленото производство.
Започва работа като юрисконсулт в ПП „Успех" в Сливен през 1981 г. През периода 1984 – 1990 г. последователно работи по съвместителство като юристконсулт и в предприятията „Демир Славов" в Сливен и „Аглика" – Твърдица, където е избран и за член на Управителния съвет. През 1991 г. става управител на ПП „Успех".
От 1990 г. Васил Долапчиев е на ръководни длъжности в Съюза на слепите в България (ССБ). Избиран е за председател на Централната ревизионна комисия, за член на Централния съвет и на Изпълнителния съвет на ССБ. От юли 1999 г. и досега е председател на Съюза.
Васил Долапчиев е депутат в Седмото Великото народно събрание (1990 1991 г.) През 1995 г. и през 1999 г. е избиран за общински съветник в гр. Сливен. Той е член на Пленума и на Бюрото на общинската организация на БСП в Сливен (1994 – 2003 г.), а от 2000 г. е член и на нейния Областен съвет (2000 – 2003 г.). През 1996 г. е избран за член на Комисията по човешки и социални права към Бюрото на Европейския съюз на слепите. През 1999 – 2004 г. е член на Управителния съвет на фонд „Рехабилитация и социална интеграция“ при МТСП. Долапчиев е избиран и за член на Бюрото на Съюза на слепите в Европа (2003 – 2007), за наблюдател в Постоянната комисия за връзка с Европейската общност и може да се каже, че е член на всички съществували и съществуващи в България съвети и комисии за хората с увреждания, както и на комитетите за наблюдение на няколко оперативни програми.
Преди много години, в далечната 1974-та, когато нелицеприятните новини се разнасяха не от медиите, а от ухо на ухо, вероятно в цяла България, но аз поне съм свидетел за Сливен, хората говореха за ужасния инцидент, който се е случил на „Карандила“ и при който едни войници изгубили живота си, други – очите си. Говореха със съчувствие, ожалваха пострадалите. Моят събеседник е един от тези войници.
После хората забравиха. Мислех си, че понеже този случай така или иначе се разчу, няма как да не е отразен поне с два реда в тогавашните вестници. Не е – поне в официоза „Работническо дело“, нито в окръжния вестник „Сливенско дело“. Писано било някъде, казаха запознати, но днес информацията е почти недостъпна, тъй като военните и повечето тогавашни вестници не се пазят в библиотеките – имало давностен срок за съхранение на периодичния печат.
Междувременно, през тези няколко десетилетия от 1974 г. насам, Васил Долапчиев направи впечатляваща професионална кариера. За него вече се говореше и се говори по други поводи и като за човек, от когото много хора чакат помощ.
В поредния ми разговор по телефона с него, попитах за съпругата му, известната адвокатка Вера Долапчиева и той ми каза, че току-що се е прибрала. Реших, че се е прибрала в София, при него, но се оказа, че е в Сливен. Т.е. Васил Долапчиев продължава да смята бащиния град за място на истинския си дом.
– Г-н Долапчиев, доколкото разбирам, роден сте в Елхово заради професията на баща си. Така ли е?
–– Баща ми, Трифон Долапчиев, произхожда от стар сливенски род. Завършва ветеринарна медицина и постъпва в редовете на българската армия като военен ветеринарен лекар. Преди масовото навлизане на двигателите с вътрешно горене конят е бил основното средство за придвижване на човешкия и техническия състав на армията и обоза. Той е участник в двете фази на Втората световна война, като най-ярките му спомени бяха от боевете при река Драва. През 1950г. сключва брак с майка ми Мария. Войнският му дълг го отвежда в гр.Елхово, където съм роден.
Поради съкращаване на конния състав, през 1957г. баща ми е изведен в запаса като подполковник и завръщайки се в Сливен, преминава в гражданския сектор. Като ветеринарен лекар взема участие при изграждане на животновъдните сектори на ТКЗС-тата в селата Крушаре, Чокоба и Камен.
–– Значи, детските Ви спомени са свързани най-вече със Сливен. Какви са те?
–– Когато се връщам в детските си спомени, пред мен оживява 150-годишна възрожденска къща, построена от прадядо ми Тихо. Тя се намираше в центъра на града, на ул. „Иван Лилов" (сега „Александър Екзарх"). Във всички стаи имаше резбовани дървени юклуци (долапи), които бяха пълни с одеала, губери, китеници и домашно тъкани черги. Те бяха нашето любимо място за криеница. Дворът беше настлан с каменни плочи и ограден с висок дувар. Игрите ни преминаваха под сянката на сливови и кайсиеви дървета и асма. Картината се завършваше от лимонови и мандаринови дръвчета, пъстроцветни мушката, розови храсти, папрати, аспарагуси, чемшир и здравец. В каменно зиданата дълбока изба през есента се разнасяше уханието на дюли, ябълки, тикви и окачено на пръти грозде. През лятото в нея дини и пъпеши събираха хлад на пръстения под. Кухнята винаги ухаеше на яхния, тархана, мекици и баници, а в килера децата намирахме мъстеница, домашни сладка и ошав от различни плодове. Голям празник беше правенето на великденски яйца и козунаци, украсени с белени бадеми и захар. На днешните млади сливналии трябва да кажа, че преди повече от 60 години в красивият ни град през зимата валеше 50-70 см сняг. Улиците се изпълваха с пързалки и детска врява. Ските ни бяха от дъги на бъчви, а нерядко за шейни ни служеха ученическите чанти. Много често през зимните вечери, нерядко на газена лампа, слушахме песента на пуканките.
Майка ми Мария беше прекрасен човек. До последният ѝ ден между нас имаше особена духовна връзка. Аз ѝ бях главният помощник в домакинската работа и нерядко изповедник на неволите ѝ. От нея наследих любовта към художествената литература. Тя беше касиер в билетния център на „Кинефикация“ в Сливен. Голяма част от детството ми премина в салоните на кината „Агликина поляна“, „Балкан“, „Българка“ и „Единство“. Мисля, че продължителният контакт с добрите образци на киноизкуството, оказа съществено влияние върху формиране на моя характер и особено върху естетическите ми вкусове.
Детството ми беше неразривно свързано с моя брат Йордан, който е една година по-малък от мен. Той следваше пътя ми в игрите, спорта и техникума, който завършихме заедно. До ден днешен той е най-верният приятел в живота ми.
През периода, за който разказвам, живеехме в едно домакинство с дядо ми Васил, чието име нося и баба ми Йордана – родители на баща ми. В дома ни цареше патриархален дух. Детството ми беше безгрижно, имахме малко играчки, но в замяна на това – много обич. През 1968г. къщата, за която разказвам, беше отчуждена и на нейно място изградиха детска градина (ДГ „Мак“ – б.а.).
– Колко назад се простира родовата Ви памет? Имате ли в рода си интересни хора, за които сте слушали в детството или сте ги познавали?
– Както повечето семейства през втората половина на 19 век, и това на баба ми и дядо ми по бащина линия са били многодетни. Семейството на дядо ми Васил са били пет деца, а на баба ми Йордана – шест. Прадядо ми Тихо по бащина линия е имал долап с тепавица в дефилето над квартал „Кольо Фичето“. Оттам явно произтича фамилията ни Долапчиеви. Двама от синовете му, Панайот и Добри, бяха поели бащиния занаят. Дядо ми Васил е бил най-ученолюбив и завършил училище за хуманен фелдшер. Като такъв е участвал в Балканската война, където загубва едното си око. Родът ни се гордее с потомството на баба Стефанка, сестра на дядо ми Васил, чиито син Миньо Минев беше солист в Старозагорската опера, а дъщеря му, оперната певица Стефка Минева, е доста известна, особено с изпълнението си на „Кармен“. В рода ни има и участник в боевете на Шипка. Той се е казвал Димитър и е бил брат на прадядо ми Тихо. Дядо ми Васил обичаше да разказва неговата история.
От родителите на майка ми помня само баба ми Добра, тъй като бащата на мама, Димитър, е починал много рано. Още в детството си се докоснах до проблемите на хората с увреждания. Майка ми е едно от четири деца. Големият ѝ брат и по-малката ѝ сестра, в резултат на тежки за времето си заболявания, на двегодишна възраст губят слух и остават глухонеми. Още нося ярък спомен за баба Добра, която работеше като гардеробиерка в драматичния театър в Сливен. Представлениятатогава се изнасяха в залата на читалище „Зора“. Много обичах да се разхождам сред декорите на дворци и сред старинни костюми, саби, шпаги, перуки и шапки. Те отвеждаха детските ми мечти в един приказен свят.
– На какво играехте?
– Както на всички деца преди повече от 60 години, детството ми премина по улиците на махалата. Много играехме на народна топка и футбол. На съвеста ми тежат няколко счупени прозореца. През този период в района се изграждаха много нови къщи и строежите бяха прекрасно място за „стражари и апаши“ и „криеница“. Момчешка гордост бяха бинтованите обелени колене. В джобовете на всяко момче се чуваше звънът на стъклените топчета, които си доставяхме от цеха на стъкларския завод в квартал „Клуцохор“. Много често можехте да ме видите и в компанията на момичета, в игрите на въже. Дългите зимни вечери запълвахме с игри на „Домино“, „Дама“, „Не се сърди човече“ и „Черен Петър“. На десетгодишна възраст започнах да тренирам волейбол – спорт, в който съм влюбен и до днес. Преминах през представителните отбори младша и старша възраст на града и на училищата, в които учих. Първата година в казармата играех в мъжкия отбор на Сливен. Взех участие в много градски, окръжни и национални турнири. В нашия град имаше (и все още има – б.а.) една много хубава традиция – по случай Трети март се организираше крос по улиците на града и алеите на парка „Хамам баир“ . Като активен спортист винаги ме включваха в представителните отбори на Петоосновно училище и Техникума по електротехника. Мисля, че спортът се отрази много върху характера ми. Той ме научи на труд и постоянство, създаде в мен чувството за принадлежност към екип, но най-важното – научи ме да губя и да се изправям.
През последните двайсет години лавинообразното навлизане на информационните технологии в живота ни промениха ежедневието на децата. Екранът на компютъра замести улицата, а телефоните драстично ограничиха живия контакт и разговор. И понякога съжалявам, че внуците ми не могат да изживеят част от моето детство.
– Какви са първите Ви училищни спомени?
– Винаги съм бил добър ученик и от малък – активен общественик. Бях преседател на класа и член на дружинния съвет до осми клас, после и на ученическия комитет в техникума. Вземал съм участие в организирането на много мероприятия – ученически забави, спортни турнири, викторини, в един период бях част от екипа, списващ училищния стенвестник. По мое време учителите се ползваха с голям авторитет. Те бяха по призвание педагози. В тяхно лице имахме много добри преподаватели по отделните предмети, незаменими приятели и образци за подражание.
– Защо избрахте да учите в електротехникум?
– През 60-години на миналото столетие в Сливен беше развита сериозна промишленост. Средното професинално образование беше на почит и гарантираше успешна трудова реализация. Бъдещето принадлежеше на електрониката и модерните управляеми технологични процеси. Вероятно това обстоятелство е накарало семейния съвет да вземе решението да запиша перспективната специалност – „Автоматика и автоматизация“ в Техникума по електротехника „Мария Склодовска Кюри“.
– Какъв беше Сливен през Вашите ученически години? Какво, според Вас, е нещото, вече изчезнало, за което си струва да съжаляваме?
– Градът ни е разположен в полите на източна Стара планина, което винаги е създавало особена атмосфера. В училище изучавахме историята на града и посещавахме всички обекти, свързани с нея. Успяха да ни възпитат в родолюбие и патриотизъм.
През моите ученически години Сливен беше един бурно развиващ се град. В източната част израстваха нови квартали. В града функционираха големи предприятия с две-три хиляди работници, които бяха гръбнак на националната икономика. За да осигурят кадри за тях се разкриваха нови учебни заведения. В града имаше ред и спокойствие. Улична престъпност почти не съществуваше, хората бяха сигурни за живота и имота си. Мисля, че няма да преувелича ако кажа, че цареше дух на градеж и сигурност в бъдещето. Това не са думи на един възрастен човек, изпитващ носталгия по миналото, а реална оценка на ситуацията. Днес градът обезлюдява, напускат го децата ни, защото невиждат перспектива за себе си.
– Кои от учителите и съучениците си сте запомнили?
– До днес си спомням с огромна почит и уважение за класните ми ръководители г-жа Костова до четвърти клас, г-жа Момчева до осми клас, г-н Големанов в първи и втори курс на техникума и г-н Далакчиев – в трети и четвърти курс. Дълъг е списъкът на преподавателите, които няма да забравя и си спомням с голяма благодарност. С повечето от съучениците си от техникума поддържам контакти. В продължение на 30 години, след като завършихме средното си образование, на всеки пет редовно организирахме срещи на випуска, които изобилстваха със сълзи, смях и прегръдки. Още ги помня почти всички по ученическите номера. Никога няма да забравя Славчо, с когото бяхме неразделни приятели от четвърти клас, Йосев с който играехме волейбол и често подрънкваше на китара, Михаил и Манол, с които обичахме да играем футбол. Разбира се в сърцето ми намират място и дамите: Стефка, Стоянка, Женито, Станка, Койна и други.
– Има ли човек, от когото сте се учили или сте имали за пример?
– Историята на Сливен е богата с борци за свобода и духовни водачи. Всеки един от тях е достоен пример за родолюбие и подражание, но аз не ги познавам като живи човешки същества със своите светли и тъмни страни, не съм попадал под магията на тяхната харизма. Мисля, че ако на някой съм се опитвал да подражавам, това е баща ми. Той беше работохолик, изключително отговорен човек и до последния си ден четеше и подчертаваше впечатлилите го абзаци. От него разбрах, че човек цял живот се учи и че трябва да бъде честен, дори с риска да не бъде разбран.
– Какво Ви даде Сливен?
– Стара планина, от която градът черпи сила, сливането на бурните ветрове и трите реки, богатата история и гробовете на рода ни, ми дават дълбокото усещане за принадлежност. На всяко друго място по света се чувствам като дърво без корен.
Атмосферата и борбеният дух, който цари в града, хората които срещах, ме обогатяваха и неусетно променяха, надявам се за добро.
– Бихте ли разказали за войнишките си години? Неприятно ли Ви е да се връщате към тези спомени?
– Първата година в казармата служих в спортната рота и играех във волейболния отбор на „Армейско физкултурно дружество“ – Сливен. Втората година бях преместен в сапьорния взвод на 13-а танкова бригада. Два месеца преди уволнението ми, с две роти и взвод от сапьорния полк в Сотиря, ни изпратиха да прекараме тръбопровод за водоснабдяване на хотела в местността „Карандила“ в Стара планина. Поради скалистия терен, в някои участъци се налагаше да извършваме взривни дейности. На 13 август 1974г., след като отцепихме района и заложихме взривния материал, не можахме да предизвикаме експлозия. При извършената проверка се оказа, че електрическата верига между електродетонаторите е прекъсната. Под ръководството на офицери и нашия взводен командир започнахме проверка на трасето със оммер (уред показващ съпротивлението на електрическата верига). Локализирахме нейното прекъсване и започнахме проверка на всяко заредено със взрив гнездо. Както впоследствие разбрах, при проверката на едно от гнездата, взводният ни командир е допуснал грешка, включвайки директно електровъзпламенителя към оммера, което става причина за възпроизвеждане на експлозията. За съжаление, на местопроизшествието загина един войник от сапьорния полк. Един командир, моят офицер и аз останахме без очи, а командирът на втора рота, заедно с един войник останаха с по едно око. Независимо от случилото се, което изцяло промени живота ми, никога не съм казал лоша дума за военната си служба. Винаги съм твърдял, че там възмъжах и срещнах едни от най-големите ми приятели, с които подържам контакти и днес.
Офицерът, който също е останал без очи, е Тодор Радев, сега председател на сливенската регионална организация на Съюза на слепите в България. Няма как, и той помни не просто деня, но и часа на инцидента – вторник, 9:15. Посочва третият пострадал от Сливен – „късметлията“ лейтенант Димитър Димитров, изгубил само едно око. А загиналото на място момче е Цоло Иванов Александров от Тетевен. „Всяка година на същата дата го поменавам“, казва Тодор Радев.
И Радев, и други офицери, запознати със случилото се, не могат да си обяснят взрива, какъвто, на теория, оммерът не би могъл да причини. Според Радев, причината може би е в материалите – използвани били стари немски електродетонатори. После всички тези стари материали са унищожени.
– Г-н Долапчиев, обвинявате ли някого и за какво?
– Не обвинявам никого за случилото се. Може би е трябвало да преживея това изпитание, за да открия себе си. Вече 47 години живея без зрение. Близките ми и моите приятели могат да потвърдят, че винаги съм се считал за щастлив човек. Незнам защо, но при мен нещата почти винаги се получаваха, въпреки всичко.
Нещата се получават както заради упоритостта на Васил Долапчиев, но сигурно и заради подкрепата на най-близките му хора. Приятели на двамата със съпругата му са свидетели, колко Вера се е ядосвала на коментарите около случилия се трагичен инцидент – не затова, че се коментира, а затова, че обикновено коментарът завършвал с думите „Сега сигурно и приятелката му ще го напусне".
„Освен всичко друго, в болницата, след преливане на кръв, Васил беше заразен с жълтеница – разказва Вера Долапчиева. – Преместиха го в инфекциозната болница. Ние си говорехме през прозореца. Никой все още не беше посмял да му каже какво точно е състоянието му. Помолил съседа си по стая да му опише как изглежда и този човек, с когото после и се сприятелиха, всъщност му казал какво е положението. Единствената реакция на Васил била, че през нощта изпушил цяла кутия цигари, обмисляйки по-нататъшния си живот. На сутринта ми каза: „Знаеш ли, че няма да виждам. Така че ако прекратим нашата връзка, няма да се сърдя.“ Само това беше. Оттам нататък той реши, че трябва да продължи живота си както си го е планирал преди инцидента. Родителите му получиха известие, че е приет „Българска филология“ във Велико Търново, но разбира се, той пропусна записването. До Нова година беше по болниците. След това се стегна и двамата завършихме „Право“.
Аз по принцип имах увлечение по химията и затова се записах в Текстилния техникум, където имаше химическа паралелка. С Васил се виждахме по спортни състезания – аз също тренирах волейбол. И двамата бяхме активисти по комсомолска линия, а и живеехме в кв. „Република", където неговото семейство се пренесе след като събориха къщата им, така че се срещахме често. Но станахме приятели покрай една негова братовчедка...
Ако Васил не беше силен човек и не ни показваше, че сам може да се справя с повечето неща, може би и аз щях да съм разколебана. Той не просто се справяше – той се самоиронизираше и всичко минаваше като на шега. Не всички засегнати в този инцидент успяха да се справят с последствията. Бяха седем човека, като единият почина. И да Ви кажа, и в нещастието има късмет, защото малко преди взрива съпругът ми е бил на мястото на убитото момче, но се обърнал, за да си запали цигара. Останалите изгубиха кой едно, кой две очи. Той поддържаше връзка с тези младежи. Като студенти посетихме единия от тях, който беше завършил геология. Бях ужасена. Неговите близки, иначе интелигентни хора, поддържаха у него илюзията, че той може да прогледне – че ще го оперира някой си доцент, който заминал в чужбина, пък като се върне... Не му бяха казали истината, оставили му бяха надежда и той в очакване това да се случи, живееше само в стаята си, не излизаше, не контактуваше. Разговаряхме после с тях – той имаше брат и сестра – опитахме се да обясним, че истината, колкото и да е тежка, е единственият вариант и само приемайки състоянието си, човек може да продължи.“
– Защо избрахте да следвате Право?
– Баща ми имаше голям интерес към философията и поддържаше богата домашна библиотека. Тя включваше трудове на представители на доминиращата философска школа, разрешени от цензурата в България през 60-те и 70-те години на миналото столетие. На 17-18-годишна възраст започнах да чета за обща култура „Капиталът“, учебници по политикономия, научен комунизъм и др. Когато преодолях първият шок от слепотата, реших, че трябва да продължа да живея и да преследвам мечтите си, но незнаех как да го направя. Тогава майка ми откри местното представителство на Съюза на слепите в България и ме заведе при Красимира Божилова –председател на организацията към производственото предприятие „Успех“. Тя ми разказа за дейноста на сдружението и какви перспективи имат младите незрящи в България. Разбрах, че мога да продължа образованието си във висше учебно заведение, а в последствие и да работя. Купих си ролков магнетофон „Тесла“, получих от централната фонотека записите на учебниците по български език и история и започнах подготовката си за кандидатстудентските изпити в СУ „Свети Климент Охридски“. В документите, които подадох, като първа специалност бях записал философия, а втора – право. Със съдействието на Съюза на слепите в България положих приемните изпити пред тричленна комисия. Получените много високи оценки ме класираха във факултета по философия и получих студентска книжка, която още пазя за спомен. Съдбата беше благосклонна към мен и след среща на моите родители със заместник председателя на организацията Спас Карафезов, те ме убедиха, че шансове за по-успешна бъдеща реализация ще имам ако завърша право. Предприехме необходимите действия пред Комитета за наука и образование и получих разрешение да се прехвърля в Юридическия факултет, който записах заедно със съпругата ми през есента на 1975г. С нея сключихме брак през октомври същата година. Впоследствие личностното ми развитие доказа, че съм взел правилно решение. Обичам много професията си и винаги съм се стремил да бъда добър професионалист на позициите, които съм заемал.
– В годините, в които сте били студент, все още малко се говореше за специалните потребности на хората с увреждания и още по-малко се правеше за тях. Кои са били най-големите Ви затруднения?
– Съгласен съм с констатацията Ви, че малко се говореше за тях, но познавайки в дълбочина действителността – тогавашна и днешна, не мога да се съглася, че се правеше малко за тях. Практически всички хора с увреждания, които желаеха, можеха да учат. Благодарение на държавната политика, през периода 1960 – 1980 г. Съюзът на слепите в България изгражда мощна производствена структура от 12 предприятия с 34 филиала към тях. В тази система са намирали своята реализация над 8 хиляди работници и служители, от които над 5 хиляди – без зрение. Държавата е предоставяла монополни производства на нашата организация и е реализирала мащабна кооперация с държавната промишленост. Годишният обем на произвежданата продукция е варирал между 110-130 млн. лв. Доходите от пенсия и заплата на хората без зрение са били над средните за страната.
След това малко отклонение да се върна на въпроса Ви. Следването ми премина безоблачно. Посещавах редовно лекции и упражнения. Съпругата ми четеше или слушах на запис учебниците. Имах приятното задължение да помня, тъй като предметите ми бяха изключително интересни. Завърших десети по успех във випуск от 350 студенти. Няма никога да забравя, когато тогавашният министър на правосъдието Светла Даскалова, облечена в тога, в аулата ми връчи дипломата. Мога да споделя два комични момента, които показват в еднаква степен тогавашните, но в немалка степен и днешните нагласи към хората със зрителни увреждания.
Първият случай е когато положих изпита си по финансово право. Със знанията си предизвиках голям интерес в проф. Кучев. След като отговорих на трите въпроса, които изтеглих, той в продължение на два часа ме разхожда из конспекта, накрая ми писа шестица и възкликна: „Как е възможно, защо не каза, че толкова много знаеш, за да накарам цялата група от зрящи колеги да дойдат да те слушат“. Със сигурност, състоянието ми е било причината да подходи с недоверие към мен. Той не е допускал, че студент без зрение ще владее така задълбочено материята.
Вторият случай беше при проф. Славов, преподавателят по научен комунизъм. Вече споменах за пристрастията си към тази наука. Считам, че съм човек с реална преценка на възможностите си и смея да твърдя, че бях изключително добре подготвен. В потвърждение на казаното трябва да отбележа, че в процеса на подготовка за изпита аз имах 6-7 ученика, мои състуденти, на които разяснявах материята. Всичките взеха изпита с добри оценки. Сценарият се повтори като при проф. Кучев – отговори на трите въпроса и продължителна разходка из конспекта. Отговорих подробно на всички въпроси на професора. Накрая той с неудобство ми обяви, че е изключително доволен от мен и че рядко е имал толкова подготвен студент, но ми пише петица, тъй като човек без зрение не може да владее перфектно цялата материя. Съпругата ми, с която винаги сме били заедно на изпитите, се разплака.
– Със сигурност подобни обиди се помнят цял живот...
– Позволих си да спомена за тези два случая, тъй като мисля, че те в еднаква степен показват недоверието на хората към възможностите на незрящите, с които се сблъскваме в нашето ежедневие.
– Работите в няколко сливенски предприятия – усещали ли сте пренебрежително отношение?
– Започнах работа като юристконсулт на 1 март 1981 г. в производствено предприятие „Успех“ в Сливен – специализирано за трудова заетост на хора без зрение. Тогава стопанското право беше в подсъдността на държавния арбитраж. Предполагам, че в резултат на успешното ми представяне по дела, което е станало достояние до стопански ръководители в града, през 1984 г. получих първата си покана за работа по съвместителство от директора на керамичното предприятие „Демир Славов“ – производител на тухли. Една година по-късно бях поканен и от директора на памуко-текстилното предприятие „Аглика“ в Твърдица да ги обслужвам като юристконсулт. Там получих висока оценка за дейноста си и през 1987 г. бях предложен и избран от Министерството на търговията за член на Управителния съвет на тази стопанска структура. Мога смело да заявя, че съм се ползвал с пълното доверие на ръководителите и уважението на колегите началници на отдели, с които съм работил. Може би защото бях преминал етапа на себедоказване, никога не съм чувствал пренебрежително отношение. Напуснах работа като юристконсулт когато станах депутат в Седмото Велико народно събрание.
– Защо решихте да влезете в политиката? Как стана издигането и приемането на кандидатурата Ви за депутат в Седмото Велико народно събрание и как преминаха първите демократични избори в България?
– По принцип никой от моето семейство и лично аз не сме имали афинитет към политиката. Единственото нещо, което ме свързваше с нея, бяха политическите вицове, които много обичах да разказвам. Съдбата обаче реши друго. Една вечер в началото на месец април 1990 г. се позвъни на входната врата на апартамента и вкъщи въодушевени влязоха семейните ни приятели от студентските години Петър Иванов и съпругата му Валентина. Те идваха от сбирка на Алтернативното социалистическо обединение (АСО) – социалдемократическа фракция в БСП. Много сериозно споделиха, че заедно с колегите си са решили да издигнат кандидатурата ми за депутат в Седмото Велико народно събрание. Казах им, че на трезв акъл не им отива да говорят глупости, затова сипах по една ракия. Голям смях падна, когато майка ми изрази притесненията си, че няма да има кой да бере черешите, които щяха да узреят скоро.
– Тук ще Ви прекъсна – да разбирам ли, че берете череши? Знам, че нямате никакво зрение...
– Никакво. Но съм великолепен черешоберач – качвам се на стълбата и бера. Хващам си клончето и вървя по него. После ще Ви разкажа колко добра „домакиня" съм и какви домакински дейности извършвам, но сега да продължа за посещението на моите приятели.
Когато разговорът стана по-сериозен им заявих, че в града със сигурност има много по-достойни хора с необходимите знания и опит в политиката, които трябва да намерим и подкрепим в предстоящите избори. На финала на вечерта се съгласих да отида на една от следващите сбирки на АСО, които се провеждаха в бившия партиен дом (сега Съдебна палата). Когато ги посетих, срещнах много приятни млади хора – инженери, учители, лекари, икономисти, артисти от драматичния и кукления театър и др. Типично за младостта и неизвестността е вдигането на много врява. Всички говореха един през друг, изобилстваше от идеи за реформи, една от друга по-щури, във въздуха витаеше много енергия, малко опит и много грижа за бъдещето на България. Като цяло всичко беше ново, предизвикателствата – интересни. Може би тук е мястото да спомена една мисъл на Ремарк от великолепната му книга „Трима другари“: „На този свят успяват само глупаците, тъй като умните съзират многобройните препятствия към целта и се разколебават“. С една дума казано, всички, в това число и аз, бяхме под силната наркоза на илюзията, че можем да променим света, затова се съгласих да вляза в политиката.
Алтернативното социалистическо обединение издигна кандидатурата ми за свой представител в листите на БСП и влезе в преговори с ръководството на Окръжния комитет на партията. Тогава избирателната система беше смесена, като половината от депутатите се избираха мажоритарно, а останалата част – чрез пропорционалната система. Първоначалното решение беше да заема второ място в пропорционалната листа, а тя да бъде водена от Иван Тенев, министър на промишлеността. За мажоритарни представители на БСП в двата сливенски района бяха предложени Иван Кръстев, директор на полицията и Стоян Стоянов, прокурор.
Представянето на кандидат депутатите на БСП беше организирано в сегашната зала „Сливен“. Тя беше препълнена с хора и като представител на висшето ръководство на партията присъстваше Чудомир Александров – член на висшият съвет на БСП и първи заместник министър председател. Йордан Драганов –председател на окръжния комитет на партията, ми възложи да подготвя словото от името на кандидатите в пропорционалната листа. С риск да прозвучи нескромно ще кажа, че независимо, че нямах никакъв опит, явно бях нацелил „словестната политическа вакса“. Когато приключих речта си, цялата зала стана на крака и бурно ръкопляскаше и скандираше. Впоследствие майка ми и съпругата ми, които присъстваха, ми разказаха, че много хора са плакали.
Мероприятието продължи, а аз бях изведен от залата в партийния дом през топлата връзка. Беше проведена спешна среща между Йордан Драганов, Чудомир Александров, Иван Кръстев и Йовчо Русев – мажоритарен кандидат депутат от Котел, на която те обсъдиха ситуацията и като хора с голям политически опит решиха, че ще бъде по-печелившо за БСП, ако моята кандидатура бъде издигната и като кандидат в 15-и мажоритарен район – Сливен.
Животът се въртеше на максимално бърз кадър и приех, без да осъзнавам какъв филм ще се прожектира. На изборите се изправих срещу представителя на СДС – адвоката Атанас Железчев. Следваха: писане на листовки, лозунги и плакати, провеждане на срещи, митинги и дебати. Като краен резултат победих опонента си с над 3000 гласа и бях избран за мажоритарен депутат в Седмото Велико народно събрание, а моето място в листата зае Иван Кръстев.
– Седмото Велико народно събрание (10 юли 1990 – 2 октомври 1991 г.) има, може би, най-бурния живот от всичките последващи събрания. Той е оживен многопартиен живот сред граждански вълнения и студентски стачки, Град на истината, пожар в дотогавашния Партиен дом (на БКП-БСП), гладна стачка на депутати и всичко това в условията на тежка икономическа криза. Как се чувствахте в тази ситуация? Успяхте ли да наложите някои Ваши виждания в новата Конституция?
– Седмото Велико народно събрание ще остане в новата ни история като парламента с най-колоритен състав. В него имаше национално изявени политици с богат опит и амбициозни, млади кадри, които правеха своя прощъпулник в сложната политическа игра на партиите от целият политически спектър. Голяма част от членовете на парламента обаче бяха с локална популярност и техният авторитет беше използван в процеса на изборите. Беше време, когато се носеха много легенди за ченгета от Държавна сигурност във всички парламентарни групи. Имах един колега от Враца, който много обичаше да се шегува. Той често казваше: „Братлета, голям смях, чукане на токове и козируване ще падне, ако си сложим пагоните“. За да бъде пълна картината трябва да кажа, че тогава страната ни беше в тежка икономическа криза и хранителните магазини бяха празни. Прословутите „депутатски кюфтета“, които по-късно станаха популярни, ги нямаше. Изследователите на това време трябва да знаят, че от барчето на парламента можехме да си купим само една кутия цигари и нерядко през зимата ни сервираха сандвичи от хляб и сланина.
А сега да преминем на по-сериозната част. Отчитайки факта, че имам юридическо образование и икономическа специализация, ръководството на парламентарната група ме разпредели в Комисията за изработване на Конституцията и Комисията по икономическа политика и бюджет. В качеството на новоизлюпен политик посещавах редица обучения и голямо четене падна в богатата библиотека и архив на Народното събрание. Времето беше много динамично и ежедневно следваха бурни събития. Дните ни бяха изпълнени със среднощни заседания за обсъждане на резултатите от преговорите на контактните групи и нерядко напускахме парламента под освиркванията на протестиращи, скандиращи „червени боклуци“. Като цяло, в кулоарите цареше атмосфера на диалог и отговорност между депутатите с лични позиции. Често бях свидетел на странни човешки метаморфози. Депутати с различни политически убеждения нерядко си пиеха кафето заедно, но заставяйки на парламентарния микрофон, губеха чувство за мяра и прехвърчаха искри. Във въздуха витаеха много страст и емоция.
Всяка седмица се прибирах в Сливен. В понеделник обикалях избирателния район, срещах се с много хора, разяснявах законите, които обсъждаме и приемаме и водих дебати с опоненти.
В процеса на работата ми в Конституционната комисия, контакт с мен установи много популярният на времето незрящ депутат от СДС Петър Стайков. С него обсъдихме необходимостта от изработването на текстове в основния закон на държавата, отнасящи се до правата и политиката за хората с увреждания. В резултат на това се родиха предложенията на Чл. 48. (2) „Държавата създава условия за осъществяване на правото на труд на лицата с физически и психически увреждания“ и Чл. 51 (3) „Старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и лицата с физически и психически увреждания, се намират под особена закрила на държавата и обществото.“ Поради факта, че предложенията нямаха политическа окраска и подкрепата за хората в неравностойно социално положение беше регламентирана в много международни актове, ратифицирани от България, текстовете бяха подкрепени от всички парламентарни групи.
За мен участието в Седмото Велико народно събрание беше голяма житейска школа. Без да осъзнавам, като че ли израстнах и помъдрях.
– БСП ли е Вашата партия? Защо?
– Моята партия е човешкият стремеж към справедливост и солидарност. Като млад човек изпълнен с илюзии и бунтарство, но и днес, от позициите на човешкия опит, смятам, че големите социални неравенства са проблем на обществото. Не мога да приема, че е нормално 80% от световното богатство да бъде притежание на 10% от човечеството. Мисля, че ще живеем по-добре ако успеем да подредим красивата ни България по подобие на скандинавските държави. Без да съм привърженик на уравновиловката, продължавам да бъда поклонник на социалдемократическите идеи и се надявам БСП в бъдеще по-адекватно да защитава и провежда подобна политика.
Духовните ми нагласи най-пълно се изразяват от мисълта на един писател (Лучано де Крешенцо – б.а.), която гласи: „Ние хората, сме ангели с едно крило и за да полетим, трябва да прегърнем друг човек“.
– Има ли нещо, което смятате за свой успех в двата си мандата в Сливенския общински съвет?
– Като общински съветник съм работил за балансираното развитие на Сливен и целесъобразното разпределяне на наличния бюджетен ресурс. Подкрепял съм благоустрояването на различни квартали, ремонт на улици, привличане на инвеститори и други полезни начинания за нашия град.
– Как приемате работата си в Съюза на слепите? Каква е борбата Ви там?
– Бях избран за председател на Съюза на слепите в България през месец юли 1999г. През 2021 г. нашето сдружение ще чества 100-годишен юбилей. През целия си исторически път организацията е защитавала правата на хората със зрителни увреждания, активно е работила за повишаване качеството на техния живот и интегрирането им в обществото. Много трудно е човек да си направи самооценка, но мога да кажа, че през целия период на ръководство на тази авторитетна организация, съм полагал усилия да бъде приемано законодателство, съответстващо на добрите европейски модели и практики. Като член на Националния съвет на хората с увреждания съм настоявал за ратифициране на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Участвал съм в десетки работни групи за разработване на много нормативни актове, национални стратегии и програми за социално включване на хората с увреждания. По-важните от тях са: Закона за хората с увреждания, Закона за социалните услуги, Закон за личната помощ, Закон за предприятията на социалната и солидарна икономика, Закон за здравето, Наредба за приобщаващо образование, Наредба за медицинска експертиза, Наредба за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, и много други.
Мога да кажа, че имам значителен принос в увеличаване доходите на хората с увреждания, формирани от пенсия и добавки. В последния закон за хората с увреждания в сила от 2019 г., след 10-годишна борба, прокарах квотния принцип, по силата на който работодателите са задължени да наемат определен брой хора с трайни увреждания. Това е нов инструмент за нашата страна, който се надявам да допринесе чувствително за повишаване на трудовата заетост на хората в неравностойно социално положение.
Като член на комитетите за наблюдение на оперативна програма „Иновации и конкурентноспособност“ и оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, съм съдействал за приемане и реализация на целеви операции, финансиращи и подкрепящи политики за хората с увреждания в сферата на заетостта, социалните услуги, институционалното развитие на представителните организации на и за хора с увреждания и други.
– Разкажете, ако обичате, как преминава денят на един незрящ човек – в най-добрия и в най-лошия случай?
– Денят на един незрящ човек е същият както при виждащите хора. Той може да премине като младият незрящ човек посещава висшето учебно зведение, в което е приет или в изпълнение на служебните му задължения, когато работи. След това се среща с приятели или се отдава на семейните си задължения, ако има такива. Много от хората без зрение обичат в свободното си време да четат книги или да слушат музика.
В лошия случай човекът със зрителни проблеми може да бъде отчаян, пасивен и самотен. Изпадайки в подобна ситуация, той е немотивиран да търси трудова реализация и неработи за личната си ресоциализация. От личните ми наблюдения смятам, че днес хората със зрителни увреждания в повечето случаи полагат усилия да преодолеят ограниченията, породени от състоянието им, и се стремят да се интегрират в обществото.
– Коя досега е била най-трудната Ви битка?
– Първата година след като загубих зрението си беше най-трудна в живота ми. Трябваше да приема състоянието, в което се намирах, да повярвам в себе си и да намеря сили да продължа образованието си и да работя. За да се адаптирам към състоянието си бързо и сравнително безпроблемно, много допринесоха приятелката ми Вера, впоследствие моя съпруга, брат ми и приятелите ми от казармата – Костадин от Бургас и Господин от Стара Загора, които бяха неотлъчно до мен.
През студентските години изградих нови, ценни приятелства със семействата на Петър Иванов и Кънчо Жеков от Сливен, които издържаха проверката на времето. От политиката ми остана ценната 30-годишна дружба с Иван Славов – председател на Общинския съвет на БСП, кмет и заместник кмет на град Сливен и народен представител.
Слава богу, навреме разбрах, че обществото не ми е длъжник и че ако искам да живея достойно, трябва ежедневно да се самоусъвършенствам и да се науча да изграждам мостове към другите хора.
– От кое от нещата, които сте правили, сте останали най-удовлетворен?
– Работата ми носи голямо удовлетворение. Повече от 20 години в качеството си на председател на Съюза на слепите в България участвам активно при формиране на националната социална политика. Публичните ресурси в тази сфера в цял свят винаги са недостатъчни. Добрите резултати идват трудно и бавно, но въпреки това убедено мога да кажа, че ситуацията в нашата страна се променя в положителна посока. Имах щастието да участвам при разработването и приемането на много важни нормативни актове, които жалонираха секторните политики за социално приобщаване на хората с увреждания.
Когато става въпрос за четене и писане, в Народното събрание, и сега в Съюза, аз работя с асистенти. Но нека кажем, че повечето от младите незрящи великолепно работят на компютри – има така наречения българоговорящ синтезатор, който трансформира визуалната информация от екрана в говор – даже в момента работим за финансирането на един нов модел такъв синтезатор, който струва 400 000 лева. Т.е. слепите могат сами да пишат текстове и да си ги редактират.
– Навярно сте имали и други тежки моменти в личния си живот…
– Колкото и странно да прозвучи, аз се считам за щастлив човек. Имам съпруга, имам двама сина – Тихомир и Александър, които ме направиха дядо на един внук и три внучки. В живота си постигнах почти всичко, към което съм се стремил, дори в някои случаи и повече. Мисля, че успях да се реализирам пълноценно, а дългогодишната ми работа в полза на хората с увреждания ми носи радост и удовлетворение.
– И тук може би е мястото да Ви върна към Вашите домакински способности – похвалихте се, че сте много добър кулинар...
– Така е, готвенето ми е хоби и смятам, че в това мога да се състезавам с много домакини. Вкъщи аз често готвя и винаги съм се старал да поемам голяма част от домакинските задължения. Например, не натоварвам съпругата си с гладенето на ризи и панталони. Мия прозорци и помагам в почистването на дома ни. Ето, преди сега да разговаряме с Вас, поради факта, че Вера замина за Сливен на съдебно дело, измих пода в целия апартамент, защото чакам на гости сина и внуците ми.
– Все повече ме учудвате. Наистина, срещала съм се и с други незрящи хора, които се справят сами с бита си, но при Вас изглежда работоспособността е в повече – при всичките служебни и обществени ангажименти...
– Поради обстоятелството, че работата ми е изцяло на терена на интелектуалния труд, домакинската работа ме разтоварва. При мен тя е форма на почивка. Това, което аз върша, го правят и много други слепи хора. Моята майка от малък ме научи да домакинствам, което се оказа много полезно когато ослепях. Първия си панталон изгладих когато бях десетгодишен. И до днес помня, че го изгорих, тъй като не бях сложил кърпа и ютията залепна. Домакинската работа е много неблагодарен труд – винаги има какво да се прави. Смятам, че трябва да бъде общо дело, за да може впоследствие всеки член на семейството да се отдаде на своите интереси и заедно – на развлечения. До днес мамините уроци ми помагат да бъда пълноценен партньор в семейството.
Вера Долапчиева и сега разказва как в студентските им години, Васил редовно гладел изпраната ѝ пола-солей, която имала над 40 плисенца. И допълва, че откакто се е омъжила, почти не е гладила. „Ако не сте имали контакт със слепи хора, нямате и представа колко добре могат да се справят те в различни житейски ситуации. Семейства от Сливен от двама незрящи, които живеят в общежитието на слепите в квартал „Речица“ и работеха в предприятието „Успех“, можаха да отгледат и изучат децата си без странична помощ.“
Впрочем, хората със зрителни увреждания в Сливен и досега съжаляват за прекратяването на дейноста на предприятието „Успех“, в което са работели 500 души. Те предпочитат да работят, отколкото да получават социални помощи.
– Пътували сте сигурно по света – има ли място, в България или в чужбина, където да се чувствате най-добре, най-приятно?
– Съюзът на слепите в България е сред създателите на Европейския и Световния съюзи на слепите. По инициатива на нашата организация, през 1990г. в гр.София е създаден Балканският консултативен съвет на националните организации на слепите. Участвал съм в много международни форуми, в резултат на което посетих почти всички европейски държави. Генералните асамблеи на Световния съюз на слепите ме отведоха в Мелбърн, Австралия (2000г.), Кейптаун в Южна Африка (2004г.) и Банкок, Тайланд (2012г). Винаги обаче най-добре съм се чувствал в България.
Нашето сдружение има структури на територията на цялата страна, което налага системно да пътувам и да се срещам с представители на местната държавна и общинска власт с цел решаване на различни проблеми. Това ми позволи да опозная красивата ни родина. Чувствам се еднакво добре в планината, сред уханието на треви и борове и в звездната вечер на морския бряг.
– Карате ме пак да се върна към слепотата – знам, че не можете да доловите дори слаб блясък на звездите. Представяте ли си ги?
– Аз имам манталитета на зрящ човек, тъй като до 21-годишната си възраст съм виждал. Многото ученически екскурзии и спортни състезания ми позволиха да опозная красивата природа на нашата страна и нейните населени места. С майка ми всяка година почивахме на море. Волейболните лагери и ученически походи ме отведоха в различни годишни сезони до красиви местности в Стара планина: връх Българка, Даулите, Мочурите, Абланово, Агликина поляна, Карандила, Змейовите дупки, Халката и много други. Аз винаги си представям заобикалящата ме среда във форми, цветове и аромати.
Ще си позволя да споделя нещо много лично. Именно през тези 47 години, в които съм без зрение, съм срещнал голямата част от моите приятели и познати. За всеки обаче имам изграден образ. И понякога се шегувам със зрящите, че съм „по-съвършен от Господ“, тъй като добрите хора, тези които обичам и ценя, в моите представи са винаги красиви, което не винаги се получава при Създателя.
– Прочела съм някъде, че пишете стихове. Така ли е?
– Първите опити в тази област бяха още в ученическите ми години. Навремето имах публикации в „Сливенско дело“, в неговата притурка „Макове“, в списание „Зари“ – печатен орган на Съюза на слепите в България и в едно списание, което Съюзът на българските писатели издаваше преди години.
Последното стихотворение, което беше публикувано отново в градския официоз, написах през месец май 1990 г. под впечатленията на бурните политически събития. Спомням си началните строфи от него:
„ Храмът рухна...
Под развалините, като змии на припек,
изпълзяха истини ...“
Но по време на Седмото Велико Народно събрание и след това много бързо нагазих в „житейското блато“. Сблъсъкът с човешките драми и работата ми на терен в нашата организация заместиха поезията с житейския реализъм и прагматизъм. Но и до днес с голямо удоволствие чета красиви стихове, които считам за най-съвършената кратка форма за изява на човешката духовност и богата чувствителност.
– Пропуснах да Ви попитам за Брайловото писмо – ползва ли се все още или е изместено от техническите средства.
– Брайловата азбука е създадена през 1829 г. и е пренесена в България от Русия през 1906 г. От тогава до днес тя служи вярно на хората без зрение като основно средство за достъп до информация. Но с развитието си звукозаписните и информационните технологии постепенно я изместиха и сега доминират в процеса на образование и трудова реализация на незрящите. Нашата организация издава три брайлови списания „Зари“ – печатен орган на сдружението, „Спектър“ и „Есперанта либера“. За съжаление, читателите им намаляват ежегодно, независимо от усилията, които полагаме да популяризираме полезността от ползването на Брайловата азбука. Образователната практика по категоричен начин е показала, че за да може един човек с нарушено зрение да овладее на добро ниво сложната граматика на българския език, той трябва задължително да пише на брайл.
– Чувствате ли се все още сливналия?
– Винаги ще се чувствам сливналия. Познавам всяко кътче на нашия град. По неговите улици детството ми скита и там съм срещнал най-добрите хора в живота си, които обичам.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Спомням си стария Сливен със сериозно развита промишленост и земеделие. Градът ни в миналото имаше много богат културен живот. Днес ситуацията е различна. Настоящите и бъдещите ръководства на града имат тежката задача да върнат старата му слава на значим индустриален център. Това може да стане чрез създаване на условия за привличане на инвеститори в новоизградена индустриална зона, които да гарантират просперитет на населеното място и личностна реализация на населението в града.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Можем да избираме от голяма плеяда имена, за да отговорим на този въпрос. Вероятно ще прозвучи тривиално, но личностите от които най-много съм се възхищавал, са Хаджи Димитър и Добри Чинтулов. От 1300-годишна история България е била 700 години под робство – византийско и османско. За това мъжеството и смелостта да надигнеш глава срещу тиранина и да жертваш живота си за свободата, е еманация на човешкия подвиг. Не по-малко достойна за подражание обаче е и силата на будителя Чинтулов. Винаги в ушите ми звучат неговите песни, с които сме закърмени. Не случайно те се пееха по площадите в зората на новата ни и млада демокрация.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Когато чуя Сливен, първо се сещам за Стария бряст. Със съжаление чувам, че той е изсъхнал. Това хилядолетно дърво е станало свидетел на исторически обществени възходи и падения и безброй човешки съдби. Надявам се общинското ръководство да намери най-подходящия начин, за да го увековечи като символ.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Животът на нашата загубена във вселената планета е чудо. Ако имаме щастието да се родим, трябва да открием своето призвание и обществена кауза. В отношенията си с хората трябва да бъдем честни и във всяко начинание трябва да отдаваме цялата си енергия и сърце. През целият си живот съм се водил от една житейска мъдрост, която гласи: „Който иска – може, който може, трябва да иска до безкрай!“
Февруари, 2021 г.
Йорданка Раданчева