Неделен гост: Георги Ковачев, носител на наградата „Д-р Иван Селимински” за 2021 г.
Категория: Имена Посещения: 838
Из „Българските земи между Източна Стара планина и Странджа през XII – XIV век“ (историко-археологическо изследване) 2002 г.
След създаването на българската държава, земите на юг от Стара планина и най-вече тези между Източна Стара планина и Странджа, които са разположенни на подстъпите към столицата Плиска и другите центрове на България, се превръщат в гранична зона с Византия. Тази особеност предопределя и характерра на поселищния живот.
Първото сигурно сведение, в което се упоменава включването на тези земи в пределите на българската държава се отнася към 716/717 г., когато бил сключен договор, в който е отбелязана „границата от Милеоните в Тракия“ и това е територията, която е била фиксирана по-късно, вероятно в 812 г., с пограничния вал „Еркесия“.
Писмените източници и липсата на археологически материали от VIII век в района между Източна Стара планина и Странджа подкрепят тезата, че тази зона не е била постоянно обитавана.
Една от най-ранно споменатите крепости в района от това време е Маркели и ако приемем, че тя се локализира при Карнобат, то тук в 756 г. Константин V разбил армията на хан Винех, а в 792 г. хан Кардам разбил армията на Константин VI. Много е вероятно обаче битките да са ставали край руините на старата крепост, макар да имаме сведения, че през 792 г. Константин VI застроил Маркели. Резултатите от проведените тук археологически проучвания обаче указват, че крепостта е подновена във втората половина на IX – самото начало на Х век. Това може да се приеме или като опровержение на писмените извори или като констатация за незначителността на извършените строителни мероприятия. Към края на VIII – началото на IX в. е бил построен земленият лагер, като според Живко Аладжов, строежът на това съоръжение следва да се свърже с дейността на хан Крум. Очевидно хан Крум е предприел изграждането на солидни преградни съоръжения в района, тъй като според Рашо Рашев, през 812 г. е строен валът „Еркесия“, който, заедно с включения към него землен лагер при Люлин, е представлявал внушително препятствие. Двете землени укрепления очевидно са били използвани само при нужда, а постоянен живот в областта през VIII век не е поддържан (с изключение на Черноморското крайбрежие). Може би в някои възлови места, в близост до главните пътища през равнината, са били настанени гарнизони, за което подсказват монетите на император Константин IV и Ирина (780 – 797 г.); Никифор I и Ставрикий (802 – 811 г.); Михаил I и Теофилакт (811 – 813 г.).
Вероятно за да засили охраната на границата с България, а също и да демонстрира активизиране на поселенията по долината на р. Тунджа, около средата на VIII в. император Константин V Копроним заселил в този район големи групи сирийско и арменско население. Това население произхождало от градовете Милитене и Теодосиопул, разположени по горното течение на р. Ефрат и там, както по българо-византийската граница, изпълнявало военна служба по охрана на границите на Византия.
В първата част на Хамбарлийския надпис от 812 – 813 г., открит при с. Маломир, Ямболско, се съобщава за дислоциране на български военни части по границата с Византия, а във втората, вероятно писана по-късно – за привличане за сирийско-арменски заселници на българска служба.
Договорът от 815 г. не внесъл спокойствие в отношенията между двете държави и това възпрепятствало развитието на поселищната мрежа на юг от Източна Стара планина. Следва да се допълни казаното от продължителя на Теофан, че териториите между Сидера и Девелт са „пустите по онова време земи“ и това действително отговаря на истината.
Както сочат археологическите проучвания, не е била използвана и създадената от Византия през V – VI в. крепостна мрежа по Стара планина. Новите заселници, носещи бита и традициите на номадското скотовъдно стопанство и военна тактика с използване на конница, предпочитали равнината, където били по-сигурни и спокойни.
Независимо от съществуващото напрежение между двете държави в първата половина на IX в., укрепването на България на север от Стара планина допринесло за нарастване ролята на южнопланинските райони в отбраната на подстъпите към север. Към края на VIII – началото на IX в. се отнасят най-ранните средновековни материали от крепостта при Сливен. Стените на старата крепост се поправят и използват, а жилищата са землянки, вкопани в строителния насип. За българския състав на населението тук красноречиво говори и използването на тухли с типичния знак „ипсилон с две хасти“, който се появява върху тухлите от Първата българска държава не по-рано или около средата на IX век. Подобни строителни работи, с използването на този вид тухли, по същото време са били предприети и в селището в местността „Орешака“, северно от с. Тополчане, Сливенско.
Д-р Георги Ковачев работи като археолог в Историческия музей на гр. Сливен до 1998 г., след което работи в музея на гр. Чарлстън, Южна Каролина, САЩ. Защитава докторат през 2000 г. Научните му интереси са в областта на късноантичната и средновековната история и археология. Автор е на монографиите „Божествата на Туида“ (2000), „Античният Сливен (ІІ–ІV в.)“ (2000), „Българските земи между Източна Стара планина и Странджа през ХІІ–ХІV в.“ (2002), „Средновековна хералдика“ (2007), справочникът „Теоретична археология“ (2005), „Проучвания на надгробни могили в Сливенско и Новозагорско“ (2009), както и на повече от 40 студии и статии, отпечатани в сборници и периодични издания.