Юбилейна изложба на Светлозара Курдова
Категория: Имена Посещения: 1736
Ако в Сливен все пак са останали дами, първата от тях несъмнено е Зара Курдова. Още с името – Светлозара – явно са я орисали да е светла, благородна, позитивна, творческа личност. Светът ѝ е населен с изкуство, със спомени за творци, с книги и приказни герои, с ръкотворство – и с много котки. Галерия „Йордан Кювлиев“ отбелязва юбилея ѝ с картини и фотографии – и с добри думи, които тази вечер изрекоха приятели.
Нейната юбилейна годишнина е повод да публикуваме тук и интервюто, с което тя е представена в книгата „Сливналии“ (2018).
СВЕТЛОЗАРА КУРДОВА
Все повече губим атмосферата на оня Сливен, с който се гордеем – а той е възрожденският и следосвобожденският град с неговата промишленост, с неговата интелигенция, идваща от признатите европейски столици на културата, с неговите предприемчиви жители. Малцина все още пазят в дома си част от очарованието на изгубения Сливен. Светлозара Курдова е една от тях.
Родена на 17 януари през 1945 г. в Сливен, Светлозара е потомка на два стари художнически рода – Курдови и Кавръкови. От малка учи живопис покрай баща си – известния художник Евгений Курдов. Работи с разнообразни материали и в различни техники, предимно акварел, иконопис и приложно-декоративни изкуства. От 1964 г. започва да снима професионално. Като фотограф-художник най-вече я познават съгражданите ни, още повече, че заедно с дългогодишния си колега и съратник Стефан Стефанов чрез фотографията пресъздават значителен отрязък от историята на Сливен.
Светлозара Курдова се е представяла пред сливенци в над 30 изложби. Носител е на наградата „Д-р Иван Селимински“.
Нейните приятели и познати я наричат Зара. Елегантна, винаги с шапка, почти винаги и с цигара в ръка, с дискретен грим и перфектен маникюр, Зара е една от малкото истински дами в Сливен, въпреки пиперливия си език и ироничния поглед към нещата – или точно заради тях. Домът ѝ съхранява спомени от няколко поколения и носи атмосферата на стара сливенска къща, макар че е в апартамент. Разговорите ни с нея обикновено започват от някъде и почти винаги стигат до занемареността на материалните следи за историята ни и още по-занемарената духовност. Сега обаче ще говорим повече за нея и за хората преди нея, които са отминали във времето, но си струва да споменаваме.
– Госпожо Курдова, нека допълним визитката Ви... В друго интервю сте ми разказвали, че ранното си детство прекарвате в квартал „Ново село“ при родителите на майка си. Разкажете, ако обичате, повече за тях.
– Да, майка ми Йовка е от рода Кавръкови. Нейните родители – баба Мария и дядо Димитър, живееха в квартал „Ново село“ и бяха носители на цялата тази патриархална атмосфера, в която израснах и която все още витаеше в квартала. Те ме гледаха, докато тръгна на училище. Бяха религиозни, поддържаха всички обичаи, свързани с християнските празници. Отделно пък, че баба ми, която е от Фандъковия род, носеше онази сръчност и уредност, присъщи на едновремешните сливенки. Сред жените от рода имаше нещо като състезание по скопос – тъчеше се, плетяха се дантели. Гледаше се с четири очи чия къща е най-подредена и уредена. И това състезание не беше само между жените, но и между мъжете. Всеки от тях, освен че се е справял с различни дейности, е владеел до съвършенство някакъв занаят. Занаятът на бащата на дядо – прадядо ми Киро, впрочем, е документиран в песента „Панайот Бойки думаше“. Действието в нея става в Кавръковото дюкянче, където „Киро на булгаре свиреше“. Сега се пеят варианти на песента, но не и с пълния текст, който всъщност си има автор – Яна Манафкина, съвременничка на Панайот Хитов и на прадядо ми. Интересна подробност е, че за сватбата си с Бойка Люцканова Хитов взел вино от неговия дюкян. Този Киро бил откровен до наивност, за него има и отделна песен. Знае се, че любима му била една красавица – Мария, но когато дошло ред да се задоми, се оженил за жена от сой – Йовка Апостолова. Бащината ѝ къща била на днешния булевард „Панайот Хитов“ № 3 и 5, а Киро живеел отсреща, през улицата. Разказвал на съмахленците си, че чак когато жена му родила второто им дете, видял краката ѝ и те били криви. По този повод същата Яна Манафкина съчинила песента за Киро, любимата му Мария и жена му Йовка, дето „краката ѝ криви кат` на костена жаба“.
– За тази прабаба Йовка в книгата „Сливен във фотографията от средата на ХІХ до средата на ХХ век“ пишете, че „по семейна традиция готви манджи с бели сосове“. Мисля, че сливенската традиция държи на червения пипер?
– Те като чорбаджии трябвало да се отличават от другите. Преди години бях споменала на Тончо Жечев за тези бели манджи и той вика, вероятно някой е ходил в Германия или там, където има такава кухня. Казвам му, не – вън от квартала си тези жени не са излизали. Мама разправяше, че у другите ѝ баба и дядо готвели сливенски манджи – запръжки, червен пипер и пр. Но в Апостоловия род – не. Всъщност подобни ястия има и в гръцката кухня, сигурно има начин да са привнесени.
– От Вас самата съм чувала историята за гъркинята, която дошла в Ново село в преследване на мъжа си и останала там...
– Да, тя е от поколението на прадядо ми Киро и на прабаба ми Йовка. Мъжът ѝ избягал с любовницата си от Гърция, дошъл в Сливен и се заселил в съседство с тях. Жена му обаче също се дигнала от Гърция, изнамерила го тук, изгонила любовницата и семейството останало да живее в „Ново село”. Тази история е известна в града. Аз помня една от дъщерите на това семейство, връстница на баба ми – играех с нейните внучки.
– От Кавръковия род познаваме доста художници – като започнем от Атанас Кавръков, художник и резбар, един от последните иконописци. Имате ли спомени за него?
– Да, той е племенник на този прадядо Киро. Бях много малка, за да общува дядо Атанас с мене (Атанас Кавръков почива в началото на 1956 г. – б.а.), но помня, като ходехме у тях с родителите ми. Направили са ми впечатление като много благи хора – едни хрисими бяха. В смисъл, че не бяха показно религиозни, а духовността, добрината и кротостта им идваха отвътре. Говоря за хората от рода им. Изповядваха принципа „Ако не можеш да помогнеш на човека, поне не му пречи“. За рода на Кавръците се знаеше (а и те поддържаха легендата), че са чорбаджии от време оно, с благородническо потекло. Били са заможни, а бяха и много откровени, честни хора. Тяхното „родово имение“ – ако мога така да го нарека, в квартал „Ново село” се простираше от мястото, където е сградата на бившата кооперация „Прогрес“, до пак бившата вече Новоселска баня. Целият този квартал беше с къщи на Кавръковци – роднински свързани помежду си семейства, заедно със слуги и ратаи. Тези имоти постепенно бяха разпродадени на други хора. Имали са няколко воденици по Сотирската река и земи в землищата на селата Сотиря и Тополчане, а в града – дюкяни. След Освобождението вече новите богаташи – фабрикантите, също много държали да имат жена от сой. От Кавръковия род една жена е в семейството на фабрикантите Стефанови – женена за Георги Стефанов, друга – леля Кортеза, сестра на резбаря Атанас Кавръков, е съпруга на Маринкев. Тя и съпругът ѝ са направили параклиса „Св. Мина“.
А при дядо Атанас когато ходехме на гости, той живееше вече в центъра, в къщата, която беше построил на изток от училище „Васил Левски“. По времето, което аз помня, той почти беше прекратил работата си, в ателието работеше синът му, бати Митко (Димитър Кавръков – б.а.) – художник и скулптор, но като баща си и резбар. Наско Кавръков, внукът, вложи доста труд, за да документира подробно църквите, в които са рисували и резбовали баща му и дядо му. Той е архитект и е обиколил, заснел и документирал всички църкви, а те са в почти всяко селище на Югоизточна България. Дори е направил таблици, в които освен селището и храма, е отбелязано коя от творбите им в коя част на църквата се намира. А неговият племенник Димитър (син на брат му, композиторът Иван Кавръков) също е художник.
– Дарбата върви и по женска линия – дъщерята на дядо Атанас – Иванка Кавръкова-Петренко, е оставила талантливи платна...
– Да, макар че рисуваше като любител, участваше във всички общи художествени изложби в Сливен. Картините ѝ излъчват кротост и доброта. А рисуваше и доста икони. В сливенския катедрален храм има нейна икона на Свети Димитър и още други икони, познавам ги по почерка. Тя има потомки-художнички.
– Чувала съм, че интересна личност е чирпанският Ви дядо... Разкажете за него.
– Семейството на другия ми дядо – Никола – е на преселници от Прилеп в Чирпан. Той е роден там. Братовчедка на дядо, чийто портрет съхранявам и която се занимаваше с тяхната родова история, е установила, че навсякъде в Южна България, където се среща фамилията Курдови, е все от един корен. Къщата им в Чирпан е била съседна на родната къща на Пейо Яворов. Оттам идва едно голямо приятелство между дядо ми Никола Курдов и поета. Дядо Кольо е учил в Казанлък, бил е ученик на д-р Кръстев (известният по-късно философ, литературен историк и критик е бил директор на Казанлъшкото педагогическо училище през 1888 – 1890 г. – б.а.) Там е прихванал социалистическите идеи, които дълги години разнасял като учител по селата из Сливенско и Ямболско. Така се запознава и с баба ми Мика (Марийка Петрова, следвала Педагогическото училище във Варна и завършила девическата „Мариинска“ гимназия в Стара Загора, която е също педагогическо училище – б.а.) – и тя учителка и социалистка. След като се женят, покрай нея идва да живее в Сливен. Тогава купува двор близо до площад „Левски“ с къща, която постепенно пристроявал. Аз този си дядо не помня, защото е починал през 1939 г. Татко разказваше за голямото му приятелство с Яворов. Пребиваването на поета като чиновник в Сливен и в Стралджа се дължало на факта, че и дядо ми в същото време е учителствал по тези места. Само в Поморие не са били заедно. Говореше се в семейството, че дядо е провокирал Яворов за някои от стихотворенията му на социална тематика като „Градушка“, „На нивата“, също за „Арменци“. Пенчо Славейков е напътствал Яворов да пише модерната, символистична поезия, а дядо Кольо и баба Мика със социалистическите си идеи го насочвали към живота на трудовите хора. Те са изповядвали най-чистите идеи на социализма – били са за еволюционно развитие чрез труд и просвета. Смятали, че на бедните трябва да се помага, като им се осигуряват условия за препитание. Знае се, че в тогавашното Налбантларе (с. Ковачите – б.а.), дядо ми Кольо, след като проучил почвата, изписал от Румъния семе за дини и пъпеши, накарал хората да се обединят в кооперация и да засеят бостан. След като продават дините, успяват да си изплатят дълговете и остава печалба. В района на Сливен дълго време на дините казваха „румънки“. Освен изключително ерудиран, Никола Курдов е бил добър оратор и често изнасял сказки в работническия клуб „Христо Ботев“. В последните си години е бил училищен инспектор. За уважението, което е заслужил пред съгражданите си, говори и фактът, че при тържественото честване на 50-годишнината от Освобождението на Сливен му е поверено да открие една от паметните плочи. (Този факт е документиран във филма на Васил Гендов за Сливен от 1928 г. – Никола Курдов произнася реч при откриване паметната плоча на Петър Моралията. – б.а.)
Баба пък учела жените как да си поддържат косите (тя самата имала дълга и гъста коса), да плетат дантели, да си редят къщите красиво. Изобщо, мисията на едновремешните учители е била не просто да учат децата, а да ограмотяват цялото население. Учителските колективи са правели театрални постановки, Марийка свирела и на цигулка. Така че уважението, което са имали тогава учителите, не е било даром. И са заплащали със здравето си... Доколкото аз я помня, баба беше слаба, изпита – родила е седем деца, а беше прекарала и туберкулоза. Беше болнава, повече лежеше и мама не ми даваше много да стоя при нея.
Във фамилията Курдови също има художници. Самият прапрадядо Иванчо, на който се наложило да бяга от Прилеп, рисувал булченски сандъци. (Не можахме да разберем преди колко поколения е живял, но по традиция във фамилията кръщавали първия от синовете Иван. Баща ми също трябвало да е Иван, обаче баба му решила да сменят името.) Братът на дядо беше резбар, а самият той също рисувал в младежките си години, но после се захванал, както казах, с други работи. Но получавал много списания с репродукции от велики художници.
– Знаете доста любопитни неща от неписаната история на Сливен – тази, която се разказва между приятели, по семейните сбирки на сливналии. Неколцина автори вече издадоха книжки с част от тези прелюбопитни истории, но всички те са мъже и разказват за случилото се по кръчмите, кафенетата, общо взето, между мъжкото население на града. Николай Султанов единствен признава, че „сливенката е жена и зидя“ и записва няколко „женски истории“, но те са пак от мъжка гледна точка. Вие имате голям опит с баби, лели и съседки – кои са историите, случвали се в „женското царство“, които остават неразказани?
– Наистина имах много баби и лели – не само родните, но и техни близки: сестри, съседки и пр. Много съм научила от съседката леля Невенка, майката на колегата ми Стефан. Ако е за поведение на дама, то тя беше наистина дама от старата буржоазия. Учила ме е как се посрещат гости, на маниери... Беше начална учителка и явно е била много добър педагог, защото ми беше приятно да ходя при нея. Съседи от другата страна, от изток, ни бяха Анастасия и Стефан Панайотови. С тях ограда нямахме, между двата двора имаше оформени стъпала. Леля Ташка, както я наричахме, ни учеше да готвим, да плетем дантели. Шиеше ми рокли, някои от тях и като подарък. Беше колоритна жена, винаги засмяна. Прави ми, например, проба на роклята и влиза мъжът ѝ. Аз се срамувам да се преобличам пред него, а тя се смее с глас, показва огромния си бюст и вика: „Виж с какво е свикнал, ти с какво ще го впечатлиш?“ Бях слабо дете. Тази Ташка е леля на арх. Стефан Боров. Синът й Димитър беше инженер, работеше по строежите на ВЕЦ из цялата страна. (Става въпрос за същия инж. Димитър Стефанов Панайотов, за когото споменава в интервюто си арх. Боров и когото заради пъргавостта му наричали Тарзан.– б.а.)
Леля Ташка не обичаше котки, защото вдигали опашка, когато хората сядат да ядат: „Показват си парàта!“. Ако сбърка нещо, ругаеше себе си, ръцете си, акъла си, глухите уши на мъжа си, а той точно това успяваше да чуе. „Айде-е-е, пак ми сра в ушите“, но после и двамата се смееха.
– Били са и подигравчийки – пак от Вас съм чувала историята за свенливата мома, дето от свенливост изпуснала неприлична дума и която история явно се е разнасяла за всеобщо веселие из града...
– Да, момата била толкова свенлива, че излизайки от Маймункината баня, като знаела как е зачервена от дългото киснене с гореща вода, тръгнала към дома си по коритото на Новоселската река, за да не я заглеждат мъжете. Наближавайки дома си обаче, с ужас видяла, че на пейката пред къщи седи комшията ѝ Минко. Рекла си, какво ще си каже сега бати Минко, като ме види: къпана п..ка. Но нямало накъде, излязла от речното корито, минала покрай него още по-зачервена и гласно отронила мисълта си: „Къпана п..ка, бат` Минко“.
Но пак казвам, всички тези жени всъщност се надпреварваха и по добро държание и поведение. Искаха къщите им да са подредени красиво, много държаха на уменията в ръкоделието, в готвенето.
– Може би защото са били основно домакини?
– Предимно домакини и тези умения са били важни, защото им се е налагало да се справят сами с много неща, които ние днес намираме готови – да тъкат постелки, завивки, кувертюри, да кроят и шият дрехи за семейството си. Къщата на баба ми Мария Кавръкова беше наредена така, както днес е музейната сбирка в къщата на сливенския бит – с миндерите покрай стените, с хубавите килимени черги, всичко останало прибрано в стенните долапи (юклюци), както в японските къщи – не се виждат много предмети.
– Нека минем към малко по-новото време – родителите Ви как се събират?
– Те са се познавали покрай леля ми Анастасия, сестра на татко, която е била съученичка с мама в Девическата гимназия. Оженили се, когато мама е завършила вече сестринското училище и дошла да работи в Сливен. Като млад татко е бил хубав, мама го взела по хубост. Тя е завършила в София 3-годишното училище за милосърдни сестри към Червения кръст, защото там обучението било с безплатен пансион. Мечтаела да стане актриса или учителка, но баща ѝ нямал възможност да я издържа. Завършва сестринското училище с награда за добър успех, след това завършва и 6-месечен курс за сестри-посетителки. Започнала работа в „Дом на благотворителността и народното здраве“, създаден в Пловдив от големия дарител Димитър Петров Кудооглу, но през 1935 г., за да помага на родителите си, идва да работи в Сливен. Специалността ѝ беше „Отглеждане на бебета“, не болнична сестра. Тук създава Детска консултация и в продължение на 30 години просвещава майките. В началото ѝ било много трудно. Как през 35-а година да учиш жените да гледат бебета по наука? Отначало ѝ се присмивали... Пък и тя била съвсем млада, още не била женена. Постепенно, като помогнала при някои по-особени случаи с недоносени бебета, започнали да се вслушват, спечелила им доверието. С баща ми се женят през 1937 г. Първоначално живеят при баба и дядо, в новоселския дом на майка ми. А после мама купила двор за къща на това място, на което впоследствие построиха блока ни. Тук имаше няколко празни места – били са градини на Гендо Ташев, известен сливенски лихвар. По времето, когато аз съм се родила, татко бил завършил една стая в това място и се преместили – сестра ми вече тръгва на училище, аз в люлка, баща ми рисува портрети и големи плакати – всичко в тази стая. Но татко продължи да пристроява – една, после втора стая, ателие... По принципа на лястовичето гнездо. После вдигна и втори етаж. Той обичаше да строи, мисля, че му беше нещо като хоби. Ателието му беше огромно... Изобщо, и двамата ни родители бяха много заети, нас със сестра ми идваше да ни гледа новоселската ни баба, а ваканциите бяхме при нея.
Евгений Курдов завършва Художествената академия в София през 1929 г. със специалност скулптура. През тази година е и първата му самостоятелна изложба. Работи и в областта на живописта и графиката, редовно показва свои работи в общите изложби на сливенските художници и в национални изложби. Особено ценни са графиките му, представящи стария Сливен, както и портретите на известни сливенци. В периода 1939 – 1965 г. е учител по рисуване в Мъжката гимназия в Сливен, Педагогическото училище и в Трета прогимназия. Дълги години се занимава с проекти за паметник-символ на Сливен, по Добри Чинтулов – конник с тръба, който да посреща гостите на града от Хамам баир, близо до гимназията по електротехника.
Сливенската художествена галерия притежава екземпляр от почти всички графични работи на Курдов, отделни неща има в Националната и в други софийски галерии, в Москва и в Италия.
– Биографията на баща Ви е известна, поне на хората, които се интересуват от сливенските творци. Но какво не знаем за него?
– Той спазваше старите сливенски зевзешки традиции – приятелите да си правят един на друг разни майтапи. Особено интересни бяха, като се съберат с бай Русчо Симеонов – непрестанно спореха, главно около картините си – кой какво харесва и какво не харесва. Тези спорове винаги избиваха на кавга. Ако ги слушаш, ще речеш, че всеки момент ще се изколят. Но на другия ден пак бяха заедно. Бяха много смешни за гледане – татко сложил ръцете на буквата „Ф“, прави се на непукист. А дребничкият бай Русчо ситни като невестулка около него и изстрелва по десет думи в секунда. Вероятно са имали потребност един от друг – Русчо Симеонов като великолепен колорист и баща ми, който извайваше всеки портрет като скулптура. Бай Русчо фигури рисуваше единствено по плакатите за кината – нещо, с което се занимаваше дълги години. И аз всъщност помня кога той почна да рисува своите вълшебни пейзажи от Сините камъни – доста късно, когато вече беше на възраст. Просто в един момент талантът му сякаш разцъфтя.
– Явно го е носел в себе си...
– Тайна Божия. Мъчат се разни критици да му лепят неуместни етикети... И много продуктивен беше. Едвам ни пусна в ателието си, но му направихме със Стефан Стефанов една серия снимки... Трябва да е било 1980 г., когато имаше юбилей. Тогава в близки години доста художници навършиха кръгли годишнини и ние ги обиколихме и заснехме всички, после направихме изложба с тези портрети.
– Да се върнем на баща Ви – значи, понасяше майтап?
– Обичаше да се майтапи, но не понасяше с него да се поднасят. Той се шегуваше, но с него – не.
– Бил е възрастен вече, когато е посетил Италия – вероятно мечта на всеки художник?
– Да, отиде на стари години. Тъй като знаеше италиански, някои дори мислеха, че е завършил в Италия. А той е завършил в София. Но преди 9 септември 1944 г. тук е имало курсове по италиански език и учителката – леля Франческа Маранджели – е живяла в съседна къща. Имали са май любов с татко, тъй че той с мерак е учел италиански. Идвала ни е на гости в по-късни години.
– От малка започвате да рисувате около баща си – той ли беше човекът, който Ви е повлиял най-много, за да се насочите към изкуството?
– Не може да се каже със сигурност. Както казах, и в единия, и в другия род има хора на изкуството. Баща ми, разбира се, е бил най-близо до мен, но той, общо взето, се отнасяше безкритично към моите рисунки. Каквото направя, казваше: бива, бива. Всичко одобряваше. Мама е била по-критична. От нея съм научила много – най-вече, че всичко, с което се захванеш, трябва да правиш с любов. Тя имаше много добра теоретична подготовка по рисуване (все пак неин учител в гимназията е бил Марко Дограмаджиев) и също рисуваше хубаво. Правеше прекрасни, бистри, импресионистични акварели. Гледа един пейзаж, в момента го преобразува в главата си и с няколко петна го пресъздава – без да се стреми към натурализъм. За съжаление, нямам запазени нейни неща. Татко ги унищожаваше – имаше доза ревност.
– Може би е смятал, че един художник вкъщи стига... Но Вас поощряваше ли?
– Аз не бях доволна от това, че той одобрява всичко, което правех. Дете бях, но виждах, че се отнася безкритично. Смятах, че му е все едно. Но все пак от малка започнах да участвам в Окръжните художествени изложби. Започнахме заедно с Иван Савов, с чиито баща татко беше приятел. За разлика от мен, Иван продължи да учи в София и стана най-добрия художник-сценограф на оперни и балетни постановки. Аз обаче се уплаших. Имаше хора, които ми казаха, че баща ми може да е художник, но да не смятам, че и аз ще стана. Чух злобни реплики и оценки на нещата ми. Но по него време се залових и с фотографията и разбрах, че там нямам конкуренция.
– Един от приятелите на баща Ви е бил скулпторът Стефан Пейчев...
– Да, бяха приятели. Идваше у нас на гости... Пиеха по петдесет грама мастика и пееха сливенски песни от балканския край.
– Идеята за конника-тръбач в старата емблема на Сливен всъщност тръгва от Чинтуловия конник – скулптура на баща Ви. Какво си спомняте около неговото създаване?
– Апостол Русчев наистина много сполучливо пресъздаде идеята на татко в емблема. Баща ми беше направил поне петнайсет-двайсет варианта на този конник от най-различни материали – от стиропор, от гипс, с коня изправен на два или стъпил на четири крака, във вариант за изработване от камък, в друг вариант ако е от бетон, в трети – от бронз... Това, което имам вкъщи, е проектът за бронз. Тогава бяха живи и все още работеха скулпторите Димитър Гаджалов и Митко Кавръков, смяташе, че тримата могат да го направят в колектив, тъй като статуята следваше да бъде голяма. Идеята имаше подкрепа от местната културна общественост. Но меценатите нямаха вяра на местни художници, модата беше такива монументални работи да се поръчват на софийски професори, лауреати на Димитровска награда и пр. (На такъв беше поръчано и проектирането на театъра, с който имаше доста неудачи.) Татко много се смееше на статуите на Ленин и на Съби Димитров...
– Пишете в книгата си за фотографията, че преди да почине, Евгений Курдов завещал статива си на млад, способен художник – на кого?
– Да, малко преди да почине, той дойде в съзнание. Мисля, че и мама, и тате си отидоха заради събарянето на къщата – след толкова труд, който бяха положили по нея. Мама почина два месеца, преди да я съборят, а татко разви деменция. Завеща статива си – беше един голям статив – да го дам на млад, талантлив художник. Посъветвах се и с Евгени Вълев и го дадох на Атанас Парушев-Шока.
– Евгений Курдов е бил добър портретист – Вие сте автор на негова снимка, на която е заедно с портретите на емблематични фигури от близкото минало на Сливен – например на музиканта и композитора Мишо Тодоров, на учителя и директор на гимназия „Добри Чинтулов“ Иван Апостолов...
– Да, на снимката тези портрети, заедно с други портрети и картини, са поставени около него, защото той се готвеше за изложба и беше извадил платната си, за да ги поогледа, преди да ги занесе в галерията. (Хубав беше портретът на героинята на труда Павлина Минчева – отбелязвам го, защото на него сякаш по̀ му вървяха мъжките портрети. Имаше обемно виждане, много точна ръка и по принцип конструираше портретите си като някой инженер, който чертае аксонометрична проекция – може би защото все пак бе преди всичко скулптор. А в лицето на Павлинка имаше една мекота, нежност, особен финес, но успя да направи портрета ѝ добре.) Та тогава, преди изложбата, го накарах да седне на едно малко столче пред платната и така стана снимката – без допълнително осветление. На естествена светлина снимките стават най-добре.
Светлозара е автор на някои станали популярни портрети на сливенци, уловени не само на естествена светлина, но и в естественото им обкръжение – на поета Дамян Дамянов в родния му дом пред чаша кафе и димяща в пепелника цигара, на скулптора Стефан Пейчев, на който портрет е уловена и най-известната му творба – статуята на войводата от паметника на Хаджи Димитър, на художника Русчо Симеонов, на арх. Методи Тотев и други, за които не е сигурна, тъй като казва, че след време нито тя, нито Стефан Стефанов се сещали кой от двамата е натискал спусъка на обектива – като при портретите на сливенските кметове във фоайето на Общината или на лауреатите на Чинтулова награда в театъра.
– Да поговорим за фотографията... Помните ли първия си фотоапарат, първите снимки?
– Първите ми снимки бяха на котарака Мици. Мици тюмбела, който спеше по гръб. Татко си беше купил фотоапарат „Екзакта“ – много скъп за времето си апарат. Зареди го и излезе някъде. Аз взех апарата, видях, че Мици се е изтегнал на припек на двора сред окапали листа и му направих два кадъра. Бях в прогимназията.
– За разлика от сега, тогава снимките не са излизали веднага... Как се справяхте с лабораторната работа?
– Имаше упътване към фотоапарата, отделно пък на кутийките с филмите имаше таблици със знаци за слънце, облаци и пр. и каква експонация се изисква. Негативът на тези снимки на Мици беше много хубав. Някои от първите ми снимки татко промиваше, други давах във фотото – все още нямах лаборатория. Татко пазеше много неща, но тези първи негативи и малко по-сетнешните, когато се роди синът ми, не мога да намеря.
– И кога решихте, че това ще Ви стане професия?
– Някак неусетно стана. Взех да чета фотографска литература, почнах да ходя във фото-кино клуба, стана ми интересно – там имаше една хубава, весела дружинка: Спас Ташев, Васко Врангелов... Димитър Шиваров беше сценарист и режисьор на любителски филми, Стефан Стефанов беше оператор, печелехме златни и сребърни медали по републиканските прегледи. Бронзовият медал смятахме за провал... Заснемахме сливенски кинохроники – тътрехме теснолентовата киномашина на балкона в кино „Балкан“ и ги прожектирахме преди задължителния тогава кинопреглед, който вървеше преди всеки филм. Една седмица в месеца вървяха, доколкото си спомням, и хората много им се радваха. (Тези кинохроники са запазени, дадохме ги в Държавния архив. Филмчетата обаче, с които печелехме награди, ги взеха за излъчване в телевизията и ги изпогубиха.) Със Стефан почнахме да експериментираме различни фототехники, да възраждаме стари фотографски технологии. А през 1967 г. в тогавашния механотехникум направиха група за учебни филми. Правехме тези филми за наличните в училищата 16-милиметрови прожекционни апарати. С помощта на учители-специалисти разработвахме възловите места в уроците, някои и като анимация. Бяхме ходили за обмяна на опит в Студиото за учебни филми, оттам ми подариха цял куп плаки, по които рисувах с постна боя и после миех – използвахме ги многократно. Имахме две трикови маси – едната си бяхме направили сами, другата бе изписана от Германия (тогавашната ГДР). В някои моменти се чувствахме и неразбрани, сякаш бяхме малко изпреварили времето... Тодор Динов (известен български художник-аниматор, един от основателите на българското анимационно кино, член-кореспондент на БАН – б.а.) ни питаше не искаме ли да идем в София, да работим в Студията за анимационни филми, ама ние – не.
– Споменахте сина си – той ли е най-значимият мъж в живота Ви?
– Не бих ги класирала по значимост, различно е ... Бих казала, че мъжете, които са ми били приятели и близки през годините, са преди всичко интелигентни: журналистът и преводачът Кръстан Дянков, носителят на наградата „Д-р Иван Селимински“ Хараламби Савов, художникът Иван Савов, с когото сме приятели от деца, другият художник Евгени Вълев и архитект Методи Тотев, с които пък дълги години бяхме в съседни ателиета в къщата срещу общината... Разбира се и колегата ми Стефан Стефанов. Тези мъже са значими за мен, защото всички те са разширявали творческия ми кръгозор. Но като ми задавате въпроса така, може би преди тях трябва да включа сина си Евгений Джуров.
Евгений Джуров е роден на 31 март 1961 г. в гр. Сливен. Завършил е НАТФИЗ „Кр. Сарафов” през 1991 г. със специалност „Театрознание”. Има богата биография като продуцент, актьор, сценограф, режисьор и др. Работил е за предаването „Каналето”, бил е директор продукция на филма на Емир Костурица „Ъндърграунд”. Работи и във Франция, осем години е драматург в Groupe Ex-abrupto в град Тулуза. Отговарял е за връзките с обществеността на Pick and more, за концерти на Били Айдъл, 50 cent и други звезди. Двамата – Светлозара и Евгений младши – не се вижда често, но разчитат един на друг колкото като майка и син, толкова и като приятели.
– А може ли да добавим тук и писателя Атанас Славов, с когото знам, че малко преди да си отиде от този свят, сте имали намерение да заживеете?
– С Атанас Славов се сприятелих по-късно, той живееше в София. Те са се преселили рано и той там е учил. Идваше в Сливен през ваканции и отпуски. Беше приятел със Стефан Стефанов, с Хараламби Савов, Петър Щилиянов, като близки по възраст. Дядо му има много хубав портрет, рисуван от татко. Родителите ни са били близки. Атанас ме помнеше като бебе, а сестра ми описваше обстановката в къщата на дядо му (на ъгъла на бул. „Братя Миладинови“ и ул. „Ниш“), където я водели на гости. Но и в последните си години, за които ме питате, Атанас беше запазил нещо детско в себе си – може би защото е имал две каки, бил е изтърсачето момченце, може и да са го поглезвали малко повече. Но имаше много добро възпитание и като го беше поочукал вече животът, беше помъдрял сериозно. Имаше активна гражданска позиция, много му се искаше да участва в политическия живот след промените на 10 ноември, но се оказа, че той е за по-простички, но по-пробивни хорица.
Когато му поставиха диагнозата рак и казаха, че трябва да се оперира, трябваше да се помисли за следоперативния период, за грижите, от които ще се нуждае. Двамата подходихме съвсем прагматично. Аз за себе си като направих една сметка, викам си, бати Наско само с мене не се е карал. Избухлив беше. Най-вече, защото не можеше да търпи простотии. Та преди операцията направихме някои дребни ремонти в апартамента ми, да може да дойде да поживее тук, да посвикне. Аз го предложих... Викам му – да видим дали няма да те изхвърля през балкона подир една неделя... Ние по принцип така си говорехме с него – някой ако ни слуша отстрани, ще помисли, че се караме. Но успяхме да се спогодим. Оказа се, че имаме много сходни спомени. Като бях дете, например, ме водеха на воденицата на дядо ми. Там беше цяло стопанство – с животни, с разни насаждения – нещо като чифлик. Славови пък са имали чифлик на Дебелата кория. Като разговаряхме, все едно че една и съща баба ни е гледала – спомняхме си едни и същи манджи, едни и същи спомени с коне и други животни, един и същи цигански катун... Но това съжителство дали имаше и месец... Той не се върна от болницата.
– Голямата част от професионалния си път споделяте с колегата си, фотограф-художника Стефан Стефанов и бяхме свикнали да виждаме имената Ви, а и Вас самите, в тандем. Всички, които познаваха Стефан Дългия (както го наричаха приятели), са го запомнили като колоритна личност. За Вас какъв беше?
– Първо нека кажа, че почти всички фотоизложби, в които съм се представяла, са правени в съавторство със Стефан Стефанов. Имам само една или две самостоятелни. Ние нямаше да можем да направим всичко, което сме правили чрез фотографията, ако всеки от нас работеше сам. Допълвахме се като творци. Бяхме колеги, бяхме съседи, семействата ни бяха приятелски. И дълги години покрай професионалните си ангажименти се движехме заедно, тъй че сливенци са ни запомнили като „Линдю и Тянка“.
Всъщност на Стефан и съпругата му Данчето дължа много повече. Когато съвсем млада мъжът ми ме заряза с малко бебе, бях се депресирала. Затворих се вкъщи, гледах бебето, но никъде не излизах. Стефан и Данчето забелязали това и почнаха да ме канят и да ме извеждат на кино, на театър. Те ме заведоха в киноклуба и ме запознаха с компанията там... Така неусетно някак потръгна и фотографията, и взех да се съвземам и да общувам с хора.
– Мисля си, че на Вас и на Стефан Стефанов сливенци (и не само те) дължат голяма част от опазеното минало – направили сте фотодокументация на възрожденското изкуство и архитектура в Сливен, Котел, Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, Катунище, Тича. Колко години ви отне това?
– Всяка отпуска от 1971 до 1976 г. Осигуряваха ни командировка от отдел „Култура“ на общината.
– Предполагам, че много от нещата, които сте заснели, вече ги няма – като архитектура, като иконна живопис на място в църквите? Къде са фотосите и достъпни ли са, ако човек иска да ги види?
– Тогавашният директор на художествената галерия Петър Щилиянов направи картотека на тези фотоси, а направихме и няколко фотоизложби, свързани с тази ни работа. Пазя и негативите. Но наистина, заснетото може да служи за образец, защото част от обектите вече ги няма. Жеравна я развалиха още навремето, с изграждането на „Златна Ореша“.
– Нека споменем и за т.н. Фердинандов албум (1907), който пак със Стефан Стефанов подготвяте за издаване и благодарение на което издание сега сливенци могат да го разгърнат (защото в музея той е под витрина)…
Нарича се „Фердинандов“ албум, защото е бил подготвен от сливенски общественици за подарък на княз Фердинанд, комуто предстояло да дойде в града за откриване на жп линията Сливен – Зимница на 23 май 1907 г. Князът обаче не идва и албумът му бил подарен по-късно, във връзка с 20-годишнината от възшествието му на престола. Албумът е бил подготвен в два екземпляра и единият е останал в музея.
Албумът тежи цели 18 килограма и съдържа 125 снимки, правени на различни, емблематични за града места. Той е една реклама на Сливен от началото на ХХ век и според историци може да бъде разглеждан като продължение на историята на Симеон Табаков. Представя във фотографии околната природа, архитектурата, промишлените предприятия и стопанското състояние на града, етносите, които го обитават. Корицата на албума е проектирана от художника Йордан Кювлиев.
Годините са оказали своето влияние и няколко десетилетия след направата отделните страници на албума са се разпаднали, той е бил, така да се каже, в насипно състояние. Светозара Курдова и Стефан Стефанов всъщност са причината той да бъде реставриран, но освен това и популяризиран, защото през 1996 г. издават албума в книга, която е библиографска рядкост.
– Важната работа по албума беше да разкрием историята на създаването му. Поровихме се в старите протоколни книги на общината. Не стана много ясно обаче дали снимките са само на Захари Ножаров, чиито печат има върху някои, дали са от различни фотографи. Има фотографии върху копринен плат и може би те са правени от Димитър Русейски, който тогава е работел в тази техника. Но именно при това проучване стана ясно, че са изработени два албума, от които единият по-късно е занесен на цар Фердинанд, а другият е този, който остава тук и сега е в музея. Изработването на албума – и в два екземпляра – показва усета за историчност, който са притежавали тогавашните управници на Сливен. А нашата публикация даде подтик и музейните работници да поработят върху него – тогава той беше реставриран и сглобен отново от разпадналите се страници.
– Сто години след създаването на албума, който пази част от историята ни, излиза и допълненото издание на вашето изследване върху фотографията в Сливен. Тези два труда са от малкото, които очертават новата история, защото след внушителния труд на д-р Симеон Табаков за по-далечното минало, ние нямаме издадено пълно изследване върху по-близкото…
Върху книгата “Сливен във фотографията от средата на XIX до средата на XX век” Светлозара Курдова и Стефан Стефанов работят от 1973 г., в продължение на 35 години, до 2008 г., когато излиза нейното пълно издание. То също вече е библиографска рядкост. В своеобразната история са публикувани образци на фотографията, а чрез тях и на изобразителното изкуство, занаятите, архитектурата, етнографията, които вече не съществуват, спомени и документи на поколения сливенци, описани са родови и семейни хроники. Книгата е своеобразен справочник – енциклопедия на най-видните сливенци и техните фамилии, на сливенския бит и дух, като освен това привнася в историята на града любопитни подробности. В нея са вплетени историите на професионалните фотографи Димитър Топалов, Никифор Минков, Соломон Коган, Захари Ножаров, Тома Апостолов, Панайот Ципоранов, придворния фотограф Димитър Русейски, който е и първият признат фотограф-художник, Васил Шивачев и още хора зад фотографската камера (общо 60) – до последния сливенски уличен фотограф Хаик Киркорян. Това е не само история на сливенската фотография, но история на Сливен през фотографията.
– По темите, които ние само подхващаме в книгата, може да се правят още много и по-задълбочени изследвания. Текстовете за много от личностите в нашето изследване са телеграфни. Нека отбележа, че преводачът Кръстан Дянков, който по едно време беше и главен редактор на списание „Българско фото“, ни подхвърли идеята от многото материали, които сме събирали през годините, да сглобим нещо като история на фотографията в Сливен. Тогава почнахме да търсим и биографични данни за фотографите. Ценното може би е не толкова изваденото от архиви и музеи, а от семейните албуми на хората, които обикаляхме и които ни разказаха много лични истории. Смятам, че наистина припомняме заслугите на видни сливналии, пренебрегвани и обречени на забрава, както и оповестяваме неизвестни факти за известни личности. И нека кажа, че една снимка става извор за историята, когато към нея има обяснения: кои са лицата на снимката или какво е събитието, което е заснето, да има дата, а е добре да се запише и името на фотографа. Тогава тя вече се превръща в документ. Снимките са възможност всеки човек да си направи собствена родова история.
– Като имам предвид, че голяма част от снимките в семейните албуми са ненадписани, предполагам колко трудоемко е било издирването, свързано с този, бих казала фундаментален труд...
– Почнахме с идеята да издирим ако не пълната информация, поне имената на фотографите, които са работили в града. Да си призная, в началото нямахме представа докъде ще докараме тази работа. Имали сме и опасения за това да не отнесем критики, че не сме специалисти-историци. Но постепенно ни стана интересно. Първо публикувахме един кратък вариант на изследването си, после един малко по-разширен в списание „Българско фото“, но те бяха само за някои от фотографите, които са работили в нашия град. А междувременно, като издирвахме и получавахме стари снимки, получавахме и доста информация за хората, които са на снимките, за родствените им връзки, за събитието, което са запечатали. Решихме да продължим по този път и с тези данни книгата се разшири, а и стана по-интересна. Радвам се, че възродихме за сливенската история личности като лекаря д-р Димитър Иванов Икономов, Щилияна Панова – деятелка на женското дружество, инж. Георги Атанасов, един от създателите на дружество „Гранитоид“ и други, които въпреки заслугите си, бяха неизвестни или известни само на тесен кръг специалисти.
Светлозара Курдова и Стефан Стефанов са илюстрирали с художествени фотографии „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков и стихове на Станка Пенчева – книги, неиздадени с тези илюстрации, затова пък стихосбирката на Дамян Дамянов „Ще има връщане“, илюстрирана от тях, е в обръщение...
– Имате ли любима фотографска техника?
– Не. Обичахме да работим в лабораторията и сме пробвали най-различни техники. Доста сме експериментирали – например цветните изохелии, които се правят от черно-бял негатив, и какво ли не. За званието фотограф-художник, например, кандидатствах със снимка, правена с една от най-ранните фотографски техники, когато фотографите са се стремели да наподобяват живописни или графични платна. Не беше трудно за мен да взема тази диплома – и на мен, и на Стефан, ги дадоха за постижения в художествената фотография.
– Т.е. когато са ви дали дипломите за фотограф-художник, вие вече сте били такива...
– Да, доста неща вече бяхме направили, но не са ни дали званието заради тях. Снимките, с които кандидатствахме, се представяха анонимно. Всъщност Кръстан Дянков ни поощри да си подадем документите през 1974 г. Беше ни харесал и доста често идваше в кино-фото клуба. (Той също беше фотограф-художник. Знам, че засне много цветни диапозитиви – изгледи от Сливен.) За кандидатстването освен определен брой снимки искаха и творческа биография. По него време вече имахме доста публикации в списание „Българско фото“.
– Напоследък фотографията стана общодостъпна – дали всеки, който цъка с фотоапарат или телефон, може да се смята за фотограф? Има ли го все още ясното разграничение между фотографията като професия и фотографията като хоби?
– Има много видове фотография – документална, художествена, фотография в различните области на науката, има и снимки за спомен. Много се радвам, че младите хора имат възможност във всеки момент, с телефона, да си направят снимка и веднага да я изпратят на приятели.
– Повече рисувате напоследък – може би като компенсация, че по-малко снимате?
– Още докато Стефан беше жив, престанахме да снимаме, защото почнахме да не виждаме достатъчно добре. В последните години правехме повече репродукции, където имаш възможност да слагаш очила, да нагласяш осветление, а апарата е застопорен... Всичко е до време.
– Последната изложба, която представихте преди година, беше съвместна – с Ваши и на баща Ви картини. Специално във Вашите неща като че ли преобладаваха домашните любимци – котки и кучета. Какво място са заемали те в живота Ви?
– Значително място. След котарака Мици имахме котката Джула, която живя повече от осемнайсет години. На една фотоизложба с творби в техниката на сериграфията заради изразителния си портрет Джула бе наречена от публиката Ана Каренина. Татко също беше коткар, а и цялото ми семейство. Със сина ми обичаме и кучета.
Доц. Красимир Добрев, при откриване на изложбата „Евгений и Светлозара Курдови“: „...след всяка среща със Светлозара Курдова, винаги остава в мен едно светло и приятно чувство за Сливен, като нещо много важно споделено, но загадка, независимо за минало, настояще или бъдеще е ставало въпрос... Събралите се тук тази вечер и тези, които ще видят изложбата, няма как да не бъдат обзети от нейната много типична, много искрена и идваща им отвътре, носена и придадена сливенска атмосфера. Да усетят, че са допуснати в част от дълбоко личното им пространство – на Светлозара и нейния баща Евгений Курдов – като хора и творци.“
– Освен майсторски акварелни портрети на хора и животни, показвате и пластики от подръчни материали – парченца дърво, плат, прежда... Вижда се, че сте взели скопоса на онези стари сливналийки, за които стана дума. Но възприехте ли и тяхната религиозност?
– Да, вярвам. Имала съм лични преживявания – свързани със сънища най-вече – чрез които съм научавала от починали близки информация, която не съм знаела и която се оказва истинна… Тези ми преживявания потвърждават безсмъртието на душата.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Може да се опре на природата си, на историята и на прекрасния микроклимат.
– Кое е мястото, по света или у нас, което Ви е впечатлило най-много?
– Не съм пътувала много, но гледам различни образователни програми, които обясняват как по света се грижат за културно-историческото си наследство... Но то става в богати и наистина културни държави, които знаят какво е значението на тези паметници. При тях патриотизмът не е празна дума. У нас сякаш има някакъв заговор за опростачване на българския народ – и с отношението към старините, и с отношението към различните изкуства. Просвета, култура, изкуство – това не са вълненията на новите ни богаташи.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Разбрала съм, че приятелството е като стъклен палат – гради се трудно, а може да се срине с една дума...
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Почитам всеки, който работи за доброто на града.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Казаното от Константин Константинов – за лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което е над всичко!
И за да не бъдем толкова сериозни, може би трябва да спомена и видния сливенски поет и приятел на котките, които го топлели в студените зимни нощи, Коста Кочанков:
„... Сливен, Сливен, град античен,
град кирпичен, град антипатичен...
Обърнеш се на запад, дето сеят лапад,
обърнеш се на юг, дето расте лук
и викнеш: Сливен, Сливен...“
Април 2016
Йорданка Раданчева