In memoriam: Евгени Вълев
Категория: Имена Посещения: 1856
Тази сутрин е починал забележителният художник и сливналия Евгени Вълев. Той беше една от емблематичните личности на Сливен. Светла да е паметта му!
Публикуваме тук пространното интервю с него от книгата „Сливналии“ (2018 г.)
Евгени Вълев е роден на 27 април 1933 г. в Сливен. През 1959 г. завършва Художествената академия в София, със специалност Сценография при проф. Георги Каракашев. Повече от 35 години работи като художник-сценограф, но твори и в областта на графиката и живописта, включително стенопис. Известен е като майстор на рисунката. Редовен участник в годишните изложби на Съюза на българските художници, в задгранични негови представяния, в национални и регионални прояви. Първата му самостоятелна изложба е през 1976 г. в галерията на "Руски" 6 в София. Следват самостоятелни изложби в Сливен и други окръжни градове. Картини на Евгени Вълев са в Националната художествена галерия, в сливенската галерия „Димитър Добрович“, в частни сбирки. Известен със строгите си критерии за изобразителното изкуство, дълги години той е секретар на Дружеството на художниците в града ни.
Художникът Евгени Вълев е лауреат на голямата награда за изкуство и култура на Община Сливен „Добри Чинтулов“. Той е и почетен гражданин на Сливен, носител на орден „За граждански заслуги“, два пъти на орден „Кирил и Методий“ ІІ степен, на юбилеен медал „1300 години България“ и други отличия, включително от Централния съвет на Червения кръст, на чиято планинско-спасителна служба дълги години е активист. Член е на Съюза на българските художници и на Съюза на артистите в България.
И друг път съм се срещала с Евгени Вълев, и аз като други съм се възхищавала на изящните творби в редките му изяви пред публика. Но по-добре го представя словото на сливенския художник Тодор Терзиев при откриването на изложба с рисунки в галерия „Йордан Кювлиев”през 2013 г. Ето част от това слово:
„Първата ми среща с творчеството на Евгени Вълев беше в далечната 1976 година.
Има изложби, които минават и заминават, има и такива, които оставят трайна следа и повод за коментар дълги години. Именно такава беше изложбата от рисунки на автора в галерията „Руски“ 6, която имах късмета да видя още когато бях студент в Художествената академия. Тогава се носеха и легенди за експозицията, направена след завръщането му от експедиция до Килиманджаро.
По-късно, след идването ми в Сливен, се запознах и със самия Евгени Вълев. Той не скриваше радостта си от завърналите се десетина млади и талaнтливи художници, които можеха да осъществят голямата му мечта за силна група. Струва ми се, че имаше години, когато това почти се случи...
На пръсти се броят българските художници, които работят еднакво добре в различните жанрове, оставяйки ярка и неповторима следа. Евгени е сред тях. Спомнете си десетките му сценографии. Стенописите му, в които, стъпвайки на традицията, той създава свой неповторим стил. Запомнящи се са и негови запазени знаци и графични оформления, естетската и лаконичната му живопис и неръкотворните му рисунки. Всички те очертават границите на един голям художник.
Господ го е надарил с огромен талант и невероятна работоспособност – рядко срещана комбинация. Свидетел съм как всеки Божи ден той тихо и кротко с чаша кафе слиза в гаража-ателие, за да се слее със своя свят. Там, където Евгени гледа на творческия процес като на едно искрено забавление...“
Та ето в този гараж-ателие влизам и аз. Разговорът ни е многотемен и малко хаотичен. Неминуемо е при многоликия творчески и житейски път на художника. Разказва десетки любопитни случки с известни личности, с които е работил или другарувал, но изпровождайки ме, напомня по сливенски: „И каквото сме си казали, между нас да си остане.“ Е, все пак остана и какво да се напише...
– Г-н Вълев, кои са основополагащите факти във Вашата биография? Визитката Ви включва изложби и други професионални успехи, но малко сте разказвали за живота си... Нека започнем от детството, от родителите Ви...
– Баща ми, Георги, е от рода Вълкови от квартал Клуцохор в Сливен, но аз съм роден в махала Сухата чешма и поради грешка в общината, съм станал Вълев. Сестра ми сега живее в родната ни къща... От майка си, Цанка, лека ѝ пръст, знам че нейният джинс е от Ичера. Но тя не споделяше много... беше особена жена – може би аз на нея приличам. Доколкото разбирам, коренът там е доста назад във времето, а моят дядо по майчина линия живееше в Сунгурларе. Казваше се Гено и съм кръстен на него. Баща ми е починал рано и не го помня, но когато почнах да рисувам, комшийките от махалата, където, общо взето, се знаеше всичко за всеки, ми казваха: Ей, Гени, ти знаеш ли, че баща ти ръкоделстваше много. От тях съм чувал, че е бил сръчен човек, но някой в рода да е рисувал, не знам. Ние сме три деца – аз и брат ми сме от един баща, сестра ми е природена.
Имах късмет с втория ми баща, Никола Анастасов, който беше много етичен човек. Беше началник на ремонтна работилница в текстилното предприятие „Спас Георгиев“ и с едната си заплата успя да ни отгледа – трите деца. Иначе във възпитанието ни не се намесваше.
Ще кажа за себе си, че не ще да съм бил от най-кротките момчета – като поизраснах вече, в битки участвах, с пукната глава съм се връщал. Битките ни бяха през реката, с момчетата от циганската махала под Гаговец. Въобще – вятърничава работа. Смятам, че посъзрях малко чак след като влязох в Академията. Иначе в юношеските си години повече съм се увличал по спорта. Когато вкъщи е ставало дума какъв искам да стана, казвах, че искам да ида в едно училище, което бяха открили в Пловдив – „Васил Ленков“ – за учители по физкултура (Държавното висше училище за телесно възпитание – б.а.).
Два пъти се явявах на изпит... Имах един приятел, който се подготвяше за Академията при Евгений Курдов, но виждам, че, общо взето, рисувам по-добре от него. Пък и вече нямам спомен как се случи, но тръгнах да помагам на Панчо Желев, самоук художник, който дълги години работеше в театъра в Сливен, да прави макети и декори. Тогава директор беше Любен Калинов и повечето от актьорите бяха самодейци, но трупата беше нелоша и имаше хубава публика. Покрай тази работа някак си се влюбих в театъра.
Първия път, когато кандидатствах – беше 1952 г. – ме приеха стенопис. А аз кандидатствах за специалност „Театрална живопис“, в която приемаха само трима човека. Тези специалности бяха в приложния факултет, за факултета по изящни изкуства не съм кандидатствал. Отказах се от стенописта и на следващата година пак кандидатствах. Тогава ме приеха сценография.
За дипломна работа правих две пиеси – на Иван Радоев „Всяка есенна вечер“ и „Еленово царство“ на Георги Райчев. Освен декори за сцената, съответно имаше и проекти за костюмите. На „Еленово царство“ си бяха царски костюми и бях ги направил много хубави. Не си спомням кои други бяха в комисията, но в нея беше живописецът Илия Петров. Той много хареса костюмите и ми каза: Моето момче, има едно аспирантско място за Ленинград, за стенопис. Аз му викам, ами то, багажа ми в Сливен вече... Бях се нагласил да се връщам, макар че приятелите пък ме викаха в Пловдив.
– Да, казвали сте и друг път, че приятелите Ви от студентските години са от Пловдив...
– С Веселин Ковачев бяхме в един курс. Другият беше Бенковски, който стана художник на тамошния театър. Знаете, че тогава имаше разпределение, но за Пловдив имаше свободно място. И Веселин Ковачев, и Митьо Киров (Димитър Киров-ДиКиро – б.а.), и Слона (Георги Божилов – б.а.), ме придумваха да ида там, защото ние от първия ден, от кандидатстването, бяхме неотлъчно заедно, макар че Митьо и Слона бяха в класа по монументална живопис, също и Любен Диманов, който по-сетне отиде да работи във Франция. Те станаха известни в други области, но имат и много хубави стенописи. Димитър Киров е един от авторите на стенописите в „чинията“ на Бузлуджа, Георги Божилов има много стенописи в Пловдив. Навиваха ме да ходя при тях. Но след толкова години приятелство, като им знам и добрите, и лошите страни, викам: Ние сме приятели, хайде да си ходим на гости. Ще дойде момент и ще ми кажете: Майна, ти к`во правиш тука... Те по принцип гледат малко с пренебрежение на всички, които не са пловдивчани. Пък междувременно театърът в Сливен почна да става по-професионален, създаде се една силна група...
– Да останем още малко на студентството – чувала съм от хора, които са били студенти през 50-те години, че доста бедно са живели...
– Вижте какво – тя, бедността, е относително понятие. Въпросът опира повече до това самият човек как се чувства. Когато ме приеха, майка ми вика: Евгени, ами пари? Ще намерим, отговарям ѝ. А тя: Къде ще ги намериш, по Коруча ли? Но да Ви кажа, държавата тогава някак си ни обгрижваше. Имахме някаква основа. Студентската стипендия за първите три години беше 270 лв. Даваха я от първия ден и на всички, без изключение. А мензата с обяд и вечеря за месеца беше 150 лв. В София имаше така наречените нормирани студентски квартири с месечен наем 5 лв. Та, общо взето, нямах грижа да изкарам месеца. Даже сега с жена ми и с приятели понякога се шегувам, че не мога да стигна студентския си стандарт. Но не е много шега, ще Ви кажа защо... След третата година стипендията вече ставаше 350 лв. А междувременно почнах да изпълнявам различни поръчки. Преподавателят ми по плакат Александър Поплилов хареса някои мои неща. Той работеше в „Народна култура“ и ми даваше да правя корици на книги. Един приятел от Карнобат – Атанас Жеков, който завърши живопис при Панайот Панайотов – вече работеше в издателство „Просвета“. Той пък ми поръчваше от време на време илюстрации и заглавки. Да вметна тука, че той ми предостави да живея без наем в едно негово таванско ателие. Тогава – на третата година от следването ми, през 1956-а, се оженихме с моята съпруга Мария и тя дойде при мене в София. Тя е клуцохорчанка, Мария Добрева по баща. Беше кукловодка в Кукления театър...
– И защо така бързахте? Любов?
– Де да знам – любов от ученическите години още, го наречете... Ние се познаваме от пионерските лагери. Аз съм бил физкултурник на пионерския лагер на „Чуката“. Понеже бяхме гаджета дълги години, майка ми все натякваше: Ти това момиче... А аз ѝ отговарях: Ти пък искаш да се оженя, че да дойде тука булката да ти гледа цветята. (Майка ми, Бог да я прости, много обичаше цветята.) Аз ще се оженя, казвам, но ще си я взема в София. И така стана...
– Т.е. да разбирам, че като студент сте живели доста охолно?
– Пак казвам, че основните ни материални потребности бяха осигурени от държавата. Това, че съм работил – предполагам, че и при колегите ми е било така – е било не толкова за хонорара, колкото да си създадеш име. Като почнаха от двете издателства – не съм останал без поръчки. За многоцветна корица хонорарът беше 500 лв. Сега не знам колко е. Но по онова време месечната заплата на баща ми беше по-малка. Така че не съм имал никакви материални проблеми...
Впрочем и по-късно парите не са били проблем за мен и може би затова не съм им обръщал внимание. Не съм имал увлечение по луксозни автомобили, вили и пр. Не сме ходили по ресторанти, освен с някоя компания. Аз и не обичам ресторантите много, защото не понасям висока музика. Навремето на музикантите от „Гера“ (ресторант в Сливен – б.а.) съм плащал да спрат да свирят. Но като семеен човек вече, с две дъщери, не съм правил тънки сметки и икономии.
Доста са хората, които смятат, че за всеобхватния му талант, малко са самостоятелните изложби на Евгени Вълев. На което той отговаря, че всъщност всяка театрална сценография е една изложба. Което ще рече 35 години подред, поне по две изложби годишно...
„Евгени наистина може да рисува със светлината и сред нас... има много свидетели, които помнят неговия театрален светлинен рисунък“,каза при откриването на изложба на Евгени Вълев в сливенската галерия „Йордан Кювлиев“ в края на 2014 г. доц. Красимир Добрев.
– Първата постановка, която направих, беше на Владимир Найденов – „Криворазбраната цивилизация“(1959 г.). Същата година в театъра дойде Енчо Халачев. Той е завършил първо актьорско майсторство, а после режисура. Изпитната му работа беше пиесата, която постави в Сливен – „Блокада“ на Камен Зидаров. Аз му правих сценографията. Честно казано, парашутът му се отвори, когато направиха „Прокурорът“ на Джагаров. Освен него, с тази постановка в София отидоха и Венко Пехливанов, и сценографът Атанас Велянов. Тогава само Иван Раев не взе първа награда, а според мен той беше човекът на национално ниво. Аз тогава не бях в театъра... Бях изкарал една година, когато напуснах, защото дойде нов директор (Владимир Полянов – 1961 – 1963 – б.а.). Той опитваше да се налага, без да се съобразява с технологията на сценографските проекти. Не ми харесваха и някои други хора от колектива – и станах проектант в промишлено предприятие. Любен Петков и Петър Николов ме поканиха и създадохме предприятието за детски играчки „Сините камъни“. За кратко време то стана известно в цялата страна, на Пловдивския панаир нашият щанд за меки детски играчки печелеше награди. Останах там две-три години. Напуснах, когато на мястото на ентусиаста Петър Николов назначиха един от комитета (Окръжния комитет на БКП – б.а.) и предприятието тръгна надолу.
Не му е тука мястото, но да кажа как се ядосвам, че в годините на демокрация ние в Сливен не можахме да стъпим на нито едно от постиженията, които имахме дотогава, и да ги развием. Разрушихме стъкларския си завод – и не само него. Основната маса работници в Сливен беше в стъкларската промишленост, в машиностроенето и в текстила. Текстила хайде, той така или иначе технологично трябваше да се преустройва и това донякъде се случи, но другото...
Върнах се в театъра, когато директор стана Иван Раев и за режисьор дойде Владимир Найденов. Мисля, че през 60-те – 70-те години сливенският театър беше един от най-силните в България. Най-силен беше по времето на Иван Раев – и някъде до 80-те години. Например Стайнбек в един момент беше забранен в България – по причина на това, че синът му бил офицер в американската армия в Корея. Това ни е разправял Кръстан Дянков. Но ние направихме „За мишките и хората“. Правехме пиеси с голям социален заряд –„Физиците“ на Дюренмат, „Мари Октобер“, „Човекът с чанта“ на Файко – една страхотна пиеса, в която сюжетът е руската бюрокрация. Това беше дипломна работа на Владо Найденов, за която го скъсаха, и мисля, че причината беше моята сценография. Бях направил едно огромно бюро, от двете страни папки и две пирамиди, налепени с вестници „Правда“, „Комсомолская правда“ и др. Директор на театъра тогава беше Гео Крънзов (1970-1972 г. – б.а.).
– Сигурно заради вестниците са го скъсали... Всъщност, ако е имало дисидентство в България, то като че ли се изразяваше най-вече чрез театрални постановки...
– Да... И мисля, че сливенският театър в онези години беше водещ в това отношение, доколкото в Народния театър например поставяха едни сантиментални пиеси.
От сценографска гледна точка аз най си ценя „Физиците“. Там действието започва в старчески дом, в който са Мьобиус, Айнщайн – въобще, гении, всеки от които малко излиза от релси. Собственичката е една сурова госпожа... Бях направил едни призми, първата от които барокова – с красиви орнаменти, с пищна мебел. Втората сцена беше скучна, тип ранен социализъм, и третата – почти нищо не се вижда от мрак, из който се щурат старците. Пиесата е много силна и много я критикуваха. Иван Раев умееше да поема рискове.
– Работата си върху кои други пиеси сте запомнили като удовлетворяваща?
– Има пиеси, които да спомена – не толкова заради моята работа по тях, а защото те излизаха извън обичайната тогава театрална атмосфера в страната. В същия първи мой сезон в театъра, когато правихме „Блокада“, правих и „Иркутска история“ на Алексей Арбузов. Неин режисьор беше пак Владимир Найденов. Може да се каже, че това бяха годините, от които започна професионалното развитие на театъра – освен режисьори, започнаха да идват и завършили ВИТИЗ актьори. В следващите сезони направихме наистина много силни постановки. Една от интересните беше „Балада за поручика и Марютка“ – рядко играна пиеса, в която има противопоставяне на идеи. Иван Раев постави като режисьор „Оптимистична трагедия“ на Всеволод Вишневски. След тази пиеса той правѝ изпитната си работа за режисьор в Пазарджишкия театър с една криминална пиеса на Богомил Райнов. След това в Сливен постави пак Богомил Райнов – „Амазонката“. Много хубава беше постановката на „Врабецът“ от Никола Русев. И това беше дипломна работа – на режисьора Николай Поляков. С Жарко Павлович през 1970 г. правихме една много популярна пиеса – „Слуга на двама господари“ на Карло Голдони. Правих дипломната работа и на Снежина Танковска. Много хубава постановка с участието на Велко Кънев беше „Двама на коне и един на магаре“ на Олдржих Данек, с режисьор Юри Статков (1975 г.). Интересна беше първата пиеса, която написа Борис Априлов – „Пътят към Мозамбик“. Режисира я Николай Мандаджиев. Спомням си, че поставяхме и една детска пиеса на Априлов – „Чими“, с която се явихме на преглед за детски пиеси в Търговище и взехме награда. Правихме и пиеса на Валери Петров – „Когато розите танцуват“. Много красива беше постановката на „Сватбата на Фигаро“ на Бомарше. С режисьора Симеон Димитров поставихме „Престъпление на острова на козите“ от Уго Бети – много интересна, необичайна пиеса. Такава беше и „Човекоядката“ на Иван Радоев. Тези пиеси се поставяха рядко, част от тях не бяха одобрени от Комитета за култура (отдел „Театри”), какъвто беше случаят със „За мишките и хората“ на Стайнбек. Сливенският театър, както казах, беше водещ и се конкурирахме по него време не със софийските, а например с димитровградския театър, който също беше много силен.
– В крайна сметка, избрали сте през целия си живот да останете в Сливен... Само защото Ви е роден град ли?
– Не просто че ми е роден град, а защото е моето място. Аз навремето, като пътувах с влак и като наближа Твърдица, вече се чувствах все едно съм си у дома – небето, въздуха усещам като свои. И никога не съм съжалявал за избора си. Да Ви кажа, разчитах и на това, че ще дойде млада генерация художници, че ще може да се сформира една силна група. Но първата среща, която имах в градския съвет за изкуство и култура – помещаваше се в едни стари къщи, надолу от настоящия хотел „Централ“ – беше с един човек... не Ви е работа да знаете какъв. Аз си викам – е, нищо, следващият началник на културата ще е по-свестен. Всеки следващ беше по-лош и по-лош... Пък да не говоря за партийни функционери като Димитър Неделчев (по него време първи секретар на ОК на БКП – б.а.).
– Намесваха ли се?
– Те пряко не се намесваха, може би от страх да не се покажат невежи. В по-късните години партийната върхушка обичаше да се заобикаля с хора от културата, които ги и консултираха. Но имахме различни случаи... Правихме например „В полите на Витоша“ – постановка пак на Владо Найденов, Иван Раев играеше главната роля. Димитър Неделчев беше на премиерата и на другия ден получаваме покана чрез неговата секретарка. Отиваме в кабинета му тримата – режисьорът, главният изпълнител и сценографът. Той още от вратата почна: Абе, к`во прайте вий, бе... Ние се чудим ще ни хвали ли, ще ни кори ли. И той почна веднага за костюмите: какви са тез бомбета, какви са тез бастуни – буржоазна работа. Как да му обяснявам, че такива са били костюмите през 30-те години.
В театъра случки най-различни и интересни имаше много. Знаете, актьорите са капризни хора... Особено когато се случеше примадоната да е и съпруга или близка на режисьора, си позволяваше да се налага. Например с Хари Младенов правихме пиесата „Борислав“ на Иван Вазов, пак Иван Раев играеше главната роля. Жената на Хари – Петя, играеше женската роля. На представлението дойде владиката Никодим. (Тук отварям една скоба за него – той е завършил Оксфорд заедно с етиопския император Хайле Селасие, с когото били и големи приятели, и като бяхме с експедицията до Килиманджаро, в Етиопия императорът изпрати специални поздрави на сливенския владика. Каза, че му е пращал подправки – дядо владика си падал по подправките.) Та получаваме от канцеларията на владиката покана за среща. Обаче няма покана за актрисата. И тя като тормози мъжа си – защо не е поканена, той се видя принуден да иде в канцеларията на Митрополията да иска покана за жена си. Протосингелът му обяснил, че владиката жени не приема... Казвам тези неща, за да поясня, че когато човек прави пиеси от царско време или от по-миналия век, следва да е наясно не само с облеклата, но и с протокола, с много работи... Навремето към Съюза на художниците имаше комисии за приемане и когато един проект отразяваше различна историческа епоха, към хонорара се включваше перо за проучване. Иначе сценографиите за пиесите се приемаха от художествения съвет на театъра.
– Почти целият Ви професионален път е в театъра, а струва ми се, че на художника в театъра, който е не само художник, но и театрал, приляга едно по-широко понятие – артист...
– Ами ще кажа, че ние, сценографите, за разлика от другите специалности в Академията, освен рисуване, живопис и пр., учехме режисура, драматургия, история на костюма, история на архитектурата и други приложими в театъра предмети, на които, за мой късмет, по него време преподаватели бяха корифеите на България. Режисура ни преподаваше проф. Кръстьо Мирски. Венера Наследникова ни водеше часовете по история на костюма, арх. Георги Трендафилов – по история на архитектурата. Естетика ни преподаваше Атанас Натев. Имайте предвид, че нашето поколение завари в Академията големите преподаватели от 30-те години на миналия век – скулпторът Любомир Далчев, живописците Дечко Узунов, Найден Петков, графикът Евтим Томов... За сценографа широката обща култура е задължителна. Когато подготвяш сцената за една пиеса, не може да не си я прочел, отделно пък и още литература по темата.
– Споменахме вече двама от най-добрите Ви приятели – известните български художници Димитър Киров-ДиКиро и Георги Божилов-Слона... Били сте в различни специалности – по каква линия се харесахте с тях, за да станете толкова близки?
– Ние се запознахме още на кандидатския изпит, в ателиетата по рисуване. Но и тримата нямаше къде да спим. Те, Митьо и Слона, си вървяха в двойка още от Пловдив, не знам как се случи да ме приобщят и мен. Та първата вечер се чудим какво да правим. Слона беше малко по-страхлив, някак си по̀ обичаше комфорта, но на Митьо Киров хич не му пукаше, вика, майна, айде в градската градина. Беше топла есен – отидохме, направихме си легла от шума и тръгнахме да се разхождаме. Смрачи се обаче и не можахме да си намерим леговището.
Първо ни настаниха в едно студентско общежитие в Банкя и 1953-54-а беше най-лютата зима, която съм преживял. Иначе и общежитието, и транспорта ни бяха безплатни. После се разквартирувахме тук-таме из София, но не престанахме да си контактуваме.
– А откъде идва този прякор – Слона?
– Няма нищо общо с телосложението или физиономията. Този прякор му излиза още в тяхната ученическа компания в Пловдив. Те са в една компания там с Крикор Азарян, режисьора, с други известни по-сетне пловдивчани... Но Жоро не обичаше да взема участие в споровете на компанията. Като се обърне някой към него – кажи бе, Георге, той само измучи като слон и приключва разговора. Пък и беше спокоен такъв...
... Слонски нерви, може би?
– Да, спокоен... Много рядко избухваше, само в случай, че някой говори глупости за художниците класици. Те с Димитър Киров, който пък беше завършил и френски колеж, падаха малко франкофони, почитатели на френската култура, френските художници...
– Покрай него познавахте ли се и с Катя Паскалева?
– Да. Катя като завърши, я разпределиха в Добрич (тогава Толбухин – б.а.). По него време Слона вече беше много влюбен, напусна Пловдив и отиде да живее при нея. А той толкова обичаше Пловдив, че тези, които го познавахме, си викаме – този човек сигурно се е разболял. Като студенти винаги като се видехме с малко пари – като дадат стипендията например – той си отиваше в Пловдив и се връщаше без парите. Разказваха ми, че се разхождал по площада в Добрич, нямайки какво да прави. Председателят на Съюза на българските художници Стоян Сотиров, който обичаше да обикаля групите по окръжните градове, го видял там. Отишъл в ОК на БКП и им казал: Тука има едно момче, казва се Георги Божилов. Ще го извикате, ще му поръчате да направи една изложба и ще му откупите работите. Защото мизерията на актьорите и тогава беше голяма – знаете ли с колко лева ги назначаваха? Тръгваха от четвърта категория, каквато е била и Катя като начинаеща, с 80 лв. заплата. И тогава Слона, понеже нямал и материали, направил с акварел неща за една изложба. Така се позакрепили малко...
Често бяхме заедно. На една премиера в Пазарджик – беше руска пиеса, не си спомням точно дали „Чайка“ или друга, Слона беше сценограф. Той сценография никога не беше правил, но я направил заради Катя, която играеше там. Отидох за премиерата, после слязохме в барчето, докато чакаме Катя да се преоблече. Разказа ми като как я карат – тя живееше в Пазарджик, той в Пловдив и вече бяха успели да влязат в очите на всички и в двата града. Катя не се съобразяваше с общоприетите норми и правила, с общественото мнение – беше свободен човек.
– Чела съм, че и двамата доста са злоупотребявали с алкохола...
– Един ден със Слона в Стария град – аз бях правил изложба там – отивахме към „Алафрангите“ и срещнахме Джурлата (бургаския художник Георги Баев – б.а.) А Слона там си имаше маса за постоянно присъствие. Веднага дойде сервитьорката и сложи на масата една бутилка водка. И Слона се обръща към нас и пита: Майни, а вие к`во ще пиете?
Но аз мисля, че никой не може да каже, че е видял Слона пиян. Той си пийваше тихо и кротко, не като алкохолик, нормално. По принцип нашего брата – и аз съм така – като завърши някоя работа и е доволен, обича да удари по едно, за разпускане. Митьо Киров повече буйстваше като пийне. Слона никога не е правил нещо със зла умисъл или в резултат на пиянство. Ако направи, то ще е съвсем детинско. Говоря ги тези неща като свидетел, защото на мен общуването ми с колеги е било предимно в Пловдив – като остане време, все съм там, редовно участвах на есенните им изложби.
– Като че ли късно правите първата си самостоятелна изложба – чак през 1976 г. Може би не сте бил достатъчно амбициран за такова нещо?
– Може би... Участвал съм в окръжни и национални изложби, но първата самостоятелна действително беше през 1976 г., в залата на бул. „Руски“в столицата. Там показах рисунки от експедицията в Африка. Откри я Светлин Русев. Имаше и други известни художници, скулпторът Величко Минеков, с когото бяхме приятели, изкуствоведът Димитър Аврамов, Йордан Радичков... мисля, че беше хубава изложба. Откупиха ми доста неща и сега съжалявам, че не съм запазил някои работи.
През 60-те години на миналия век Сливенското туристическо дружество и Сливенският клуб по алпинизъм са едни от най-авторитетните и влиятелните в страната. Алпинисти, запалени планинари и планински спасители съставляват другия приятелски кръг, в който се движи художникът Евгени Вълев. Тук разговорите са за покоряването вече не само на българските, а и на планетните върхове-първенци. Български алпинисти минават границата на седемхилядниците през 1967 г., в състава на международна алпиниада, посветена на 50-тата годишнина от Октомврийската социалистическа революция, организирана от Федерацията по алпинизъм на тогавашния Съветски съюз. Самостоятелна българска експедиция все още не е организирана. Организират я сливенските туристически дейци и тя е до африканския първенец, планината Килиманджаро с нейните най-високи върхове.
– Разкажете за тази сливенска и първа българска експедиция, за която все по-малко хора си спомнят...
– Това преживяване е покрай моето хоби, така да го нарека... Навремето изкарах школата по планинско спасяване и дълго време бях в отряда на планинско-спасителната служба към Червения кръст. Сега нещата се поизмениха, но по наше време всичко беше доброволно. Ходехме по лагери, тренировки и пр., давахме дежурства, били сме на повикване, особено в празничните дни, спасявали сме хора.
Решението да се организира експедиция до Африка бе взето някак спонтанно... Иван Абаджиев (първи секретар на ОК на БКП от 1964 до 1967 г. – б.а.) обичаше планината и понякога идваше да обикаля с нас Сливенския и Твърдишкия балкан. Наричаха го „Българският Кенеди“, заради вечната му усмивка. През 1967 г., по време на традиционния поход до връх Бузлуджа по повод честванията на Хаджи Димитър, Иван Абаджиев попита кой връх в чужбина искаме да покорим. Казахме Аконкагуа в Андите, а той вика: В Андите по-лесно може да идете, но в Африка – едва ли. Сега е моментът да ви уредя за Килиманджаро. (В ония години се пееше една популярна песен „О, Килиманджаро“.) Така и стана... Нашата експедиция нямаше за цел алпийски постижения. Тя имаше по-скоро малко политическа цел – трябваше да подпомогне сближаване на държавните ни отношения с Етиопия. По него време във в. „Работническо дело“ излизаха статии, че Етиопия е едва ли не прокомунистическа страна, а императорът Хайле Селасие бе на посещение в България. (Императорът на Етиопия посещава България през 1967 и 1971 година – б.а.)
Нека кажа, че основната подготовка изнесе Любен Петков – инженер-конструктор, планинар (в по-късни години – председател на туристическото дружество „Сините камъни“ – б.а.), много контактен, стриктен, интелигентен човек. Имаше познания по картография, поддържаше кореспонденция с чуждестранни клубове, които вече бяха ходили на Африканския първенец. Той имаше и стабилни връзки и ни снабди с почти всичко, със съдействието на Георги Данчев (председател на Окръжния народен съвет – б.а.). Министър на хранителната промишленост тогава беше Дора Белчева, която също ни подкрепи. Министерството на леката промишленост осигури екипировки, обувки, а външният министър Иван Башев ни предостави валутни бонове за бензин...
След дълга подготовка, на 14 февруари 1969 г. групата ни потегли за Черния континент с два микробуса „Латвия“ – най-напред към Одеса, откъдето по море – към Александрия... Колите ни се оказаха непригодни за пътуване през пустинята и саваната, но както и да е, с много перипетии стигнахме замислената цел. Четиримата алпинисти бяха Добри Кисьов, Кирил Димчев, Атанас Захариев (загинал по-късно на Хиндукуш) и Едрю Кънчев. Техен треньор или технически ръководител беше Кръстьо Алексиев. Ръководител на експедицията бе Петър Кавръков, председател на Окръжния съвет на Българския туристически съюз. Петър Мъглов се грижеше за финансите, Димитър Николов беше човекът от милицията, а официално се водеше домакин на експедицията. Имахме фотограф – Тома Захариев, лекар – д-р Бояджиев, шофьори, а Стефан Чолаков беше преводач. След завръщането ни той написа книга за експедицията.
Книгата на Стефан Чолаков „Към снежните върхове на Африка“, (издателство „Народна младеж“, 1974 г., илюстрирана с рисунки на Евгени Вълев), която отразява впечатленията на автора, но няма документален характер, начева с кратко предисловие: „В експедицията „Килиманджаро“ участваха 14 алпинисти и туристи от Сливен. С два микробуса те преминаха през Румъния и Съветския съюз до Одеса, пресякоха с кораб 4 морета и продължиха през Египет, Судан, Етиопия, Кения и Танзания. За 110 дни преодоляха над 12 500 километра по изключително трудни пътища. Опознаха великата долина на Нил, Арабската и Нубийската пустиня, Абисинските планини и саваните на Източна Африка. Срещнаха се с древни и нови култури, сприятелиха се с много хора.
– Ръководителят на експедицията Петър Кавръков е обвиняван от съвременниците си за трагичния завършек на следващата сливенска експедиция през 1971 г., при която на Афгански Хиндукуш загиват петима алпинисти... При вас какви бяха отношенията?
– Петър Кавръков понякога имаше едни идеи на ентусиаст, без да отчита реалността... Ние си го знаехме – викахме му „вожда“ и имахме доста критично отношение към него.
Малко след като се върнахме от Африка, се зароди идеята за Хиндукуш. Аз също бях в проектоекипа. При успех на Хиндукуш – нещо, в което ние тогава не се съмнявахме, тъй като там технически сложен е само един малък пасаж – смятахме да продължим с Аконкагуа в Южна Америка. Аз затова се отказах от Хиндукуш, щеше ми се да стигна до Южна Америка. Викам си, какво ще правя на онзи гол баир, докато да пътуваш през Южна Америка, е къде-къде по-интересно. След трагедията обаче това нямаше как да се осъществи.
Каква му е вината на Кавръков, който беше ръководител и на тази експедиция, лека му пръст... В това, че като реши нещо, мислеше, че всичко е възможно. Нямаха още визи, но той си беше наумил, че на еди коя си дата ще са на върха. Организацията беше никаква – изпращаме експедицията на площада, те отиват в Бургас да си чакат визите. Според мен отборът не беше подготвен – физически, психически и комплексно като отбор. Ръководителят не е следвало да взема решения, без да зачита мнението на алпинистите. (Според анализите, които по-късно правят експерти, една от причините за трагедията е тази припряност, поради желанието върхът да бъде изкачен преди 9 септември – Деня на победата на социалистическата революция в България, за да бъде изпратен рапорт до висшестоящото партийно и държавно ръководство. – б.а.) И друго – ние не си бяхме извлекли поуките от експедицията до Килиманджаро, не беше направен разбор. Идете и сега в музея, архива или в туристическото дружество и поискайте да Ви кажат пет думи за тази експедиция, ще видите, че не знаят. Няма ги документите.
В интерес на истината, в Държавния архив в Сливен се съхранява филм за експедицията и албум със снимки – налепени на табла, явно събрани от изложба, с малък формат и лошо качество (вероятно поради възможностите на наличната техника), без пояснителни надписи. Има и две папки. В едната са два сертификата, издадени от туристическото дружество на Танзания на Бою Стойков и Добри Кисьов за покоряването на връх Ухуру в Килиманджаро. В другата има 15 листа на френски, английски и арабски – декларации, билет, разрешителни, карнета и пр., както и поименен лист. Всъщност това май е и единственият документ с пълния списък на участниците в експедицията: Петър Кавръков, Любен Петков, Кръстьо Алексиев, Петър Мъглов, Тодор Бояджиев, Кирил Димчев, Атанас Захариев, Едрю Кънчев, Димитър Николов, Евгени Вълев, Тома Захариев, Стефан Чолаков, Бою Стойков, Добри Кисьов.
– Да останем още малко на Африканското Ви приключение... Каква беше Вашата задача в експедицията?
– Художникът в една експедиция не е само за да рисува, а да запомни и предаде всичко случило се – атмосферата, настроението... защото ако е за документиране, то си имаше фотограф – Томата. Работеше с една любителска камера, която, като ходехме на тренировки на Мальовица, замръзваше. Аз също правех снимки с нея.
– Част от платната, които показахте в ретроспективната си изложба през 2013 г., бяха от Африка...
– Да, платната, които показах в изложбата, са от Судан. Правих, доколкото имаше възможност по време на експедицията, някои скици. Но аз по принцип не обичам да рисувам от натура. Това са по-скоро моите впечатления от тази африканска страна – като настроение, като нюанси. Планините, които са в тези картини, не са едно към едно – ако искате да ги видите точно, ще гледате снимки...
Колкото до Етиопия, тя се оказа една все още феодална държава. Такива бяха и отношенията на императора с поданиците му, доколкото ги видяхме и доколкото ни ги представи нашият посланик в Адис Абеба Краю Владов, интелигентен и ориентиран в обстановката мъж. Докато в „Работническо дело“ представяха нещата, все едно са извършили социалистическа революция. Етиопия е голяма страна, но за развитие на икономиката императорът няма на какво да разчита, освен на туризъм, предимно ловен. Между другото обаче, имат многобройна потомствена интелигенция, от поколения. Това е единствената държава в Африка с източно-православно население и там има по-стари християнски светилища и храмове, отколкото в Европа.
Планината Килиманджаро е на границата между Танзания и Кения. Подстъпът към върховете е от Танзания. Там са земите на племето масаи и минахме през тяхното селище. Преди това бяхме подготвени за порядките им от нашия консул в Танзания. Имаше и една българка, Даринка Камбурова – тя преподаваше в училището в град Моши, любезна жена, която ни съдейства да вземем разрешение за изкачването от местния сафари клуб. Поискаха да ни назначат водачи, готвач и пр., но ние отказахме, заради което и ни се ядосаха малко.
– Разбрали са, че пари от вас няма да изкарат...
– Така е, всички носехме багажа – храна и вода – разпределен долу-горе по равно, като четиримата алпинисти носеха малко повече, защото имаха и алпийско снаряжение. Самото изкачване за здрав човек не представлява трудност. Няма зони, които да се преодоляват чрез алпинистки способи. Трудността идва от височината – разредения въздух и студа, заради който е необходима аклиматизация, защото идвахме от Судан, от температура около 50 градуса.
Като се каже Килиманджаро, мнозина смятат, че така се казва върхът, който сме покорили. Килиманджаро е целият планински масив, върховете на който са най-високите точки около кратера на някогашен вулкан. Даже се смята, че това е бил най-високият връх в света, защото след последното изригване на вулкана височината около кратера е останала на една трета от предишната. За това подсказва и огромния диаметър на кратера, който, ако мислено възстановим в конус, би отишъл поне хиляда метра нагоре. Най-високата точка на този венец около кратера е Ухуру (5895 м – б.а.), както местното население го нарича, но те даже нямат в езика си дума за връх, за тях това е едно обожествявано място, жилище на бога или самия бог. Ухуру на техния език е „ново цвете“. На върха се качихме всички 14 души. Трудното беше, като се излезе от последния заслон, който е на една обширна поляна. И като се тръгне от заслона нагоре, е вулканична пепел. Обувките затъват и трябва да се отлепват, усещаш ги като във вакуум. Последната част, която е постоянно заснежена, е с фирнов сняг, но наклонът не е голям. Когато човек се изкачи до най-високата точка, се вижда кратера на вулкана.
Четиримата алпинисти качиха и връх Кения в държавата Кения, който е технически сложен. Бях тръгнал с тях и с фотографа, но Томата не можа да понесе височината и се наложи да го свалям надолу. Как сме минали през нощта през джунглата, не знам. Пренощувахме в атакуващия лагер и сутринта правих снимки на върха с телеобектив – на двете двойки алпинисти, които катерят стената.
– Като знам порядките по времето, за което говорим, ми идва наум въпросът: били ли сте член на БКП?
– На времето ЦК на БКП не издаваше заповеди, а директиви. Т.е. нас в театъра не са ни натискали, просто имаше директива – директорът, драматургът, режисьорите и художниците да бъдат партийни членове. Когато съм станал член, Иван Раев беше директор, Павел Веснаков беше заместник-директор, Владо Найденов – режисьор и моя милост – проектант. Задължително трябваше да сме членове. Казвам на Иван Раев, аз молба за членство няма да пиша. Но щатният партиен секретар написал препоръка за мен и без официално приемане и без подпис минавах за партиен член. След десети ноември повечето такива като мен автоматично се самоизключиха, но това не попречи на някои да ме наричат номенклатурчик... Понеже бях секретар на групата на художниците в Сливен повече от десет-дванайсет години и отхвърлях приемането в СБХ на хора, които смятах, че не са професионалисти, един от тях си го приписа на политическа основа и после се изкара репресиран.
Аз и секретар трудно се съгласих да бъда, но Светлин Русев, като стана председател на Съюза на художниците, ме убеди. Съгласих се, защото в онези години СБХ имаше много добра политика, насочена към укрепване на окръжните групи.
– А водили ли сте си сметка колко картини сте нарисували или в колко изложби сте участвали?
– Единствената документация, която пазя, защото задължително трябва да го правя, са протоколите от държавните комисии. Имам и някои такива протоколи от предадените картини за самостоятелни изложби в Търговище, в Бургас, в Пловдив, в Ямбол... Първата самостоятелна изложба в Сливен беше пак като се върнахме от Африка – то беше нещо като отчет за експедицията. Беше в галерията „Добрович“ и показах само живопис, впечатления от Африканския континент. Иначе съм участвал в квадраналета в Прага, във Вилнюс сме правили изложба, свързана с театралните постановки на Юлия Огнянова, и общо взето, в задграничните изложби, които Съюзът на българските художници организираше, където всеки участва с по две-три картини. Имам много откупки за частни галерии, включително френският посланик Бертран дьо Латайад имаше една специална поръчка. Той гледал стенописите ми в Жеравна, след което ме издири.
– Не се сещам къде в Жеравна имате стенописи...
– Съдбата на голямата част от моите стенописи е нещастна. Стенописите ми в Жеравна бяха в ресторанта на комплекса „Златна ореша“, който изгоря.
– Всъщност, стенописите са другото, с което Ви познават сливенци, поне по-старото поколение – великолепни стенописи в няколко емблематични за града сгради. За съжаление, и други Ваши стенописи бяха унищожени – от нищи духом люде, меко казано... Така бяха замазани стенописите в комплекса заведения в маазите, който сливенци познават като „Дебоя“. Стенописите Ви в Алпийския дом са недостъпни за граждани, а тези в къщата, доскоро стопанисвана от СБХ, доколкото знам, са застрашени от влага и други неблагоприятни условия...
– Пазя проекти на замазаните стенописи в Дебоя. За щастие, запазена е работата ми в бившия Дом за именуване на новородени в Сливен, сега Дом на водата, както и в ритуалния дом в село Бяла, където съм изписал сцени от възрожденска сватба.
Ако за качеството на работата се съди по заплащането, да Ви кажа, че съм имал едни от най-високите оценки от сливенската колегия – имам протоколите на комисията за повечето от стенописите си, платили са ми добре. Но аз, разбира се, бих предпочел да се запазят самите стенописи...
– Работите в различни техники, но доста от изложбите Ви са от рисунки...
– Вижте, рисунката е като азбуката за литературата или като аритметиката за математиката... Чрез една моя изложба на рисунки в Пловдив се запознах и с Димитър Аврамов, който много ги хареса. Общото заглавие на работите ми беше „Водата“. Аз иначе не слагам наименования. Според моята гледна точка, като сложиш име на картината, ти задаваш на зрителя посоката, в която да гледа. Даже понякога, като съм изпращал покани за изложби, съм писал: „За хора с въображение“. По принцип моите работи ги правя по въображение и за хора, които биха могли да ги възприемат с въображение. Николай Райнов има една популярна фраза, може да сте я чували: Десет души гледат една картина – десет души гледат десет картини... Та тогава, в Пловдив, пазителката, която беше в залата, казва: Евгени, един професор се интересува от твоите рисунки. Така се срещнах с Димитър Аврамов.
След тази среща изтъкнатият изкуствовед и културолог явно следи творческите дирения на Евгени Вълев, защото година по-късно пише за сливенския вестник пространна рецензия под заглавие „Графичните видения на Евгени Вълев“: „Лично аз го познавам задочно от миналата година, когато в един тих есенен следобед посетих негова изложба в стария Пловдив. Възхищението ми бе толкова силно, колкото и изненадата, че бях открил един талантлив, чувствителен и оригинален художник, какъвто нито подозирах, нито очаквах да видя. Днес Вълев се представя още по-пълно и внушително: към старите цикли, доразвити и обогатени, се прибавят нови открития. С какво собствено неговите рисунки действат тъй неотразимо?
На първо място бих изтъкнал тяхното техническо съвършенство. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че Вълев рисува като старите майстори – със същата любов и всеотдайност, търпение и воля, изключителна прецизност и остро съзнание за отговорност към крайния резултат – сякаш той не е в състояние да си позволи нищо прибързано, импровизирано, случайно. Ето защо пред него е невъзможно и ние да си позволим разсеяния и бегъл поглед, с който най-често удостояваме ефектните, импресивни скици. Рисунките му магнетично ни задържат. След очарованието от първото впечатление ние чувстваме властната потребност да пребродим внимателно листа във всичките му зони, да проследяваме безкрайно разнообразните движения на линиите: енергичните успоредни щрихи, изящните вълнообразни или мрежести арабески, които някъде се преплитат и сгъстяват до черно, другаде изтънчено вибрират и внезапно се прекъсват в музикални бели паузи (като цезурата в ритмични стихове) или пък преминават в тънко нюансирани преходи на нежни и прозрачни сиви, завършващи със странни фосфоресциращи огнища... И в тази шеметна игра на линиите окото ни само не усеща как бива завладяно от мисълта, която по силата на някакви тайнствени закони трансформира линиите в материални форми, съществуващи в една почти органична виталност дори когато изглеждат фантастични, която ги кара да се движат по всички посоки на черно-бялото пространство, окъпани в иреална светлина или потънали в дълбоките сенки на един свят, изцяло създаден от ръката на художника.“ (проф. Димитър Аврамов, в. „Сливенско дело“ 1979 г., бр. 53)
– Портрети правили ли сте?
– Не. Освен за корици на някои книги на приятели, по снимки, защото са ме помолили.
– Продавате ли?
– Изкуството много се комерсиализира. Както съм чувал, на Запад се смята, че истинският художник не подарява картини – освен по изключение, на някой много известен или много близък и специален човек.
Престанах да продавам, когато разбрах, че има неща, които съм правил, но вече не мога да направя. Продавал съм много, имал съм изложби, от които почти всичко е откупено. Но вече не ми се ще да продавам...
Ще вметна тука, че Ралица, малката ми дъщеря, ми е нещо като селекционер и подрежда рисунките ми в папки (Ралица е завършила специалност „Текстил“ в Художествената академия – б.а.) Веднъж отварям една папка и виждам надпис: „Внимание! Да не се продава и да не се подарява!”.
– Наистина сте многопосочен художник... Освен всичко друго, сте автор на герба и знамето на Сливен – аз поне не се сещам какво не сте правили...
– Правил съм включително проект за стъклопис за централния вход на гимназия „Добри Чинтулов“, но той не се реализира, понеже сред изобразените директори е и Захари Измирев, когото смятали за фашист. Много исках да имам един реализиран стъклопис, но не стана. То се прави със специално, катедрално стъкло. В България истински стъклописи има Съдебната палата в София.
– През 1994 г. бяхте отличен с голямата награда за литература и изкуство на Община Сливен „Добри Чинтулов“ – това компенсира ли факта, че творците в наше време не са подкрепяни от държавата и различните ѝ институции? Какво в личен план Ви донесе тази награда?
– В личен план не мога да кажа какво ми е донесла... Удовлетворение може би, но мисля, че колкото на мен, толкова и на моите приятели, с които имаме общи интереси, тъй като тя е едно признание.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Научил съм се да работя, когато това ми доставя удоволствие. Спре ли това, което правя, да ми доставя радост и удоволствие, и аз спирам.
И да, ако става въпрос за изкуството, за себе си съм стигнал до някои истини... Например случвало се е в някой ъгъл на картината да съм направил нещо, което толкова ми харесва само по себе си, че все го заобикалям... Но знам, че в един момент трябва да го разваля в името на цялата картина.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– От икономика нямам никаква представа, от селско стопанство – още по-малко... Но мога да кажа едно: престъпление е да затриваме това, което имаме – Минералните бани, Карандила, красивите старопланински села, към които няма никакво отношение, да не говорим за реклама, възрожденските къщи и другите паметници на културата, изоставени от Националния институт за недвижимото културно наследство. Навремето в Жеравна не даваха две керемиди на къщата си да смениш, сега са оставили всичко на самотек. Знам, че преди години, когато държавата все още се грижеше за спорта, комисия е оглеждала местата, в които би могло да се построи градче за олимпийските ни надежди, като са вземани предвид много фактори – климат, местоположение, минерални води, удобни комуникации и пр. Накрая, след като преценили предложенията, останали Сандански и Сливен... Но не успяваме да се възползваме от тези благоприятни условия. Алпийският дом навремето беше строен с идеята да стане база на школа по скално катерене. Георги Данчев беше възприел тази идея, но не можа да се пребори. Това щеше да направи Сливен привлекателен за младежи от цяла Европа. Нещо като Мальовица – когато сме ходили там, сме заварвали поляци, германци, французи... Тогава алпийските клубове имаха информация за тази идея и питаха кога ще стане, за да идват. Но УБО-то сложи ръка на сградата и нещата тръгнаха по друга линия... После обаче собствеността бе върната на туристическия съюз и според мен трябваше да има наказани за последвалата приватизация.
– Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно?
– Пътувал съм главно по някогашните социалистически страни – Полша, Чехословакия, Германия... В Германия ми хареса политиката спрямо къщите паметници на културата, някои от които са и музеи. Хората си живеят в тях, а държавата ги е реновирала и извършва текущи ремонти, срещу което стопаните са длъжни два дни в седмицата да приемат гости, т.е. да осигуряват достъпа на посетители.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– От хората, които са били на обществена служба и които съм познавал, с които съм работил, Георги Данчев е човекът за мен. Той можеше да се вслушва в съвети – случвало се е с него и арх. Методи Тотев да обсъждаме нещо, дори да спорим, той казва: ‘Айде идете си сега да помислим, че утре пак ще се видим. И на другия ден казва: Момчета, вие сте прави. Ценеше мнението на специалистите. Например имаше един период, който сигурно вече малцина сливенци си спомнят, когато боядисаха общинската сграда синя. Не се оказа сполучливо решение... Пита ме Георги Данчев за мнението ми – не казвам, че е грозна, но му викам: ами, другарю Данчев, това все пак е само боя... Не знам колцина сливенци знаят историята на язовир „Асеновец“, благодарение на който пием вода. Георги Данчев беше председател на ревизионната комисия на ЦК на БКП. Там обсъждали проблема за язовира, надделяла идеята, че няма нужда от него. Георги Данчев казал, че на нас язовира ни трябва за промишлени цели, тъй като стъкларският завод, апретурата на текстилния и други производства разходват много вода. И така тръгва – за промишлени цели. Още едно добро, което направи на сливналии Георги Данчев е, че не разреши на ямболии да вземат вода от местността „Равна река“, както искаха. И разбира се, шосейната комуникация, включително до най-малките селища, каквато в ония години други окръзи нямаха.
– Ако се върнете към началото на творческия си път, бихте ли останали да живеете в Сливен?
– В тези условия вече – може би не.
Юни 2016 г.
Поклонението пред именития ни съгражданин ще се състои утре, 30 май, от 13 ч. в зала "Сирак Скитник".