Кой иска да свали от пиедестала Хаджи Димитър и как
Категория: Имена Посещения: 4835
Хаджи Димитър е символ на българските национално-революционни борби. Ако животът му е като на доста вироглави, непокорни, осъзнати като българи съвременни нему младежи, то смъртта му е изключителна. Тя го превръща в легенда и олицетворение на българския революционер. Смърт на върха, видима отдалеч, саможертва, уважена от свои и чужди, създала народни предания.
Войводата има много паметници, сред тях и най-достолепния, признаван от всички за един от най-стилните паметници в България, на площада в родния му град. Сигурно има хора, които не са виждали нито един от тези паметници, но щом чуят „Жив е той“, знаят, че това е Хаджи Димитър, защото Ботевата поема е онзи Пушкинов неръкотворен паметник – най-големият. Затова си позволявам да мисля, че на Хаджи Димитър, за разлика от много наши други герои, ние сме отдали дължимото – доколкото нещата са съизмерими, разбира се...
От години обаче някой иска да прави сензации и научна кариера с твърдението, че ние, сливенци – сливенската общественост, сливенските музейни работници и ръководствата на общината, немарим за паметта на войводата, подхвърляме костите му по разни мазета, крием ги (защо ли?), пък накрая сме ги и изгубили... Става въпрос за едно сандъче с неиндифициран костен материал, което се съхранява във фонда на Регионалния исторически музей. Така миналата година, във връзка с 175-та годишнина от рождението на българския национален герой, до министъра на културата, кмета на Сливен и директора на музея е написано писмо от името на „обществеността в Сливен, бившия областен управител и представители на родолюбиви организации“ с искане за ДНК анализ на костния материал от въпросното сандъче, както и костите да не остават в складово помещение, а да бъдат извадени за поклонение. Под писмото са подписани проф. Пламен Павлов, основния поддържник и разпространител на тезата, че Хаджи Димитър не е загинал на връх Бузлуджа, а ранен е отнесен на 30 км южно, в гористата местност под връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, където бил обгрижван от жителите на селата Свежен и Мраченик, починал на 10 август 1868 г. от раните си, а костите в сандъчето са неговите. Подписани са и журналистът Доброслав Иванов, и историкът Илиян Михов. Искането е подкрепено от петнайсетина историци с титли, някои несъмнено сериозни учени, които едва ли са наясно с историята около въпросния костен материал или пък са проявили колегиална безотговорност.
Днес на специална пресконференция специалистите от Регионалния исторически музей в Сливен официално отговориха на нападките, че едва ли не умишлено укриват костите на Хаджи Димитър и не ги дават на никого от изследователите. В пресконференцията участваха директорът на музея Николай Сираков, етнологът д-р Владимир Демирев, специалистите в отдел „История на България ХV-ХІХ век“ Мария Кирова и Росица Георгиева, присъстваха и други музейни работници и историци. Те известиха за поредното изследване на съхранявания костен материал от най-добрия български антрополог акад. Йордан Йорданов. Заключението на акад. Йорданов в констативния протокол от 6 юни 2016 г. е: Костите не са на Хаджи Димитър. Те са на индивид на възраст между 18 и 22 години, с ръст 173-175 сантиметра, ненабит и немускулест – нещо, което не отговаря на възрастта и физическия облик на именития ни съгражданин. „Ако някой иска ДНК експертиза, тя може да се направи, но ние нямаме потребност от нея" – казаха музейните специалисти и припомниха отдавна даденото становище на българската историческа наука и перипетиите на обсъжданите кости.
Официалната версия на историческата наука, отразена и в изданията на Българската академия на науките, накратко, приема следните факти: на 18 юли 1868 г. остатъците от обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа - около 30 души, начело с войводата Хаджи Димитър, са обградени от 700 турски войници и башибозуци на връх Бузлуджа в Стара планина, където след жесток бой загиват войводата и повечето му четници.
По повод боя на връх Бузлуджа, цариградският вестник “Куриер Д`Ориан”, излизащ на френски език, в броя си от 2 август 1868 г. пише:” И от двете страни битката станала с жестоко упорство. Борбата продължила повече от пет часа. Хаджи Димитър, тежко ранен, насмалко да попадне в ръцете на турските войници, но въоръжен с револвера си той се борил до последната минута с една храброст, достойна за друго време. Най-после той паднал!»
В доклада си валията на Дунавския вилает Митхад паша пише до Високата порта в Цариград: „Никой от заловените не се е предал, преди да бъде ранен на две-три места. Имало е и такива, които не са се спирали пред нищо!“
Тялото на Хаджи Димитър е разпознато всред останалите трупове не само от турците, но и от извиканите местни свещеници по инициалите на името му, татуирани с барут на двете му ръце. Сабята, револверът, бинокълът и писмата му, командирът на аскера провожда на Митхад паша в Русчук /Русе/, а 17 отрязани глави на неговите четници, в това число главата и дрехите на войводата, са изпратени в конака в Търново. За това свидетелства в спомените си Ангел Обретенов - участник в четата, заловен от турците след като е ранен в боя край с. Вишовград, които са преразказани от Захари Стоянов в книгата му «Четите в България»: „На Хаджията била донесена главата и дрехите. Ние видяхме само дрехите, които начаса познахме…“
Че Хаджи Димитър е погребан на Бузлуджа свидетелстват участвалите в погребението селяни от Енина и Крън, техните свещеници Стефан Петков и Иван Попстоянов – те погребали четниците заедно, а войводата в отделен гроб. Така било постъпено и по-късно, през 1898 г., когато костите били поставени в саркофази и препогребани.
След Освобождението от османско иго обаче се ражда една легенда за смъртта на Хаджи Димитър, различна от официалната версия. Тя се предава от уста на уста от местните хора в средногорските села Мраченик и Свежен. Според нея, след боя на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 г., войводата е ранен от куршум в таза. Трима негови четници го извеждат от полесражението и го носят на импровизирана носилка от клони до казанлъшкото село Енина. Там вземат със себе си един местен момък, който им помага при носенето на тежко ранения войвода и им показва пътя. След няколко денонощия те пресекли казанлъшката Розова долина и стигнали до средногорския връх Кадрафил. Преценили, че мястото е безопасно и решили да останат там. Момъкът от село Енина освободили и той се върнал обратно. Тримата четници се свързали с Димо Божинов и Паско Пасков - говедари от село Свежен и с Гърди Пандурски и Тодор Патьовски - козари от село Мраченик, които се съгласили да се грижат за тях и войводата. Около двадесет дни те носили храна за Хаджи Димитър и другарите му. Но една сутрин, на 10 август, намерили на мястото само войводата, който бил починал. Четниците ги нямало, а Хаджи Димитър лежал безжизнен, затрупан с храсти. Селяните изкопали гроб, погребали го и означили мястото с голям камък.
След Освобождението, на 6 ноември 1880 г., жители на Аджар/Свежен/ изравят костите на починалия и ги пренасят в селото. С църковен ритуал те са препогребани в двора на църквата "Св. Св. Петър и Павел". Това станало в присъствието на пловдивския викарен епископ Гервасий Левкийски (по-късно станал митрополит Сливенски). След това свеженци изпратили дописка до пловдивския вестник „Марица” и описали важното събитие (като в по-късен брой съобщението че е погребан Хаджи Димитър е опровергано, каза Росица Георгиева). Научавайки от вестника за погребението на войводата, Сливенската община снабдила с пълномощно майката на героя – хаджи Маринка Асенова и тя пристигнала в село Долни Омарбас (Домлян), придружена от Апостол Вълков от Сливен. Зимата обаче била студена, с натрупани големи снежни преспи по пътя в планината . Заради това баба Маринка отседнала в село Домлян и потърсила съдействие от кмета Иван Стоянов. На 30 декември 1880 година той изпратил писмо до кмета в Аджар (Свежен) по приносителя Апостол Вълков, в което го молил да изпрати костите на покойния Хаджи Димитър, тъй като е пристигнала неговата майка да си ги прибере. Аджарският кмет изпраща костите, като ги съпровожда с трогателно писмо до майката на Хаджи Димитър и те са донесени в Сливен. Тук специалистите цитират съвременника на баба Маринка – Георги Макасчиев, че по нейните думи костите не са на сина й, тъй като на Хаджи Димитър липсвал един зъб, избит от приятеля му Димитър Дишлията още в детските им години, а при черепа, донесен от Аджар, този зъб бил наличен. „Но все са на нечий син“ – казала баба Маринка и оттук нататък костите били препогребвани още няколко пъти – веднъж в двора на църквата „Свети Никола“, втори път в двора на възстановения хан и къща на семейството на Хаджията. На няколко пъти Сливенската община прави запитване до Българската академия на науките дали е възможно костите да са на войводата – веднъж при откриване на паметника му през 1935 г., за да се знае дали те могат да бъдат поставени в костницата под паметника, втори път през 1955 г., когато трябва да бъдат погребани в двора на къщата-музей, трети път музейните работници сондират мнение с водещи специалисти по повод обновяването на експозицията в къщата-музей през 2008 г. Мнението на изследователите е еднозначно: Хаджи Димитър загива на Бузлуджа, за което има доказателства и няма никакви индикации, че костите от с. Аджар са негови. След поредното преустройство в музейния комплекс посветен на Хаджи Димитър, костите биват прибрани и се съхраняват във фондовете на музея. Последната експертиза на акад. Йорданов всъщност потвърждава мнението на историците.
За някои обаче, изглежда сагата продължава. „Музей отрече да крие костите на Хаджи Димитър“ е заглавието на „Агенция Монитор“ след днешната пресконференция. Което оставя голяма доза съмнение: ще отрича, естествено... „Кмета.bg“ – порталът на българските общини, е по-категоричен: „Костите на Хаджи Димитър са изгубени“. И допълва в подзаглавие: „Никой не знае кога са изчезнали костите на възрожденеца от паметника му в Сливен“ (като че ли някога са били поставяни там – б.а.)... Други обявиха, че не вярват на академик Йорданов и смятат да поръчват нови изследвания... Т.е. за някои проблемът с костите на Хаджи Димитър продължава да стои. Но това вече си е проблем не на историците, а на журналистиката, пък изглежда, че и на политиката. Сливенските музейни работници изразиха огорчение от отношението към музея като институция и от натиска за различно тълкуване на историческите факти.
Та връщам се към казаното в началото – Хаджи Димитър отдавна е сложен на пиедестал в народното съзнание. И за щастие, точно за него, науката до голяма степен е изпълнила задачата си. Кому е нужно така неистово да търси сензация на всяка цена пак, и пак... „Ние, като институция, следва да получим извинение“, каза в края на пресконференцията д-р Владимир Демирев, имайки предвид обвиненията, отправени към музея в медии и писма до официални институции и намеците за недобросъвестност на музейните специалисти. Но и част от днешните писания говорят, че някои не искат да се разделят с благодатната патриотарска тема, да не говорим пък за извинения. И най-вероятно днешната пресконференция няма да е финалът на дългогодишните инсинуации – все пак идват и избори.
Йорданка Раданчева